Джеймс Клавел
Търговска къща (21)

19

16:01 часа

Сър Дънстън Бар беше въведен в офиса на Ричард Куанг с подобаващо внимание. Главният офис на „Хо-Пак“ беше малък и непретенциозен, намираше се в центъра, недалеч от „Хаус стрийт“. Място по-скоро за работа, а не за показ. В повечето случаи двама-трима души работеха в един офис, движейки два-три различни бизнеса, използвайки един и същи телефон и една и съща секретарка. Защо не, би казал един умен човек? Така се печели.

Ричард Куанг не споделяше с никого офиса си. Той знаеше, че това се харесва на белите му клиенти — а малкото, които имаше бяха много важни за него и за банката. Като възможното и толкова важното му избиране за член на „Търф клъб“ с право на гласуване или в „Хонконг голф клъб“, „Крикет клъб“ или някои от другите по-малки, но престижни клубове, които строго се контролираха от английски тай-пан и където се събираха големите бизнесмени.

— Хелоу, Дънстън — поздрави любезно гостенина си Куанг. — Как си?

— Чудесно. А ти?

— Много добре. Сутринта ходих на хиподрума, гледах тренировката на коня ми.

— Да. И аз ходих там.

— О, не те видях!

— Само за две-три минути. Моят кон имаше температура, вероятно ще се наложи да го задраскаме от състезанието в събота. Но видях твоята Бътърскот Лес, тя летеше по трека тази сутрин.

— Почти счупи рекорда на трек. Определено ще се опитаме да го направим в събота.

Бар се засмя:

— Непременно ще ти се обадя малко преди състезанието и тогава ще ме посветиш в тайната си информация! Не можеш да имаш доверие на треньор или жокей, нали? Независимо дали е твой или мой!

Поговориха за несъществени неща, а след това Бар мина по същество.

Ричард Куанг се опита да прикрие шока си.

— Да закрия всички сметки на корпорацията?

— Да, стари приятелю. Днес. Съжалявам, такова е решението на съвета на директорите, докато не отмине надвисналата над главата ти буря.

— Но ти не можеш сериозно да мислиш, че имаме затруднения в банката? — засмя се Ричард Куанг. — Не си ли прочел статията на Хейпли в „Гардиън“… Злобни лъжи на конкуренцията — някои банкери и тай-панове.

— Да, прочетох това. Бих казал, че е една от неговите безсмислици. Абсурд? Злословене? Защо някой ще вземе да злослови? Говорих тази сутрин с Хавъргил и Саутърби и те казаха, че този път Хейпли трябва много да внимава, защото ако подозира тях — ще го съдят за клевета. Този човек заслужава бой с камшик! Както й да е… сега искам да получа изплатим чек — съжалявам, но това е искането на Съвета.

— Да, да разбира се. — Ричард запази усмивката на лицето си, независимо от това, колко омразен в този момент му беше грамадният, червендалест англичанин. Ясно му беше, че Бар използва Съвета само, за да подпечата собствените си решения. — Нямаме проблеми, ние сме билион доларова банка. Колкото до клона в Абърдийн, това е работа на подозрителните и суеверни местни жители.

— Да, знам. — Бар го наблюдаваше. — Чух, че си имал проблем в клона на Монкок, също и в Цим Ша Цуи… в Ша Тцуи, Новите територии. Господ да ти е на помощ… и в Лан Тао също. — Лан Тао беше остров на шест мили източно от Хонконг, най-големият в архипелага от триста острова, влизащи в границите на колонията. Беше почти безлюден, поради недостига на вода.

— Няколко клиенти изтеглиха влоговете си — каза Ричард Куанг иронично. — Нямаме проблеми там.

Всъщност имаха проблеми. Той го знаеше и се страхуваше, че и на другите им е ясно. Започна се с Абърдийн. След това, през деня звъняха разтревожено и менажери от други клонове. Банката имаше осемнадесет клона, пръснати из колонията. В четири от тях тегленията силно нараснаха. В ранния предобед, оживена опашка се бе оформила и в Монкок. Всички искаха целите си влогове. Макар, че случилото се в Монкок не прие застрашителните размери на Абърдийн, недоверието към банката растеше. Ричард Куанг можеше да си обясни реакцията на хората по крайбрежните села, като отзвук от новината за това, че Фоу Фингър Уу и неговите хора масово си бяха изтеглили влоговете. Но тогава, каква бе причината за опашките в Монкок? Защо там? А защо в Лан Тая? Ами в Цим Ша Цуи — най-печелившият му клон, който съперничеше с оживлението си на „Голдън фери терминал“, където дневно минаваха 150 000 души, пътуващи за и от Хонконг?

Трябва да е някакъв заговор!

„Дали зад всичко това не стои моят враг и изпечен съперник Смайлър Чинг? Или онези гадове от «Блекс» и «Виктория»?“

Ами ако мозъкът на този заговор е Хавъргил? Или пък Саутърби от „Блекс“ — той винаги ме е мразел. Проклетници! Но защо им трябва да ме нападат? Разбира се, аз съм по-добър банкер от тях и те завиждат, но моят бизнес е с цивилизовани хора и едва ли ги засяга. Защо? Или пък е изтекла информация, че въпреки моите решения за ръководенето на банката и въпреки възраженията ми, моите партньори, пряко контролиращи банката са разгласили, че вземам фондове — за кратки срокове при ниска лихва, а отпускам заеми за недвижими имоти — за дълги срокове при висока лихва. И сега в резултат на тяхната глупост няма да можем да издържим на натиска.

На Ричард Куанг му идваше да крещи, да си скубе косите. Неговите тайни съдружници бяха Ландо Мата и Тайтфист Танг, основни акционери на хазартния и златообработващия синдикат в Макао, заедно със Смъглър Мо, който пък му помогна да основе и финансира „Хо-Пак“ преди десет години.

— Видя ли тази сутрин предсказанията на Стария сляп Тунг? — попита го той, усмихнат.

— Не, не съм. Какво казва?

Ричард Куанг потърси вестника и след това му го подаде.

— Всичките предсказания са за бум. Навсякъде осмица, щастливо число и сме в осмия месец. Рожденият ми ден също е на осми този месец…

Бар прочете предсказанието. Въпреки вроденото си недоверие в такива неща, бе живял достатъчно дълго в Азия, за да може категорично да ги отхвърли. Сърцето му се разтуптя. Популярността и всеобщото уважение към Стария сляп Тунг бяха големи.

— Боже, та ако човек му вярва ще си помисли, че ни предстои най-големия бум в историята — смая се той.

— Обикновено е доста предпазлив. Айейа, представяш ли си какво означава това. Направо нечувано! Много добре, нали?

— Повече от добре. Междувременно, стари приятелю, дай да приключим с този бизнес, а?

— Разбира се. Само че, Дънстън, това е много шум за нищо. По-силни сме от всякога — акциите ни едва са спаднали с един пункт. — Още с отваряне на борсата са били пуснати масово малки количества наши акции, под стойността им, на което ако не се реагира веднага, цената стремглаво пада. Ричард Куанг бе наредил на брокерите си моментално да ги изкупят и да продължават да изкупуват. Това бе стабилизирало запаса му от акции. През деня неговите дилъри, за да запазят позицията на акциите му трябваше да закупят почти пет милиона дяла, невиждано количество, продадено за един ден. Никой от експертите му не можа да открие кой бе пуснал за разпродажба такова голямо количество. Нямаше друга причина за загубване на доверието в банката, освен оттеглянето на Фор Фингър Уу. Да е проклет този дърт дявол и неговият прекалено умен, изучен в Харвард племенник! — Защо не…

Телефонът иззвъня.

— Извини ме! — предупредих да не ме прекъсваш!

— Мистър Хейпли от „Гардиън“, каза, че е важно, — оправда се секретарката Мери Йок, негова племенница. — Обади се и секретарката на тай-пан. Съвещанието на директорския съвет на „Нелсън трейдинг“ е изместено за днес в пет часа следобед. Мистър Мата позвъня и каза, че също ще присъства.

Сърцето на Ричард Куанг прескочи няколко удара. „Защо? — питаше се той, ужасено. Нали съвещанието трябваше да бъде отложено за следващата седмица. Ох, защо?“ Остави този въпрос за по-късно и се върна на Хейпли. Реши, че ще е твърде опасно да отговаря на въпросите му в присъствието на Бар.

— Предай му, че ще го потърся по-късно — той се усмихна. — Хайде да го отложим за ден-два, Дънстън, ние наистина нямаме проблеми…

— Не мога, приятелю. Съжалявам. Имаше специално заседание по въпроса и решението е това да се уреди още днес. Бордът на директорите настоява за това.

— В миналото сме били много щедри към вас — в момента работите с четиридесет милиона наши пари, които сме отпуснали без гаранции. Имаме и други седемдесет милиона вложени, като джойнт венчър, в новата ви строителна програма.

— Да, Ричард, наистина си бил щедър и твоята печалба ще е значителна. Но тези заеми са нещо друго и споразуменията по тях бяха направени в дух на добра воля още преди доста време и ще бъдат честно уредени в определените срокове. Никога не сме имали неустойка към „Хо-Пак“ или към който й да било. — Бар му подаде обратно вестника и заедно с него подписаните и подпечатани с печата на корпорацията книжа. — Сметките ще се обединят, така че един чек ще бъде достатъчен.

Общо възлизаха малко над девет и половина милиона долара.

Ричард Куанг подписа чека и го подаде с усмивка на сър Дънстън Бар, след това, когато той си отиде, започна да проклина всички наоколо, отиде в офиса си и тръшна вратата след себе си. Изрита бюрото, после вдигна телефона и се разкрещя на секретарката, да го свърже с Хейпли.

— Да ги вземат дяволите всички! — изпищя той към тавана и се почувства по-добре. Чудя се… ох, чудя се дали ще мога да убедя Змията, утре да забрани всякакви опашки? Може би той и хората му ще могат да го направят, като се разминат само с няколко счупени ръце.

Ричард се замисли. Денят му бе отвратителен. Започна още сутринта на хиподрума. Беше уверен, че треньорът — или жокеят — дават на кобилата му стимулиращи хапчета, за да бяга по-бързо. А на състезанието в събота ще прекратят хапчетата, ще подкрепят някой аутсайдер и накрая ще приберат печалбата без той да участва в подялбата. Отвратителни мърши са всичките! Лъжци! Сигурно мислят, че издържам коня си, за да губя пари?

Капризният Бар и кучият му син чичо Уу! Тези тегления ще са причината да загубя повечето от парите си. И без подкрепата на Ландо Мата, Смъглър Мо, Тайтфист Танг и тази на тай-пан мога да мина. Достатъчно съм силен да издържа. Сигурно трябва да крещя и пищя, да проклинам и плача, но всъщност нищо не може и няма да уплаши нито мен, нито „Хо-Пак“. Твърде много държат на мен.

Наистина скапан ден. Единственият светъл момент беше срещата му с Кейси. Достави му удоволствие да гледа тази толкова умна, спретната, свежа и открита американка. Разговаряха за финанси и той почувства, че може със сигурност да им вземе целия или поне част от бизнеса. Чистата печалба ще е голяма. Стори му се доста наивна. Познанията й за банково дело и финанси са впечатляващи, но за света на Азия, никакви! Толкова е наивно да излагаш открито плановете си. Да благодарим на Бога, че ги има американците.

— Аз обичам Америка, мис Кейси. Да. Два пъти в годината ходя там, хапвам хубави стекове и се забавлявам във Вегас — и правя бизнес, разбира се.

„Иий — мислеше щастливо той, — проститутките там са най-добрите и най-достъпните в света и струват доста по-евтино от момичетата в Хонконг! Такова удоволствие е да правиш любов с американките — миришат приятно, страхотни гърди, дълги бедра и хубави задници. Но, най-хубаво е във Вегас. Спомни си русата красавица, дето стърчеше над него, но като легна в леглото…“

Личният му телефон позвъни. Вдигна го раздразнен както винаги, защото му се бе наложило да го инсталира. Но нямаше друг избор. Направи го, когато го напусна дългогодишната му секретарка, за да се ожени, и жена му се наложи да назначи на нейно място любимата си племенница. „За да го шпионира разбира се — кисело си помисли той. — Иий, през какво ли не трябва да минава мъжът?“

— Да? — обади се той, чудейки се, какво ли иска сега жена му?

— Не си ми се обаждал цял ден… Чакам от часове да те чуя!

Чувайки гласа на любовницата си, сприхавото му настроение изчезна.

— Слушай, малко съкровище — отговори разнежено той. — Бедното ти татенце беше много зает през целия ден. Аз…

— Ти просто не искаш вече скъпата си дъщеричка. Ще трябва да се удавя в пристанището или да си намеря друг, който да ме цени повече!

Кръвното му се вдигна, докато слушаше разтревожените й оплаквания.

— Хайде, престани, съкровище, ще се видим тази вечер в десет. Ще си направим пиршество с осем различни блюда в любимия ми ресторант и…

— Десет е много късно и не искам пир, искам стек и да вечеряме в ресторанта на покрива на хотел „Виктория енд Албърт“ и шампанско!

Куражът му се стопи при мисълта, че може да бъде видян и да го наклеветят на жена му. Но пък от друга страна ще се издигне много в очите на приятели, врагове и на цял Хонконг, ако покаже новата си метреса, новоизгряващата звезда на небосклона на хонконгската телевизия — Винъс Пун.

— Ще те взема в десет.

— Десет е много късно. Девет.

Набързо премисли всичките си срещи за вечерта, за да види как да задоволи каприза й.

— Виж, малко съкровище, аз ще се…

— Десет е късно. Девет. Мисля, че ще умра от мъка, защото ти не ме обичаш вече.

— Послушай ме. Татенцето ти има три срещи и не…

— Ох, главата ме заболя, като ми говориш така си мисля, че не ме искаш вече. Този жалък човек трябва да ми среже вените, или…

Той почувства промяната в гласа й. Всичко се обърна в стомаха му при тази заплаха.

— Или да започна да отговарям на телефонните обаждания на други, разбира се по-нискостоящи от моето татенце, но също толкова богати, независимо от това…

— Добре, малко съкровище. Ще дойда в девет!

— О, ти ме обичаш, нали миличък! — Независимо, че говореше кантонезки, Винъс Пун нарочно използваше английски думи и караше сърцето му да се разтапя. Английският беше езикът на любовта за модерните китайци, в техния липсваха романтични думи. — Кажи ми! — настояваше тя. — Кажи, че ме обичаш!

Той й го каза с отпаднал глас и след това затвори телефона.

„Малка сладкодумна никаквица — каза си раздразнено той. — Но какво да се прави. Само на деветнадесет години е и има право да е капризна, сприхава и да изисква, когато ти си почти на шестдесет. Тя те кара да се чувстваш на двадесет и твоят yang изпитва блаженство. Иий, Винъс Пун е най-добрата, която съм имал. Скъпа, но сякаш има мускули в нейното златно дере, за което беше писал легендарният император Канг.

Почувства възбудата на своя yang и се почеса доволно. Какво да дам на тази малка хитруша тази вечер? Ще й купя пръстен, а да, пръстен с камбанки. Това сигурно ще я накара да бъде много старателна, като се забавляваме.

Но трябва да помисля за утре. Как да се приготвя за утре?

Да се обадя на сержант Танг-по в Цим Ша Цуи и да ангажирам неговото и на всички други подразделения в Каулуун. Да им кажа добре да екипират полицаите си. Да телефонирам в «Блекс» и на братовчеда Танг от голямата «Танг енд по бенк» и братовчеда Смайлър Чинг и Хавъргил, да подготвят допълнително пари срещу гаранции и холдингови акции на «Хо-Пак». А да, ще телефонирам и на приятеля си Джо Джейсън, вицепрезидент на «Чикаго федеръл енд интернешънъл Мърчънт бенк» — неговата банка има активи за над четири билиона и той има да ми се реваншира за много услуги. Много. Много бели са ми задължени.“

Спомняйки си изведнъж за срещата при тай-пана, Ричард Куанг се откъсна от бляновете си. Душата му се сви. „Нелсън трейдинг“ може да депозира билион и огромни суми в брой. Ох, ако „Нел…“

Телефонът иззвъня дразнещо.

— Чичо, мистър Хейпли се обажда.

— Хелоу, мистър Хейпли, радвам се да ви чуя. Съжалявам, че бях зает.

— Няма нищо, мистър Куанг. Исках да уточня няколко неща с вас, ако е възможно. Първо за вълненията в Абърдийн. Полицията с…

— Едва ли може да се нарекат вълнения, мистър Хейпли. Няколко шумни, нетърпеливи клиенти, това е всичко — каза той, ненавиждайки канадско-американския акцент на Хейпли и необходимостта да се държи любезно с него.

— В момента гледам няколко фотоса тук, мистър Куанг, тези от следобедното издание на „Таймс“ — прилича ми на бунт.

Банкерът се размърда в стола си и с усилие се овладя.

— Добре, не съм бил там… аз ще говоря с мистър Санг.

— Вече говорих, мистър Куанг. Разговарях с него половин час. Той каза, че ако не е била полицията, тълпата е щяла да разруши банката до основи. — Последва колебание. — Вие сте в правото си да мълчите по въпроса, но аз се опитвам да помогна, а не мога да го направя без факти, така че, ако сте съгласни да сътрудничите… Колко хора са изтеглили влоговете си в Лан Тао?

Ричард Куанг отговори, намалявайки цифрата наполовина.

— Нашият човек каза, че са 36. 82 — в Ша Тин. Колко са в Монкок?

— Малко.

— Знам, че са били 48, други 100 са си тръгнали при затварянето на банката. Ами в Цим Ша Цуи?

— Нямам още данни за там, мистър Хейпли — каза спокойно Ричард Куанг, обхванат от нетърпение, вбесен от тона, с който го разпитваше Хейпли.

— Всички вечерни издания са пълни с информации за натиска върху „Хо-Пак“. Някои дори използват думата фалит.

— О, хо…

— Да. Мисля, ще е добре да се приготвите за напечено положение утре по клоновете си, мистър Куанг. Изглежда опозицията ви се е организирала добре. Всичко е твърде точно подредено, за да може да се нарича съвпадение.

— Ценя високо вашата загриженост, мистър Хейпли, много съм ви благодарен, разбира се. Ако мога нещо да направя…

Отново дразнещият смях.

— Някой от големите ви вложители да е закрил сметката си днес?

Ричард Куанг се поколеба за част от секундата, Хейпли усети пробива и веднага се впусна.

— Разбира се, аз зная за Фор Фингър Уу. Исках да кажа от големите английски бизнесмени.

— Не, мистър Хейпли, още не.

— Упорито се говори, че „Хонконг енд Лан Тао фармс“ ще сменят банката, с която работят.

Ричард Куанг почувства язвителността на думите му.

— Да се надяваме, че няма да се окаже вярно, мистър Хейпли. Кои са тай-пановете и с коя банка или банки ще работят? Да не би „Виктория“ или „Блекс“?

— Вероятно китайска. Съжалявам, не мога да разкрия източника си. Но добре организирайте отбрана — изглежда големите са решили да ви съсипят.