Джеймс Клавел
Търговска къща (16)

14

22:42 часа

Горе, на втория етаж мъжът предпазливо излезе от сянката на дългия балкон и се вмъкна през отворения френски прозорец в още по-тъмния кабинет на Дънрос. Спря за миг и се ослуша. Черните му дрехи го правеха почти невидим. Далечната глъчка на тържеството се чуваше глухо и правеше тишината още по-тежка. Запали малко електрическо фенерче.

Светлинният лъч падна върху портрета над камината. Той се приближи. Дърк Струан като че ли го гледаше с презрителна насмешка. После лъчът бавно обиколи рамката. Ръката му внимателно посегна към нея и започна да я опипва — първо от едната страна, после от другата. Картината тихо се отдели от стената.

Мъжът въздъхна.

Взря се в ключалката и извади малка връзка шперцове. Избра един от тях и го изпробва, но той не помръдна. Втори. Пак без успех. Трети, четвърти… чу се леко щракване и ключът почти се завъртя, почти, но не докрай. Останалите също не паснаха.

Направи втори опит с онзи, с който почти бе успял, но ключалката не поддаде.

Пръстите му вещо опипаха ръбовете на сейфа, но не намериха никакво скрито езиче или бутон. За трети път опита със същия шперц, и в двете посоки, нежно и грубо, но безуспешно.

Той отново се ослуша. След това внимателно върна картината на мястото й — сега погледът от портрета му се стори подигравателен — и отиде до бюрото. Там имаше два телефона. Вдигна слушалката на онзи, за който знаеше, че няма деривати в къщата, и набра някакъв номер.

Сигналът зазвуча монотонно. После спря.

— Да? — каза на английски мъжки глас.

— Господин Лоп-синг, ако обичате — изрече той меко началото на паролата.

— Тук няма Лоп-тинг. Съжалявам, сбъркали сте номера.

Очакваше точно този отговор. Той продължи:

— Искам да оставя съобщение.

— Съжалявам, набрали сте грешен номер. Погледнете в тефтерчето си.

Отново верен отговор. Последният.

— Обажда се Лим — прошепна той, казвайки кодовото си име. — Искам да говоря с Артър. Спешно е.

— Един момент.

Той чу как прехвърлят разговора, а след това и сухата кашлица, която веднага позна.

— Да, Лим? Откри ли сейфа?

— Да — каза той. — Зад портрета над камината е, но нито един от ключовете не става. Ще ми трябва специално… — Изведнъж млъкна. Към вратата се приближаваха разговарящи хора. Той тихо затвори телефона. Бързо и нервно провери дали всичко е на мястото си, угаси фенерчето и се втурна към балкона, който се простираше по цялата дължина на северното крило. Луната го освети за миг. Беше Уайн Уейтър Фенг. После изчезна. Черният му келнерски костюм се сля напълно с тъмнината.

Вратата се отвори и в стаята влезе Дънрос, следван от Брайън Куок. Той запали лампите и изведнъж кабинетът стана топъл и дружелюбен.

— Тук никой няма да ни безпокои — каза той. — Чувствай се като у дома си.

— Благодаря. — Брайън за първи път влизаше тук.

И двамата държаха по една чаша за коняк. Приближиха се до прозореца, където бе по-прохладно — лекият бриз поклащаше ефирните пердета — и седнаха един срещу друг във високите кресла. Брайън Куок се загледа в картината, чиято специална лампа бе поставена безупречно и каза:

— Страхотен портрет.

— Да. — Дънрос погледна натам и замръзна. Картината бе леко отместена. Никой друг не би го забелязал.

— Станало ли е нещо Йан?

— Не. Не, нищо — рече Дънрос, идвайки на себе си, след като инстинктивно огледа стаята за следи от чуждо присъствие. После насочи цялото си внимание към китаеца — полицай, някъде дълбоко в съзнанието си продължи да си задава въпроса кой ли е пипал картината и защо. — За какво искаше да говорим?

— За две неща. Първо за твоя кораб, „Ийстърн Клауд“.

Дънрос се сепна.

Това бе един от многото товарни кораби на „Струан“, които се движеха по всички крайбрежни търговски маршрути на Азия. „Ийстърн Клауд“ бе десет хилядитонен кораб и изпълняваше курсове по много доходния маршрут Хонконг, Банкок, Сингапур, Калкута, Мадрас, Бомбай, а от време на време спираше и на пристанището Рангуун в Бирма. С него се изнасяха всякакви стоки, произведени в Хонконг И се внасяха индийски, малайски, таитянски и бирмански суровини — коприна, скъпоценни камъни, тиково дърво, юта и хранителни продукти. Преди шест месеца корабът бе задържан от индийските власти в Калкута след внезапна митническа проверка, при която в един от бункерите бяха открити 36 000 таела контрабандно злато — малко повече от тон.

— Златото е едно, Ваше Превъзходителство, и то няма нищо общо с нас — бе казал Дънрос на генералния консул на Индия в Хонконг, — а задържането на кораба ни е съвсем друго!

— О, много, много съжалявам, господин Дънрос. Законът си е закон, а незаконното внасяне на злато в Индия е наистина много сериозно нещо. Всеки кораб, на който са открити контрабандни стоки, може да бъде задържан и продаден.

— Да, може. Предполагам, Ваше Превъзходителство, че в този случай бихте могли да убедите властите… — Но всичките му настойчиви молби бяха отклонени и дори опитите за ходатайства на високо равнище, които продължиха с месеци — тук, в Индия и даже в Лондон — не помогнаха. Разследванията на индийската и на хонконгската полиции не дадоха никакви доказателства срещу екипажа, но въпреки това „Ийстърн Клауд“ продължаваше да стои закотвен на пристанището в Калкута.

— Какво за „Ийстърн Клауд“? — попита той.

— Мислим, ме можем да убедим индийските власти да го освободят.

— Срещу какво?

Брайън Куок се засмя.

— Срещу нищо. Не знаем кои са контрабандистите, но знаем кой е информаторът.

— Кой?

— Преди седем месеца ти промени политиката си по отношение на набирането на екипажите. Дотогава те бяха съставени само от кантонезци. Но по някаква причина решихте да наемате и шанхайци. Така ли е?

— Да. — Дънрос си спомни как Цу-ян, също шанхаец, направи това предложение като каза, че за „Струан“ ще бъде много добре, ако протегне ръка на някои от бежанците от севера. „В края на краищата, те не са по-лоши моряци — бе казал Цу-ян, — а и заплащането им е много изгодно.“

— И така „Струан“ назначи на „Ийстърн Клауд“ шанхайски екипаж — струва ми се той бе първият, — а кантонезкият екипаж, който остана без работа, се е почувствал унизен и затова членовете му се оплакали на шефа на тяхната триада „Ред Род“, който…

— Престани, за Бога, нашите екипажи не са триади!

— Много пъти съм ти казвал, че китайците си умират да членуват в разни организации. Добре, да наречем триадата с ранг „Ред Род“ техен профсъюзен представител — въпреки че вие нямате и профсъюзи — но този мръсник казал съвсем категорично: „О ко наистина сме унизени заради тези простаци от севера. Ще ги оправя аз тези копелета!“ И подшушнал на един информатор — индиец, който пък, срещу голям процент от общото възнаграждение, уговорено разбира се предварително, предал информацията на индийското консулство.

— Какво?

Брайън Куок пусна широка усмивка.

— Да. Възнаграждението било разделено на двайсет към осемдесет между индиеца и изхвърления кантонезки екипаж на „Ийстърн Клауд“. Кантонезкото достойнство било възстановено, а ненавистната шанхайска измет хвърлена в смрадлив индийски пандиз и по този начин унизена.

— О, Господи!

— Да.

— Имаш ли доказателство?

— Да! Но ще ти кажа, че нашият индийски приятел ни помага и за други разследвания, в замяна на… някои услуги от наша страна и бихме предпочели да не споменаваме името му. А ако питаш за твоя „профсъюзен отговорник“, мога да ти кажа, че едно от имената му е Тък Голямата Уста и е бил огняр на „Ийстърн Клауд“ в продължение на три години. Миналата седмица го заловихме с всички отличителни знаци на „14К“ — много висши знаци на „Ред Род“ — с благосклонната помощ на един приятелски настроен информатор — шанхаец, брат на един от членовете на твоя екипаж, който, както вече казах, гние в един смрадлив индийски пандиз.

— Депортирахте ли го?

— О, да, на секундата. Наистина никак не одобряваме триадите. В днешно време са се превърнали в банди от криминални престъпници, които се занимават с какви ли не злодейства. Беше изпратен в Тайван, където предполагаме, че никак няма да е желан, като се има предвид, че шанхайската група триади, наречена „Грийн Панг“ и кантонезката, наречена „14К“ продължават да водят ожесточена борба за контрол над Хонконг. Тък Голямата Уста беше наистина 426 и…

— Какво значи 426?

— Мислех, че знаеш. Всяка длъжност в триадите си има съответното число, както и символична титла — цифрата винаги се дели на мистичното число три. Шефът е 489, сборът на цифрите е двайсет и едно, което пък е три. Двайсет и едно също се дели на три, символизиращо сътворението, и се получава седем, смърт, което в комбинация означава прераждане. Второто стъпало в йерархията е с титла „Уайт Фан“, 483, „Ред Род“ е 426. Най-ниското стъпало е 49.

— По дяволите, това не се дели на три!

— Да. Но четири по девет е трийсет и шест, броят на тайните кръвни обети. — Брайън Куок сви рамене. — Знаеш колко сме смахнати ние, китайците на тема числа. Той беше „Ред Род“ 426, Йан. Хванахме го. И така, триадите съществуват или са съществували поне на един от твоите кораби. Нали?

— Така изглежда. — Дънрос се проклинаше, че не предвиди, че нещата естествено ще опрат до шанхайска и кантонезка чест и че естествено ще има неприятности. И сега разбра, че е попаднал в друг капан. В момента седем от неговите кораби бяха с шанхайски екипажи срещу петдесетина кантонезки.

— Господи, не мога да уволня шанхайските екипажи, които вече съм наел, а ако не го направя тези истории ще продължат и от двете страни. Как да разреша този въпрос? — попита той.

— Повери някои от маршрутите изцяло на шанхайците, но само след като се срещнеш с техния 426… извинявай, с техния отговорник и разбира се с техния противник и на всяка цена след като се посъветваш с някой известен гадател, който ти каже, че ще бъде фантастичен джос и за двете враждуващи страни да постъпят по този начин. Какво мислиш за Стария сляп Тунг?

— Старият сляп Тунг? — Дънрос се засмя. — Идеално! Брайън, ти си гений! Услуга за услуга. Но няма да казваш на никого?

— Добре.

— Гарантираш?

— Да.

— Още утре сутринта купи акции на „Струан“.

— Колко?

— Колкото можеш да си позволиш.

— И колко време да ги задържа?

— Колкото ти стиска.

Брайън подсвирна беззвучно.

— Благодаря. — Той се замисли за момент, а след това отново насочи мислите си към темата на разговора. — Да се върнем към „Ийстърн Клауд“. Сега идва ред на една интересна подробност, Йан. 36 000 таела злато, по официалния курс, струва 1 514 520 щатски долара. Но ако това злато се претопи на контрабандни калъпи от по пет таела и се достави тайно на частни купувачи на брега на Калкута, цената му ще се удвои, а може би и утрои — да речем 4.5 милиона долара, нали така?

— Не знам точно.

— Но аз знам. Загубената печалба е три милиона, а загубената инвестиция — около милион и половина.

— Е и?

— Ами всички знаем, че шанхайците са също толкова потайни и организирани, колкото и кантонезците, или Чу Чоу, или фукенезците, или която и да е друга по-малка общност от китайци. И така, разбира се, шанхайският екипаж е направил контрабандата — би трябвало да е така, Йан, въпреки че още не можем да го докажем. Значи можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че те също така незаконно са изнесли златото от Макао и са го внесли в Хонконг, където е било натоварено на „Ийстърн Клауд“ и че е било купено от Макао с шанхайски пари и със сигурност част от тези пари са били дадени от „Грийн Панг“.

— Нещо не се връзва.

— Знаеш ли нещо за Цу-ян?

Дънрос го наблюдаваше.

— Не. А ти?

— Още не, но разследваме случая. — Брайън също го изгледа. — Първото, което исках да кажа, е, че „Грийн Панг“ са били смачкани, а престъпниците страшно мразят да губят пари, спечелени с толкова труд. Това означава, че ако не пресечеш нещата в зародиш както те посъветвах, много неприятности очакват „Струан“.

— Не всички в „Грийн Панг“ са престъпници.

— Въпрос на лично виждане, Йан. И второто, което казвам само на теб: Сигурни сме, че Цу-ян е свързан с контрабандата на злато. Третото и последно нещо, което искам да споделя, е, че ако някоя компания не иска да задържат корабите й заради контрабанда на злато, може просто да намали износа си на злато за Макао.

— Какво каза? — попита Дънрос, приятно изненадан от това, че успя да се овладее и в същото време се питаше какво всъщност знае Специалното разузнаване и какво е само предположение.

Брайън Куок въздъхна и продължи да издава информацията, която бе получил от Роджър Крос.

— „Нелсън трейдинг“.

С голямо усилие Дънрос запази безразличното изражение на лицето си.

— „Нелсън трейдинг“?

— Да. Лондонската „Нелсън трейдинг къмпани лимитид“. Както знаеш, правителството на Хонконг е предоставило на „Нелсън трейдинг“ изключителните права за покупка на злато на кюлчета на международния пазар за нуждите на хонконгските бижутери и, което е много по-важно, също толкова изключителния монопол върху прехвърлянето на златото от митницата в Хонконг към Макао, заедно с още една малка компания, „Саул файнхаймър бълиън къмпани“, също от Лондон. „Нелсън трейдинг“ и „Файнхаймър“ имат няколко общи неща. Например няколко директори, едни и същи адвокати.

— О?

— Да. Мисля, че ти също си в управителните им съвети.

— Аз съм в управителните съвети на около седемдесет компании — каза Дънрос.

— Така е и не всички са изцяло и дори отчасти собственост на „Струан“. Разбира се, някои от тях биха могли да бъдат притежавани чрез подставени лица, тайно, нали?

— Да, разбира се.

— За щастие в Хонконг не сме длъжни да декларираме директорите, нито дяловото участие, нали?

— Накъде биеш, Брайън?

— Още едно съвпадение: офисите на ръководството на „Нелсън трейдинг“ в лондонското сити са в сградата, в която се намират и офисите на твоя британски филиал „Струан Лондон лимитид“.

— Това е голяма сграда, Брайън, на едно от най-хубавите места в Лондон. В нея има сигурно около сто компании.

— Няколко хиляди, ако броиш всички, регистрирани там с адвокати, всички холдингови компании, които държат други компании чрез подставени директори, които крият какви ли не тайни.

— Е? — Дънрос разсъждаваше вече съвсем трезво, чудеше се как Брайън се е добрал до цялата тази информация и накъде, по дяволите, води всичко това. „Нелсън трейдинг“ беше таен филиал, изцяло притежание на „Струан“, чрез подставени лица, още от момента на неговото създаване през 1953-а. Бе предназначен конкретно за търговията със злато в Макао, тъй като Макао бе единствената държава в Азия, в която бе разрешен вносът на злато.

— Между другото, Йан, познаваш ли онзи португалски гений от Макао, синьор Ландо Мата?

— Да познавам го. Прекрасен човек.

— Така е и с много връзки. Говори се, че преди около петнайсет години убедил властите в Макао да създадат монопол върху вноса на злато, а след това да го продадат на него и на още няколко негови приятели срещу скромна годишна такса — около един щатски долар на унция. Същият този човек, Йан, първи е успял да убеди властите в Макао да узаконят хазарта… и, което е любопитно, да предоставят на него и на няколко негови приятели и този монопол. Много сладко, а?

Дънрос не отговори. Само се вгледа в усмивката му и в очите, които не се усмихваха.

— И така първите няколко години всичко вървяло като по мед и масло — продължи Брайън — после, през 54-а, при него отишли някакви ентусиасти от Хонконг (тогава бе променен законът за златото в Хонконг), които предложили вече законно подобрение на схемата: тяхната компания купува законно злато на кюлчета от световните пазари от името на този макайски синдикат на официалната цена 35 щатски долара за унция, и го докарва в Хонконг със самолет или с кораб. При пристигането нашите хонконгски митничари законно охраняват и контролират прехвърлянето му от летището Кай Так или от пристанището на ферибота за Макао или кометата Каталина. Щом фериботът или кометата пристигне в Макао служителите на португалските митници посрещат пратката и златото, по всички правила, под охрана, се прехвърля на автомобили, всъщност товарни таксита, и се закарва в банката. Това е една отблъскваща, грозна малка сграда, която не функционира като обикновена банка, не е известно да има клиенти — освен синдиката — никога не отваря вратите си — освен за златото — и никак не обича външни посетители. Познай кой е собственикът й? Господин Мата и неговият синдикат. След като влезе в тяхната банка, златото изчезва! — Брайън Куок засия като фокусник, който демонстрира най-големия си номер. — Петдесет и три тона само за тази година. Четиридесет и осем тона миналата година! Същото количество през по-миналата година и така нататък.

— Това е много злато — каза Дънрос съпричастно.

— Да, много е. Странно е, че властите както в Макао, така и в Хонконг, изглежда не се интересуват от това, че всичко, което влиза, като че ли никога не излиза. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Естествено това, което всъщност става е, че след като веднъж влезе в банката златото се претопява и от блокове от по четиристотин унции се превръща в малки калъпи от по два или, по-често срещаните, от по пет таела, които са по-удобни за носене и контрабанда. Сега стигаме до единствената незаконна част от цялата изумителна верига: изнасянето на златото от Макао и незаконното му внасяне в Хонконг. Разбира се не е незаконно да го изнесеш от Макао, а само да го внесеш в Хонконг. А ти знаеш, както знам и аз, че е сравнително лесно да внесеш нелегално в Хонконг каквото и да било. И невероятната красота на всичко това е, че след като е вече в Хонконг, всеки има абсолютно законното право да го притежава и никой не може да му задава никакви въпроси. За разлика от Щатите или Англия, където нито един гражданин няма правото да притежава злато на кюлчета. А след като човек законно го притежава, значи може и законно да го изнесе.

— Защо ми казваш всичко това, Брайън? — Дънрос отпи от коняка си.

Брайън Куок изгълта отлежалия, ароматичен алкохол от огромната чаша и направи дълга пауза. Най-после каза:

— Искаме да ни помогнеш.

— Вие? Специалното разузнаване ли имаш предвид? — Дънрос бе поразен.

— Да.

— Кой? Ти ли?

Брайън Куок за миг се поколеба.

— Самият господин Крос.

— С какво да ви помогна?

Той би искал да прочете всички доклади на Алън Медфърд Грант.

— Какво каза? — Дънрос се опита да спечели малко време, напълно неподготвен за този въпрос.

Брайън Куок извади фотокопия на първата и последната страница от заловения доклад и му ги подаде.

— Един екземпляр току-що попадна в ръцете ни. — Дънрос хвърли един поглед на страниците. Явно не беше блъф. — Бихме искали да прегледаме набързо и всички останали.

— Нещо не те разбирам.

— Не донесох целия доклад за по-удобно, но ако искаш, утре ще ти го дам — каза Брайън, а очите му го фиксираха. — Ще ти бъдем… господин Крос каза, че ще ти бъде много благодарен за помощта.

Чудовищните догадки, които водеше след себе си тази молба, парализираха за момент Дънрос.

— Този доклад, както и останалите — ако все още съществуват — са лични — без да се усети каза предпазливо той. — Поне цялата информация в тях е предназначена лично за мен и за правителството. Сигурен съм, че по вашите разузнавателни канали можете да получите всичко, което поискате.

— Да. Но преди това господин Крос ще ти бъде много благодарен, ако ни позволиш да им хвърлим един поглед.

Дънрос отпи от коняка си, все още шокиран. Той знаеше, че лесно може да отрече съществуването на останалите и да ги изгори или просто да ги остави там, където са, но не искаше да откаже помощ на Специалното разузнаване. Негов дълг бе да им окаже съдействие. Специалното разузнаване беше изключително важна част от Специалния отдел и сигурността на колонията и той бе твърдо убеден, че без тях колонията и изобщо позициите им в Азия щяха да бъдат незащитими. А без превъзходно контраразузнаване, дори и една двайсета от докладите на А. М. Грант да бяха верни, дните на всички тях щяха да бъдат преброени.

Господи Боже, във вражески ръце…

Нещо в гърдите го стегна докато се опитваше да разреши тази дилема. В съзнанието му изскочи част от последния доклад — за предателя в полицията. След това си спомни как Киърнън му бе казал, че неговите копия са единствените. Каква част от всичко това бе известна само на него и колко знаеше британското разузнаване? Защо е тази секретност? Защо Грант не бе получил разрешение? Господи, ами ако не съм бил прав като съм решил, че някои неща са преувеличени! Ако попадне във вражески ръце, по-голямата част от тази информация би могла да бъде гибелна за нас.

С усилие той подреди мислите си и се съсредоточи.

— Ще обмисля това, което каза и ще ти отговоря утре. Рано сутринта.

— Съжалявам, Йан. Беше ми наредено… да ти покажа много ясно колко е спешно.

— „Настоявам“ ли искаш да кажеш?

— Да. Съжалявам, Бихме искали да те помолим за съдействие. Това е официална молба за сътрудничество.

— А в замяна ми даваш „Ийстърн Клауд“ и „Нелсън трейдинг“, така ли?

— „Ийстърн Клауд“ е подарък. Информацията също беше подарък. „Нелсън трейдинг“ не е наша грижа, а само временен интерес. Всичко, което ти казах беше поверително. Знам го само аз, нямаме никаква документация.

Дънрос гледаше внимателно приятеля си, изпъкналите скули, раздалечените, полузатворени очи, гледащи го прямо и без да мигват, приятното съразмерно лице с гъсти черни вежди.

— Прочете ли този доклад, Брайън?

— Да.

— Значи можеш да разбереш дилемата ми — каза той, за да го провери:

— Имаш предвид онова за предателя в полицията ли?

— Това пък какво беше?

— Имаш основание да бъдеш предпазлив. Да, имаш пълно основание. Говориш за вражеския агент, който по всяка вероятност е на ниво полицейски началник?

— Да. Знаеш ли кой е?

— Не. Още не.

— Подозираш ли някого?

— Да. Вече е под наблюдение. Не се притеснявай за това, Йан, тези доклади ще бъдат видени само от мен и от господин Крос. И със сигурност ще бъдат свръхсекретни.

— Чакай малко, Брайън… аз не съм казал, че съществуват — каза Дънрос, преструвайки се на изнервен и веднага забеляза едно проблясване в очите му, което можеше да бъде гняв или пък разочарование. Лицето му остана безизразно. — Постави се на мое място, на мястото на един профан в тази област — добави той. Сетивата му бяха изострени до крайност, когато продължи същото изречение. — Би било адски глупаво от моя страна да пазя такава информация, нали? Много по-разумно би било да я унищожа, след като съм използвал онова, което ми е било необходимо. Нали?

— Да.

— Да спрем дотук за тази вечер. До утре сутринта, да речем в десет.

Брайън Куок се поколеба. После лицето му стана сурово.

— Това не са салонни разговори, Йан. Не става въпрос за няколко тона злато, или за някакви борсови далавери, нито пък за няколко тъмни сделки с комунистически Китай, независимо от това колко милиона са вложени в тях. Тази игра е смъртоносна и милионите в нея са хора, неродените още поколения и комунистическата чума. Севрин е лоша работа. КГБ е много лоша работа. Дори и нашите приятели от ЦРУ и Куоминтанг биха могли да бъдат също толкова лоши, ако се наложи. Съветвам те тази нощ да усилиш охраната на своите доклади.

Дънрос се вгледа безизразно в своя приятел.

— Значи официалното ти мнение е, че този доклад е верен?

— Крос мисли, че би могъл да бъде верен. Може би ще е най-разумно да оставим тук човек, за всеки случай, не мислиш ли?

— Както решиш, Брайън.

— Трябва ли да изпратим човек и на Шек-О?

— Грешиш, приятелю. Приемам всичко съвсем сериозно — каза рязко Дънрос. — Кога получихте този екземпляр и как?

Брайън Куок се поколеба.

— Не знам, а дори и да знаех, не съм сигурен дали трябва да ти кажа.

Дънрос се изправи.

— Добре тогава, да отидем при Крос.

 

 

— Но защо фамилиите Горнт и Ротуел мразят толкова силно фамилиите Струан и Дънрос, Питър? — попита Кейси. Тя и Бартлет се разхождаха из прекрасните градини в прохладата на вечерта заедно с Питър Марлоу и съпругата му, Фльор.

— Все още не знам всичките причини — каза англичанинът. Той бе висок, рус, трийсет и шест годишен мъж с аристократични обноски, а сиво-сините му очи бяха някак странно напрегнати. — Говори се, че всичко е започнало още от фамилията Брок, че има някаква връзка между родовете Горнт и Брок. Може би още от самия Тайлър Брок. Чували ли сте за него?

— Разбира се — каза Бартлет. — Как е започнала тази „война“?

— Когато Дърк Струан бил още момче, работел като помощник моряк на един от въоръжените търговски кораби на Тайлър Брок. По онова време животът в открито море бил доста жесток, всъщност навсякъде е бил жесток, но, о Боже, в онези времена в морето… Както и да е, Тайлър Брок безмилостно нашибал с камшик младия Струан, заради някаква измислена „обида“, а след това го оставил някъде на китайския бряг, мислейки го за умрял. Тогава Дърк Струан бил на четиринайсет години и се заклел пред Бога и пред Дявола, че когато порасне ще унищожи „Хаус ъф Брок енд санс“ и ще преследва Тайлър с бич в ръка. Доколкото ми е известно така и не успял да го направи, въпреки че казват, че пребил до смърт сина на Тайлър с Китайско желязо.

— Какво е това? — попита Кейси с неудобство.

— Това е нещо като боздуган, Кейси, направен от три или четири къси метални пръчки с топка с шипове в единия край, а в другия с дръжка.

— И го е убил, за да отмъсти на баща му? — каза тя, потресена.

— Това е нещо, което все още не зная, но съм сигурен, че е имал достатъчно основание да го извърши. — Питър Марлоу се усмихна особено. — Дърк Струан, старият Тайлър и всички останали мъже, които са създали Британската Империя, покорили са Индия, отворили са вратите към Китай, Господи, та те са били великани! Споменах ли ви, че Тайлър е бил едноок! Падащ фал отнесъл едното му око по време на буря през трийсетте години на миналия век, докато гонел Струан със своя тримачтов клипер „Уайт Уич“, натоварен догоре с опиум. Струан с „Чайна Клауд“ имал преднина от един ден в голямото състезание по маршрута между британските плантации за опиум в Индия и китайския пазар. Казват, че Тайлър просто изсипал малко коняк върху раната и изругал към моряците горе на мачтата да пуснат още платна. — Питър Марлоу за момент се замисли, а след това продължи: — Дърк загинал в един тайфун в Хепи вели през 1841 година, а Тайлър умрял разорен и в мизерия през 63-а.

— Защо в мизерия? — попита Кейси.

— Според легендата — Тес, най-голямата му дъщеря — бъдещата Хег Струан — в продължение на много години замисляла премахването на баща си. Нали знаете, че се омъжила за Кълъм — единственият син на Дърк? Ами, Хег Струан направила таен заговор с „Виктория бенк“, основана от Тайлър през четиридесетте години на миналия век, и Купър-Тилмън, партньорите на Тайлър в Щатите. Те го подмамили и с един гигантски, съкрушителен удар погубили голямата „Хаус ъф Брок енд санс“. Той загубил всичко — своята морска линия, тежките кораби за превоз на опиум, имуществото си, складовете, капиталите, всичко. Бил направо пометен.

— Какво се е случило?

— Не знам, никой не знае със сигурност, но според разказите, през същата нощ, на 31-и октомври 1863-а, старият Тайлър, заедно с внука си Том, който тогава бил на двайсет и пет, и шестима моряци, отишъл до Абърдийн — пристанище на другия бряг на Хонконг — нападнали една океанска лорча — това е кораб с китайски корпус и европейска система от платна — и отплавали. Бил побеснял от ярост, така поне разказват. Издигнал на върха на мачтата вимпела на Брок. На колана му висели пистолети, а в ръката си държал къс меч — убили четирима души, за да откраднат кораба. На излизане от пристанището започнал да ги преследва малък кораб и той го направил на парчета. По онова време, заради пиратите, почти всички кораби имали оръдия — моретата в този район от незапомнени времена, са гъмжали от пирати. И така старият Тайлър отплавал. От изток духал силен вятър и се задавала буря. На излизане от залива на Абърдийн той започнал да бълва проклятия. Проклинал Хег Струан, проклинал острова, проклинал рода Купър от Купър-Тилмън, но най-много от всичко проклинал тай-пана, който бил мъртъв от повече от двайсет години. И старият Тайлър Брок се заклел да отмъсти. Казват, че изкрещял, че се отправя на север, за да извърши грабеж и да започне отново и отново да изгради своята „Хаус ъф Брок“ и тогава „… и тогава ще се върна, кълна се в Бога… ще се върна и ще си отмъстя. Аз ще стана «Ноубъл хаус», кълна се в Бога… ще се върна…“

Питър Марлоу изрече последното с по-дрезгав глас и Бартлет и Кейси почувстваха как ги побиват ледени тръпки. После той продължи.

— Тайлър се отправил на север и повече никой нищо не чул за него, нямало и следа — нито от лорчата, нито от екипажа му, нито от него. И въпреки това присъствието му тук още се чувства. Както и на Дърк Струан. При каквато и да е сделка с „Ноубъл хаус“ не бива да забравяте, че ще си имате работа и с тези двамата, или поне с техните призраци. В нощта, в която Йан Дънрос зае мястото на тай-пан, „Струан“ загубиха своя флагмански товарен кораб „Ластинг Клауд“, попаднал в тайфун. Това е било колосален финансов удар. Корабът потънал близо до Формоза, Тайван, потънал и целият екипаж, с изключение на един млад моряк, англичанин. Бил на капитанския мостик и се кълнял, че били подмамени към скалите от лъжливи светлини, а после докато потъвали чул зловещ смях.

Кейси неволно потрепери.

Бартлет забеляза това и разсеяно я хвана под ръка, а тя му се усмихна. Той каза:

— Питър, тук хората говорят за личности, умрели преди повече от сто години, като че те са в съседната стая.

— Стар китайски навик — отвърна веднага Питър Марлоу. — Китайците вярват, че миналото има власт над бъдещето и обяснява настоящето. Разбира се Хонконг съществува едва от сто и двайсет години, така че един осемдесет годишен човек днес би… Да вземем например Филип Чен, сегашния компрадор. Той е на шейсет и пет. Неговият дядо е прочутият Сър Гордън Чен, незаконен син на Дърк Струан, който е починал през 1907-а на осемдесет и шест годишна възраст. Значи тогава Филип Чен е бил на девет години. Едно умно деветгодишно момче би могло да запомни какви ли не истории, разказвани му от любимия дядо за неговия баща, тай-пана, и за Мей-мей, неговата любима държанка. Казват, че Сър Гордън Чен бил страхотен образ, истински „прародител“. Имал две законни съпруги, осем държанки на най-различна възраст и оставил разрастващата се фамилия Чен богата, силна и навлязла във всички области. Помолете Дънрос да ви покаже портретите. Виждал съм само копия, но наистина е бил много хубав мъж. Още са живи десетина души, които са го познавали лично — него, един от истинските велики основатели. И, о Боже, Хег Струан е починала само преди четиридесет и шест години. Погледнете натам… — Той кимна към един дребен, съсухрен мъж, слаб като бамбукова пръчка и също толкова жилав, който с оживление разговаряше с една млада жена. — Това е Винсънт Макгоър, тай-пан на петата по големина хонг, „Интернешънъл Ейжън трейдинг“. В продължение на много години е работил за Сър Гордън, а след това и за „Ноубъл хаус“. — Изведнъж се ухили. — Според легендата той е бил любовник на Хег Струан, когато бил на осемнайсет години и току-що бил пристигнал с един кораб, пренасящ добитък някъде от Средния изток. Всъщност не е никакъв шотландец.

— Престани, Питър — каза Фльор. — Току-що си го измисли!

— Имаш ли нещо против? — каза той, а усмивката не слизаше от лицето му. — Тогава тя е била само на седемдесет и пет.

Всички се засмяха.

— Сериозно ли говорите? — попита Кейси. — Това истина ли е?

— Кой може да каже кое е истина и кое измислица, Кейси? Така ми казаха.

— Не вярвам — каза уверено Фльор. — Питър обича да си измисля.

— Откъде научи всичко това, Питър? — попита Бартлет.

— Една част прочетох. В библиотеката на съда се пазят копия от вестници още от 1870. Освен това има една книга със заглавие „История на съдилищата на Хонконг“. Това е най-интересната книга за тъмната страна на нещата, която човек би могъл да прочете, ако се интересува от Хонконг. Господи, какви неща са измисляли така наречените съдии и секретари на колонията, губернатори и полицаи, а също и тай-пановете, от знатен и от низш произход. Подкупи, убийства, корупция, кръвосмешения, разбойничества, афери… всичко е в нея! Освен това разпитвах. Има десетки китайци на възраст, които с огромно удоволствие си спомнят за миналото и знаят страшно много за Азия и Шанхай. А мнозина изпитват омраза или завист и с охота пускат по малко злъч по адрес на по-известните личности, били те с добра или лоша слава. Разбира се, човек пресява, опитва се да пресява истината от лъжата, а това е много трудно, ако не и невъзможно.

За момент Кейси се унесе в мислите си. После каза:

— Питър, как беше в Чанги? Какво беше всъщност?

Изражението му не се промени, но очите му се промениха.

— Чанги беше начало, място, където всичко започваше отначало. — От тона на гласа му всички настръхнаха и тя забеляза как Фльор пъхна ръката си в неговата и само след миг той бе отново на себе си. — Всичко е наред, мила — каза той.

Мълчаливо и някак притеснено те излязоха от алеята и се качиха на долната тераса. Кейси разбра, че е сгрешила.

— Трябва да пийнем нещо. А, Кейси? — каза мило Питър Марлоу и притеснението изчезна.

— Да. Благодаря ти, Питър.

— Линк — каза Питър Марлоу, — има някакъв изумителен дух на насилие, който се предава от поколение на поколение в тези пирати, а те са точно такива. Това е много особено място, което ражда много особени хора. — След кратка пауза добави: — Разбрах, че имаш намерение да навлизаш в бизнеса тук. Ако бях на твое място, щях да бъда много, много предпазлив.