Лео Таксил
Забавно евангелие (14) (или животът на Исус)

Глава XII
Цар Ирод също има нерви

Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците.

Матей, гл. 2, 16.

Както казахме, дар Ирод подозирал за появяването на бял свят на малкия божи помазаник. По думите на влъхвите, които явно били в течение, на новороденото било писано впоследствие да стане юдейски цар; това означавало, че той, Ирод, бил заплашен със сваляне от престола. Тетрархът бил много разтревожен, още повече че държал на короната си.

Цар Ирод наредил да поканят в двореца първосвещениците и книжниците. Разказал им подробно за посещението на влъхвите и за това, което му съобщили, като споменал по-специално за случая с блуждаещата звезда, и им поставил въпроса ребром:

— Кое в цялата тая история отговаря на действителността?

Първосвещениците отговорили:

— Да, ние видяхме кервана на царствените влъхви, видяхме на небето блуждаещата звезда, но не знаем какво означава това.

— Излиза, че вие сте просто магарета! — гневно креснал цар Ирод. — Само като си помисля, че влъхвите, които никога не са чели книгите на вашите пророци, по движението на светилото са изчислили, че недалеч от Ерусалим ще се роди нов цар, а вие, вие, които учите всички на ум и разум в Ерусалимския храм, вие, които знаете на вода предсказанията на пророците, вие нямате понятие за това, което трябва да стане! Къде се е видяло такова нещо?! Вие, господа, даром получавате парите си! Я бързо ми разтълкувайте смисъла на пророчеството, иначе няма да се отървете от бесилото!

Тази перспектива не била по сърце на книжниците и първосвещениците. Те домъкнали всичките си книги и трескаво ги запрелиствали.

Нищо в библията не посочвало с достоверност, че ще се роди юдейски цар в епохата на кесар Август. Но след като трябвало на всяка цена да се угоди на Ирод, те му превели един откъс от пророк Михей (гл. 5, 2), където се казвало:

„И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? От тебе ще ми излезе оня, който трябва да бъде владика в Израиля и чийто произход е открай време, от вечни времена“.

Кога и как ще се роди този цар — за това пророчеството на Михей мълчало.

Пак за да не противоречат на Ирод, учените юдеи изказали мисълта, че може да се види съвпадение между това твърде мъгляво предсказание и алгебричните изчисления на влъхвите.

— Добре — помислил си Ирод, — ще трябва Витлеем да се постави под наблюдение.

Той изпратил свещениците, без да им съобщи за коварния план, който вече обмислял. А той наистина обмислял коварен план.

Между представителите на юдейското духовенство поне един човек е могъл достатъчно точно да осведоми цар Ирод по интересуващия го въпрос. Този човек бил първосвещеникът Симеон, който участвал в обредното очистяне на Мария и принасянето на Исус в храма: нали Симеон — читателят сигурно помни — бе осенен от божия благодат и от пръв поглед позна месията. Повече от вероятно е, че Симеон е присъствал на събранието на първосвещениците в двореца на тетрарха. Защо тогава не е казал онова, което му е било известно? Ясно е, че Яхве, който на 2 февруари го направил толкова приказлив, този път му е запушил устата.

Ирод решил да дочака завръщането на влъхвите, но те, подчинили се на небесния глас, тръгнали по друг път и заобиколили Ерусалим.

Раздразнението на цар Ирод ставало все по-силно, докато накрая той изпаднал в страшна истерия. Яростта му нямала граници. Той изпотрошил всички съдове, ударил плесници на всичките си слуги, нагрубил съпругата си, която не била виновна за нищо, изскубал си доста косми от главата и дори си навехнал ръката, когато замахнал да удари с юмрук по огледалото.

Заминал за Витлеем, като взел палача и неговите помощници. Там Ирод свикал именитите граждани:

— Не са ли се появявали тук наскоро трима източни монарси? — попитал ги той.

— Точно така, ваше величество, бяха тук. Трима монарси, възседнали разкошни камили, вървяха след някаква звезда и я последваха в конюшнята.

— В конюшнята?

— Да, да, ваше величество, в конюшнята, където се беше настанило едно старче с жена си, която тия дни роди дете.

— Сигурни ли сте?

— Как не, ваше величество. В нашия град няма и три хиляди жители — отговорили градските първенци. — Ние тук всички се знаем и нима мислите, че появяването на трима чужди монарси е могло да остане незабелязано? Ние здравата се слисахме, когато видяхме как тримата монарси, възседнали своите камили, тържествено се запътиха към конюшнята!… Към най-забутаната кошара, направена в скалата, където обикновено държат добитъка си пастири и бедни селяни.

Ирод се замислил за миг, след това пак подхванал разпита:

— А къде са сега тези трима странни царе, дето отишли при обитателите на конюшнята?

— За това вече, да си признаем, не знаем нищо. Те не се обръщаха към никого, не питаха никого за нищо, защото изцяло се бяха доверили на звездата си, и изчезнаха така неочаквано, както се бяха появили.

— А старчето с жена си и новородения младенец още ли са в конюшнята?

— Не, ваше величество, в едно прекрасно утро или по-вярно през една прекрасна нощ те също изчезнаха. Някакъв сиромах, дяволът го беше накарал, си оставил магарето в конюшнята, та те и магарето му откараха. Ние, разбира се, не знаем що за семейство е това, но личи си, че не са порядъчни хора.

— Стига! — изръмжал Ирод. — Вие криете от мене истината. Криете този необикновен младенец, заради когото тримата царе, водени от своята звезда, пристигнаха във Витлеем.

— Кълнем се, ваше величество…

— А аз не вярвам! По политически съображения аз съм заинтересован това дете да не живее нито секунда повече и ми е нужна гаранция, че то не ще се изплъзне от ръцете ми. Затова господин палачът и неговите помощници, които имам чест да ви представя, веднага ще се заемат с изтребването на всички витлеемски момчета на възраст до две години.

Вдигнал се общ вопъл. Именитите граждани, облени в сълзи, се хвърлили в нозете на цар Ирод. Но той бил неумолим.

— Палачи! — викнал той. — Чухте ли моята заповед? Изпълнявайте задължението си!

Палачите тозчас се втурнали да претърсят градеца, който се състоял от двеста-триста къщи, и когато надвечер слънцето се скрило зад хоризонта, те вече се били справили със своята кървава задача: в градчето, което едва наброявало три хиляди жители^[1], били унищожени по твърдение на църквата двадесет хиляди невинни младенци.

Що се отнася до бога отец, той и пръста си не помръднал, за да предотврати чудовищното клане. Съдбата на невинните жертви на царския гняв е трябвало (така поне ми се струва) да представлява особен интерес за малко от малко праведния съдия. Една въздишка на всевишния е стигала, за да запази от смърт всички тези дребосъчета, които, ако разсъждаваме трезво, съвсем не са могли да бъдат виновни за раждането на Христос. Но този път бог Саваот не сметнал за нужно да се спусне от своя облак и безучастно се взирал в кървавата касапница.