Лео Таксил
Забавно евангелие (23) (или животът на Исус)

Глава XXI
Никодим

Измежду фарисеите имаше един човек, на име Никодим, началник иудейски.

Той дойде при Иисуса нощем и му рече: Рави, знаем, че си учител, дошъл от бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които ти правиш, ако бог не бъде с него.

Йоан, гл. 3, 1 — 2.

Вероятно си спомняте посланиците на фарисеите, изпратени от синедриона при Йоан Кръстител. Спомняте си, че тези делегати се върнаха в Ерусалим с твърдото убеждение, че лапачът на скакалци от бреговете на Йордан не е с ума си.

Но в интерес на истината трябва да призная, че един от фарисеите се измъчвал от съмнения. Той никому не казал нищо, но когато вечерта се върнал в къщи, сам си задал редица въпроси:

— Кой е той? Най-обикновен луд ли е тоя Йоан? Или пък наистина е осенен от божия благодат? Може би той е дърдорко, който плещи всякакви безсмислици? А възможно е да е истински пророк. Но той го отрича, отрича и това, че е Илия. Той излива ведра вода върху главите на хората и възвестява за пришествието на господина, комуто, според неговите думи, той е недостоен да развърже ремъка на обущата. Дошъл ли е вече този господин? Ще дойде ли той или не? Може ли да се вярва на тоя Йоан или не? Дали трябва да съобщя където му е мястото, за да затворят тоя мошеник в лудницата? Или трябва да ме поръси по врата с йорданска водица?

Нашият фарисей бил съвсем объркан. Наричали го Никодим. Името му е станало нарицателно: когато искат да кажат на някого, че е глупак, обикновено си служат с израза: „Ти си същински Никодим!“

Откак Никодим видял Йоан Кръстител, той бил като на тръни. Крадешком поглеждал камериера си, градинаря, готвача и си мислел:

— Ами ако това е месия? Той ми слугува, а аз може би не съм достоен дори ремъка на обущата му да развържа…

После се вглеждал внимателно в своя слуга и разсъждавал:

— Ех, Никодиме, Никодиме! Защо ще му е на месията да се явява в такова време? Никога още вярата в бога не е процъфтявала като сега, никога хората не са били толкова набожни. Всяка година на празника пасха храмът е претъпкан до немай-къде с поклонници, пристигнали от всички краища на Юдея. Не, по нищо не личи вярата да е към своя залез, значи месията ще дойде по-късно.

Нощем, когато Никодим си лягал в меката постеля, съмненията отново започвали да терзаят душата му и той заспивал с мисълта за Йоан Кръстител.

Оттогава животът на нерешителния сенатор станал нетърпим (между другото Никодим по съвместителство бил член на юдейския сенат).

И ето, когато Исус устроил описаната по-горе вакханалия и Никодим чул за нея, той бил поразен и съзрял в случилото се цяла редица съвпадения с пророчеството на Йоан Кръстител.

— Човек, който прекатурва тезгясите на сарафите — мислел си той, — естествено е особен човек и не всеки ще се осмели да развърже ремъка на обущата му.

И той за кой ли път вече се попитал: може би тъкмо той е месия?

Никодим решил за всеки случай да разбере от самия Исус дали пророците не са възвестили именно за него.

Но макар че господин Никодим изгарял от нетърпение да сложи край на съмненията си, той съвсем не искал да се компрометира: дочакал нощта и чак тогава тръгнал да посети Исус.

Той успял — евангелието не посочва по какъв начин — да открие седалището на нашия скитник и почукал на вратата.

Тъй като се смятал за дипломат, Никодим не започнал разговора с разпит. Той намислил да научи всичко от дърводелеца, като го предразположи към откровеност.

Никодим се поклонил доземи на Исус и го нарекъл „рави“.

Юдеите имали две думи, които започвали с „ра“, като едната изразявала най-голяма почит, а другата, обратно, била най-груба ругатня. Тези думи са „рави“ и. „рака“.^[1]

Да наречеш човека „рави“ било равносилно на най-голяма похвала, а да го наречеш „рака“ било може би по-лошо, отколкото публично да му зашлевиш плесница.

— Рави — с меден глас се обърнал Никодим към Исус, — всички знаем, че сте учител, дошъл от бога, за да ни поучава. Цял Ерусалим в един глас прославя чудесата, които правите за наше общо удоволствие. А щом вършите чудеса, значи бог е с вас.

Не е ли възхитителна дипломацията на лукавия сенатор? По това време Исус още не бил извършил нито едно чудо в Ерусалим. Все още имал в актива си само историята с претворяването на водата във вино пред пияната компания в Кана — ловко изпълнения трик, който здравата разсмял невярващите назаряни. Във всеки случай дори този фокус и да е бил чудо, слуховете за него още не били стигнали до столицата. Никодим не знаел нищо за него, но за да спечели веднага симпатиите на Христос, сметнал, че няма да е зле, ако за начало майсторски го поласкае.

Но Никодим имал работа със силен противник.

Исус подпрял ръце на хълбоците си и отговорил:

— Много сте любезен. Но аз зная защо сте дошъл тук: искате да получите точни сведения за моята мисия. Ала, приятелю мой, за да съзре човек царството божие, трябва най-напред да си направи труда отново да се роди.

Отговорът, както виждате, е твърде мъгляв. Никодим изпаднал в пълно недоумение.

— Простете ми — казал той, — но не можах да разбера добре смисъла на вашите думи. Как така човек ще може да се роди, когато е вече стар? Нима той може да се върне в майчината утроба, за да се появи за втори път на бял свят?

Това напушило Исус на смях:

„Ама че глупак! — мислел си той. — Не разбира от намеци! Щом е така, ще трябва да му помогна.“

И той казал:

— Истина, истина ви казвам, драги ми Никодим, ако някой не се роди отново от вода и дух, не може да влезе в царството божие.

— От вода?…

— Разбира се, от вода и дух.

— Как да се разбира това?

— Там е цялата работа: не ви е топнал във водата моят братовчед Йоан, гълъбът не е дъхнал върху плешивата ви глава. Затова бъкел не разбирате. Роденото от плътта е плът, а роденото от духа е дух.

Никодим опулил очи.

Исус продължил:

— Не се чудете на това, което ви разказвам. Всичко това е много сериозно. Повтарям, че ви е необходимо да се родите отново. Гълъбът си отваря човката, където му хрумне, и вие чувате гласа му, но не знаете откъде идва той и къде отива. Така е с всеки, който се е родил от гълъб.

— Това пък какво е? — възкликнал Никодим. — Съвсем не мога да проумея това, което ми наприказвахте; изглежда, то не е за моя ум. Да вземем например и гълъба, от чийто дъх се раждат хората; или например ваната, която трябва да взема при братовчед ви Йоан, за да се родя втори път — как е възможно всичко това?

Тук вече Исус си придал учуден вид и казал:

— Ай-ай-ай! Вие сте такъв опитен богослов и член на синедриона, а не можете да разберете за какво намеквам. Странно, много странно.

— Но аз наистина не разбирам!

— Истина, истина ви казвам, аз не твърдя нищо, което не зная и не съм в състояние да докажа. Онова, за което говоря, аз съм го видял, а вие ме зяпате, като че ли разказвам приказки. Но ако не ми вярвате, когато говоря за водата и духа, т.е. за земното, как ще ми повярвате, когато заговоря за небесното? Та нали никой не е възлязъл на небето освен слезлия от небето син човешки, който пребъдва на небето. И както Мойсей издигна медната змия в пустинята…^[2] Слушате ли ме?

— Слушам, карайте нататък!

— Та ето… тъй трябва да се издигне синът човешки…

— Но каква е връзката?…

— Та всеки, който вярва в него, да не погине, а да има живот вечен. Защото, любезни приятелю, бог толкоз обикна света, че отдаде своя еднороден син. Вие се учудвате? И все пак е така. Защото бог не изпрати сина си на света, за да съди света, а за да бъде спасен светът чрез него. Обяснявам ви всичко това, за да знаете, че синът божи е… той е някой, за когото дори не се досещате!…

Този разговор е поместен изцяло в Евангелие от Йоан, гл. 3, 1 — 17. Забележете, драги читателю, че аз се въздържам от намеса, защото никак не ми се иска да ви се случи същото, което станало с Никодим, когато си тръгнал от срещата с господа.

Бедният сенатор бил хвърлен в бездна от недоумения. Най-напред го заинтригувал Йоан Кръстител, сега пък го шашардисал Марииният син. Между другото, по самохвалство Йоан Кръстител не можел да се хване и на малкия пръст на своя братовчед.

Никъде в евангелието не се казва, че Йоан Предтеча е бил поне малко от малко красноречив. Съвсем друго нещо е Исус. Наистина в неговите речи често не достигал смисъл, затова пък той можел с часове да дрънка, без да затвори уста: това не му струвало ни най-малко усилие. Когато господ говорел глупости, не се стискал.

На бедния Никодим няколко дни главата му се пръскала от безсмислените фрази, които му намляла тая божествена мелница. Когато се прибрал в къщи, в ушите му бучело и му се струвало, че все още чува неспирното бръмчене.

С една дума, той замислил хитра маневра, но претърпял несполука. Върнал се у дома същият глупак, какъвто си бил и още по-упорито се питал:

— Месия ли е той или не? Дали пък Йоан Кръстител не е месията? Или Исус. А може би просто никой. Дали е с ума си Йоан? Може Исус да ми се е присмивал? Как да се родя отново? Дали да кажа на колегите си в синедриона, че скоро ще дойде синът човешки? Или по-добре да им кажа за нищо да не се тревожат и по-малко да дават ухо на несвързаните приказки на всевъзможните шутове? Ами ако съобщя за всичко това на Ирод? Впрочем, може би трябва да почакам, докато почувствам върху голото си теме дъха на гълъба?