Лео Таксил
Забавно евангелие (31) (или животът на Исус)

Глава XXIX
Първа награда за подлост

След това Иисус излезе и видя едного митаря на име Левий, който седеше на митницата, и му рече: върви след мене. И той, като остави всичко, стана и тръгна след него.

И приготви за него Левий у дома си голяма гощавка; и там имаше много митари и други, които седяха на трапезата с тях.

Лука, гл. 5, 27–29.

Обикновеният ескорт на живото Слово се състоял всичко на всичко от шестимата ученици. Скоро към тях се присъединил седми.

В онези времена, когато според уверенията на евангелието станали фантастичните приключения, от които се е състоял прословутият живот на Исус, Юдея, както вече казах, се намирала под властта на римляните. Във всички завоювани страни победителите назначавали бирници да събират данъците, наложени на победените.

В страната на Яков тези бирници се наричали митари.

Отначало това име носели римските конници, които откупували правото да събират данъците в една или друга провинция.

Отивал някой римски богаташ при императора и му казвал:

— Слушай, не си ли съгласен да ми отстъпиш срещу откуп всички данъци от еди-коя си провинция? Каквато и да е годината, добра или лоша, ти ще си получаваш по един милион, а освен това ще се отървеш от всички административни грижи. Работата е изгодна. Всяка година аз ти плащам един милион, поемам всички разходи по управлението, а ти ми подписваш пълномощно да събирам данъците и налозите от името на Римската империя.

Обикновено императорът сключвал сделката.

Не е трудно да си представим, че всеки такъв откупчик в стремежа си да получи колкото може по-голям доход изсмуквал кръвта и потта на населението в провинцията.

В случаите, когато се касаело за по-значителни провинции, работата се поставяла на по-широка нога и в нея участвали цели финансови обединения. Тези обединения или компании имали в Рим свои официални представители, а из цялата откупена провинция разпращали отделни митничари, които следели вноса и износа на обложените с данъци стоки и определяли — повече или по-малко справедливо — тяхната стойност.

Евангелистите наричали митари именно тези служещи, които са били своего рода финансови и съдебни надзиратели на римския цезаризъм. Обикновено на тази длъжност назначавали местни хора от завоюваната провинция. Тъй като знаели езика, обичаите и ресурсите на своята страна, те се справяли с трудните си задължения много по-добре от чужденците.

Длъжността митар, между нас казано, не се смятала за много почтена. Заемали я хора, които не страдали от особена любов към своята родина, защото на тях им се вменявало в дълг да изсмукват и последната капка пот от народа, за да тъпчат кесията на чуждия деспот. В Юдея митарите се ползвали горе-долу с такава популярност, на каквато днес биха се радвали данъчните инспектори, ако им хрумне да скубят французите в полза на германските оръжейни крале.

Не е трудно да си представим, че тези митари, презирани и мразени от всички, едва ли са могли да се смятат за цвят на нацията; най-често ги вербували измежду най-долната измет, готова да продаде за паница леща интересите на родната страна. Съвсем естествено е, че подобни хора не са се спирали пред никакъв произвол и злоупотреби. Системата на откупите се израждала в система на грабеж, а думата „митар“ скоро станала синоним на „обирник“. Цицерон^[1] без колебания нарича откупчиците, или митарите, „най-гнусни между хората“ (Se officiis I, 42). Известният гръцки писател Стобей^[2] говори за тях като за „мечки и вълци в човешки образ“ (Serm. II. 34). С една дума, евреите гледали на митарите като на изроди, паднали по-ниско от престъпниците и продажните момичета. В интерес на истината трябва да добавя, че те са имали достатъчно основание за това.

И тъкмо сред тази утайка синът на гълъба си намерил седмия ученик. На него му било обидно, че те са само шест, и той отдавна вече си казвал, че е време да комплектува щата на апостолите до пълна дузина.

За тази цел Исус започнал да посещава всички гуляйджийски свърталища в Капернаум.

Преди всичко той обиколил най-подозрителните кръчми. С най-голямо внимание се вглеждал в постоянните посетители на тези вертепи, намесвал се в разговорите им и тогава, между две чашки тръпчив алкохол, се завързвали подобни диалози:

— Как вървят работите, приятелю? — попитал Исус.

— Моите работи? Искате да кажете, как вървят работите на моята малка Сидония? Не мога да се оплача! Няма и две години, откак й дадох занаята в ръцете, но моята дебеланка ще направи кариера… Миналата седмица докопа един дъртак-сенатор… Лошото е, че старият пръч е ревнив до немай-къде.

— Значи, самият ти нямаш определено занятие?

— А бе то аз имам, но сега в нашата работа настъпи временен застой… Да ви кажа, днес са се навъдили толкова глупаци, дето, без да му мислят много, се навират в политиката, че правителството е вдигнало на крак цялата полиция… Само се опитай да си подадеш носа на широкия друм, и веднага ще налетиш на представители на властта. А те, за да си оправдаят заплатата, днес не прощават и на нас, грешните, когато не успяват да хванат за яката заговорниците.

— Но с какво се занимаваш?

— Ние работим по керваните.

— А същевременно, ако не греша, доставяме и момичета!

— Винаги на вашите услуги, милостиви господине.

Исус гледал възхитено събеседника си и си казвал:

„Бива си го този каналия, няма що! С удоволствие бих го кръстил и направил свой апостол. Мисля, че останалите ученици също не биха възразили. Но да потърсим още; може пък да се намери нещо по-добро от тоя мошеник. Който търси, винаги намира!“ И той продължавал да търси по всички градски вертепи.

Най-сетне на брега на езерото Исус веднъж се натъкнал на ниска къщурка с мръсни прозорци и надпис: „Митница“. Там било леговището на капернаумските митари.

Миропомазаният се наврял в компанията на тия мерзавци, поговорил с един, с друг. Вниманието му привлякъл някой си Левий. Заразпитвал го. Бащата на Левий, небезизвестният Алтей, от ранни години научил синчето си на всевъзможни мръсотии и направил от него завършен негодник. Трудно било да си представиш човек, паднал по-ниско от тоя Левий, опетнил се с всички възможни престъпления. Ако в Юдея обявели конкурс за подлеци, той сигурно всяка година щял да получава първа награда.

Сутеньор, мошеник и доносник, той въплъщавал в себе си всички грехове и пороци. Едва ли би се намерил такъв долен тип като него. А сега той бил стигнал до дъното на низостта и предателството: макар и евреин, Левий служел на враговете на своята родина.

„Точно такъв апостол ми е нужен!“ — помислил си Исус.

И без излишни думи веднага изложил пред достославния Левий своята програма.

Когато приключил, Христос попитал:

— Е, какво мислиш за това? Искаш ли да влезеш в моята компания?

— Дадено! — отговорил митарят. — Твоите мисли са и мои мисли. Съгласен съм.

— Превъзходно. В такъв случай тръгвай след мен.

— Тръгвам.

Митарят станал, стиснал ръцете на колегите си от митницата и излязъл заедно с Исус.

По настояване на Христос той си сменил името. От този ден Левий се превърнал в Матей. Тази именно почтена личност е съчинила едно от четирите евангелия (виж евангелие от Лука, гл. 5, 27–28; от Марко, гл. 2, 13–14; от Матей, гл. 9, 9).