Лео Таксил
Забавно евангелие (29) (или животът на Исус)

Глава XXVII
Чудо на чудесата

А привечер, по заник слънце, довеждаха при него всички болни и хванати от бяс. И целият град се бе събрал пред вратата. И той изцери мнозина, които страдаха от разни болести: изгони много бесове, и не оставяше бесовете да казват, че знаят, какво той е Христос.

Марко, гл. 1, 32–34.

Така изведнъж Исус си спечелил солидна репутация, поне в Галилея.

Но нашият бог не бил от хората, които се задоволяват с толкова. Още повече че имал в запас пълно решето с други чудеса.

Едва Исус заедно с тълпата възхитени капернаумчани излязъл от синагогата и към него се устремил Симон-Камен и извикал така, че да го чуят всички околни:

— Господи, нещастие!

— Какво има? — попитал Исус.

— Нали знаеш, господи, че семейството ми живее във Витсаида?

— Зная.

— Но семейството на жена ми живее тук.

— Наистина, спомням си: ти ми разказа, че си се оженил за девица от Капернаум… Та какво е станало, стари приятелю, не си ли щастлив с нея?

— Аз сега не за нея…

— А за кого?

— За тъща си. Старицата хванала някъде огница и се боя да не се помине.

— Твоята тъща?

— Да, господи.

— Нищо не разбирам. Тъщата се разболяла и ти се тровиш за това? Чудно…

— Никак не е чудно, господи. Моята тъща не е тъща, а истинско съкровище.

— Тоест тъща, която не прилича на другите?

— Точно така, господи. Добрата старица ми е скъпа и аз те моля да я изцериш.

— Не мога да ти откажа, приятелю. Заведи ме при тая феноменална тъща!

Симон-Камен, без да чака втора покана, се запътил към дома на болната и синът на гълъба го последвал.

Скоро влезли в дома. Това била скромна къщичка. Тъщата, за която ставало дума, лежала на тънка постелка и бълнувала: огницата я тресяла не на шега.

При вида на Исус болната започнала да дрънка врели-некипели, но миропомазаният не се обидил. Общо взето той бил добродушно момче.

— Виждаш ли, тя вече не знае какво говори — промърморил един от синовете на рибаря Йон. — Тая нейна треска тревожи всички ни. Когато бълнува, тя плещи такива неща, че ни иде в земята да потънем. И така е от сутрин до вечер и от вечер до сутрин.

— Да, сериозна работа — съгласил се Исус.

Той напипал пулса на болната, а след това се обърнал към огницата също като към нечистия дух в синагогата.

— Огницо! — възкликнал той. — С какво право си се вселила в тялото на тая чудесна жена?

Но очевидно огницата не била такъв майстор в приказките като нечистия дух и тя нищо не отговорила.

— Огницо, огницо! — отново възкликнал Исус. — Какво мълчиш? Не знаеш ли кой съм. Хайде вън! По-живо!

Като изрекъл тези думи, той хванал болната за ръката, повдигнал я и с едно докосване възвърнал силата и живота на изнемощялото тяло.^[1]

И така, треската изчезнала и болната дори не се чувствала отпаднала, както е обикновено в такива случаи. В същия миг тъщата на Симон-Камен се вдигнала на крака и като си спомнила за тенджерата на печката, изтичала в кухнята да обере пяната на бульона.

След още няколко минути, здрава като бик, тъщата вече слагала масата и гощавала зет си и цялата почтена компания.

Това било вече второ чудо поред. Капернаумци нямали време да се опомнят.

— Господи, възможно ли е това? — шушукали си махленските клюкарки. — Какъв е тоя човек, дето с една дума прогонва бесове и болести?

Сега вече всички гледали на Исус като на вълшебник от екстра категория, но никой дори не подозирал, че своята способност да върши чудеса той дължи на божествения си татко-гълъб. Впрочем да беше обяснил на тълпата, че баща му е птичка небесна, това не би учудило никого.

Както и да е, всевъзможните болни, чули за чудотворните изцеления, извършени от Исус, се разтреперили от радост и в душите им изгряла Надеждата, че най-после ще се избавят от своите страдания.

Наложило им се обаче да чакат, докато залезе слънцето и денят свърши, защото съботата у евреите се смятала за свещен ден на почивката, когато човек по закон не можел дори да си намести навехнатия крак: нали и това е работа!

Но щом залязло слънцето, улиците на Капернаум се изпълнили с тълпи сакати. Гражданите никога още не били виждали подобна процесия; те сякаш се озовали в някакво кошмарно царство на изродите.

Маларици се тресели с цялото си тяло, обладани от демони се гърчели в епилептични припадъци, малоумни се кривели грозно и забавлявали градските дечурлига, повечето показвали пред очите на хората отвратителни язви и уродливи отоци, нещастници, болни от хорея, се въртели в зловещо хоро, сред което на талиги карали неподвижни паралитици. В този карнавал липсвали само обезглавени със собствените глави под мишница.

Скоро ревящата тълпа наобиколила дома на Симон-Камен, където според сведенията бил отседнал великият лечител.

— Рави! Рави! — викали сакатите. — Смили се над нашите мъки! Изцери ни!

Исус не чакал дълго да го молят. Като се има предвид, че чудесата не му стрували абсолютно нищо, би било направо неприлично да се пазари с нещастните просители.

И така, като строил пациентите, Исус започнал прегледа.

Той се докосвал с ръка до страдащите и с една дума ги изцерявал — по-просто не може да се измисли!

Когато идвал ред на обладан от зъл дух, Исус заповядвал на злия дух да напусне завладяното от него тяло. В отговор нечистият дух изригвал такива хули, че дори на плешивите им настръхвали косите, но не се осмелявал да не се покори и излизал през устата или през ноздрите. При това дяволът не забравял да възкликне:

— Ангел да ме вземе, ти си бил силен, щом успя с една дума да ме изхвърлиш от моето жилище… Ти наистина не си обикновен пророк, а син божи!

Живото Слово не се ласкаело кой знае колко от подобни комплименти. Напротив, то било оскърбено от това, че нечистите духове толкова безцеремонно разкриват божественото му инкогнито. Евангелието подчертава, че той заплашвал дяволите и им забранявал да говорят за онова, което знаят, т.е. че е Христос.

На пръв поглед това поведение може да се стори странно, но достатъчно е да се поразмисли малко, за да се разбере колко логично е било то.

Като се представял за простосмъртен, Исус възхищавал съвременниците си като ненадминат изцелител, и, обратно, ако те биха научили за истинския му произход, всичките му чудеса не биха му донесли никаква слава. За онзи, който от нищо създал цял свят, да излекува треска или да изправи изкривен гръбнак не е кой знае какво постижение!

Цяла нощ миропомазаният се занимавал с изцеления. Не отстъпвал и пред най-сложните случаи. Какъвто и сакат или болен да се явял пред него, той простирал ръка — и недъгът изчезвал.

Това изобилие от чудеса накарало евангелиста Матей да се позамисли. Възникнал въпросът: какво е направил Исус с безбройните болести, от които освободил хората? И Матей стигнал до извода, че божественият изцелител ги взел върху себе си.

Наистина с чудесата този ден, по неговите думи, се изпълнило пророчеството на Исай: „Той взе върху себе си нашите немощи и понесе болестите“ (Матей, гл. 8, 14–17).

Както знаем, Исус се явил на нашата планета, за да вземе на себе си всички грехове на човешкия род. Не трябва да се забравя, че над всеки от нас е тегнело бремето на първородния грях, извършен от Адам и Ева, когато в земния рай те изяли ябълката и по този начин нарушили най-строгата заповед на своя бог-отец. Тогава бог Йехова казал:

— Вие сторихте грях. И ето, за да не го повтаряте повече, от днес нататък вашият род ще страда от болести, които никога не сте познавали. А най-важното — отсега вие ще умирате, вместо да се ползвате от обещаните ви блага на вечния живот.

Като се ръководели от тези думи в библията, юдеите гледали на болните като на хора, които бог е наказал за някакви тайни грехове.

Ето защо за първо качество на праведника се смятало безупречното здраве.

Затова и Исус се заловил да изцерява болните. Нали по този начин той очиствал душите им от грехове!

Когато последният сакат си отишъл, като хвърлил пред вратата на Симон-Камен ненужните му патерици, вече се развиделявало. Цяла нощ Исус не затворил очи. Той станал, тръгнал през същия Капернаум и търсел някое усамотено място за утринна молитва.

Но очевидно в книгата на съдбата е било написано, че този ден не ще му дадат нито миг спокойствие. Щом отворили очи, жителите на Капернаум забелязали, че техният изцелител е излязъл, и се втурнали да го търсят.

Особено се отличил Симон-Камен със своите приятели. Те били толкова чевръсти, че първи открили потъналия в размисъл Исус.

— Радвай се! — завикали те. — Сега всичко е наред. Славата ти е неоспорима. Твоите чудеса ти спечелиха множество привърженици. Хората на тълпи те търсят и искат нови чудеса.

— Не, за един път стига толкова — възразил Исус. — Хубавото е сладко, когато е малко. Пък и без това канернаумци бяха удостоени с прекалено много милости от моя страна, а аз съм слязъл на земята не само заради тях. Има и други села и градове, които се нуждаят от услугите ми. Време е да тръгваме на път.

Едва изрекъл тези думи, и тълпата, която следвала учениците му по петите, обкръжила Исус от всички страни. Мъчели се да го убедят, че в Капернаум ще му бъде по-добре откъдето и да било другаде, че ще му дадат прилично жилище и ще го хранят до пресита за сметка на града и че изобщо тук той ще се чувствува като риба във вода.

Особено настойчиво го увещавали жените. Нямало ни една, която да не се опитвала да съблазни Исус. Те правели лукави муцунки, умилквали се около него и мъркали като влюбени котки:

— Ще видите, рави, с какво внимание и грижи ще ви обградим!

— Животът ви ще бъде пълен с такава топлина, с такова блаженство…

— В другите градове можете да се сблъскате с грубияни, които ще ви оскърбяват като в Назарет, а у нас…

— Ще треперим над вас…

— Ще ви галим…

— Ще ви глезим…

— Ще ви величаем…

— И обичаме…

— Да, да, ние всички ще ви обичаме!

Исус бил очарован от толкова многообещаващите молби, но уседналият живот, както знаем, не го привличал.

— Душички — отговорил той на игривите капернаумки, — вие сте наистина прелестни и аз едва ли някъде ще намеря такъв радушен прием. С удоволствие бих останал във вашия приветлив Капернаум, но уви! Дългът ме зове, овчици мои! Аз съм длъжен да дам светлината на моите скромни дарования на онези, които са лишени от нея. Ето защо моля да ме извините.

Решимостта на Исус била непоколебима и никакво кокетиране не можело да го спре.

Капернаумските махалуши, особено собственичките на странноприемници, ненапразно искали Исус да остане. Те прекрасно разбирали, че слухът за вълшебните изцеления ще привлече в града, където е отседнал чудотворецът, многобройни гости, и Капернаум бързо ще се превърне в най-модерния курорт на Тивериадското езеро. Ако Исус останел в Капернаум, бъдещето на града щяло да бъде осигурено. Всички жители разбирали това. Мъжете вече предвиждали блестящите сделки, жените предвкусвали сладостта на бъдните победи и мечтаели за вечери в интимна обстановка и за брилянтни огърлици, подарени от пристигналите чужденци.

От всичко това трябвало да се откажат. Всичките им надежди рухнали като картонена къщичка, когато живото Слово за последен път тържествено се заклело да не се заселва за постоянно в нито един от градовете. С неподражаема изисканост Исус се сбогувал с капернаумци, обещал им да се върне и заминал (виж Евангелие от Марко, гл. 1, 28-39; от Лука, гл. 4, 38–44).