Джеймс Клавел
Търговска къща (41)

39

08:29 часа

Клаудия взе една купчина бележки, писма и отговори от изходящата кореспонденция на Дънрос и започна да ги прелиства.

Един от телефоните издрънча. Тя го погледна, но не направи опит да го вдигне. Той продължи да звъни и накрая спря.

Сандра Ий, секретарката на Дънрос влезе с нова камара документи и поща като напълни отново подноса за входяща кореспонденция.

— Най-отгоре е проектодоговорът на „Пар-Кон“, по-голяма сестро. Ето и списъка с предварително уговорените срещи за днес, поне онези, за които съм известена. Преди десет минути се обади груповият Куок. — Тя се изчерви под погледа на Клаудия, — той се обади заради тай-пана, а не заради мен, по-голяма сестро. Моля, нека тай-панът да му се обади.

— Вярвам, че си разговаряла с почтения млад жребец, надълго и нашироко, млада сестро, и великолепно си въздишала и примирала? — отвърна Клаудия на кантонезки, след това премина на английски, прелиствайки всички бележки, като ги разпределяше на две отделни купчинки. — В края на краищата той действително трябва да бъде излапан здрав и читав в семейството, преди да го е уловила някоя „лисица“ от друг клан.

— О, да. Аз запалих също така пет свещи в пет различни храма.

— Надявам се, в свободното си време, а не когато си ангажирана в компанията.

— О, точно така. — Те се изсмяха. — Но ние имаме среща — утре на вечеря.

— Отлично! Бъди въздържана, облечи се консервативно, но иди без сутиен, като Орланда.

— Значи тогава е вярно! Смяташ ли, че така трябва да го направя? — Сандра Ий беше шокирана.

— Заради твоя Брайън, да — Клаудия се изкиска. — Той има нюх за това.

— Моята гадателка ми каза, че това ще бъде една чудесна година за мене. Ужасен пожар, нали?

— Да. — Клаудия провери списъка със срещите. Линбар след няколко минути, сър Луис Базилио в осем и четиридесет и пет. — Когато пристигне сър Луис…

— Сър Луис чака в моя офис сега. Той знае, че е подранил. Поднесох му кафе и сутрешните вестници. — Лицето на Сандра Ий стана загрижено. — Какво ще стане в десет?

— Отварят фондовата борса — каза й отривисто Клаудия и й подаде по-голямата купчина. — Справи се с тази купчина, Сандра. О, и тук, отложил е няколко заседания на управителни съвети и един обяд, но аз ще се справя с тях.

Двете вдигнаха погледи, тъй като влезе Дънрос.

— Добро утро — поздрави той. Лицето му беше по-мрачно от преди, синините подчертаваха строгостта на чертите му.

Сандра Ий каза живо:

— Всички са толкова щастливи, че не сте се наранили.

— Благодаря.

Тя излезе. Вниманието му беше привлечено от походката й, а след това и от погледа на Клаудия. Лицето му се поразведри.

— Няма нищо по-хубаво от едно прекрасно птиче. Нали така?

Клаудия се засмя.

— Докато ви нямаше частният ви телефон два пъти звъня.

Това беше неговият секретен телефон, който по правило вдигаше само той, номерът беше даден само на семейството и неколцина специални хора.

— Благодаря. Отложи всичко, освен Линбар, стария сър Луис Базилио и банката. Искам да се увериш, че всичко е о’кей за Пен и мисис Кейти. Първо намери Тайтфист Танг по телефона. Също Ландо Мата — попитай дали мога да го видя днес, за предпочитане е в десет и двадесет в кафето. Видя ли бележката ми за Цеп?

— Да, ужасно. Ще се погрижа за всичко. Обади се помощникът на губернатора. Ще присъствате ли на обедното заседание?

— Да.

Дънрос вдигна телефона и избра някакъв номер. Клаудия излезе, затваряйки вратата зад себе си.

— Пен? Търсила си ме?

— О, да, Йан, но не съм телефонирала, това ли имаше предвид?

— Помислих, че ти си се обаждала по частния ми телефон.

— Не, но толкова ми е приятно, че се обади. Чух за пожара в ранните новини и… не бях сигурна дали съм сънувала, или не, че си се върнал снощи. Аз… аз много се разтревожих, съжалявам. Ах Тат каза, че си излязъл рано, но не вярвам на старата вещица — тя понякога говори несвързани неща. Съжалявам. Трябва да е било ужасно?

— Не. Всъщност не беше лошо. — Той й разказа накратко онова, което се беше случило. Сега, когато знаеше, че всичко е наред с нея, искаше да прекъсне разговора. — Ще ти разкажа всичко с подробности, когато те взема за летището. Проверих за полета, ще бъде навреме…

Вътрешният телефон иззвъня.

— Чакай малко, Пен… Да, Клаудия?

— Групов отговорник Куок е на телефон номер две. Каза, че е важно.

— Добре. Съжалявам Пен, трябва да вървя. Ще те взема навреме за полета. Чао, мила… Нещо друго, Клаудия?

— Самолетът на Бил Фостър от Сидни е отложен за друг час. Мистър Хавъргил и Джонджон ще се срещнат с вас в девет и тридесет. Звъннах да потвърдя. Чувам, че са в банката от шест сутринта.

Безпокойството на Дънрос нарасна. Опитваше се да говори с Хавъргил от три часа вчера следобед, но заместник-председателят го нямаше, а снощи не му беше времето.

— Това не е добре. Когато влязох в седем и тридесет, вече имаше тълпа навън.

— „Вик“ няма да фалира, нали?

Той усети тревогата в гласа й.

— Ако това стане, ще сме свършени.

Включи втора линия.

— Здрасти Брайън, какво има?

Брайън Куок му разказа за Джон Чен.

— Боже Господи, бедният Джон! След като им бяха предадени парите по откупа, аз си помислих… Какви мръсници! Той е бил мъртъв от няколко дена?

— Да, поне от три.

— Мръсници! Каза ли на Филип Чен или на Дайан?

— Не, още не. Исках първо да кажа на теб.

— Да им позвъня ли? Филип сега си е вкъщи. Казах му да не идва на заседанието в осем часа. Сега ще му се обадя.

— Не, Йан, това е моя работа. Съжалявам, че ти нося лоши вести, но си помислих, че трябва да знаеш за Джон.

— Да… да, приятелю, благодаря ти. Слушай, имам работа при губернатора, но ще свърша до десет и половина. Искаш ли да пийнем или да си направим една лека закуска?

— Да. Добра идея. Какво ще кажеш за бар „Куенс“ в „Мандарин“?

— В десет и четиридесет и пет?

— Добре. Между другото, обещах на твоя tai-tai да мине направо през емиграционната служба. Съжалявам, че ти нося лоши вести. Чао.

Дънрос затвори телефона, стана и се загледа през прозореца. Вътрешният телефон избръмча, но той не го чу. „Бедният — измърмори той — каква ужасна загуба!“

Чу се дискретно почукване, след това вратата се открехна. Клаудия каза:

— Извинете, тай-пан, Ландо Мата е на втора линия.

Дънрос седна на края на бюрото си.

— Здравей Ландо, можем ли да се срещнем в десет и двадесет?

— Да, разбира се. Чух за Цепелин. Ужасно! Аз самият едва се спасих! Отвратителен пожар! И все пак оживяхме, нали? Съдба!

— Свърза ли се с Тайтфист?

— Да. Пристига със следващия ферибот.

— Добре. Ландо, може би ще имам нужда да ме подкрепиш днес.

— Но, Йан, снощи прегледахме всичко внимателно. Мислех, че аз…

— Да. Но искам твоята подкрепа днес. — Гласът на Дънрос стана рязък.

Последва дълга пауза.

— Ще… ще говоря с Тайтфист.

— Аз също ще говоря с Тайтфист. Междувременно бих искал да знам, че имам твоята подкрепа сега.

— Размисли ли по нашето предложение?

— Имам ли подкрепата ти, Ландо? Или не?

Още една пауза. Гласът на Мата стана по-сериозен.

— Ще ти кажа като те видя в десет и двадесет. Съжалявам, но действително трябва да говоря първо с Тайтфист. Ще се видим на кафе. Чао!

Телефонът прекъсна. Дънрос внимателно постави слушалката и измърмори ласкаво:

— Дю не ло мо, Ландо, стари приятелю.

Помисли за момент, след това избра един номер.

— Мистър Бартлет, моля.

— Не отговаря телефонът му. Искате ли да оставите съобщение? — попита телефонистът.

— Моля, свържете ме с мис К. С. Чолок.

— Какво?

— Кейси… Мис Кейси!

Телефонът иззвъня и Кейси се обади сънливо.

— Ало?

— О, извинявай, ще ти позвъня по-късно…

— А, Йан! Не… не, няма нищо. Аз трябваше… трябваше да съм станала преди няколко часа. — Той чу как тя сподави една прозявка… Господи, как съм уморена. Не съм сънувала този пожар, нали?

— Не. Сирануш, исках само да се уверя, че и двамата сте добре. Как се чувстваш?

— Не ми е така горещо. Мисля, че съм си поразтегнала няколко мускула, не знам дали от смеха, или от хвърлянето. Ти добре ли си?

— Да, поне засега. Нямаш температура или нещо друго, нали? Това е, за което доктор Тулей каза, че трябва да внимаваме.

— Мисля, че няма нищо. Още не съм виждала Линк. Говори ли с него?

— Не. Не отговаря. Слушай, исках да ви поканя двамата на коктейл в шест.

— С удоволствие приемам. — Още една прозявка. — Радвам се, че си добре.

— Ще се обадя по-късно за…

Отново вътрешният телефон.

— Губернаторът е на втора линия, тай-пан. Казах му, че ще присъствате на сутрешното заседание.

— Добре. Слушай, Сирануш, коктейл в шест, ако не коктейл може би късна вечеря. Ще се обадя по-късно, за да потвърдиш.

— Добре, Йан. И, благодаря ти за обаждането.

— Няма за какво. Чао. — Дънрос включи втора линия. — Добро утро, сър.

— Извинявай за безпокойството, Йан, но трябва да говоря с теб за ужасния пожар — каза сър Джефри. — Истинско чудо е, че не загинаха повече, министърът е пощурял за смъртта на бедния сър Чарлз Пениуърд, и бесен затова, че нашите противопожарни средства позволяват да се случи такова нещо. Кабинетът е информиран, така че чакаме отзвук от най-високо място.

Дънрос сподели с него идеята си за кухните на Абърдийн като каза, че тя е на Ши-Тех Т’Чънг.

— Отлично! Ши-Тех е умен! Това е начало. Междувременно Робин Грей, Джулиън Бродхърст и останалите членове на парламента вече телефонираха за среща, на която ще протестират относно лошите ни противопожарни разпоредби. Моят помощник ми каза, че Грей е бил доста сърдит. — Сър Джефри въздъхна. — И с право, разбира се. При всеки случай този джентълмен ще разбърка нещата отвратително, ако може. Чувам, че е запланувал пресконференция за утре с Бродхърст. Сега, когато сър Чарлз е мъртъв, Бродхърст става старши член, и само Бог знае какво ще се случи, ако онези двамата започнат да се държат надменно по отношение на Китай.

— Помоли министъра да ги застави да мълчат.

— Направих го, а той каза, „Мили Боже, Джефри, да затвориш устата на един член на парламента? Това би било по-лошо, отколкото да се опиташ да запалиш самия парламент.“ Това наистина е много трудно. Мисълта ми е, че ти може би ще успееш да охладиш малко мистър Грей. Ще го настаня довечера до теб.

— Не мисля, че идеята е добра, сър. Този мъж е лунатик.

— Напълно съм съгласен, Йан, но ще съм ти много благодарен, ако опиташ да го направиш. Ти си единственият, на когото бих се доверил. Куилън би го ударил — вече е позвънил и е направил официален отказ, просто заради Грей. Вероятно ти би могъл да го поканиш и на състезанията в събота?

Дънрос си спомни за Питър Марлоу.

— Защо не поканим Грей и другите в нашата ложа, и аз ще се занимая с него. „Благодаря на Бога, че Пен няма да е там“, помисли си той.

— Много добре. По-нататък, Роджър ме помоли да се срещна с теб в банката, утре в шест часа.

Дънрос не отговори.

— Йан?

— Да, сър.

— До шест. Съндърс трябва да бъде там дотогава.

— Познаваш ли го? Лично?

— Да. Защо?

— Исках да съм сигурен.

Напрежението на Йан нарасна.

— Добре. В шест. По-нататък. Чу ли за бедния Джон Чен?

— Да, сър. Преди няколко минути. Гаден късмет.

— Съгласен съм. Бедният човек! Мръсотията на тези Бивши вълци не можеше да се случи в по-лош момент. Това със сигурност ще се превърне в причина за празнуване на всички противници на Хонконг. Отвратителна глупост. Боже мой, е, ние поне живеем в интересни времена и няма нищо друго, освен проблеми.

— Да, сър. „Виктория“ в беда ли е? — Дънрос зададе въпроса между другото, но слушаше внимателно и усети лекото колебание преди сър Джефри безгрижно да каже:

— За Бога, не! Скъпи приятелю, каква удивителна мисъл! Е, благодаря ти, Йан, всичко друго може да почака до срещата ни на обяд.

— Да, сър — Дънрос затвори телефона и попи потта по челото си.

„Това колебание беше адски злокобно. — Ако изобщо някой знае колко е зле всичко, това е сър Джефри.“

Дъждовен вятър заблъска по прозорците. Толкова неща има да се правят. Очите му се спряха на часовника. Сега е Линбар, след това сър Луис. Реши какво ще иска от шефа на фондовата борса, какво трябва да получи от него. Не беше го споменал на срещата на управителния съвет тази сутрин. Другите го бяха огорчили. Всички — Жак, Гавалан, Линбар, бяха уверени, че „Виктория“ ще подкрепи „Струан“ докрай.

— А ако не го направят? — беше запитал той.

— Имаме сделката „Пар-Кон“. Немислимо е, „Виктория“ да не помогне.

— Ако не го направят?

— Може би след снощи Горнт няма да продължи да продава.

— Ще продава. Какво ще правим ние тогава?

— Ако не успеем да го спрем или отложим плащанията на „Тода“ и „Орлин“, ще бъдем в голяма беда.

„Не можем да отложим плащанията — помисли си той отново. — Без банката или без Мата или без Тайтфист, дори сделката «Пар-Кон» няма да спре Куилън. Той знае, че има днес целия ден и петък, за да продава, да продава, да продава, а аз не мога да купя до…“

— Господин Линбар, тай-пан.

— Покани го тук, ако обичаш. — Той погледна часовника. По-младият мъж влезе и затвори вратата.

— Закъсня почти с две минути.

— О, така ли? Съжалявам.

— Струва ми се, че няма да успея да се справя с теб по въпроса за точността. Невъзможно е да ръководиш шестдесет и три компании, без да си изключително точен. Ако се случи още веднъж, ще изгубиш годишната си премия.

Линбар почервеня.

— Съжалявам.

— Искам да поемеш операциите ни в Сидни от Бил Фостър.

Линбар Струан засия.

— Да, разбира се. С удоволствие. От известно време насам ми се искаше да се заема с някоя моя операция.

— Добре. Искам да бъдеш за полета на Кубитъс утре на…

— Утре? Невъзможно! — Линбар избухна, щастието му се изпари. — Ще ми отнеме няколко седмици да се…

Гласът на Дънрос стана така любезен, но и така бесен, че Линбар Струан пребледня.

— Разбирам, Линбар. Но искам да отидеш там утре. Остани две седмици, след това се върни и ми докладвай. Ясно?

— Да, ясно, но… ами за събота? Какво ще стане със състезанията? Исках да гледам Ноубъл Стар.

Дънрос го погледна.

— Искам те в Австралия. Утре. Фостър не е успял да влезе във владение на „Волара пропъртис“. Без „Волара“ ние нямаме препоръка за нашите кораби. Без препоръката настоящите банкови договори ще бъдат анулирани. Имаш две седмици да поправиш това фиаско и да докладваш.

— Ако не успея? — каза Линбар, вбесен.

— За Бога, недей да губиш време! Знаеш отговора на това. Ако не успееш, повече няма да бъдеш в управителния съвет. И ако утре не си в самолета, ще се озовеш вън от „Струан“ докато аз съм тай-пан.

Линбар Струан щеше да каже нещо, но промени решението си.

— Добре. Ако успееш с „Волара“, заплатата ти ще бъде удвоена.

Линбар Струан само го погледна.

— Нещо друго, сър?

— Не. Приятен ден, Линбар?

Линбар кимна и излезе. Когато вратата се затвори, Дънрос се усмихна и промърмори:

— Нахално младо копеле. — Чувстваше се като в затвор, искаше да е навън в моторницата или още по-добре в колата си, просто да кара много бързо. Беше натъжен заради Джон Чен.

Външният телефон издрънча.

— Да, Пен? — каза той. Странен глас попита:

— Мистър Дънрос?

— Да, кой се обажда — не можеше да разпознае гласа на мъжа, нито акцента му.

— Казвам се Кърк, Джейми Кърк, мистър Дънрос. Аз съм приятел на мистър Грант, Алън Медфърд Грант… — Дънрос почти изпусна телефона… — Ало? Мистър Дънрос?

— Да, моля продължете — Йан преодоля шока си. А. М. Г. беше един от малкото, който имаше този номер и той знаеше, че се използва само при спешни случаи, при някаква много специална причина. — Какво мога да направя за вас?

— Аз съм от Лондон, всъщност от Шотландия. Алън ми каза да се обадя веднага щом пристигна в Хонконг. Той ми даде вашия телефонен номер. Надявам се, че не съм ви обезпокоил?

— Изобщо не, мистър Кърк.

— Алън ми даде един пакет за вас и искаше да говоря с вас. Моята съпруга и аз сме в Хонконг за три дни, ето защо се чудя дали не бихме могли да се срещнем.

— Разбира се. Къде сте отседнали? — попита спокойно, въпреки че сърцето му биеше лудо.

— „Найн дрегън“ в Каулуун, стая 455.

— Кога за последен път видяхте Алън, мистър Кърк?

— Когато тръгнахме от Лондон. Това беше, вече две седмици. Да. Две седмици до днес. Бяхме в Сингапур и Индонезия. Защо?

— Следобед, дали ще бъде удобно? Извинете, всичко е препълнено до три и двадесет. Мога да се видя с вас тогава, ако ви е удобно.

— Три и двадесет е добре.

— Ще изпратя за вас кола…

— Няма нужда. Можем сами да стигнем до вашия офис.

— Това не е безпокойство. Една кола ще ви чака в два и тридесет.

Дънрос затвори телефона, потънал в мисли. Часовникът отмери осем и четиридесет и пет. Почукване. Клаудия отвори вратата.

— Сър Луис Базилио, тай-пан.

 

 

Във „Виктория“ Джонджон крещеше в телефона:

— Не давам пукната пара, какво мислите вие копелета в Лондон, казвам ви, в началото сме на една операция тук, и изглежда наистина много миризлива. Аз… какво? Говори по-високо, човече. Връзката е отвратителна… Какво?… Не може да ме интересува, че е един и тридесет през нощта — къде по дяволите беше все пак — опитвах да се свържа с теб от четири часа!… Какво?… Чий рожден ден? Боже всемогъщи… — Пясъчните му вежди се извиха и той обузда гнева си. — Слушай, слизай в монетния двор… най-напред… противно нещо и им кажи… Ало?… За Бога! — Той започна да удря по вилката. — Ало!

След това затръшна слушалката, изпсува и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Мис Милс, прекъсна, моля ви свържете ме отново, възможно най-бързо.

— Разбира се — каза хладният, много английски глас. — Мистър Дънрос е тук.

Джонджон погледна часовника си и пребледня. Беше девет и тридесет и три.

— О, Боже! Задръж… да задръж обаждането. Аз ще… — Бързешком, затвори телефона, втурна се към вратата, успокои се и отвори с пресилено равнодушие.

— Скъпи Йан, толкова съжалявам, че те накарах да чакаш. Как я караш?

— Чудесно. А ти?

— Прекрасно.

— Прекрасно? Това е интересно. Трябва да има шест — или седемстотин нетърпеливи клиенти, които са се наредили отвън, а вие имате половин час до започване на работното време. Има няколко дори пред „Блекс“.

— Повече от няколко… — спря съвсем навреме. — Няма нищо обезпокоително, Йан. Кафе ли искаш или отиваме направо в офиса на Пол.

— В офиса на Пол.

— Добре. — Джонджон поведе нагоре по коридора с дебели килими. — Не, изобщо няма проблем, — само няколко суеверни китайци, знаеш какви са, слухове и всичко това. Ужасен пожар. Чувам, че Кейси се е разсъблякла и се е гмуркала да спасява. Бяхте ли на пистата тази сутрин? Дъждът е страхотен, нали?

Безпокойството на Дънрос нарасна.

— Да, чувам, че има опашки пред почти всички банки в колонията. С изключение на Китайската.

Смехът на Джонджон прозвуча кухо.

— Нашите комунистически приятели изобщо няма да приемат фалит по отношение на тях.

— Така че банкрутът е започнал?

— В „Хо-Пак“, да. При нас — не. Аз действително разбирам, че Куанг е взел няколко много опасни заема. Страхувам се, че богатството на Чинг също не е в добро състояние. И още нещо. Смайлър Чинг заслужава да изяде един хубав пердах заради безделието си през годините и съмнителните начинания.

— Наркотици ли?

— Не бих могъл да го твърдя със сигурност, Йан. Поне не официално. Но мълвата е много упорита.

— Ти нали каза, че фалитът няма да ви засегне?

— Не е точно така. Ако това стане… Е, сигурен съм, че всичко ще бъде наред. — Джонджон продължи надолу по широкия облицован с ламперия коридор — от всичко лъхаше на богатство, солидност и сигурност. Той кимна с глава на възрастната английска секретарка, отмина я и отвори вратата, на която пишеше:

Пол Хавъргил, заместник-председател

Канцеларията беше огромна, с дъбова ламперия. Прозорците гледаха към площада.

— Йан, скъпи мой приятелю. — Хавъргил стана и протегна ръка. — Така съжалявам, че не можах да те видя вчера, и празненството миналата вечер едва ли беше място за бизнес. Ти как си?

— Добре. Така мисля. Поне засега. А ти?

— Имам лека диария, но Констанс е добре, благодаря на Бога. Скоро след като се прибрахме вкъщи двамата взехме от доброто старо лекарство на д-р Коликос.

Това беше един еликсир, измислен от д-р Коликос по време на Кримската война за лечение на стомашни разстройства, когато десет на всеки хиляда британски войници са умирали от тиф, холера или дизентерия. Формулата все още беше пазена в тайна.

— Ужасна гадост! Доктор Тулей и на нас ни даде от него.

— Колко ужасно за другите нали? Съпругата на Токс, а?

Джонджон каза мрачно:

— Чух, че са намерили тялото й под няколко купчини тази сутрин. Ако нямах розов билет, Мери и аз също щяхме да сме там.

„Розов билет“ означаваше, че имаш разрешението на жена си да излезеш без нея да играеш карти с приятели, да отидеш в клуба или на гости или каквото и да е — но с нейното великодушно позволение.

— О? — усмихна се Хавъргил. — Коя беше щастливката?

— Играх бридж с Макбрайд в клуба.

Хавъргил се засмя.

— Е, дискретността е по-добрата страна на мъжеството, а и трябва да мислим за репутацията на банката.

Дънрос почувства напрежението между двамата мъже. Той се усмихна вежливо.

— Какво мога да направя за теб, Йан? — попита Хавъргил.

— Искам допълнителен кредит от сто милиона за трийсет дни.

Настъпи мъртва тишина. И двамата се втренчиха в него. На Дънрос му се стори, че вижда проблясък на усмивка да минава зад очите на Хавъргил.

— Невъзможно! — чу го да казва.

— Горнт подготвя атака срещу нас и това е ясно за всички. Вие и двамата знаете, че сме солидни, сигурни и сме в добра форма. Необходима ми е вашата открита, сериозна подкрепа, тогава той няма да посмее да действа и аз няма да имам нужда от парите. Но аз наистина имам нужда от паричен ангажимент. Сега.

Отново тишина. Джонджон чакаше и наблюдаваше. Хавъргил запали цигара.

— Как стоят нещата със сделката „Пар-Кон“, Йан?

Дънрос им разказа.

— Във вторник подписваме.

— Можеш ли да вярваш на американеца?

— Договорихме се.

Отново тишина. Притеснен Джонджон я наруши.

— Това е една много добра сделка, Йан.

— Да. С вашата открита подкрепа Горнт и „Блекс“ ще се откажат от атаката си.

— Но 100 милиона? — каза Хавъргил. — Това е отвъд възможното.

— Казах, че няма да имам нужда от цялата сума.

— Това е предположение, скъпи приятелю. Можем да се окажем въвлечени в много голяма игра на могъщество против нашето желание. Носят се слухове, че Куилън го финансират отвън, че има германска подкрепа. Но ние не можем да рискуваме да влезем във война с един консорциум от германски банки. Ти вече си превишил лимита на възвращателния кредит. А и освен това 500 000 акции, които купи днес ще трябва да бъдат платени в понеделник. Съжалявам, но ще откажа.

— Постави го пред Управителния съвет. — Дънрос знаеше, че има достатъчно гласове, за да го прокара, независимо от противопоставянето на Хавъргил.

Отново тишина.

— Много добре. Със сигурност ще направя това на следващото заседание на Управителния съвет.

— Не. То няма да е по-рано от три седмици. Свикай, ако обичаш спешно заседание.

— Съжалявам.

— Защо?

— Не трябва да ти обяснявам съображенията си, Йан — каза Хавъргил рязко. — „Струан“ нито притежава, нито ръководи тази институция, въпреки че вие имате сериозен интерес към нас, така както ние към вас и вие сте наш ценен клиент. За мен ще бъде удоволствие да го поставя на следващото заседание на Управителния съвет. Свикването на спешни заседания влиза в моите правомощия. Единствено.

— Така е. Както и отпускането на този кредит. Няма нужда от заседание. Можеш да го направиш сега.

— За мен ще бъде удоволствие да поставя молбата пред Управителния съвет на следващото заседание. Имаше ли нещо друго?

Дънрос овладя желанието си да изтрие зле прикриваното задоволство от лицето на неговия враг.

— Имам нужда от кредита, за да подкрепя капитала си. Сега.

— Разбира се и Брус, и аз наистина разбираме, че отложеното плащане на „Пар-Кон“ ще ти даде средствата да завършиш корабните си сделки и да направиш частично плащане на „Орлин“ — Хавъргил пушеше цигарата си. — Между другото, разбирам, че „Орлин“ няма да поднови плащането. Ще трябва да изплатиш парите наведнъж в рамките на тридесет дни както е според договора.

Дънрос почервеня.

— Откъде чу това?

— От председателя, разбира се. Обадих му се снощи, за да го попитам дали…

— Ти какво?

— Разбира се. Скъпи мой приятелю — каза Хавъргил, открито наслаждавайки се на шока на Дънрос и Джонджон. — Имаме пълното право да разследваме. В края на краищата ние сме банкери на „Струан“ и имаме нужда да знаем. Нашето имущество също е изложено на риск, ако фалирате, нали така?

— И вие ще помогнете това да стане, ли?

Хавъргил извади цигарата от устата си с огромно удоволствие.

— Не е в наш интерес, който и да е значителен бизнес да се провали в Колонията, най-малко „Ноубъл хаус“. О, Боже, не! Няма нужда да се безпокоиш. В нужния момент ние ще се появим и ще купим твоите акции. Никога няма да позволим „Ноубъл хаус“ да фалира.

— Кога ще е нужния момент?

— Тогава, когато акциите достигнат стойност, която ние счетем, че е нужна.

— Каква е тя?

— Ще трябва да погледна, Йан.

Дънрос знаеше, че е победен, но не го показа по никакъв начин.

— Вие ще позволите капиталът да слезе надолу, докато достигне най-ниска цена и тогава ще купите контрола.

— Сега „Струан“ е обществена компания, но различните компании се свързват — каза Хавъргил. — Може би щеше да е разумно да последвате съвета на Аластър и моя — ние действително изтъкнахме рисковете, които поемате като обществена компания. А и може би трябваше да се посъветвате с нас, преди да закупите това значително количество акции. Очевидно е, че Куилън смята, че ви притежава, а и ти наистина малко си се поразпрострял, старче. Е, никога не бива да се страхуваш, Йан, ние няма да позволим да фалира „Ноубъл хаус“.

Дънрос се изсмя. Стана.

— Колонията ще бъде много по-добро място, ако ти не си в нея.

— О? — Хавъргил се озъби. — Срокът на моята служба е 23 ноември. Ти може да си излязъл от колонията преди мен.

— Не мислиш ли… — започна Джонджон, ужасен от яростта на Хавъргил, но спря, тъй като заместник-председателят се обърна към него.

— Твоят срок на служба започва на 24 ноември. Стига годишната обща среща да потвърди назначението. До това време аз управлявам „Виктория“.

Дънрос отново се изсмя.

— Не бъди толкова сигурен в това. — Той излезе навън. Ядосан Джонджон наруши тишината.

— Ти лесно би могъл да свикаш спешно заседание. Ти лесно мо…

— Въпросът е приключен. Разбираш ли? Приключен. — Хавъргил яростно запали нова цигара. — Ние имаме наши собствени проблеми, които трябва да бъдат решени най-напред. Но, ако този път се измъкне от менгемето аз ще бъда много изненадан. Той е в опасна позиция, много опасна. Нищо не знаем за този американец и за неговата приятелка. Знаем, че Йан е непоправим, арогантен и некомпетентен. Той е неподходящ за тази работа.

— Това не е в…

— Ние сме институция, която дава печалба, а не благотворително дружество и разните Дънросовци и Струановци твърде дълго имаха думата в нашите дела от много години. Ако вземем контрола ние ще станем „Ноубъл хаус“ на Азия — ние! Вземаме си обратно капитала от него. Уволняваме всички директори и веднага поставяме ново ръководство, удвояваме си парите и аз ще оставя вечно завещание на банката, завинаги. Това е, за което сме тук — да правим пари за нашата банка и за нашите акционери. Винаги съм считал твоя приятел Дънрос за много голям риск, а сега той отива до стената. И, ако аз мога да помогна да бъде обесен, ще го направя.

 

 

Докторът броеше ударите на пулса на Фльор Марлоу със старомодния си позлатен часовник… „Сто и три. Твърде много.“, помисли си тъжно той. Китката й беше нежна. Той я положи обратно върху покривката на леглото, чувствителните му пръсти усещаха треската. Питър Марлоу излезе от малката баня на апартамента им.

— Не е добре, нали? — каза Тулей с пресипнал глас. Усмивката на Питър Марлоу беше уморена.

— Доста досадно, всъщност. Само спазми, без да изхвърля много, само малко течност. — Очите му се спряха на жена му, която лежеше бледа в малкото двойно легло. — Как си, котенце?

— Добре — каза тя. — Благодаря, добре съм, Питър.

Докторът протегна ръка за старомодната си чанта и постави стетоскопа настрани.

— Имаше ли, ъ-ъ, имаше ли кръв, мистър Марлоу?

Питър Марлоу поклати глава и седна уморено. Нито той, нито жена му бяха спали много. Техните спазми бяха започнали в четири часа сутринта и продължаваха с непрекъснато нарастваща сила.

— Не, поне засега — не — каза той. — Изглежда като обикновен пристъп на дизентерия.

— Обикновен? Имали сте дизентерия? Кога?

— Мисля, че беше ентерит. Аз, аз бях военнопленник в Чанги през 45-та, всъщност между 42-ра и 45-та, отчасти в Ява, но повече в Чанги.

— А! А, ясно. Много жалко. — Доктор Тулей си спомни всичките страховити истории, които се разказваха за Азия след войната, за отношението на японската армия към британските и американските войски. — Винаги съм се чувствал предаден по един странен начин — каза тъжно докторът. — Японците винаги са били наш съюзник… те са островна нация, а също и ние. Добри бойци. Бях лекар при шиндитите. Два пъти съм ходил при Уингейт.

Уингейт беше ексцентричен британски генерал, разработил един напълно необичаен военен план да изпрати бързо подвижни колони от мародерстващи британски войници под кодовото име шиндите, от Индия в джунглите на Бирма дълбоко зад японските линии, като им изпращаше доставки по въздуха.

— Имах късмет — цялата операция „Шиндит“ разчиташе на шанса — каза той. Докато говореше, наблюдаваше Фльор, опитваше се да прави заключения въз основа на симптомите, влагаше целия си опит, трябваше да установи диагнозата сега, да разкрие врага сред множеството възможности, преди да е навредил на плода. — Мръсните самолети системно не пускаха нашите пратки.

— Срещнах някои от вашите другари в Чанги — по-младият мъж се опита да си спомни. — През 43-та или 44-та, не мога да си спомня кога точно. Нито имената. Изпратиха ги в Чанги, след като ги бяха хванали.

— През 43-та ще да е било. — Докторът беше мрачен. — Цяла една колона беше хваната. Тези джунгли са невероятни, ако никога не си бил там. През цялото време не знаехме какво по дяволите правим. Страхувам се, че не много от онези момци оцеляха, за да попаднат в Чанги. — Доктор Тулей беше чудесен старец с голям нос, рядка коса и топли ръце. Усмихна се на Фльор. — И така, млада госпожо — каза той с любезния си дрезгав глас. — Вие имате лека тре…

— О… съжалявам, докторе — каза тя бързо, като го прекъсна пребледняла внезапно. — Аз, аз мисля…

Тя стана от леглото и забърза непохватно към банята. Вратата се затвори след нея. Имаше петно кръв на гърба на нощницата й.

— Добре ли е тя? — попита Марлоу, а лицето му беше вкочанясано.

— Температурата е висока, има сърцебиене. Може да е просто гастроентерит… — Докторът го погледна.

— Може ли да е хепатит?

— Не. Не толкова бързо. Инкубационният период е от шест седмици до два месеца. Страхувам се, че сянката на хепатита виси над всеки един от нас. Жалко.

Дъждът затрополи по прозорците, шибан от вятъра. Той ги погледна и се намръщи, защото си спомни, че не беше казал на Дънрос и на американците за опасността от хепатит. Може би е по-добре да се изчака, да се провери и да се прояви търпение. „Джос“ — помисли си той.

— Два месеца, за да сме сигурни. Вие и двамата сте инжектирани, затова не би следвало да има опасност от тиф.

— А бебето?

— Ако пристъпите се влошат, тя може и да не успее да го износи, мистър Марлоу — каза тихо докторът. — Съжалявам, но е по-добре да знаете. И в двата случая няма да й е лесно. Само Бог знае какви вируси и бактерии има в Абърдийн. Мястото е обществена клоака и така е било в продължение на един век. Шокиращо е, но нищо не можем да направим. — Той затършува в джоба си за кочана с рецепти. — Не можете да промените китайците, нито навиците, създавани в продължение на векове. За съжаление.

— Джос — Питър Марлоу се чувстваше разсипан. — Всички ли ще се разболеят? Сигурно бяхме около трийсет или четирийсет из водата — невъзможно е да не пиеш от онази мръсотия.

Докторът се поколеба.

— От петдесет може би пет ще се разболеят много сериозно, петима ще останат напълно здрави, а останалите ще бъдат по средата — хонконгците по-малко ще се разболеят от пришълците. Но, както вие казахте, почти всичко е джос. — Той намери кочана си. — Ще ви напиша рецепта за един доста модерен антибиотик, но продължете с лекарството на д-р Коликос, това ще успокои вашите кореми. Наблюдавайте я много внимателно. Имате ли термометър?

— А, да. С… — един спазъм премина през Питър Марлоу, разтърси го и премина. — Когато пътува с малки деца, човек трябва да има чантичка за първа помощ.

— И двамата мъже се опитваха да не гледат вратата на банята. Те дочуваха как болката последователно растеше и намаляваше.

— На колко години са децата ви? — попита разсеяно доктор Тулей, скривайки загрижеността си, докато пишеше. Когато влезе той забеляза щастливия хаос на мъничката втора спалня отделно от малката безцветна всекидневна — достатъчно голяма за двете свързани легла, а играчките бяха разпилени. — Моите са големи. Аз имам три дъщери.

— Какво! О, нашите са на четири и на осем. Те са… Те и двете са момичета.

— Имате ли бавачка?

— Да. Въпреки дъжда тази сутрин тя заведе децата на училище. Минават през пристанището и вземат bo-pi. — Bo-pi беше такси без официално разрешение, незаконно, но почти всички го използваха от време на време. — Училището е край „Гардън роуд“. Повечето дни те настояват да ходят сами. Те са в абсолютна безопасност.

— Да, разбира се.

Ослушаха се. Всяко сподавено усилие отекваше в двамата мъже.

— Е, не се притеснявайте — каза докторът колебливо. — Ще се погрижа да изпратят лекарствата — има аптека в хотела. Ще ги прибавя към сметката ви. Ще се върна довечера в шест, колкото ми е възможно по-рано. Ако има някакъв проблем… — Той внимателно подаде една рецепта. — Телефонният ми номер е на рецептата. Няма да се колебаете и ще ми позвъните, нали?

— Благодаря. А сметката…

— Не е нужно да се тревожите за това, мистър Марлоу. Първата задача е да се оправите. — Доктор Тулей гледаше във вратата. Страхуваше се да тръгне. — Бяхте ли в армията?

— Не. Във въздушните войски.

— А! Брат ми беше един от малкото. Той бомбардира в… — Спря. Фльор Марлоу викаше колебливо през вратата:

— Докторе… бих… бихте ли…

Тулей отиде към вратата.

— Да, мисис Марлоу? Добре ли сте?

— Бих… Бихте ли…

Той отвори вратата и я затвори след себе си.

— Аз… то… — Нов спазъм я накара да се сгърчи.

— Не се тревожи — каза той, като я успокояваше. Сложи едната си ръка на гърба й, а другата върху стомаха й, като й помагаше да поддържа измъчените коремни мускули. Ръцете му масажираха внимателно и с вещина. — Ето, ето! Само се освободи, аз няма да позволя да паднеш. Ти си точно на възрастта на моята най-малка дъщеря. Аз имам три, а най-голямата има две деца… Ето, само се отпусни, просто недей да мислиш за болките, скоро ще се почувстваш добре и ще ти стане топло…

След известно време спазмите отминаха.

— Аз… Боже, съжа… съжалявам. — Младата жена започна пипнешком да търси рулото с тоалетната хартия, но отново я разтърси спазъм. Докторът се чувстваше неловко в малката стая, но продължаваше да се грижи и да я подкрепя. Една болка полази по гърба му.

— Аз съм… аз съм добре сега — каза тя. — Благодаря.

Знаеше, че това не е така. Цялата се беше изпотила. Той избърса лицето и ръцете й вместо нея. После й помогна да стане, като я поддържаше. По хартията имаше следи от кръв, а също и по чинията, но все още нямаше кръвоизлив и той въздъхна с облекчение.

— Ще се оправиш — каза той. — Ето, задръж една секунда. Не се страхувай. — Той сложи ръцете й на мивката. Бързо сгъна една суха кърпа по дължината и я уви здраво около стомаха й, опъна краищата й, за да може да я държи. — Това е най-доброто за разбъркан стомах. Поддържа го и го държи топъл. Дядо ми също беше лекар, в индийската армия, и се кълнеше, че това е най-доброто. — Той я погледна настойчиво. — Ти си една чудесна смела млада жена. Ще се оправиш. Готова ли си?

— Да. Съ… съжалявам за…

Той отвори вратата. Питър Марлоу се втурна да помогне. Сложиха я в леглото.

Един сноп влажна коса лежеше на челото й. Д-р Тулей я изтри и се вгледа в нея замислено.

— Мисля, млада госпожо, че ние ще те оставим в болница за ден-два под наблюдение, но няма за какво да се безпокоиш. По-добре е да дадем всички шансове на бъдещото бебе, нали? А и две малки деца, с които да се ядосваш. Два дена почивка ще бъдат достатъчни. — Дрезгавият му глас ги развълнува и успокои. — Ще направя каквото е необходимо и ще се върна след четвърт час. — Погледна Питър Марлоу изпод огромните си гъсти вежди. — Стационарът е в Каулуун, така че това ще спести пътуването до Острова. Много от нас го използват. Той е добър, чист и оборудван за всякакви спешни случаи. Не е лошо да приготвиш багажа й — написа адреса и телефонния номер. — И така, млада госпожо. Ще се върна след няколко минути. Би било добре да не се безпокоите за децата. Зная какво изпитание може да бъде това, когато си болен. — Той се усмихна и на двамата. — Няма да се безпокоите за нищо, нали, мистър Марлоу? Ще поговоря с вашия прислужник и ще го помоля да помогне, за да бъде всичко в отлично състояние. И не се безпокойте за парите. — Ние в Хонконг се отнасяме приятелски с нашите нови гости.

Тюй излезе. Питър Марлоу седна на леглото. Печален.

— Надявам се, че децата са стигнали до училището без проблеми — каза тя.

— О, да. Ах Соп е чудесна.

— Как ще се справиш?

— Лесно. Ще съм като старата майка Хабърд. Става въпрос само за ден-два.

— Аз… аз се надявам, че няма… няма да струва твърде много — каза тя едва чуто.

— Не се безпокой за това, Фльор. Всичко ще бъде наред. Гилдията на писателите ще плати.

— Ще плати ли, Питър? Обзалагам се, че няма, поне не сега. Истинска напаст! Ние… ние сме толкова притеснени с нашия бюджет вече.

— Винаги мога да взема на заем срещу падежа на мъртвия чек следващата година. Не се…

— О, не! Няма да направим това, Питър. Не трябва. Разбрахме се. Иначе… иначе ти ще си притиснат до сте… стената.

— Ще намеря някакъв изход — каза той уверено. — Следващият петък е тринайсета дата, а това винаги ни е носило щастие.

Неговият роман беше публикуван на тринадесети и влезе в списъка на бестселърите също на тринадесети. Когато бяха на дъното преди три години, на един друг тринадесети той направи чудесна сделка за сценарий на филм, който отново ги беше спасил. Първото му назначаване за сценарист беше потвърдено на тринадесети. А миналия април, в петък на тринадесети едно от студията на Холивуд откупи филмовите права за романа му за 157 000 долара. Агентът взе 10 процента и тогава Питър Марлоу разпореди онова, което остана за пет години напред. Пет години мъртъв падеж. 25 000 за година всеки януари. Достатъчно, ако се изразходваха внимателно за училище, разходи по медицинското обслужване, ипотеката, колата и другите плащания — пет великолепни години на свобода от обичайните грижи. И свободата да отхвърли едно място за сценарист, за да може да дойде в Хонконг за една година, без да му плащат, но свободен да се погрижи за втората си книга. „О, за Бога — помисли си Питър Марлоу изплашен. — Какво по дяволите търся все пак? Какво по дяволите правя тук?“

— Боже, ако не бях настоял да отидем на онова празненство, това никога нямаше да се случи.

— Съдба. — Тя се усмихна леко. — Съдба, Питър. Спомни си какво си… си ми казвал винаги. Съдба. Това е джос, просто джос, Питър. О, Боже чувствам се ужасно.