Джеймс Клавел
Търговска къща (3)

1

Неделя

18-и август, 1963

20:45 часа

Полицаят, облегнат в единия ъгъл на гишето на информацията следеше високия евроазиатец, без да го гледа. Беше облечен в лек летен костюм, с полицейска вратовръзка и бяла риза. А в ярко осветената сграда на летището беше наистина горещо. Както винаги гъмжеше от шумни китайци. Мъже, жени, деца, бебета. Цял рояк от кантонезци, малко азиатци и неколцина европейци.

— Полицейския началник ли търсите?

Едно от момичетата на информацията му подаде телефонна слушалка.

— Вас търсят, сър — каза тя с очарователна усмивка; бели зъби, тъмна коса, маслиново черни очи, прекрасна златиста кожа.

— Благодаря — отвърна той, отбелязвайки, че е кантонезка и че я вижда за първи път, без да обръща внимание на факта, че зад тази усмивка не се крие нищо друго, освен кантонезка вулгарност.

— Да? — каза той в телефонната слушалка.

— Главен полицай Армстронг? „Янки 2“ току-що кацна. Без закъснение.

— На ръкав 16 ли?

— Да. Ще бъде там след шест минути.

— Благодаря. — Робърт Армстронг се пресегна през плота и остави слушалката. Забеляза дългите крака на момичето, извивката на задника й, доста пристегнат от лъскавия гладък плат на нейния cheong-sam^[1], който бе и униформа, и за момент се замисли как ли ще е в леглото.

— Как се казваш? — попита той, въпреки че знаеше, че никой китаец не обича да казва името си на полицай.

— Мона Люнг, сър.

— Благодаря ти, Мона Люнг. — Той й кимна, задържа светлосините си очи върху нея и видя как лека тръпка на предчувствие премина през тялото й.

„Майната ти“ — помисли си и насочи вниманието си отново към своята жертва, изненадан, че евроазиатецът Джон Чен стои сам до един от изходите. Както и това, че е нервен. Обикновено Джон Чен бе невъзмутим, но сега непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту таблото за пристигащите самолети.

„След една минута започваме“ — помисли си Армстронг.

Бръкна в джоба си, за да извади цигара, но в този момент се сети, че преди две седмици ги бе отказал, като подарък за рождения ден на жена си. Изпсува късо и напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

Около гишето на информацията се блъскаха притеснени пътници и посрещачи, проправяха си път и се отдалечаваха, а после пак се връщаха, питайки на висок глас къде, кога, как и защо, на безброй диалекти. Той разбираше добре кантонезкия, по-малко шанхайския и мандаринския. Знаеше няколко израза на Чу, Чоу и повечето от псувните им. А също и малко тайвански.

Армстронг се отдели от гишето и тръгна. Беше с една глава над по-голямата част от тълпата, едър, широкоплещест мъж, с лека атлетична походка — седемнадесет години служба в хонконгската полиция, а сега вече шеф на Криминалния отдел на Каулуун.

— Добър вечер, Джон — рече той. — Как е?

— О, здрасти, Робърт — отвърна Джон Чен, готов за отбрана. Английският му бе с лек американски акцент. — Всичко е наред, благодаря. Ти как си?

— Чудесно. Твоят човек на летището спомена на Имиграционната служба, че посрещаш специален самолет. Чартърен полет — „Янки 2“.

— Да, само че не е чартър. Самолетът е частен. На американския милионер Линкълн Бартлет.

— Той вътре ли е? — попита Армстронг, макар и да знаеше, че е.

— Да.

— С антураж?

— Само със своя изпълнителен заместник-директор — и момче за всичко.

— Ваш приятел ли е господин Бартлет? — попита, знаейки, че не е.

— Наш гост. Надяваме се да правим бизнес с него.

— О? Ами, самолетът му току-що кацна. Защо не дойдеш с мен? За теб ще прескочим всички формалности. Това е най-малкото, което можем да сторим за „Ноубъл хаус“, нали така?

— Благодаря за услугата.

— Няма защо — Армстронг го преведе през една странична врата в митническата зона. Униформеният полицай вдигна поглед, отдаде чест и се загледа замислено в Джон Чен, когото разпозна веднага.

— Този Линкълн Бартлет — продължи Армстронг с престорена сърдечност, — не ми говори нищо. А трябва ли?

— Не, освен ако се занимаваш с бизнес — каза Джон Чен и нервно продължи напред. — Известен е и с прякора „Разбивачът“, заради успешните си набези и превземания на компании, които в повечето случаи са по-големи от неговата. Интересен човек, запознах се с него миналата година в Ню Йорк. Конгломератът му набъбва с почти половин милиард долара годишно. Казва, че е започнал през четиридесет и пета с две хиляди долара, взети назаем. Сега има позиции в петролно — химическата индустрия, тежкото машиностроене, електрониката, производството на ракети, има много държавни поръчки в Съединените щати — пяна, продукти от полиуретанна пяна, торове. Притежава дори компания за производство и продажба на ски и други спортни стоки. Групата му се нарича „Пар-Кон индъстрис“. Притежава всичко, което можеш да си помислиш.

— Мислех, че твоята компания също притежава всичко.

Джон Чен се усмихна учтиво:

— Но не и в Америка — каза той. — А освен това компанията не е моя. Аз съм само дребен акционер в „Струан“ и негов служител.

— Но си директор и си най-големият син на Чен от „Ноубъл хаус“. Значи ти ще си следващият компрадор.

Според стар обичай компрадорът беше китайски или евро-азиатски бизнесмен, който изпълняваше функциите на единствен посредник между европейската и китайската търговски къщи. Целият бизнес минаваше през ръцете му и в тях оставаше по малко от всичко.

„Такова богатство и такава власт — мислеше си Армстронг, и въпреки това с малко повече късмет ще те погубим като Хъмпти-Дъмпти, а заедно с теб и «Струан». Боже Господи — каза си той със сладко предчувствие, — ако това стане, скандалът ще взриви Хонконг.“

— Ще бъдеш компрадор като баща ти, дядо ти и прадядо ти. Прадядо ти е бил първият, нали? Сър Гордън Чен, компрадор на великия Дърк Струан, който е основал „Ноубъл хаус“, а общо взето и Хонконг.

— Не. Компрадорът на Дърк се е казвал Чен Шенг. Сър Гордън Чен е бил компрадор на сина на Дърк, Кълъм Струан.

— Били са природени братя, нали?

— Така говорят легендите.

— О, да, легендите — това, без което не можем. Кълъм Струан, още една от легендите на Хонконг. Но сър Гордън е също легенда — ти си късметлия.

„Късметлия ли? — запита се Джон Чен с горчивина. — Да бъдеш потомък на незаконен син на шотландски пират — контрабандист на наркотици, развратен зъл гений и убиец, ако поне част от разказите са верни — и кантонезка водевилна певица, откупена от един малък бардак, който още съществува на една мръсна уличка в Макао? Почти всички в Хонконг да знаят произхода ти и заради това да си презиран и от двете раси?“

— Не съм късметлия — отвърна той, опитвайки се да запази поне външно спокойствие.

Косата му бе тъмна, на места посивяла, англосаксонското му лице беше хубаво въпреки леко увисналите бузи и само тъмните му очи малко издаваха азиатското в него. Беше на четиридесет и две и носеше летен костюм, ушит както винаги безупречно, обувки от Хермес и часовник Ролекс.

— Не съм на същото мнение — каза Армстронг съвсем сериозно. — Да бъдеш компрадор на „Струан“, „Ноубъл хаус ъф Ейжа“… това все пак е нещо. Нещо особено.

— Да, особено е — каза Джон Чен безизразно. Откакто се помнеше той бе измъчван от това наследство. Усещаше погледите вперени в него — в него, най-големият син, следващият по ред — чувстваше безкрайната алчност и завист. В продължение на много време това го ужасяваше, въпреки че се опитваше да надвие този ужас. Никога не бе искал нито властта, нито отговорността. Даже вчера бе имал поредния бурен скандал с баща си.

— Не искам никаква част от „Струан“! — бе изкрещял той. — За стотен път искам да се махна от този проклет Хонконг, искам да се върна в Щатите, искам да имам собствен живот и да го живея, където искам и както искам!

— За хиляден път ще ти кажа следното: изпратих те в Ам…

— Нека се занимавам с вложенията ни в Америка, татко. Моля те. Там има много работа! Можеш да ми дадеш няколко мили…

— Неее, този път ще ме изслушаш! Тук, тук в Хонконг и Азия печелим парите си! Изпратих те да се учиш в Америка, за да подготвя семейството за съвременния свят. Ти си подготвен и твой дълг към семей…

— Тук е Ричард, татко, и младият Кевин — Ричард е десет пъти по-способен бизнесмен от мен и е бесен, че не може да го покаже. А какво ще кажеш за чичо Джеймс?…

— Ще правиш каквото ти казвам! За Бога, знаеш, че този американец Бартлет е жизненоважен за нас. Нуждаем се от твоите знани…

— … чичо Джеймс или чичо Томас. Чичо Джеймс е най-добрият вариант за теб, за семейството и за…

— Ти си най-големият ми син. Ти си следващият глава на това семейство и следващият компрадор!

— Няма да стане, кълна се!

— В такъв случай няма да получиш нито грош повече!

— Това не е кой знае каква промяна! Получаваме само подаяния от теб, независимо от това какво си мислят хората! Какво притежаваш? Колко милиона? Петдесет? Седемдесет? Сто?

— Ако не се извиниш веднага и не престанеш да говориш глупости, смятай, че всичко е приключено веднъж завинаги. Ще те изхвърля още сега! Още сега!

— Извинявам се, че те ядосах, но никога няма да се променя! Никога!

— Давам ти срок до рождения ми ден. Осем дни. Осем дни, за да станеш почтителен син. Това е последната ми дума. Ако до рождения ми ден не станеш послушен, ще отрежа завинаги теб и цялото ти потомство от нашето родословно дърво! А сега се махай!

Стомахът на Джон Чен се сви от притеснение. Той мразеше безкрайните караници, неговия обезумял от гняв баща, жена му обляна в сълзи, уплашените му деца, тайното злорадство на неговата мащеха, на братята и братовчедите му, на техните съпруги. Завист, алчност. „Да вдървят по дяволите всички и всичко — помисли си той. — Но баща ми е прав за Бартлет, макар и не за това, за което си мисли. Не. Този път съм аз. Тази сделка. Само тази и после ще бъда свободен завинаги.“

Бяха пресекли почти цялата дълга, ярко осветена зала на митницата.

— Ще ходиш ли на състезанията в събота? — попита Джон Чен.

— Че кой няма да ходи?

Миналата седмица за огромна радост на всички мощният „Търф клъб“, имащ пълен монопол над конните надбягвания — единствената законна форма на хазарт в колонията — беше издал извънреден бюлетин: „Въпреки, че официалният сезон тази година ще започне чак на 5-и октомври, с любезното разрешение на нашия знаменит губернатор, сър Джефри Елисън Стюардс реши да обяви събота, 24-и август за Специален празник на конните състезания, за радост на всички и като поздрав към цялото трудолюбиво население, което с твърдост понася тежките последици от една от най-страшните суши в историята на страната…“

— Доколкото разбрах, твоята Голдън Лейди ще бяга в пета серия — каза Армстронг.

— Треньорът каза, че има шансове. Моля те, намини към ложата на баща ми. Ще имам нужда от твоите съвети. Ти си страхотен комарджия.

— Просто имам късмет. Но във всеки случай моите десет долара едва ли могат да се сравнят с твоите десет хиляди.

— Но това се случва, само когато бягат наши коне. Миналият сезон беше катастрофален… Няма да е зле да заложа на някой победител.

— Аз също.

„О, Господи, как ми трябва един победител — помисли си Армстронг. — А на теб, Джони Чен, въобще не ти пука дали ще спечелиш, или ще загубиш десет или сто хиляди. — Той се опита да обуздае надигащата се завист. — Успокой се — каза си. — Мошениците са факт и работата ти е да ги хващаш, ако можеш, колкото и да са богати, колкото и голяма власт да имат — и трябва да бъдеш доволен от скапаната си заплатка, когато виждаш как на всеки ъгъл се сипят пари. Защо да завиждам на това копеле — така или иначе ще отиде под ножа.“

— А, между другото, изпратих един полицай да прекара колата ти през портала. Ще те чакам заедно с гостите ти на изхода.

— О, това е чудесно, благодаря. Благодаря за услугата.

— Никаква услуга. Въпрос на престиж, нали? Реших, че сигурно е доста важно, след като си дошъл лично. — Армстронг не можа да се сдържи и пусна още една четка, — както казах, никоя услуга не е голяма, когато става въпрос за „Ноубъл хаус“.

Джон Чен продължи да се усмихва учтиво, но го изпсува наум. „Понасяме те — помисли си той — заради поста ти, защото си много важно ченге, изпълнено със злоба, затънало в дългове, със сигурност корумпирано, а и не разбираш нищо от коне. Да се разкапеш дано. Дю не ло мо за цялото ти поколение.“ Джон Чен знаеше, че Армстронг бе ненавиждан от почти всички хонконгски yan, познаваше безмилостното, отмъстително коварство на Армстронг. Той посегна към парчето от монета, което носеше на врата си на тънка кожена връвчица. Пръстите му трепереха, когато докоснаха метала през ризата. Без да иска потръпна.

— Какво става? — попита Армстронг.

— Нищо. Абсолютно нищо.

„Вземи се в ръце“ — каза си Джон Чен.

Вече бяха преминали през залата на митницата и сега се намираха в имиграционната зона. Навън бе тъмна нощ. Върволици от загрижени хора чакаха пред малките спретнати бюра на строгите униформени служители от имиграционния отдел. Тези мъже поздравиха Армстронг. Джон Чен почувства проучващите им погледи.

Както винаги при такова щателно изследване стомахът го сви, въпреки че не бе застрашен от техните въпроси. Притежаваше редовен британски паспорт, а не някакъв второкласен хонконгски. Освен това имаше и американска зелена карта — картата на пришълеца — най-безценното нещо, което притежаваше и което му даваше право свободно да работи, да се забавлява и да живее в САЩ, както и всички привилегии на американски гражданин, с изключение на правото да гласува. „Притрябвало му е на някой да гласува“ — помисли си той и отново се загледа в един от тях, опитвайки се да прояви смелост, но все още с усещането, че е гол пред втренчения поглед на мъжа.

— Началникът на полицията? — Един от служителите бе вдигнал в ръка телефонна слушалка. — Търсят ви, сър.

Той гледаше как Армстронг се отправи към телефона и се замисли как ли се чувства един полицай при толкова много възможности за подкупи и — за милионен път — как ли се чувства човек, който е чист англичанин или чист китаец, а не евроазиатец, презиран и от двете раси.

Наблюдаваше Армстронг, който слушаше с внимание, а после, над общата врява, го чу да казва: „Не, само задръжте. Ще се занимая лично с това. Благодаря, Том.“

Армстронг се върна.

— Извинявай — каза той, тръгна покрай имиграционния кордон, мина през един коридор и влезе в залата на VIP.

Беше спретнато и просторно, с бар и хубав изглед към летището, града и залива. Залата беше празна. Само един митнически служител и един от хората на Армстронг чакаха до изход 16 — стъклена врата, която излизаше на осветената с прожектори настилка на пистата. Един Боинг 707 се приближаваше към маркировката за спиране.

— Добър вечер, сержант Лий — каза Армстронг. — Готово ли е всичко?

— Да, сър. Точно в момента „Янки 2“ изключва двигателите си. — Сержант Лий отново отдаде чест и им отвори вратата.

Армстронг хвърли един поглед на Джон Чен, знаейки, че капанът е почти затворен:

— След вас.

— Благодаря. — Джон Чен излезе на пистата.

„Янки 2“ се извисяваше над тях, замиращите му мотори издаваха вече само глух тътен. Наземен екипаж нагласяваше задвижваната е мотор стълба. През малките прозорци на кабината се виждаха слабо осветените пилоти. Малко встрани, под сянката на самолета бе спрял Ролс-Ройсът на Джон Чен, модел „Силвър Клауд“. Униформеният шофьор, китаец, стоеше до вратата, а близо до него имаше и един полицай.

Вратата на главния салон на самолета се отвори, оттам излезе стюард и поздрави двамата служители от аерогарата, които чакаха на платформата. Той подаде на единия от тях малка чанта с документите на самолета и митническите декларации и те започнаха непринуден разговор. После всички спряха. Почтително. И вежливо поздравиха.

Момичето беше високо, елегантно, изящно и бе американка.

Армстронг тихо подсвирна:

— Бартлет има вкус — промърмори Джон Чен, а пулсът му се ускори.

Наблюдаваха я как слиза по стълбата, и двамата потънали в мъжки размишления.

— Мислиш ли, че е модел?

— Поне така се движи. Може и да е кинозвезда?

Джон Чен се приближи.

— Добър вечер. Аз съм Джон Чен от „Струан“. Чакам Господин Бартлет и господин Чълък.

— О, да, разбира се, господин Чен. Много мило от ваша страна, сър, особено в неделя. Приятно ми е да се запозная с вас. Аз съм Кей Си Чолок. Линк каза, че ако вие…

— Кейси Чълък? — Джон Чен я зяпна. — А?

— Да — отвърна тя с мила усмивка, толерантно отминавайки грешното произношение. — Разбирате ли, инициалите ми са К. С, господин Чен, и оттам започнаха да ме наричат Кейси. — Тя отправи погледа си към Армстронг — Добър вечер. Вие също ли сте от „Струан“? — Гласът й беше мелодичен.

— О… извинете, това, това е полицейски началник Армстронг — заекна Джон Чен като все още се опитваше да се съвземе.

— Добър вечер — каза Армстронг, забелязвайки, че от близо тя е дори по-привлекателна. — Добре дошли в Хонконг.

— Благодаря ви. Началник-отдел? От полицията ли? — нещо щракна в мозъка й, — а, Армстронг. Робърт Армстронг? Шеф на Криминалния отдел на Каулуун?

Той прикри изненадата си:

— Вие сте много добре осведомена, госпожице Чолок.

Тя се засмя:

— Това е част от ежедневието ми, когато отивам на ново място, особено ако е като Хонконг, работата ми изисква да бъда подготвена… затова просто помолих да ми изпратят вашите списъци.

— Ние нямаме публикувани списъци.

— Зная. Но хонконгското правителство издава правителствен телефонен указател, който може да бъде закупен от всеки. Помолих да ми изпратят един от тях. Там има списък на всички полицейски отдели, на шефовете им, заедно с домашните телефони на повечето от тях, както и на останалите правителствени служби. Получих екземпляра чрез вашата хонконгска служба за обществени връзки в Ню Йорк.

— Кой е шеф на Специалния отдел? — попита той, за да я провери.

— Не знам. Мисля, че този отдел не фигурираше. Нали?

— Невинаги.

В погледа й се четеше леко неодобрение.

— Всички частни самолети ли посрещате, господин началник?

— Само онези, които искам. — Той й се усмихна. — Само онези, с които пристигат красиви, добре информирани дами.

— Има ли нещо нередно? Някакъв проблем?

— О, не, нищо особено. Кай Так е част от моите задължения — каза спокойно Армстронг. — Бихте ли ми дала паспорта си, ако обичате?

— Разбира се — неодобрението й, се засили, докато отваряше чантата си и подаваше американския си паспорт.

Дългогодишната практика го беше научила да проверява много подробно. „Родена в Провидънс, Роуд Айлънд, на 25-и ноември 1937, ръст — 178 см, коса — руса, очи — светлокафяви. Паспортът е валиден за още две години. Двайсет и шест, а? Мислех, че е по-млада, макар че има нещо странно в погледа й, ако човек я види отблизо.“

С явна небрежност той разлисти паспорта. Тримесечната хонконгска виза бе нова и съвсем в ред. Десетина печата на имиграционни служби — на Англия, Франция, Италия, или Южна Африка. Но имаше и един по-особен — на СССР, от юли същата година. Седемдневен престой. Разпозна московския печат.

— Сержант Лий!

— Да, сър?

— Удари печата — каза той небрежно и й се усмихна. — Всички сте свободни. Можете да останете колкото искате. Когато наближи изтичането на визите ви, просто идете в най-близкия полицейски участък и ще ви ги продължим.

— Много ви благодарим.

— Колко време смятате да останете тук?

— Зависи от хода на сделката ни — отвърна Кейси след кратка пауза. Тя се усмихна на Джон Чен. — Надяваме се да се задържим в бизнеса доста дълго.

Джон Чен каза:

— Да. Ъ-ъ, ние също. — Все още не можеше да се осъзнае. „Със сигурност е невъзможно Кейси Чолок да е жена“ — мислеше си той.

Зад тях стюардът Свен Свенсен, слизаше с пружинираща походка по стълбата, с два самолетни куфара.

— Заповядай, Кейси. Сигурна ли си, че това ще ти стигне за тази вечер?

— Да. Разбира се. Благодаря ти, Свен.

— Линк каза да тръгваш. Имаш ли нужда от помощ за митницата?

— Не, благодаря. Господин Джон Чен е имал добрината да ни посрещне. А също и полицейски началник Армстронг, шефът на Криминалния отдел на Каулуун.

— Добре. — Свен Свенсен внимателно се вгледа в полицая. — Най-добре да се връщам.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Така мисля — ухили се той. — Митничарите точно проверяват запасите ни от пиене и цигари.

Само за четири неща беше необходимо разрешително за внос или се плащаше мито — злато, алкохол, цигари и бензин — и освен наркотиците само една стока бе абсолютно забранена: всички видове огнестрелно оръжие и муниции.

Кейси се усмихна на Армстронг:

— Не носим никакъв ориз, господин началник. Линк не го обича.

— В такъв случай тук го очакват доста неприятни моменти.

Тя се засмя и се обърна отново към Свенсен:

— До утре. Благодаря ти.

— Точно в девет сутринта! — Свенсен се върна в самолета, а Кейси се обърна към Джон Чен.

— Линк каза да не го чакаме. Надявам се, че нямате нищо против — каза тя.

— А?

— Ще тръгваме ли? Имаме резервация за хотел „Виктория енд Албърт“ в Каулуун. — Тя понечи да вдигне чантите си, но в този момент от тъмното изникна носач, който ги взе. — Линк ще дойде по-късно… или утре.

Джон Чен я погледна глупаво.

— Няма ли да дойде господин Бартлет?

— Не. Ако получи разрешение, ще пренощува в самолета. В противен случай, ще дойде по-късно с такси. Но при всички положения утре на обед ще бъде с нас, според уговорката. Обядът не е отложен, нали?

— Не, но… — Джон Чен правеше отчаяни опити да включи. — Значи ще трябва да отложим срещата в десет сутринта?

— О, не. Аз ще присъствам на нея. Линк така или иначе нямаше да дойде. Тя е свързана само с финанси, а не с политика. Сигурна съм, че го разбирате. Линк е много уморен, господин Чен — каза тя. — Едва вчера се върна от Европа. — Тя погледна отново към Армстронг. — Капитанът попита кулата дали Линк може да спи в самолета, господин началник. Обадиха се на имиграционната служба и оттам казаха, че ще ни отговорят по-късно, но предполагам, че молбата ни ще стигне и до вас. Ще ви бъдем наистина много благодарни, ако дадете съгласието си. Напоследък наистина му се събра доста пътуване със самолет.

Армстронг се чу да казва:

— Ще поговоря за това с него.

— О, благодаря. Много ви благодаря — каза тя, след това се обърна към Джон Чен: — Съжалявам, че ви създавам толкова главоболия, господин Чен. Ще тръгваме ли? — тя понечи да тръгне към изход 16, както и носачът, но Джон Чен посочи своя Ролс.

— Не, насам, госпожице Чъ…, Кейси.

Очите й се разшириха:

— А, митницата?

— Днес ще минем и без нея — каза Армстронг, който явно я харесваше. — Подарък от правителството на Нейно Величество.

— Чувствам се като кралска особа.

— Това влиза в услугата.

Тя се качи в колата. Прекрасен мирис на кожа. И лукс. После забеляза носачът, който с бързи крачки влезе в сградата на летището.

— А багажът ми?

— Не се притеснявайте — рече Джон Чен с раздразнение. — Ще бъда в апартамента ви преди вас.

Армстронг задържа за момент вратата.

— Джон дойде с две коли. Едната за вас и господин Бартлет, а другата за багажа.

— С две коли?

— Разбира се. Не забравяйте, че вече сте в Хонконг.

Той изгледа отдалечаващата се кола. „Бартлет е късметлия“ — помисли си разсеяно и се зачуди защо ли се интересува от нея Специалното разузнаване.

— Просто посрещни самолета и лично провери паспорта й — му бе казал тази сутрин шефът на Специалното разузнаване. — А също и на господин Бартлет.

— Може ли да попитам защо, сър?

— Не, Робърт, не можеш да попиташ защо. Вече не работиш в този отдел — намери си топло местенце в Каулуун. Съвсем синекурна длъжност, нали?

— Да, сър.

— Освен това, Робърт, най-учтиво те моля да не забъркаш някоя каша довечера — може да са замесени доста големи имена. Създаваме си сума неприятности, за да ви държим в течение на това, което правят тези гадове.

— Да, сър.

Армстронг въздъхна докато се изкачваше по стълбата, следван от сержант Лий. Дю не ло мо на всички висши офицери и особено на шефа на Специалното разузнаване.

Горе на стълбата ги чакаха един от митничарите и Свенсен.

— Добър вечер, сър — каза митничарят. — Всичко на борда е тип-топ. Има един 38-и калибър с неотворена кутия със сто патрона, които са част от припасите. Един пистолет Верей Лайт. Освен това три ловджийски пушки и една дванадесети калибър с муниции, собственост на господин Бартлет. Всичко е записано в митническата декларация, а аз ги проверих. Има един заключен шкаф с оръжие в главния салон. Ключът от него е в капитана.

— Добре.

— Ще имате ли още нужда от мен, сър?

— Не, благодаря. — Армстронг взе митническата декларация и започна да я разглежда. Много вино, цигари, тютюн, бира и концентрати. Десет каси „Дом Периньон“ 59, петнадесет „Пюлини Монтраше“ 53, девет „Шато О’Брион“ 53. — А няма ли „Ротшилд“ 1916, господин Свенсен? — каза той с лека усмивка.

— Не, сър — захили се Свенсен. — През 16-а реколтата е била доста лоша. Но има половин каса от 1923. На следващата страница е.

Армстронг обърна листа. Бяха изброени още вина и пури.

— Добре — рече той. — Разбира се, всичко това ще бъде задържано на митницата, докато сте тук.

— Да, сър. Аз вече го заключих, а вашият човек го запечата. Каза, че няма нищо против да оставим едно кашонче бира в хладилника.

— Ако собственикът иска да внесе някои от тези вина, просто ми се обадете. Няма никакви проблеми, а просто малък принос към долното чекмедже на Нейно Величество.

— Сър? — Свенсен бе смутен.

— А? О, това е английски каламбур. Става въпрос за най-долното чекмедже в скрина на една дама, където тя прибира нещата, от които ще има нужда по-късно. Извинете. Паспортът, ако обичате. — Паспортът на Свенсен беше канадски. — Благодаря.

— Ще ми позволите ли да ви запозная с господин Бартлет? Той ви очаква.

Свенсен влезе пръв в самолета. Обзавеждането бе елегантно и семпло. Вдясно от коридорчето имаше малко предверие с пет-шест меки кожени кресла и диван. Останалата част от самолета към опашката бе отделена с голяма врата. В едно от креслата дремеше стюардеса, оставила куфарите до себе си. Вляво бе вратата на пилотската кабина. Беше отворена.

Командирът и първият помощник-пилот седяха вътре и все още се занимаваха с документацията.

— Извинете. Това е полицейски началник Армстронг — каза Свенсен и се отдръпна встрани.

— Добър вечер, господин началник. — Аз съм командир Джанели, а това е моят — помощник-пилот Бил О’Рурк.

— Добър вечер. Бихте ли ми дали паспортите си?

И двамата пилоти имаха десетки визи и гранични печати. Нямаше страни от зад желязната завеса. Армстронг подаде паспортите на сержант Лий за подпечатване.

— Благодаря ви. За първи път ли идвате в Хонконг?

— Не, сър. Идвал съм няколко пъти в отпуск по време на Корейската война. Освен това през 56-а направих шестмесечна околосветска обиколка като първи пилот във Фар Истърн, по време на бунтовете.

— Какви бунтове?

— Целият Каулуун бе пламнал. Няколкостотин хиляди китайци внезапно се разбунтували, вилнели, палели. Ченгетата… извинете, полицията се опитала да ги спре с мирни средства, но тълпите започнали да убиват и тогава ченгетата, полицаите, извадили няколко пушки Стен, застреляли пет-шест симпатяги и много бързо всичко се успокоило. Тук само полицията има оръжие, което е много хитро. — Той се обърна към Армстронг. — Мисля, че вашите момчета са си свършили работата страхотно.

— Благодаря ви, Джанели. Откъде идва самолетът?

— От Ел Ей — Лос Анжелос. Там е главният офис на Линк — господин Бартлет.

— Минали сте през Хонолулу и Токио?

— Да, сър.

— Какъв престой имахте в Токио?

Бил О’Рурк веднага извади бордовия дневник:

— Два часа и седемнадесет минути. Само за зареждане, сър.

— Достатъчно, за да се поразтъпчете, а?

— Само аз слязох от самолета. Винаги, когато кацнем, проверявам колесниците и правя външен оглед на самолета — каза Джанели.

— Това е добър навик. Колко време ще останете тук?

— Не зная, това зависи от Линк. За тази нощ е сигурно. Не можем да излетим преди 14:00 часа. Наредено ни е само да бъдем готови да тръгнем всеки момент, за където ни кажат.

— Имате прекрасен самолет, командире. Имате разрешение да останете тук до 14:00 часа. Ако искате продължение, обадете се преди това на Наземен контрол. Когато сте готови, просто минете през тази врата, за да избегнете митницата. И, ако обичате, напуснете всички заедно.

— Разбира се. Веднага щом заредим.

— Нали целият екипаж знае, че внасянето, на каквото и да е огнестрелно оръжие в колонията е абсолютно забранено? Тук в Хонконг сме много чувствителни по отношение на оръжието.

— Аз също, господин началник — независимо къде съм. Затова единственият ключ за оръжейния шкаф е в мен.

— Добре. Ако има някакви проблеми, моля да ми се обадите. — Армстронг излезе от кабината и влезе в предверието, следвайки Свенсен.

Джанели наблюдаваше как проверява паспорта на стюардесата — хубавата Джени Полард.

— Копеле — измърмори той и тихо добави, — тук има нещо гнило.

— А?

— Откога, по дяволите, висши служители от Криминалния отдел проверяват някакви скапани паспорти? Сигурен ли си, че не носим нещо по-особено?

— Не, разбира се. Винаги правя пълна проверка. Включително и на склада на Свен. Естествено, не преглеждам нещата на Линк, нито пък на Кейси… но те не биха направили такава глупост.

— Работя за него от четири години и нито веднъж… И въпреки това тук наистина има нещо гнило. — Джанели уморено се извъртя в стола си и се намести по-удобно. — Господи, имам нужда от масаж и едноседмична почивка.

В предверието Армстронг подаде паспорта на сержант Лий, който го подпечата.

— Благодаря ви, госпожице Полард.

— Благодаря.

— Това е целият екипаж, сър — каза Свенсен. — А сега господин Бартлет.

— Да, ако обичате.

Свенсен почука на голямата врата и я отвори, без да чака отговор.

— Линк, това е полицейски началник Армстронг — каза той непринудено.

— Здравейте — рече Линк Бартлет, стана от бюрото си и протегна ръка. — Ще пиете ли нещо? Бира?

— Не, благодаря. Едно кафе, ако е възможно.

Свенсен тръгна веднага.

— След минутка — каза той.

— Чувствайте се като у дома си. Ето и паспорта ми — каза Бартлет. — Само за момент. — Той седна отново зад пишещата машина и продължи да чука с два пръста по клавишите.

Армстронг спокойно го изучаваше. Бартлет бе светлорус със сиво-сини очи и здраво, хубаво лице. Елегантен. Със спортна риза и джинси. Отвори паспорта му. Роден в Лос Анжелос на 1-и октомври, 1922. „Изглежда млад за четиридесетте си години“, помисли си той. Московски печат, същият като на Кейси Чолок. Други посещения зад желязната завеса няма.

Той огледа стаята. Беше просторна, с ширината на самолета. В дъното имаше къс коридор, който водеше към две кабини и две тоалетни. Завършваше с врата, зад която, според него, бе апартаментът.

Помещението бе обзаведено като комуникационен център. Телекс, възможности за международна телефонна връзка, вградени пишещи машини. На напречната стена бе монтиран светещ часовник с времеви пояси на целия свят. Шкафове с документация, с ксерокс и вградено бюро покрито с кожа, което бе затрупано с документи. Полици с книги: данъчни, няколко с меки корици, останалите бяха с военна тематика — за генерали или от генерали. Десетки книги. Уелингтън, Наполеон, Патън, „Поход в Европа“ на Айзенхауер, „Военното изкуство“ на Сън Цу…

Едно „Заповядайте, сър“ прекъсна огледа му.

— О, благодаря ви, Свенсен. — Той пое чашата кафе и сложи малко сметана.

Свенсен поднесе на Бартлет току-що отворена кутия бира, взе празната и отново излезе, затваряйки вратата след себе си. Бартлет отпи малко докато препрочиташе онова, което бе написал и после натисна звънеца. Свенсен влезе веднага.

— Кажи на Джанели да помоли кулата да изпратят това.

Свенсен кимна и излезе. Бартлет отпусна рамене и направи едно кръгче на въртящия се стол:

— Извинете… трябваше да го изпратя веднага.

— Не се притеснявайте, господин Бартлет. Молбата ви да останете тук тази нощ е удовлетворена.

— Благодаря… много ви благодаря. А може ли и Свенсен да остане с мен? — Бартлет се ухили. — Не съм добра домакиня.

— Добре. Колко време ще остане тук самолетът ви?

— Зависи от утрешната ни среща, господин началник. Надяваме се да започнем бизнес със „Струан“. Седмица, десет дни.

— В такъв случай утре ще трябва да преместите самолета оттук. В 16:00 часа пристига още един VIP-полет. Казах на командир Джанели да се обади на Наземния контрол преди 14:00 часа.

— Благодаря. Винаги ли шефът на криминалния отдел на Каулуун се занимава с паркирането на самолетите?

Армстронг се усмихна:

— Обичам да знам какво става в моя отдел. Досаден, но твърдо установен навик. Тук не кацат често частни самолети, нито пък господин Чен посреща лично някого. Искаме да помогнем, ако можем. „Струан“ притежава по-голямата част от това летище, а Джон е мой личен приятел. Отдавна ли го познавате?

— Бяхме известно време заедно в Ню Йорк и Ел Ей и много го харесах. Вижте, господин началник, този самолет е моят…

Един от телефоните иззвъня. Бартлет го вдигна:

— О, здравей, Чарли, какво става в Ню Йорк?… Господи, това е страхотно. Колко?… Добре, Чарли, купи целия пакет… Да, целия, 200 000 акции… Разбира се, още в понеделник сутринта, веднага щом отворят пазара. Изпрати ми потвърждение по телекса… — Бартлет остави слушалката и се обърна към Армстронг. — Извинете. Вижте, господин началник, това е моят комуникационен център и без него съм загубен. Ще може ли да идвам свободно тук, ако самолетът е паркиран за една седмица?

— Страхувам се, че може да ви се опънат.

— Какво значи това: да, не или може би?

— Това е жаргон и означава трудно. Съжалявам, но службите за сигурност на Кай Так са доста особени.

— Ако трябва да сложите допълнителни постове, ще платя с удоволствие.

— Това е въпрос на сигурност, господин Бартлет, а не на пари. Ще видите, че телефонната мрежа на Хонконг е първокласна. — „И освен това ще бъде доста по-лесно на Специалното разузнаване да следи разговорите ти“ — помисли си той.

— Ако можете да уредите нещо, ще ви бъда много благодарен.

Армстронг отпи от кафето си.

— За първи път ли идвате в Хонконг?

— Да, сър. За първи път идвам в Азия. Най-отдалечената точка, до която съм стигал, е Гуадалканал, през 1943-а.

— В армията ли?

— Сержант, инженерни войски. Строителство — строяхме какво ли не: хангари, мостове, лагери, всичко. Страхотно преживяване. — Бартлет отпи от кутията. — Сигурен ли сте, че не искате да пиете нещо?

— Не, благодаря. — Армстронг довърши кафето си и понечи да се изправи. — Благодаря за кафето.

— А сега може ли аз да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Какъв човек е Дънрос? Йан Дънрос. Шефът на „Струан“?

— Тай-панът ли? — Армстронг спонтанно се изсмя. — Зависи кого питате, господин Бартлет. Никога ли не сте го виждал?

— Не, още не. Ще се срещна с него утре. На обяд. Защо го наричате тай-пан?

— Тай-пан на кантонезки означава „върховен вожд“ — човекът, който има абсолютната власт. За китайците всички европейци, шефове на старите търговски компании са тай-панове. Но даже и между тях винаги има най-голям. Тай-панът Струан се нарича още Ноубъл Хаус или Ноубъл Хонг, а хонг означава компания. Води началото си от зората на китайската търговия и зората на Хонконг. Всъщност Хонконг е бил основан на 26-и януари, 1841. Основателят на „Струан“ е бил легенда и в известен смисъл още е — Дърк Струан. Някои казват, че бил пират, други — принц. Но във всеки случай натрупал цяло състояние от контрабанда на индийски опиум в Китай, а със спечелените пари купувал различни видове китайски чай, който превозвал до Англия с цял флот китайски клипери. Станал търговски принц, извоювал си титлата тай-пан и оттогава Струан винаги са се опитвали да бъдат първи във всичко.

— А успяват ли?

— Няколко компании са по петите им и особено „Ротуел-Горнт“, но бих отговорил с „да“ — бяха първи. Едно е сигурно — абсолютно нищо не влиза или излиза от Хонконг, не е изядено или погребано или направено без намесата на „Струан“, „Ротуел-Горнт“, „Ейжън Пропъртис Блекс“ — „Бенк ъф Лондон енд Чайна“ — или „Виктория бенк“.

— А самият Дънрос? Що за човек е?

Армстронг се замисли за момент, а после каза леко:

— Пак зависи много от това кого питате, господин Бартлет. Познавам го съвсем бегло, срещаме се от време на време на конните надбягвания. Имал съм само две официални срещи с него. Той е очарователен, много добър в работата си… Мисля, че „блестящ“ е подходящо определение за него.

— Той и семейството му притежават голяма част от „Струан“, нали?

— Не мога да твърдя със сигурност. Съмнявам се, че въобще някой извън семейството може. Но дяловото му участие не е най-важното нещо за поста му на тай-пан. Съвсем не. Особено за Струан. Това мога да кажа със сигурност. — Армстронг впери поглед в очите на Бартлет. — Някои казват, че Дънрос е безмилостен, че е готов да убие. Знам само, че не бих желал да е мой враг.

Бартлет отпи от бирата си и малките бръчки около очите му се свиха от любопитна усмивка:

— Понякога врагът е по-ценен от приятеля.

— Понякога. Надявам се престоят ви да е успешен.

За миг Бартлет се изправи:

— Благодаря. Ще ви изпратя. — Той отвори вратата, даде път на Армстронг и сержант Лий и ги последва до стълбата. Пое дълбоко въздух. За втори път усети нещо странно в него, нито приятно, нито неприятно, нито воня, нито ухание, просто странно и необикновено вълнуващо. — Господин началник, какъв е този мирис? Кейси също го забеляза, още в момента, в който Свен отвори вратата.

Армстронг се поколеба. После се усмихна:

— Това е особеният мирис на Хонконг, господин Бартлет. Мирисът на парите.