Лео Таксил
Забавно евангелие (20) (или животът на Исус)

Глава XVIII
Словото получава първите прилагателни

На другия ден пак стоеше Йоан, и двама от учениците му.

И като се вгледа в Иисуса, който вървеше, рече: ето агнеца божи.

Като чуха от него тия думи, двамата ученици отидоха подир Иисуса.

Йоан, гл. 1, 35–37.

Докато Христос със своята снизходителност към дявола му позволил да го мъкне ту по покривите на храма, ту по билото на планината, Йоан продължавал да си дере гърлото още по-ревностно отпреди, като огласял със своите вопли мирните брегове на Йордан.

Малко по малко в Ерусалим се понесли слухове, че във Витания се е появил някакъв чудак, който ръси хората с вода и ги потапя в реката, и че за един от кръстените по този начин хора Йоан говорел: „Тоя беше, за когото казах: идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене“ (Йоан, гл. 1, 15).

Като научили това, някои членове на синедриона, върховния съвет на юдейското духовенство^[1], се обезпокоили и се замислили: трябва ли да позволяваме на тоя Йоан Кръстител да продължава своите религиозни чудачества? Не е ли той опасен конкурент, намислил да създаде нов култ? Или може би към него трябва да се отнесем просто като към един от многото побъркани, чието безумие не представлява ни най-малка опасност?

За да действува съвсем сигурно, синедрионът упълномощил неколцина свои членове да заминат при Кръстителя и дипломатично да го проучат. Избраните за тази мисия представители били от сектата на фарисеите, които заемали у юдеите приблизително същото положение като йезуитите при католиците^[2]. Фарисеите образували своеобразна религиозна община; нейните членове водели светски живот и се ползвали с голямо уважение; те се занимавали с политика, лекували всички болести със заклинания и най-вече се стремели да господстват над своите съграждани и едноверци. Накъсо, това били честолюбиви интриганти.

Делегатите пристигнали във Виталия.

— Кой си ти? — обърнали се те към Кръстителя. — Не си ли месията, когото очакваме?

— В никакъв случай! — отговорил Йоан. — Аз месия? О не, съвсем не.

— Да не би да си Илия^[3], който изчезна преди няколкостотин години, и сега отново да си се върнал на земята?

— Не, не съм Илия.

— Но поне си пророк, нали?

— Ни най-малко.

— Кой си ти в края на краищата?

— Аз съм гласът на всемогъщия в пустинята: оправете пътя господен!

На фарисеите станало ясно с кого имат работа. Но един от тях, който смятал, че Йоан няма право да къпе своите посетители, му задал още един въпрос.

— За какъв дявол тогава кръщаваш, щом не си месия, не си Илия, нито пророк?

Йоан отговорил уклончиво:

— А какво ви влиза в работата, че кръщавам? Аз кръщавам с вода, но посред вас стои един, когото вие не познавате: той е идещият след мене, който ме изпревари и комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата му!^[4]

Фарисеите останали доволни. Всеки можел да схване като адресиран към себе си комплимента от последната фраза на Кръстителя. Те се върнали в Ерусалим и доложили на синедриона за резултатите от своето разследване.

Мнението им вероятно било такова:

— Приятели, ние видяхме Кръстителя! Истински маниак! Наистина, дори от умопобъркан рядко можеш да чуеш такива врели-некипели! Ние не поставяме въпроса, доколко е опасен той. Щом му харесва да седи в пустинята и да си дере гърлото, нека си седи! Главата му не е в ред — това е то.

На другия ден след посещението на фарисеите Исус, който слязъл от високата планина, където се оставил да го замъкне дяволът, на свой ред се явил при Йоан Кръстител.

Синът на Захария, щом съзрял своя сродник, завикал:

— Ето го! Ето агнеца божи! Ето онзи, който взе върху си всички грехове на света!

Присъстващите не видели ни агне, ни овен и не обърнали внимание на виковете на Йоан.

Но той продължил:

— Аз не го познавах, не познавах агнеца божи. Но той иде след мене и е над мене, защото съществуваше по-напред от мене.

— Това вече го каза — забелязал някой.

— Е и какво? Пак ще го кажа. И ако вие попитате защо кръщавам с вода, знайте: за да стане тоя агнец явен на Израиля.

Около Йоан се насъбрала тълпа. Присъствието на любопитни въодушевявало Кръстителя и той се разпалвал все повече.

— Аз видях свети дух — крещял Йоан, — видях го, видях го! От небето се спусна гълъб, кацна върху агнеца и остана върху него. Готов съм да се закълна в каквото щете: аз не го познавах. Но оня, който ме прати да кръщавам, ми рече: „Над когото видиш да слиза духът и да остава върху него, този е, който кръщава с дух свети“ (Йоан, гл. 1, 29–34).

На никого и през ум не му минало, че Йоан има предвид Исус, и публиката започнала да се разотива, като всеки си тълкувал посвоему безумието на Кръстителя.

На другия ден Йоан Кръстител отново бил на същото място с двама галилейски рибари: Андрей и Йоан, сина Заведеев, Вторият бил съвсем младо момче с дълга руса коса — просто красавец!

Край тях минал Исус. Този път Кръстителят посочил с пръст сина на Мария и пак заповтарял като латерна:

— Обърнете внимание на този светъл шатен. Той именно е агнецът божи, за когото ви говоря през цялото време.

Йоан и Андрей оставили Кръстителя и последвали Исус. Обърнал се Исус, видял ги да вървят по петите му и ги попитал:

— Какво търсите?

Отговорили му:

— Кажете ни само къде живеете?

— Е, щом е така, тръгвайте с мене — казал Исус.

Той ги завел в една изоставена колиба, където нощувал понякога, и когато влезли, затворил добре вратата след тях. Било четири часът след пладне.

Какво е станало в колибата — за това в евангелието не се казва нищо. За какво е разговаряло Словото с първите си две прилагателни, си остава тайна.

Така или иначе, Андрей и хубавецът Йоан били очаровани от новия си познат. Андрей разказал за него на брат си Симон, също рибар, и го довел при Исус.

Исус се обърнал към Симон със следните думи:

— Ти си Симон, нали? Слушай тогаз, от днес аз те прекръствам и ти ще се наричаш Петър, което значи „камък“.

Симон се съгласил да го нарекат Камък.

На следния ден пак там, на брега на Йордан, Исус срещнал четвърти галилеец на име Филип. Той бил родом от Витсаида, от града на Андрей и Симон-Петър.

— Върви след мене — казал му Исус. — Който ме обича, той върви след мене.

Филип тръгнал след Исус.

Накрая, по настояване на Филип към тази малка компания се присъединил и някой си Натанаил, син на Толмей (Бар-Толмей), наречен по този случай Вартоломей.

Когато го представили на Исус, месията казал:

— Бога ми, това е истински израилтянин! Момчето ми харесва!

— Слушай, откъде ме познаваш? — поинтересувал се Вартоломей.

— Аз те видях.

— Че кога е било това?

— Преди да те повика Филип.

— И къде?

— Как къде? Под смоковницата (Йоан, гл. 1, 48–50).

— Не думай! — ахнал Вартоломей. — Ти наистина си юначага! Готов съм да се обзаложа, че ти си синът божи, царят Израилев.

Исус продължил:

— Учудва ли те това, миличък? Ти повярва, защото ти казах, че съм те видял под смоковницата. Но това не е нищо: почакай и ще има да видиш!

— Какво толкова мога да видя? — полюбопитствал Вартоломей.

Останалите ученици също въпросително гледали Христос.

— Ще видиш… ще видите небето отворено и ангелите божи да възлизат и слизат над мене (Йоан, гл. 1, 50–51).

Предвкусвайки изумителното зрелище, учениците се разскачали от радост.

Така Исус съставил първоначалното ядро на апостолите. В него влезли: Андрей, Йоан, Симон-Петър, Вартоломей и Филип.

Словото било допълнено с пет прилагателни — ученици, които на свой ред привлекли към него нови привърженици.