Джеймс Клавел
Търговска къща (80)

78

20:25 часа

В шумния хол в другия край на коридора Кейси допи чашата си и я остави. Чувстваше се несигурна и някак си особено. Част от нея се радваше за избавлението на Дънрос, а другата съжаляваше, че сега Горнт попадна в капан. С всички тия сделки, които се сключваха в момента покрай нея, й беше съвсем ясно, че началната цена на акциите на „Струан“ ще бъде много висока.

„Горкият Куилън — помисли си тя. — Ако не покрие добре позицията си, здравата ще загази — и нека си призная, аз, го натопих. Не е ли така?

Да, но трябваше да измъкна Дънрос, защото без него Горнт щеше здравата да ни притисне — и не само нас, а и всички останали. И не забравяй, че не ти започна натиска срещу «Струан» за понижаване курса на акциите им. Това беше идея на Линк, а не твоя. А не казва ли винаги той, че работата не трябва да се смесва с удоволствието? Не сме ли се ръководили открай време от този принцип?

Линк. Винаги опирам до него.“

Кейси нито го бе виждала, нито чувала през деня. Трябваше да се срещнат на закуска, но на вратата му имаше надпис „Не безпокойте“, а и телефонът му беше изключен, така че тя го остави и се освободи от мисълта за Орланда — може би е с него? А тази вечер, като се прибра от плаването, намери бележка „Привет, приятно прекарване“. Тя си взе душ, преоблече се, сподави нетърпението си и дойде тук. Отначало не беше никак интересно, в стаята цареше някакво униние и обреченост, а след новината и шумното напускане на Горнт пак стана тъпо. Малко след това Дънрос се доближи до нея през навалицата, за да й благодари, но почти веднага бе заобиколен от развълнувани мъже, които обсъждаха сделки и вероятности. Кейси ги наблюдаваше. Линк сигурно се е върнал в хотела. Искаше й се… няма значение. Никой не забеляза излизането й.

На асансьора чакаше Роджър Крос. Той й отвори вратата и натисна копчето за надолу.

— Благодаря. Хубав купон, нали? — каза тя.

— Да, да, наистина — отвърна разсеяно Крос. Даде й път на партера, а после закрачи през изхода надолу по хълма.

„Закъде ли се е забързал?“ — учуди се Кейси и се запъти към групата, която чакаше за таксита, радостна, че вече бе престанало да вали. Изведнъж се спря. Във фоайето влизаше Орланда Рамос с пакети в ръце. Двете жени се видяха едновременно. Първа се съвзе Орланда:

— Добър вечер, Кейси — поздрави тя с най-очарователната си усмивка. — Изглеждаш прекрасно.

— Ти също — отвърна Кейси. Това беше истина. Бледосинята пола и блуза, с които беше облечена съперничката й, се съчетаваха отлично.

Орланда изля нетърпелив поток от кантонезки думи върху сбръчкания портиер, който се разтакаваше наблизо. Той веднага пое пакетите й, като мрънкаше нещо под носа си.

— Извинявай, Кейси — каза любезно тя с нотка на безпокойство в гласа си, — но малко по-надолу имаше свличане на пръст и се наложи да оставя колата си там. Ти, ти на гости ли си тук?

— Не, тъкмо си тръгвах. А ти тук ли живееш?

— Да, тук.

Пак замълча с намерение да се сбогуват. Кейси кимна вежливо за лека нощ и понечи да си тръгне.

— Може би трябва да поговорим — каза Орланда и тя се спря.

— Разбира се, Орланда, когато пожелаеш.

— Сега имаш ли време?

— Мисля, че да.

— Искаш ли да се поразходим заедно до колата ми? Трябва да взема и останалите пакети. Ти и без това няма да успееш да хванеш такси оттук, долу ще е по-лесно.

— Добре.

Двете жени излязоха навън. Нощта беше хладна, но Кейси гореше отвътре, както и Орланда, всяка от тях знаеше какво им предстои и се боеше от другата. Стъпваха много внимателно. Улицата беше мокра от водата, която се стичаше надолу. Надвисналите облаци предвещаваха още дъжд. На петдесетина ярда по-надолу Кейси забеляза мястото, където част от дигата беше поддала и бе засипала пътя със смесица от пръст, камъни, храсти и чакъл. Нямаше тротоар. От другата страна на свлачището се бе образувала опашка от коли, които маневрираха нетърпеливо, за да завият обратно. По дигата се катереха неколцина пешеходци.

— Отдавна ли живееш в „Роуз корт“? — попита Кейси.

— От няколко години. Тук е много приятно. Аз ми… Ти на приема на Джейсън, на „Ейжън пропъртис“ ли беше?

— Да — Кейси забеляза облекчението по лицето на Орланда и се ядоса, но сдържа гнева си. — Орланда, всъщност ние няма за какво да говорим, нали? Нека си пожелаем лека нощ.

Орланда я погледна.

— Линк е при мен. В апартамента ми. В момента.

— Предполагах.

— Това не те ли безпокои?

— Да, и то много. Но си е негова работа. Както знаеш, ние нито сме женени, нито дори сгодени — ти имаш един начин на действие, аз друг, затова…

— Какво искаш да кажеш? — попита Орланда.

— Искам да кажа, че познавам Линк от седем години, а ти от седем дни.

— Това няма значение — отвърна предизвикателно Орланда. — Ние се обичаме.

— Ще в…

Кейси едва не бе избутана от някаква шумна група китайци, които профучаха покрай тях. Отдолу идваха и други хора. Минаха и някои от гостите на приема, които слизаха надолу по хълма. Сред тях беше и лейди Джоана, която ги изгледа любопитно, но отмина.

Когато отново останаха сами, Кейси продължи:

— Ще видим. Лека нощ, Орланда — пожела й тя, макар че й се искаше да изкрещи: „ти печелиш парите си по гръб, а аз трябва да изработвам своите и тази любов, за която претендираш, означава само едно: пари. Мъжете са такива идиоти.“

— Странното е, че не виня Линк — промърмори тя високо, като видя твърдата брадичка, пламтящите решителни очи, идеалното, чувствено и стройно тяло. — Лека нощ.

Кейси си тръгна.

„Сега трябва да променя плана си. Тази вечер щях да се отдам на Линк, но сега нещата са различни. Щом като е в леглото й, той е омагьосан от нея. Слава Богу, че го разбрах. Божичко, щях да му предложа, а той нямаше как да не откаже и тогава… Сега мога… Какво да правя?

По дяволите всички Орланди на този свят! На тях им е толкова лесно. Те от първия ден си имат стратегия. Ами ние?

Какво да правя? Да изчакам до 25 ноември и да се надявам, че дотогава Орланда ще му дотегне до смърт?

Не и тя. Тя е като динамит и знае, че Линк е нейният пропуск към вечността. Аз мога успешно да й съпернича. Може би не в леглото или в кухнята, но ще се науча.“

Кейси стъпи на един голям камък, като проклинаше калта, която цапаше обувките й, и скочи от другата страна на земния насип. Начело на колоната от автомобили беше Ролсът с шофьора на Дънрос.

— Извинете, миси, тай-пан още там?

— Да, да, там е.

— А, благодаря.

Шофьорът заключи колата, прескочи бариерата на пътя и се закатери нагоре по хълма; Кейси се обърна и го загледа. Погледът й се спря на Орланда, която идваше насреща й и я изгледа, като й се искаше да я избута в калта. Стана й забавно и тя не се помръдна, чакаше съперничката й да се приближи. Видя как погледът й се вкамени, но по лицето й нямаше страх, а само много уверена полуусмивка. Орланда мина безстрашно покрай нея и Кейси изведнъж осъзна, че бе успяла да се наложи. Може би и тя се страхува от нея и от нейната сила толкова. Обърнала поглед към „Роуз корт“, тази бляскава кула от светлина, чудейки се зад кой ли светещ или тъмен прозорец е сега Линк…

 

 

Когато Орланда зърна Кейси, веднага реши, че е ходила до апартамента й и е заварила там Бартлет — както би направила тя. И макар че вече знаеше всъщност къде е била Кейси, при вида на съперничката й отново я обзе страх. „Дали тя не му влияе по някакъв начин чрез «Пар-Кон»? — запита се разтреперана Орланда. — Може ли да го контролира чрез акции и дялове? Ако първата жена на Линк едва не го е разорила и Кейси го е спасявала толкова пъти, колкото казва той, тя не може да не го е оплела. Ако бях на нейно място, аз щях да го направя, разбира се, че щях.“

Без да иска, Орланда погледна назад. Кейси все още гледаше към „Роуз корт“. Зад нея от фоайето излезе Дънрос с цяла тълпа хора — сред тях Рико, Токс, Филип и Дайан Чен — и тръгнаха надолу по хълма. Как да се държи с Линк, като се върне. Дали да му каже, че е срещнала Кейси, или не? Орланда извади вцепенено останалите пакети от колата си.

„Аз знам едно — повтаряше си отново и отново тя. — Линк е мой и независимо от Кейси, аз ще се оженя за него, каквото и да ми струва това.“

Кейси видя Дънрос да излиза от фоайето и се загледа в него, като му се любуваше — висок, жизнерадостен и изглеждаше с десет години по-млад от първата им среща. Зарадва се много, че му беше помогнала. И точно като се обърна да си върви, го чу да я вика:

— Кейси! Кейси! Чакай малко! — тя се обърна. — Хайде с нас на вечеря? — покани я той.

Тя поклати глава отрицателно, тъй като нямаше настроение, и отвърна:

— Благодаря, но имам среща! До ут…

В този момент земята пропадна.