Лео Таксил
Забавно евангелие (19) (или животът на Исус)

Глава XVII
В която се разказва как на дявола му скимнало да изкушава бога

Иисус, изпълнен с духа светаго, върна се от Йордан, и поведен беше от духа в пустинята; там той биде изкушаван четирийсет дена от дявола и нищо не яде през тия дни; а като се изминаха те, най-сетне огладня… И като свърши всички изкушения, дяволът отстъпи от него до някое време.

Лука, гл. 4, 1, 2, 13.

Няма по-прилепчива зараза от глупостта. Йоан Кръстител имал болезнена страст към пустинята. Щом Исус бил кръстен, тази мания се появила и у него. Йоан се хранел само с пушени скакалци; Исус решил да го надмине.

Недалеч се намирала обширна местност, съвсем като пустинята, където се бил заселил Йоан. Тъкмо натам се запътил Христос. Той установил резиденцията си на хълм с много пещери. Впоследствие този хълм бил наречен Планината на четиридесетте дни в памет на шестседмичното пребиваване на Марииния син.

В тази пустиня нямало дори и келяв скакалец, за да си утолиш глада, там нямало абсолютно нищо освен диви зверове. Пророците са оставили твърде цветисто описание на тази унила местност. Именно там сред хищниците Исус прекарал в пълна самота месец и половина. Евангелистът Марко също отбелязва, че единствената му компания са били дивите животни (гл. 1, 13).

Исус, преуспял в своето усъвършенстване повече от Йоан — защото така или иначе той бил бог, — през цялото това време примирал от глад. В интерес на истината трябва да кажем, че именно поради божествената същност на Исус от негова страна това не е кой знае какъв подвиг. Ако ще говорим за чудо, то се състои по-скоро в това, че чакалите, лъвовете и леопардите не превърнали Христовата плът на бифтеци, тъй като те също не са имали какво да ядат и затова спокойно биха могли да се възползуват от месото на онзи, комуто било текнало да се навре в техните владения.

Наистина на всемогъщия бог не му струвало нищо да се направи неосезаем, ако на хищниците им хрумнело да забият ноктите си в „Словото, станало плът“.

„И ангелите му служеха“ — добавя евангелистът Марко. Интересно е да се знае с какво именно, щом Исус се е обрекъл на пълен глад? Разбира се, те не са му поднасяли на сребърно блюдо антрекот с ябълки. С какво, пита се, са служили на Исус? Впрочем аз се досещам: най-вероятно е те да са му чистили обущата.

В това време на дявола му дошла в главата странна идея: той решил да подложи Христос на изкушение. Сатаната бил разгневен до такава степен от раждането на месията, появил се на бял свят, за да изкупи страшния първороден грях, че той даже не си дал труд да поразмисли, макар и в такъв дух: „Ако има някой безгрешен, това безусловно е господ бог. Просто невероятно е да си позволи той да извърши грях! Така че няма защо да си губя времето за някакво си глупаво изкушение“.

Сатаната не помислил за всичко това и се запътил да извърши черното си дело с надежда да преуспее.

„Ако успея да вкарам Христос в някоя неблаговидна история — помислил си той, — ще стане много весело! Господ бог в преизподнята — бива си го това! Ще видят тогава какъв огън ще разпаля под моя казан!…“

И коварният изкусител, като си подсвирквал весело, се понесъл към Йерихонската пустиня.

Бил четиридесетият ден от Исусовия пост. Въпреки всички божествени предимства синът на Мария усетил, че го присвива под лъжичката. Четиридесет дни нямал никакъв апетит, но накрая проклетият стомах напомнил за себе си.

За това недвусмислено е казано в евангелието: „Там… четирийсет дена… нищо не яде…; а като се изминаха те, най-после огладня“ (Лука, гл. 4, 2).

Тогава пред него се явил Сатаната. С дяволска учтивост той се поклонил ниско пред Исус и започнал така:

— Нима ти изобщо не си се опитал да се избавиш от стомашните колики? Но кой ще ти повярва! Да имаш пред себе си толкова камъни и да не заситиш с тях глада си — това би било прекалено наивно!…

Исус повдигнал рамене.

— Аз не се шегувам — продължил дяволът. — Но ти наистина ли си син божи? Ако е така, достатъчно е само да заповядаш на тези камъни да се превърнат в хляб и те ще сметнат за свой свещен дълг да го направят.

Такова било първото изкушение. Да допуснем за миг, че Исус е последвал съвета на Сатаната: аз не виждам в това никакъв смъртен грях. Производството на хляб чрез чудо не е деяние, което да заслужава адски мъки. Напротив, множество светци са били канонизирани от църквата именно защото са вършили подобни фокуси. И нима самият Исус по-късно не е правел аналогични чудеса, и то многократно?

Целият грях тук може да се състои в нарушаване на поста, който Исус трябвало да съблюдава по заповед на татко Саваот. Но точно в този момент постът свършил, защото от този ден Исус отново започнал да яде!

Въпреки това Христос не се поддал на дяволското изкушение. Той отговорил на Сатаната:

— На мен не ми е нужно да превръщам тези камъни в хляб, защото не само с хляб ще живее човекът, а с всяко слово, което излиза от устата божи.^[1]

Сатаната не намерил какво да възрази: очевидно божието слово наистина е доста калорична храна. Ако аз бях готвач на епископ и той ми заповядаше да му сготвя яйца на очи, а аз му почетях от библията, интересно как би се отнесъл той към това?…

И така, дяволът не започнал спор: на него му оставали още две средства Той сграбчил Исус в лапите си и полетял с него по въздуха до Ерусалим, където го пуснал върху крилото на храма. Богословите смятат, че това е било върхът на Соломоновата портика, която излизала на източния бряг на извора на Йордан. Покривът на високата портика се издигал над двора на храма. Тогава дяволът посочил тълпата, изпълнила площада, и започнал да подстрекава Исус да направи нещо необикновено:

— Я погледни! Не е малка височина?! Ето ти, миличък, подходящ случай да покажеш на какво си способен. Скачай долу! Ти няма защо да се боиш, че ще си счупиш ребрата: ангелите те пазят и навреме ще те подхванат, за да не би, не дай си боже, да натъртиш божествените си пети.

Исус устоял и на второто изкушение. И не извършил онова, което е запретено на боговете. И този път той отхвърлил дяволското предложение с най-прости думи.

— Някъде пишеше: „Не изкушавай господа бога твой“ — гласял отговорът.

Тогава Сатаната отново сграбчил своя бог Исус и полетял с него толкова високо, колкото могъл. Накрая го пуснал на върха на огромна планина. От тази планина, както твърди евангелието, се виждали „всички царства на света“. Но колкото и да е била висока тази планина, трудно е да се обясни по какъв начин от нейния връх е могло да се обгърне с поглед цялата земя, след като знаем, че тя има форма на кълбо. Струва ли си обаче да се спираме на такива дреболии?…

Сатаната показал на Исус „всичките царства на света и тяхната слава“ (Матей, гл. 4, 8).

— Ама че хубост! — възкликнал той. — И всички тези огромни владения ми принадлежат. Аз ги раздавам на когото си поискам. Искаш ли да ти подаря някое и друго? Впрочем, ти може би искаш всичките? Моля, готов съм да ти ги дам, но при едно условие: ако ти, мой боже, паднеш пред мене ничком и се поклониш на мене, дявола.

В отговор на такова предложение Исус би трябвало да се изсмее в лицето на дявола, защото, като е казвал това, Сатаната явно не е бил с всичкия си.

И наистина, Христос, който дотогава покорно търпял адските обятия на дявола и извършил в тези обятия няколко въздушни полета, тоя път започнал да упорства.

— Не, стига толкова! — промърморил той с недоволен тон. — Махай се оттук по-бързо! Виж го ти какво му се дощяло — да си сменим ролите! Не, стари мошенико, ти си длъжен да ми се покланяш и да ми служиш. Дотегнаха ми твоите номера. Махай се оттук, нечиста сила!

Дяволът не чакал да го молят: той се подчинил безропотно и съкрушен от неуспешния опит за изкушение, изчезнал в преизподнята^[2].