Джеймс Клавел
Търговска къща (9)

7

12:01 часа

В залата за заседания на управителния съвет нещата все още вървяха зле за Кейси. Не се хващаха на нито една от нейните уловки. Тревогата й нарасна и докато чакаше, изведнъж усети прилив на непреодолим страх.

Филип Чен драскаше на лист хартия, Линбар прелистваше безцелно някакви документи, а Жак де Вил я гледаше замислено. Ендрю Гавалан приключи със записването на последните проценти, които им бе предложила, въздъхна и вдигна очи към нея.

— Явно това трябва да стане чрез съвместно финансиране — каза той с остър тон. Напрежението в стаята стана невероятно, а на Кейси й бе трудно да потисне радостта си, когато той добави: — Каква сума е готова да вложи „Пар-Кон“ общо в сделката?

— Мисля, че осемнадесет милиона щатски долара ще стигнат за тази година — отвърна тя и с удоволствие забеляза, че те едва се сдържаха да не ахнат. Официално чистата печалба на „Струан“ за миналата година бе почти двадесет и осем милиона, затова тя и Бартлет бяха преценили, че офертата им трябва да бъде близо до тази цифра.

— Като начало им предложи двайсет милиона — й бе казал Линк. — Ако ги убедиш за двайсет и пет, ще бъде върхът. Много е важно финансирането да е съвместно, но предложението трябва да излезе от тях.

— Но погледни годишния им баланс, Линк. Не може да се разбере със сигурност, каква е всъщност печалбата им. Отклонението от тази цифра може да е десет милиона, а може и повече. Не знаем колко са силни в действителност… или колко слаби. Погледни това: „14,7 милиона задържани от филиали.“ Какви филиали, къде и защо? Ето още нещо: „7.4 милиона прехвърлени…“

— Какво от това, Кейси? В такъв случай вместо двайсет и пет ще станат трийсет. Предложението ни остава в сила.

— Да, но счетоводните им процедури са… Боже Господи, Линк, ако бяхме направили и една стотна от това в Щатите, данъчните власти щяха да ни пипнат на минутата и щяхме да прекараме следващите петдесет години в затвора.

— Това обаче не противоречи на техните закони, което е и основната причина за идването ни в Хонконг:

— Двадесет милиона е прекалено много за новаци.

— Оставям нещата в твоите ръце, Кейси. Само не забравяй, че в Хонконг трябва да действаме според правилата на Хонконг — всичко, което позволява законът. Искам да се включа в тяхната игра.

— Защо? Само не казвай „заради проклетото ми удоволствие“.

Линк се бе изсмял:

— Добре тогава за твоето проклето удоволствие. Просто направи сделката със Струан!

Въздухът в помещението бе станал още по-влажен. Много й се искаше да извади една кърпичка, но остана неподвижна — искаше те да са първи — симулирайки спокойствие.

Гавалан наруши тишината:

— Кога господин Бартлет може да потвърди предложението за осемнадесет милиона… в случай че приемем?

— Потвърдено е — отговори, без да обръща внимание на обидата. — За тази сделка имам пълномощия до двайсет милиона, без да съгласувам с Линк или с управителния му съвет — каза тя, като съзнателно им даде възможност за маневри. После невинно добави: — Значи всичко е уредено? Добре. — Тя започна да прибира нещата си. — Следващото, което…

— Един момент — нервно я прекъсна Гавалан, — аз… осемнадесет е… При всички положения трябва да представим договора на тай-пана.

— О — каза тя с престорена изненада, — мислех, че водим преговори като равни и че вие, господа, имате пълномощията, които имам и аз. Може би в бъдеще ще трябва да разговарям направо с тай-пана.

Ендрю Гавалан се изчерви:

— Тай-панът взема окончателните решения. По всеки въпрос.

— Много се радвам, че го научавам, господин Гавалан. Аз вземам окончателните решения до двадесет милиона. — Тя им се усмихна широко. — Добре, представете го на вашия тай-пан. А между другото, ще определим ли някакъв срок за отговор?

Отново тишина.

— Какво предлагате? — попита Гавалан с усещането, че е поставен натясно.

— Възможно най-краткия. Не знам с каква скорост работите.

Филип Чен каза:

— Да подготвим отговора, за днес следобед, какво ще кажеш Ендрю?

— Да, добра идея.

— Това ме устройва напълно — каза Кейси. „Свърших си работата — мислеше си тя. — Ще уредя двадесет милиона, при положение че можеха да бъдат тридесет, а те са мъже, очакват много, освен това са пълнолетни и мислят, че съм мухла. Но сега ще си получа твърдите пари. Господи, ти, който си на небесата, нека тази сделка да успее, защото тогава ще бъда свободна завинаги. Свободна за какво? Няма значение.“ Неусетно тя продължи разговора:

— Ще обсъдим ли подробностите, отнасящи се до начините за получаването на тези осемнадесет милиона и…

— Осемнадесет милиона едва ли ще бъдат достатъчни — прекъсна я Филип Чен, като излъга без усилие. — Ще има какви ли не допълнителни разходи…

В прекрасен дипломатичен стил Кейси започна да спори с тях и ги остави да я убедят за двадесет милиона, а после с явно нежелание каза:

— Вие, господа, сте изключителни бизнесмени. Добре, двадесет милиона. — Тя забеляза тайните им усмивки и вътрешно се изсмя.

— Добре — съгласи се Гавалан много доволен.

— А сега — каза тя с желанието да задържи напрежението, — каква искате да бъде структурата на нашето смесено предприятие? Разбира се, това е въпрос, който само вашият тай-пан… извинете, въпрос, който само тай-панът може да реши — поправи се тя с точната доза скромност.

Гавалан я наблюдаваше с раздразнение и му се искаше тя да е мъж. „Тогава щях да мога да кажа да ти го начукам, иди се изсери в шапката си и щяхме заедно да се засмеем, защото знаеш, както и аз знам, че човек винаги трябва да попита тай-пана. Независимо дали е Дънрос или Бартлет, или управителен съвет, или жена ти. Да. И ако беше мъж, нямаше да я има тази проклета сексуалност, на която тук не й е мястото. Господи, ако беше някоя дърта крава, може би щеше да е по-друго, но, мамка му, парче като теб? Какво, по дяволите, става с американките? Защо не си стоят там, където им е мястото, доволни от това, в което са най-силни? Глупачка! Глупачка за това, че отстъпи толкова бързо за финансирането и още повече за това, че ни даде два милиона в повече, когато може би десет щяха да бъдат достатъчни. За Бога, трябваше да бъдеш по-търпелива и щеше да направиш много по-изгодна сделка! Това ви е лошото на вас американците — липсва ви финес, липсва ви търпение, липсва ви стил и не разбирате изкуството да водиш преговори. А ти, скъпа госпожице, ти си прекалено нетърпелива, за да успееш. Затова вече знам как да ти играя.“

Той погледна към Линбар, който тайно наблюдаваше Кейси и чакаше някой от другите трима да продължи. „Когато аз стана тай-пан — мислеше сурово Гавалан — ще те унищожа, малки Линбар, или ще те унищожа, или ще направя от тебе човек. Трябва малко сам да се поблъскаш, за да започнеш да мислиш със собствената си глава, да разчиташ само на себе си, а не на името си или на наследството, което имаш. Да, трябва да работиш много повече, за да поохладнее твоята мъжественост — колкото по-скоро отново се ожениш, толкова по-добре.“

Той прехвърли погледа си върху Жак де Вил, който му се усмихна. „Ех, Жак — помисли без злоба, — ти си моят основен противник. Държиш се както обикновено: малко говориш, всичко виждаш, много мислиш — груб, твърд и подъл, ако трябва. Но какво ли се върти в главата ти за тази сделка? Какво предвижда твоят опитен, парижки мозък на юрист? Но тя те засече за шегата ти за нейното тяло, а? И аз искам да легна с нея — мислеше разсеяно той, защото знаеше, че Линбар и Жак вече бяха взели това решение. — Естествено — кой би се отказал? А ти, Филип Чен? О, не. Ти не си такъв човек. Ти обичаш доста по-младички и по по-странни начини, ако има нещо вярно в слуховете, които се носят, а? — Той отново погледна към Кейси. Долавяше нейното нетърпение. — Не ми приличаш на лесбийка — помисли със сподавен стон. — Това ли е другото тя слабо място? Господи, би било ужасно жалко!“

— Смесеното предприятие трябва да се подчинява на хонконгските закони — каза той.

— Да, разбира се. Има…

— Симс, Даусън и Дик могат да ни помогнат в това отношение. Ще уговоря среща с тях за утре или вдругиден.

— Няма нужда, господин Гавалан. Вече разполагам с техните начални предложения — разбира се, хипотетични и поверителни — просто в случай, че решим да сключим сделката.

— Какво? — Те зяпнаха от учудване, когато тя извади пет екземпляра от съкратен договор и даде по един на всеки.

— Разбрах, че те са вашите юридически съветници — каза тя с усмивка — и накарах моите хора да поразпитат. Казаха ми, че са най-добрите и затова се обърнахме към тях. Помолих ги да обмислят предполагаемите нужди на нашето смесено предприятие — във ваш и в наш интерес. Има ли някакъв проблем?

— Не — каза Гавалан, който побесня от факта, че собствената им фирма не ги беше уведомила за поръчката на „Пар-Кон“. Той започна да преглежда документите.

„Дю не ло мо на тази Кейси с всичките й проклети имена, каквито и да са те — мислеше си Филип Чен, вбесен от унижението. — Дано завинаги пресъхне златоносното ти изворче и да остане само пясък, с твоите гадни маниери и твоите мръсни навици! Бог да ни пази от американки. Айейа, скъпо ще ми плати Линкълн Бартлет задето ни натресе това… това същество, зарече се той. — Как смее! — И все пак мозъкът му пресмяташе зашеметяващата сделка, която им се предлагаше. — Това означава поне сто милиона щатски долара през следващите няколко години, което ще осигури на «Ноубъл хаус» така нужната й стабилност. О, прекрасен ден — ликуваше той. — И съвместно финансиране на всеки долар! Невероятно! Каква глупост — да ни даде всичко това толкова бързо, без най-малка отстъпка от наша страна. Глупост, но какво друго може да се очаква от една глупава жена? Айейа, всички страни от крайбрежието ще започнат да гълтат като топъл хляб полиуретанните продукти, които сме в състояние да произведем — за опаковки, за настилки и изолация. Една фабрика тук, една в Тайван, една в Сингапур, една в Куала Лумпур и накрая една, за начало, в Джакарта. Ще спечелим десетки милиони, десетки милиони. А колкото до компанията за лизинг на компютри, не мога да разбера, защо тези глупаци ни предлагат такса с десет процента по-ниска, отколкото е в каталога на IBM, като се изключи комисионната ни от 7,5 процента. С малко пазарлък щяхме с радост да се съгласим и на пет процента. До следващата седмица мога да продам три в Сингапур, една тук, една в Куала Лумпур и една на онзи морски пират в Индонезия. А колкото до Китай… Колкото до Китай… О, богове — големи, по-малки и съвсем малки, помогнете ми, за да успее тази сделка и ще ви даря нов храм, дори катедрала в Тай-пинг Шан, обеща той с огромна жар. Ако Китай отмени някои забрани, или поне малко ги смекчи, ще можем да изнасяме торове за оризищата в провинция Куантунг, а по-късно и за цял Китай. През следващите дванадесет години тази сделка ще ни донесе стотици милиони долари — американски, а не хонконгски!“

Тези мисли смекчиха значително гнева му.

— Мисля, че тези предложения — могат да бъдат добра основа за по-нататъшни разговори — каза той, когато приключи с четенето. — Нали, Ендрю?

— Да. — Гавалан остави документа на масата. — Следобед ще им се обадя. Кога ще бъде удобно за господин Бартлет… и за вас, разбира се… да уговорим срещата?

— За днес следобед — колкото по-скоро, толкова по-добре — или когато и да е утре, но Линк няма да дойде. Аз се занимавам с подробностите, това ми е работата — отсече Кейси. — Той определя политиката и ще подпише окончателните документи, след като съм ги одобрила. Това са функциите на главнокомандващия, нали? — и тя се усмихна широко.

— А не може ли да уредим този въпрос още сега и да не мислим повече за него?

Гавалан погледна часовника си. „Почти време за обяд — слава Богу.“

— Жак, какви са ангажиментите ти за утре?

— Предпочитам да е сутринта.

— Джон също — каза Филип Чен. Гавалан вдигна телефона и набра.

— Мери? Обади се на Даусън и уреди среща утре в единадесет за господин де Вил, господин Джон Чен и госпожица Кейси. В техния офис. — Той затвори телефона. — Жак и Джон Чен се занимават с всички корпоративни въпроси. Джон се е специализирал по американската част, а Жак е експертът. Ще изпратя кола, за да ви вземе от хотела — в 10:30.

— Благодаря, но не е необходимо да си създавате излишни затруднения.

— Както искате — отвърна вежливо той. — Мисля, че моментът е подходящ, за обедна почивка.

— Имаме още четвърт час — каза Кейси. — Ще започнем ли обсъждането на начините за финансирането? А ако желаете, можем да поръчаме да ни донесат сандвичи, за да не прекъсваме работата.

Те я изгледаха с ужас. „Да не прекъсваме работата?“

— Защо не? Това е стар американски обичай.

— Слава Богу, обичаят тук не е такъв — каза Гавалан.

— Да — отсече Филип Чен.

Имаше чувството, че неодобрението им я затисна като похлупак, но това не я трогна. „Вървете на майната си — помисли си тя с раздразнение. След това направи усилие да преодолее яда си. — Слушай, идиотко такава, не позволявай на тези копелета да ти се налагат!“ Усмихна се мило:

— Ако желаете да направим почивката сега, нямам нищо против.

— Добре — каза веднага Гавалан и останалите въздъхнаха с облекчение. — Обикновено отиваме на обяд в 12:40. Може би преди това ще искате да се поосвежите.

— Да, благодаря — каза тя, тъй като знаеше, че искат да излезе от стаята, за да могат да обсъдят — първо нея, а после сделката. „По-добре щеше да бъде, ако го направеха в обратен ред — помисли си тя, — но няма да стане. Ще бъде както винаги: ще се обзалагат за това кой пръв ще легне с нея. Но никой няма да успее, защото не искам нито един от тях, поне засега, независимо от това колко са привлекателни. Тези мъже са като всички останали, с които съм имала работа — не искат любов, а само секс. С изключение на Линк. Не мисли за Линк и за това колко много го обичаш и за това колко скапани бяха тези години. Скапани и прекрасни. Не забравяй своето обещание. Няма да мисля за Линк, нито за любов. Не и до рождения ми ден, до който остават деветдесет и осем дни. На деветдесет и осмия ден завършва седмата година и с помощта на моя любим дотогава ще имам своите твърди пари и наистина ще му бъда равна, и, ако е рекъл Господ, ще притежаваме «Ноубъл хаус». Това ли ще е сватбеният ми подарък за него? Или пък неговият за мен? Или подарък на раздяла?“

— Къде е дамската тоалетна? — попита тя и стана от стола. Линбар Струан й отвори вратата, затвори я след нея, а след това се ухили:

— Залагам хиляда, че няма да успееш, Жак.

— Хиляда отгоре — каза Гавалан. — И още десет, че ти няма да успееш, Линбар.

— Готово — отвърна Линбар. — Но при условие, че тя остане тук поне един месец.

— Забавяш темпото, а приятелю? — рече Гавалан, а после се обърна към Жак. — Е?

Французинът се усмихна:

— Двадесет, че ти, Ендрю няма да напъхаш такава дама в леглото си. А колкото до теб — горкият млад Линбар — обзалагам се петдесет срещу състезателния ти кон за същото.

— За Бога, аз си харесвам кобилата. Ноубъл Стар има големи шансове да спечели. Тя е най-добрата от всичките ни коне.

— Петдесет.

— Сто и чак тогава ще разговаряме.

— Няма кон, за който бих дал толкова много — усмихна се Жак на Филип Чен. — Какво ще кажеш, Филип?

Филип Чен се изправи:

— Мисля да си ида у дома за обед и да оставя жребците насаме с техните сънища. И все пак, интересно защо всички се обзалагате за това, че останалите няма да успеят, а не за това кой ще успее. — Те отново се засмяха.

— Глупаво беше от нейна страна да ни даде допълнителните два милиона, а? — каза Гавалан.

— Сделката е фантастична — продължи Линбар Струан. — Господи, чичо Филип, фантастична е!

— Като задника й — каза де Вил с авторитета на познавач. — А, Филип?

Филип Чен кимна добродушно и излезе.

 

 

В тоалетната Кейси се огледа ужасена. Беше чисто, но миришеше на стара канализация и една върху друга бяха натрупани кофи, някои от които пълни с вода. Подът бе облицован с плочки, но мръсен и мокър. „Чувала съм, че англичаните не си падат по хигиената — мислеше си тя с отвращение, — но тук, в «Ноубъл хаус»? Удивително!“

Влезе в една от кабинките. Подът бе влажен и хлъзгав. След като свърши, натисна ръчката за водата, но нищо не се случи. Опита още два-три пъти, но резултат нямаше. С раздразнение отключи вратата, отиде до мивката, завъртя кранчетата, но вода не потече.

„Какво става тук? Сигурна съм, че тези копелета нарочно ме изпратиха в тази тоалетна!“

Имаше чисти хавлиени кърпи, затова тя изля непохватно една кофа вода в мивката, като разля малко на пода, изми си ръцете и след това ги избърса, бясна, че си бе намокрила обувките. Изведнъж се сети нещо, взе втора кофа и я изля в тоалетната. После употреби още една, за да си измие отново ръцете. Когато излезе, се чувстваше много мръсна.

„Сигурно някъде е прекъсната проклетата водопроводна тръба, а водопроводчикът ще дойде едва утре. Проклети да са всички водопроводи! Успокой се — каза си — ще започнеш да правиш грешки.“

Коридорът беше постлан с изящен китайски копринен килим, а по стените висяха картини на клипери и китайски пейзажи. Докато се приближаваше, чу глухи гласове, идващи от залата и смях — онзи смях, който обикновено е предизвикан от мръсен виц или нецензурна фраза. Бе сигурна, че в момента, в който отвори вратата, доброто настроение и приятелската атмосфера ще изчезнат и отново ще настъпи неловката тишина.

Отвори и всички се изправиха.

— Неприятности с водопроводната мрежа ли имате? — попита тя, като се опитваше да потисне гнева си.

— Не, мисля, че не — каза учудено Гавалан.

— Ами няма никаква вода. Не знаехте ли?

— Разбира се, че няма… О! — той спря. — Вие сте отседнали във „Виктория енд Албърт“ и затова… Никой ли не ви е казал за недостига на вода?

Всички започнаха да говорят едновременно, но гласът на Гавалан се издигна над останалите.

— „Виктория енд Албърт“ си има собствено водно снабдяване, както и още два-три хотела, но за всички останали вода има по четири часа на всеки четири дни. И през ум не ми е минало, че не знаете. Съжалявам.

— И как се справяте? На всеки четири дни?

— Да. Четири часа — от шест до осем сутрин и от пет до седем вечер. Ужасно и неприятно, защото естествено това означава, да се запасяваме за четири дни. С кофи или във ваната, кой както може. Останали са съвсем малко пълни кофи — утре ще имаме вода. О, Боже, нали имаше вода за вас?

— Да, но… Искате да кажете, че водата е спряна централно? Навсякъде? — попита тя недоверчиво.

— Да — търпеливо отвърна Гавалан. — С изключение на тези четири часа, всеки четвърти ден. Но във „Виктория енд Албърт“ няма да имате проблеми. Тъй като се намира на самия бряг, неговите резервоари могат да бъдат зареждани всеки ден от лихтери — разбира се, срещу заплащане.

— И не можете дори да се изкъпете?

Линбар Струан се засмя:

— Всички стават доста отблъскващи след три дни в жегата, но поне сме заедно в тази клоака. Все пак е полезно, преди да влезеш да се увериш, че има кофа вода.

— Нямах представа, че е така — каза, ужасена от факта, че бе употребила три кофи.

— Резервоарите ни са празни — обясни Гавалан… — Тази година почти нямаше валежи, а и миналата бе суха. Адски досадно, но това е положението. Нищо не може да се направи. Джос.

— А откъде тогава се снабдявате с вода?

Те я изгледаха с безизразни погледи.

— От Китай, разбира се. Чрез водопроводи през границата до Новите територии или чрез танкери от реката Пърл. Съвсем скоро по споразумение с Пекин правителството нае десет танкера, които отиват нагоре по течението на Пърл. Те носят десет милиона галона вода дневно. Това ще струва на правителството над двадесет и пет милиона само за тази година.

— Това за всички ли се отнася? Четири часа на всеки четири дни?

— Дори и в Грейт хаус използват кофи. — Гавалан отново сви рамене. — Но тай-панът има една къща на Шек-О, със собствен кладенец. Щом ни покани всички се юрваме нататък, за да свалим мръсотията.

Тя пак се сети за трите кофи, които бе използвала. „Господи, — дали това не беше всичката вода? Не си спомням да остана нещо.“

— Изглежда има още какво да науча — каза тя.

„Да — помислиха си те. — Да, адски много“.

 

 

— Тай-пан?

— Да, Клаудия? — каза Дънрос в интеркома.

— Срещата с Кейси бе току-що прекъсната за обяд. Господарят Ендрю е на четвърта линия. Господарят Линбар се качва към кабинета ви.

— Кажи му да дойде следобед. Нещо ново за Цу-ян?

— Не, сър. Самолетът е кацнал навреме — в 8:40. Няма го в офиса му в Тайпей. Нито в апартамента. Ще продължа да го търся, разбира се. Изглежда, че тази сутрин господарят Бартлет е бил в „Ротуел-Горнт“ и е разговарял на четири очи с господин Горнт.

— Сигурна ли си? — попита той и стомахът му се сви.

— Да, съвсем.

„Копеле — помисли си Дънрос. — Дали Бартлет е искал да разбера?“

— Благодаря — каза той, като за момент остави настрана този въпрос, но бе много щастлив, че го научава. — В събота ще получиш хиляда долара, заложени, на който кон пожелаеш.

— О, благодаря ви, тай-пан.

— Продължавай да работиш, Клаудия! — той натисна бутон номер четири. — Да, Ендрю? Как върви сделката?

Гавалан му каза най-важното.

— Двадесет милиона в брой? — не можа да повярва той.

— В чудесни, красиви щатски долари! — Дънрос усещаше как сияе от другата страна на телефона. — А когато попитах кога Бартлет ще потвърди сделката, онази малка мръсница има наглостта да каже „О, вече е потвърдена — за тази сделка съм упълномощена да отпусна до двадесет милиона, без да питам нито него, нито когото и да било.“ Мислиш ли, че това е възможно?

— Не знам. — Дънрос усети как коленете му омекнаха. — Бартлет трябва да пристигне всеки момент. Ще го попитам.

— Ей, тай-пан, ако това наистина стане…

Но Дънрос почти не слушаше излиянията на Гавалан, който бе изпаднал в екстаз. „Предложението е невероятно — повтаряше си той. — Прекалено е хубаво. Къде е грешката? Къде е грешката?“

Откакто бе станал тай-пан, непрекъснато му се бе налагало да лавира, да лъже, да ласкае, дори да заплашва — Хавъргил в банката още в началото — много повече отколкото бе очаквал, за да преодолее бедствията, които бе наследил. И природните и политическите. А те като че ли се изсипваха върху света. Дори превръщането на компанията в акционерна не му бе донесло капиталите и времето, на които се бе надявал, защото депресия от световен мащаб бе направила пазарите на пух и прах. А през август миналата година бе връхлетял тайфунът Уанда, оставяйки след себе си опустошение — стотици загинали, хиляди без покрив, петстотин рибарски лодки потопени, двадесет кораба потънали, един от техните три хилядатонни кораби захвърлен на брега, гигантският им недовършен кей разрушен и цялата им строителна програма разсипана за шест месеца напред. В края на Карибската криза — и нова депресия. Тази пролет де Гол бе упражнил правото си на вето за влизането на Англия в Общия пазар — и нова депресия. Китай и Русия в конфликт — и нова депресия…

„А сега почти съм пипнал двадесет милиона щатски долара, но мисля, че по някакъв начин сме замесени в контрабанда с оръжие. Цу-ян явно е в играта, а Джон Чен е Бог знае къде!“

— О, всемогъщи Боже! — каза той гневно.

— Какво? — Гавалан спря, изумен, по средата на изречението. — Какво има?

— О, нищо… нищо, Ендрю — рече той. — Не е свързано с теб. Кажи ми нещо за нея. Що за птица е?

— Много добра в сметките, бърза и самоуверена, но нетърпелива. Освен това е най-хубавото парче, което съм виждал от години насам. И като че ли с най-хубавите цици в целия град. — Гавалан му разказа за облозите. — Мисля, че Линбар е в най-изгодно положение.

— Смятам да уволня Фостър и да изпратя Линбар в Сидни за шест месеца. Искам да оправи нещата там.

— Добра идея — засмя се Гавалан. — Това ще сложи край на неговите истории, въпреки че съм чувал, че в Австралия жените били много услужливи.

— Мислиш ли, че тази сделка ще мине?

— Да. Филип изпадна в еуфория. Но е много гадно да преговаряш с жена, говоря сериозно. Мислиш ли, че бихме могли да я прескочим и да разговаряме направо с Бартлет?

— Не. В писмата си пишеше съвсем категорично, че К. С. Чолок е човекът, който ще води преговорите.

— Е, добре… значи ще си държим на думата и на всичко останало! Какво да направим за „Ноубъл хаус“?

— Откри ли слабото й място?

— Нетърпелива е. Иска да бъде „вътре“ в нещата — да бъде едно от момчетата. Бих казал, че ахилесовата й пета е огромното желание да бъде приета в мъжките среди.

— В това няма нищо лошо — като Свещения Граал. Срещата с Даусън е уговорена за утре в единадесет, нали?

— Да.

— Накарай Даусън да я отложи. Кажи му да измисли някакво извинение и да я прехвърли за сряда по обед.

— Добра идея — да я държим в напрежение, а?

— Кажи на Жак, че аз лично ще отида на тази среща.

— Да, тай-пан. А нещо за Джон Чен? Искаш ли да присъства и той?

След кратка пауза Дънрос каза:

— Да. Видя ли го?

— Не. Би трябвало да дойде на обяда. Да го потърся ли?

— Не. Къде е Филип?

— Отиде си вкъщи. Ще се върне в два и половина.

— Слушай… — Интеркомът иззвъня. — Един момент, Ендрю. — Той натисна бутона. — Да, Клаудия?

— Извинете, че ви прекъсвам, тай-пан, но успях да се свържа с господин Джен в Тайпей. На втора линия е. А господин Бартлет току-що пристигна долу.

— Пусни го да влезе, веднага щом приключа разговора с Джен. — Той включи отново четвърта линия. — Ендрю, може да закъснея няколко минути. Поеми домакинството за аперитива и въобще началото. Лично ще доведа Бартлет.

— Добре.

Дънрос превключи на втора линия.

— Цау ан — каза той на мандарински диалект. — Как си? — беше доволен, че разговаря с чичото на Уей-уей, генерал Джен Танг-уа, заместник-шеф на нелегалната тайна полиция Куоминтанг в Хонконг.

— Шей-шей — и продължи на английски — какво става, тай-пан?

— Мислех, че сигурно знаеш… — Дънрос му разказа накратко за оръжието, за Бартлет и за това, че се е намесила полицията, но не и за Цу-ян, нито за Джон Чен.

— Айейа! Това наистина е много любопитно. И си сигурен, че не е работа на Бартлет?

— Да. По всичко личи, че няма причина. Никаква. Би било глупаво да използва собствения си самолет. А Бартлет не е глупав — каза Дънрос. — Кой би могъл да има нужда от такъв тип оръжие тук?

Настъпи тишина.

— Криминални типове.

— Триади ли?

— Не всички триади са престъпници.

— Да — рече Дънрос.

— Ще видя какво мога да разбера. Сигурен съм, че няма нищо общо с нас, Йан. Остава ли уговорката ни за неделя?

— Да.

— Хубаво. Ще се опитам да науча нещо по въпроса. По едно питие в шест вечерта?

— А може ли в осем? Виждал ли си Цу-ян?

— Мисля, че не би трябвало да се появи преди уикенда. Нали той ще е четвъртият в играта ни в понеделник с американеца?

— Да. Чух, че рано днес е отлетял нанякъде. — Дънрос каза това съвсем простичко.

— Няма начин да не се обади — да му кажа ли да ти завърти един телефон?

— Да. Когато реши. Не е нещо важно. Ще се видим в неделя в осем.

— Да, и благодаря за информацията. Ако открия нещо, ще се обадя веднага. Чао.

Дънрос затвори телефона. През лялото време бе слушал много внимателно гласа на Джен, но не чу нищо странно. Къде, по дяволите, е Цу-ян?

На вратата се почука.

— Влезте. — Той стана и отиде да посрещне Бартлет. — Здравейте. — Усмихна се и подаде ръка. — Аз съм Йан Дънрос.

— Линк Бартлет. — Те си стиснаха отривисто ръце. — Подранил ли съм?

— Идвате точно навреме. Сигурно знаете, че обичам точността. — Дънрос се засмя. — Чух, че срещата е минала добре.

— Да — отвърна Бартлет, чудейки се дали Дънрос има предвид срещата му с Горнт. — Кейси знае всички факти и цифри, които са й необходими.

— Моите хора са много впечатлени — казала е, че може сама да потвърди окончателното решение. Така ли е, господин Бартлет?

— Може да води преговори и да взема решения до двадесет милиона. Защо?

— Нищо. Просто исках да разбера какви са вашите правила. Моля седнете — имаме още няколко минути. Обядът е от 12:40. Струва ми се, че май сме на път да създадем едно взаимноизгодно предприятие.

— Надявам се. Може би, веднага след като говоря с Кейси, ще можем да се съюзим?

Дънрос погледна календара си.

— Утре в десет. Тук?

— Нямам нищо против.

— Пушите ли?

— Не, благодаря. Отказах ги преди няколко години.

— Аз също, но все още ми се пуши. — Дънрос се облегна назад. — Преди да отидем на обяд, господин Бартлет, искам да обсъдим някои дреболии. В неделя следобед заминавам за Тайпей, ще се върна във вторник за вечеря и бих искал да дойдете с мен. Искам да ви запозная с двама души по време на един голф мач, който се надявам да ви достави удоволствие. Ще поговорим и ще можете да видите вероятните места за строежа на фабриките. Мисля, че е важно. Уредил съм всичко, но няма да е възможно да вземете със себе си Кейси Чолок.

Бартлет се намръщи, чудейки се дали вторникът е просто едно съвпадение:

— Според нареждането на полицейския началник Армстронг, нямам право да напускам Хонконг.

— Сигурен съм, че това може да се уреди.

— Значи знаете за оръжието? — каза Бартлет и изруга на ум за това, че се изпусна. Той успя да задържи неподвижен погледа си.

— О, да. И друг ли ви е досаждал? — попита Дънрос, като го наблюдаваше.

— Полицията разпита дори Кейси! Самолетът ми е задържан, а аз не знам нищо за никакво оръжие.

— Няма защо да се тревожите, господин Бартлет. Нашата полиция си върши много добре работата.

— Не съм разтревожен, а просто раздразнен.

— Това е разбираемо — каза Дънрос, доволен, че срещата му с Армстронг е била поверителна. Много доволен.

„Господи — помисли Йан и почувства гадене, — ако Джон Чен и Цу-ян са замесени по някакъв начин в тази история, Бартлет ще бъде наистина много раздразнен — ще загубим сделката, — той ще се хвърли към Горнт и тогава…“

— Откъде научихте за оръжието?

— Тази сутрин ни уведомиха от нашия офис на Кай Так.

— Досега не се е случвало подобно нещо, нали?

— Да — Дънрос добави непринудено. — Но в контрабандата няма нищо лошо, дори и с оръжие — всъщност и двете са много уважавани професии — другаде ги упражняваме естествено.

— Къде?

— Там, където го желае правителството на Нейно Величество — Дънрос се засмя. — Ние тук сме пирати, господин Бартлет, или поне така изглежда отстрани. — Той направи пауза. — При положение, че успея да уредя въпроса с полицията, ще дойдете ли в Тайпей?

— Кейси е много дискретна — каза Бартлет.

— Не искам да кажа, че не може да й се има доверие.

— Просто не е поканена, така ли?

— Нашите обичаи са малко по-различни от вашите, господин Бартлет. В повечето случаи тя ще бъде много добре приета, но понякога… ще избегнем много неудобни положения, ако не присъства.

— Кейси не изпада толкова лесно в неудобни положения.

— Нямах предвид нея. Съжалявам, че съм малко груб, но може би, в крайна сметка, така е по-добре.

— А ако аз не мота да се „примиря“?

— Това може би ще означава, че няма да можете да се възползвате от една изключителна възможност, което би било много жалко — особено ако възнамерявате да установите трайни контакти с Азия.

— Ще помисля по този въпрос.

— Съжалявам, но трябва да ми отговорите с да или не.

— Така ли?

— Да.

— Тогава вървете по дяволите!

Дънрос се ухили.

— Няма. — Между другото: да или не?

Бартлет избухна в смях:

— След като поставяте въпроса така, ще дойда в Тайпей.

— Хубаво. Разбира се, докато ни няма, жена ми ще се погрижи за госпожица Чолок. От това репутацията й няма да пострада.

— Благодаря ви. Но няма защо да се притеснявате за Кейси. Как ще се справите с Армстронг?

— Нямам намерение да се справям с него. Просто ще помоля помощник-комисаря да поема отговорността за вашето връщане.

— Ще ме вземете под своя опека?

— Да.

— Откъде сте сигурен, че няма да напусна града? Може наистина да съм пренесъл оръжието.

Дънрос го наблюдаваше. „Може и да сте. Може и да се опитате да избягате, но аз мога да ви върна обратно — жив или мъртъв — както се казва по филмите. Хонконг и Тайпей са моя територия.“

— Жив или мъртъв, а?

— Хипотетично, разбира се.

— Колко души сте убил през живота си?

Настроението в кабинета се промени и двамата почувстваха тази промяна много силно.

„Разговорът още не е навлязъл в опасна територия — помисли си Дънрос, — поне засега“.

— Дванадесет — отвърна той съвсем спокойно, въпреки че въпросът го бе изненадал. — За дванадесет съм сигурен. По време на войната бях пилот на изтребител. Гърмящи играчки. Свалих два едноместни изтребителя, една Щука, и два бомбардировача Доние 17 с четиричленни екипажи. И четирите самолета изгоряха докато падаха. Това са дванадесетте, за които съм сигурен, господин Бартлет. Разбира се, стреляхме и по влакове, конвои и места, на които бяха струпани много войски. Защо?

— Чувал съм, че сте бил летец. Мисля, че аз не съм убивал никого. Строях лагери, военни бази в Тихия океан и разни такива работи. Никога не съм стрелял с оръжие.

— Но обичате да ловувате?

— Да. През 59-а ходих на сафари в Кения. Убих един слон, един огромен бик куду, а имаше и много стрелба за удоволствие.

След кратка пауза Дънрос каза:

— Мисля, че предпочитам да стрелям по самолети, влакове и кораби. По време на война хората не са съществени. Нали?

— Разбира се, след като веднъж владетелят е изпратил генерала на бойното поле. Това е войната.

— Чел ли сте „Военното изкуство“ на Сън Цу?

— Най-хубавата книга за войната, която съм чел — каза Бартлет ентусиазирано. — По-добра от Клаузвиц или Лидъл Харт, въпреки че е написана петстотин години преди Христа.

— О? — Дънрос се облегна назад, доволен, че са приключили темата, за убийствата.

— Знаете ли, че книгата на Сън Цу е била издадена на френски през 1872 година? Предполагам, че Наполеон я е имал.

— Със сигурност е издадена на руски, и Мао винаги е носел със себе си много изпокъсан от употреба екземпляр — каза Дънрос.

— Чел ли сте я?

— Баща ми ми я набиваше в главата. Караше ме да я чета в оригинал — буква по буква. А след това ме изпитваше много подробно.

Една муха започна да се блъска в прозореца изнервящо.

— Баща ви е искал да станете военен?

— Не. Сън Цу, както и Макиавели, е писал повече за живота, отколкото за смъртта. Повече за оцеляването, отколкото за войната… — Дънрос погледна към прозореца, после стана, приближи се към него и смачка мухата с овладяна жестокост, която Бартлет възприе като предупредителен сигнал.

Дънрос се върна на бюрото си:

— Баща ми смяташе, че трябва да знам как да оцелея и как да се справям с големи групи от хора. Искаше някой ден да стана достоен наследник на поста тай-пан, въпреки че никога не е мислил, че ще успея. — Той се усмихна.

— И той ли е бил тай-пан?

— Да. Беше много способен. В началото.

— Какво стана после?

Дънрос саркастично се изсмя:

— Толкова рано ли ще започваме със семейните тайни, господин Бартлет? Ами, накратко, имаше едно доста досадно различие на мнения. В края на краищата той предаде властта на Аластър Струан — моя предшественик.

— Той жив ли е?

— Да.

— Тази ваша британска сдържаност означава ли, че сте му обявили война?

— Сън Цу е написал съвсем точно отношението си към войната, господин Бартлет. Много лошо е да обявиш война, казва той, освен ако не ти се налага. Цитирам: „Висшето умение на генерала се състои в това да пречупи съпротивата на противника, без да води битки.“

— И вие го пречупихте.

— Той сам се оттегли от бойното поле, като умен мъж, какъвто всъщност беше.

Лицето на Дънрос придоби сурово изражение. Бартлет го наблюдаваше внимателно. И двамата знаеха, че въпреки желанието си, в момента очертаваха бойните линии.

— Радвам се, че дойдох в Хонконг — каза американецът.

— Радвам се, че се запознах с вас.

— Благодаря. Може би някой ден няма да се радвате. Бартлет сви рамене:

— Може би. А междувременно сме на път да сключим сделка — добра и за вас и за нас. — Той внезапно се ухили, сещайки се за Горнт и за готварския нож. — Да. Радвам се, че дойдох в Хонконг.

— Имате ли нещо против тази вечер вие и Кейси, да бъдете мои гости? Правя скромно парти, тържество, в осем и половина?

— В официално облекло ли?

— Само смокинг — какво ще кажете?

— Чудесно. Кейси каза, че обичате фраковете и папионките. — В този момент Бартлет забеляза картината на стената: старо платно с маслени бои, изобразяващо красива китайска лодкарка, носеща в ръцете си малко англичанче, а русата му коса бе вързана на опашка. — Това Куанс ли е? Аристотел Куанс?

— Да, да, негова е — каза Дънрос едва прикривайки учудването си.

Бартлет се приближи и започна да я разглежда.

— Това оригиналът ли е?

— Да. Разбирате от изкуството!

— Не, но на път за тук Кейси ми разказа за Куанс. Каза, че бил почти като фотограф. Истински историк на миналите времена.

— Да, да, така е.

— Ако не ме лъже паметта, това би трябвало да е портрет на Мей-мей Т’Чънг, а момчето е едно от децата й от Дърк Струан, нали?

Дънрос не каза нищо. Просто наблюдаваше гърба на Бартлет.

Бартлет се вгледа още по-отблизо:

— Очите не се виждат добре. Значи момчето е Гордън Чен, бъдещият сър Гордън Чен? — Той се обърна и погледна към Дънрос.

— Не знам със сигурност, господин Бартлет. Това е една от версиите.

Бартлет задържа за момент погледа си върху него. Двамата мъже бяха от една категория. Дънрос бе малко по-висок, но Бартлет бе с по-широки рамене. И двамата със сини очи — тези на Дънрос малко зеленикави — леко раздалечени и одухотворени лица.

— Приятно ли ви е, че сте тай-пан на „Ноубъл хаус“? — попита Бартлет.

— Да.

— Всъщност не съм много наясно, каква е властта на един тай-пан, но в „Пар-Кон“ аз имам правото да назначавам и да уволнявам, както и да закрия компанията, ако пожелая.

— Значи сте тай-пан.

— Тогава и на мен ми е приятно да съм тай-пан. Аз искам да навляза в Азия, вие искате да навлезете в Щатите. Ако се обединим, цялото тихоокеанско крайбрежие ще ни бъде вързано в кърпа — и на двамата.

„Или покрито с наметало — за единия от нас“ — помисли си Дънрос. Той харесваше Бартлет, въпреки че осъзнаваше опасността, която криеше това.

— Аз имам онова, от което се нуждаете. Вие имате това, от което имам нужда аз.

— Да — рече Дънрос. — А това, от което в момента се нуждаем и двамата е един обяд.

Те тръгнаха към вратата. Бартлет стигна пръв. Но не я отвори веднага.

— Знам, че при вас не е прието, но след като ще идвам с вас в Тайпей, може ли да ме наричате Линк, а аз да ви наричам Йан и да се заемем с обсъждането на облозите за срещата ни по голф? Сигурен съм, че знаете, че моят хандикап официално е тринадесет, а аз знам, че вашият е десет, което вероятно означава, че ще трябва да си запазим по един резервен удар.

— Защо не? — отвърна веднага Дънрос. — Но тук обикновено не залагаме пари, а само топки.

— Проклет да съм, ако ги заложа.

Дънрос се засмя:

— Може би някой ден ще го направиш. Обикновено залагаме шест топки за голф — или нещо от този род.

— Залагането на пари е лош британски обичай, нали, Йан?

— Не. Какво ще кажеш да заложим по петстотин, като отбора — победител взема всичко?

— Щатски или хонконгски долари?

— Хонконгски. Между приятели се залагат хонконгски. В началото.

 

 

Обедът бе сервиран в специалната гостна за директорите на деветнадесетия етаж. Беше ъглово, г-образно помещение с висок таван и сини завеси, с пъстри китайски килими и огромни прозорци, през които се виждаше Каулуун и самолетите, кацащи и излитащи от Кай Так, а на запад погледът стигаше чак до островите Стоункътърс и Цинг Йи и Новите територии зад тях. На старата масивна дъбова маса, на която спокойно можеха да се хранят двадесет души, бяха подредени малки покривчици за всеки, прекрасни сребърни прибори и най-фин уотърфордски кристал. Обслужваха ги четирима тихи и великолепно обучени келнери.

Коктейлите бяха сервирани, преди да пристигнат Бартлет и Дънрос. Кейси пиеше сухо мартини с водка, както и останалите, с изключение на Гавалан, който си бе поръчал двоен розов джин. Без да го питат, донесоха на Бартлет леденостудена кутия бира Анвайзер на сребърен поднос.

— Кой ви каза? — попита очарован той.

— Изненада от „Струан енд къмпъни“ — каза Дънрос. — Разбрахме, че така я обичате. — Запозна го с Гавалан, де Вил и Линбар Струан, взе чаша студено Шабли и се усмихна на Кейси. — Как сте?

— Благодаря, много добре.

— Извинете — обърна се Бартлет към останалите, — но трябва да кажа нещо на Кейси, преди да съм го забравил. — Кейси, би ли се обадила утре на Джонстън във Вашингтон? Искам да разбереш, към кого трябва да се обърнем в консулството тук.

— Разбира се. Ако го открия, ще го накарам да попита Тим Дилър.

Името Джонстън бе кодова дума, която означаваше: „Как върви сделката?“ При отговор „Дилър“ означаваше добре, „Тим Дилър“ — много добре, „Джоунс“ — зле, „Джордж Джоунс“ — много зле.

— Добра идея — каза Бартлет и се усмихна, а след това се обърна към Дънрос. — Прекрасна зала.

— Подходяща е — рече Дънрос.

Кейси се засмя, схващайки смисъла.

— Срещата мина много добре, господин Дънрос — каза тя. — Изготвихме предложение, което трябва да разгледате.

„Поставя нещата точно по американски — без никакъв финес! Нима не знае, че за бизнес се говори след обеда, а не преди него.“

— Да. Ендрю ме информира в общи линии — отвърна Дънрос. — Искате ли още нещо за пиене?

— Не, благодаря. Мисля, че предложението включва всичко, сър. Имате ли някакви въпроси към мен?

— Сигурен съм, че ще има, когато му дойде времето — каза Дънрос, развеселен както винаги от това сър, което много американки използваха в ежедневието и много често неуместно се обръщаха с него към келнерите. — Веднага след като го разгледам по-внимателно, ще ви се обадя. Една бира за господин Бартлет — добави той, опитвайки се още веднъж да отклони разговорите за бизнес. После се обърна към Жак. — Ca va?

— Oui, merci. A rien. — Още нищо.

— Не се притеснявай — каза Дънрос. Вчера любимата дъщеря на Жак и съпругът й преживяха тежка автомобилна катастрофа по време на почивка във Франция — колко тежка той все още не знаеше. — Не се притеснявай.

— Няма. — Отново онова галско свиване на раменете, скриващо огромната му тревога.

Жак бе първи братовчед на Дънрос и бе започнал работа в „Струан“ през 1945 година. Бе изживял много тежки мигове по време на войната. През 1940-а изпратил жена си и двете си деца в Англия, а той останал във Франция. Партизанство, затвор, присъда бягство и отново партизанство. Сега бе на петдесет и четири — силен, тих, но много зъл, ако го предизвикат — със затруднено дишане, с кафяви очи, груби ръце и безброй белези.

— Мислите ли, че по принцип сделката е добра?

Дънрос въздъхна на ум и насочи цялото си внимание към нея.

— Може би ще имам някои контрапредложения по някои несъществени въпроси. А дотогава — добави решително той — можете да продължите, приемайки, че в общи линии е приемлива.

— О, чудесно — каза радостно Кейси.

— Страхотно — каза Бартлет също толкова доволен и вдигна кутия бира. — Да пием за успешния завършек и големите печалби — за вас и за нас.

Те отпиха, а останалите забелязаха у Дънрос признаци на приближаваща опасност и се чудеха какви ли биха могли да бъдат контрапредложенията на тай-пана.

— Много време ли ще ти отнеме вземането на окончателно решение, Йан? — попита Бартлет и всички чуха това Йан. Линбар Струан видимо трепна.

За тяхна най-голяма изненада Дънрос каза само, „Не“, като че ли тази фамилиарност бе съвсем нормална. И добави:

— Мисля, че адвокатите едва ли ще открият някоя непреодолима пречка.

— Ще се срещнем с тях утре сутринта в единадесет — каза Кейси. — Господин де Вил, Джон Чен и аз. Вече разполагаме с тяхната предварителна разработка… няма никакви проблеми.

— Даусън е много добър. Особено по американското данъчно право.

— Кейси, може би трябва да повикаме от Ню Йорк нашия човек по данъчните проблеми — каза Бартлет.

— Добре. Стига толкова разговори по работа преди обед — каза Дънрос. — Вътрешно правило, госпожице Кейси: никакви разговори за работа по време на ядене. Много е вредно за храносмилането. — Той махна на Лим. — Няма да чакаме господаря Джон.

Келнерките изникнаха моментално.

Менюто включваше шери със супата, шабли с рибата или бордо с печеното и при желание йоркширски пудинг — варен зелен фасул, варени картофи и варени моркови. И плодова салата с шери за десерт. Портвайн със сиренето.

— Колко време ще останете тук, господин Бартлет? — попита Гавалан.

— Колкото трябва. Но, господин Гавалан, тъй като изглежда, че дълго време ще работим заедно, какво ще кажете да престанете с това „господин“ Бартлет и „госпожица“ Кейси и да ни наричате просто Линк и Кейси?

Гавалан задържа погледа си върху Бартлет. Искаше му се да каже „Вижте, господин Бартлет, ние тук предпочитаме да стигаме естествено до тези неща. Това е един от малкото начини, по които човек различава приятелите си от познатите си. За нас малките имена са нещо интимно.“ Но какво да се прави, след като тай-панът не възрази срещу смайващото „Йан“.

— Защо не, господин Бартлет? — каза той любезно. — Няма нужда от външна вежливост. Нали?

Жак де Вил, Струан и Дънрос вътрешно се изсмяха, когато чуха това „господин Бартлет“ и начина, по който Гавалан елегантно превърна нежеланото си съгласие в унищожителна ирония и унижение, което нито един от американците нямаше никога да разбере.

— Благодаря, Ендрю — каза Бартлет. После добави — Йан, може ли да наруша правилото и да задам още един въпрос преди обед: Можеш ли, по един или друг начин, да дадеш окончателен отговор до следващия вторник?

Настроението в стаята рязко се промени. Лим и останалите прислужници не знаеха какво да правят от изненада. Всички погледи се впериха в Дънрос. На Бартлет му мина през ума, че май е отишъл прекалено далеч, а Кейси беше сигурна в това. Тя бе наблюдавала Дънрос. Изразът на лицето му бе същият, но очите не бяха. Всички в стаята разбраха, че към тай-пана се бяха обърнали така, както човек се обръща при игра на покер, „Играй или си трай. До следващия вторник“.

Те чакаха. Тишината като че ли висеше над главите им. И продължаваше да виси.

Накрая Дънрос я наруши.

— Ще ти кажа утре — каза той със спокоен глас. Критичният момент отмина и келнерите продължиха работата си. Всички се отпуснаха. Освен Линбар. Той все още усещаше потта по дланите си, защото познаваше онази обща черта, която свързваше всички потомци на Дърк Струан — един странен, почти първобитен, внезапен изблик на насилие. И преди малко той бе забелязал как тя почти бе изплувала на повърхността. Почти, но не съвсем. Този път се беше разминало. Но фактът, че я видя съвсем отблизо, го ужасяваше.

Самият той бе потомък на Роб Струан, доведен брат и съдружник на Дърк Струан, и затова в неговите вени не течеше кръвта на Дърк. Той горчиво съжаляваше за това и ненавиждаше Дънрос още повече, защото му прилошаваше от завист.

„Хег Струан да си те прибере, проклети Йан Струан… и цялото ти потомство“ — помисли той и неволно потрепери от мисълта за нея.

— Какво има, Линбар? — попита Дънрос.

— О, нищо, тай-пан — отвърна той, като едва се сдържаше. — Нищо, просто една случайна мисъл.

— Каква мисъл?

— Току-що си мислех за Хег Струан.

Дънрос задържа за момент лъжицата си във въздуха и всички се втренчиха в него.

— Не е полезно за храносмилането ти.

— Да, сър.

Бартлет погледна към Линбар, после към Дънрос:

— Коя е Хег Струан?

— Неприятен семеен спомен — каза Дънрос през смях. — В нашето семейство има доста такива.

— Кой ги няма?

— Хег Струан беше вечното ни страшилище… и все още е.

— Вече не е, тай-пан, със сигурност — рече Гавалан. — Мъртва е от повече от петдесет години.

— Може би ще бъде забравена, чак когато ние умрем — Линбар, Кейти и аз — нашето поколение. Но се съмнявам — Дънрос погледна особено Линбар. — Дали тази нощ Хег Струан ще излезе от ковчега си, за да ни излапа?

— Кълна се в Бога, тай-пан, не ми е приятно дори да се подигравам с нея.

— Чумата да я вземе тази Хег Струан — каза Дънрос. — Ако беше жива, щях да й го кажа в очите.

— И аз мисля, че щеше да го направиш. Да — засмя се внезапно Гавалан. — Много ми се иска да можех да го видя.

— Аз също. — Дънрос се засмя с него, а после видя изражението на Кейси. — О, само се перчим, Кейси. Хег Струан беше самият дявол, дори ако само половината от разказите за нея са верни. Тя бе жена на Кълъм Струан — синът на Дърк Струан, който е основател на тази компания. Моминското й име е Тес, Тес Брок — дъщеря на заклетия враг на Дърк, Тайлър Брок. Кълъм и Тес избягали от домовете си, за да се оженят през 1841. Поне така разказват. Тя — на шестнадесет години и много красива, а той — наследник на „Ноубъл хаус“. Точно като в Ромео и Жулиета, но с тази разлика, че не умрели и за тях нямала никакво значение кръвната вражда между Дърк и Тайлър или пък между Струан и Брок. Тя само усилвала и усложнявала любовта им. Родила се като Тес Брок през 1825, а умря като Хег Струан през 1917, на деветдесет и две годишна възраст — беззъба, оплешивяла, затъпяла, зла и ужасяваща до последния си ден. Животът е странно нещо, а?

— Да. Понякога дори невероятно — каза Кейси замислено. — Защо, когато остареят хората се променят толкова много — стават озлобени и жестоки? Особено жените?

Дънрос можеше да отговори веднага. „Мъжете и жените остаряват по различен начин. Не е честно, но е факт. Жената забелязва как започват да се появяват бръчките, как кожата се отпуска и вече не е така свежа и стегната, а мъжът й изглежда чудесно и все още е търсен. После вижда младите куклички и се ужасява, че ще й го отнемат, както и в края на краищата става, защото му омръзват нейните заяждания, нейното самосъжаление и самоизяждане. А също и заради вродения му, неконтролируем порив към младостта…“

„Айейа, на този свят няма нищо по-възбуждащо от младостта — както би казал старият Чен-Чен, бащата на Филип Чен и наставник на Йан. — Нищо, млади Йан, абсолютно нищо. Нищо, нищо, нищо. Чуй какво ще ти кажа. Мъжкото начало има нужда от живителните сокове на женското. Свежи сокове, способни да удължат живота ти и да подхранят мъжкото у теб — о, о, о! Не забравяй, че колкото повече остарява жребецът в теб, толкова повече има нужда от младост, от промяна, от ентусиазма на младостта, за да се изяви най-пълно. И колкото повече, толкова по-добре! Но не забравяй също, че тази Прекрасна Кутийка загнездена между бедрата им, колкото и да е несравнима, възхитителна и апетитна, неземна и сладка, носеща такова удоволствие, крие опасности! Ха! Тя е и капан, засада, зала за мъчения и твой ковчег! О, боговете са прекрасни, нали? Даряват ни райско удоволствие, което се превръща в истински ад, когато не успееш да накараш своя едноок монах да вдигне глава, за да влезе в рая. Джос, момчето ми! Това е нашият джос — да просим ненаситната пролука, докато ни погълне, но о, о, о…“

„На жените сигурно им е много трудно, особено на американките — помисли си Дънрос, — да преживеят тази травма на остаряването, неизбежността й, както и това, че идва толкова рано, прекалено рано. Сигурно в Америка е най-страшно от където и да било другаде на този свят. Защо е необходимо да ти казвам истината, която вече сигурно разбираш с цялото си същество. Или да ти обяснявам, че американската мода изисква от теб да се опитваш с нокти и зъби да задържиш вечната младост, която не могат да ти дадат нито Богът, нито дяволът, нито хирургът. Не можеш да изглеждаш на двадесет и пет, когато си на тридесет и пет, нито пък на тридесет и пет, когато си на четиридесет и пет. Съжалявам, знам, че не е честно, но е факт. Слава Богу — ако има Бог — слава на всички богове, големи и малки, че съм мъж, а не жена. Жал ми е за теб — американката с красиви имена.“

Но Дънрос отвърна просто:

— Сигурно защото животът ни не е осеян с рози и се залъгваме с глупости и измислени ценности, а не като китайците, които са много разумни. Господи, колко невероятно разумни са те! При Хег Струан сигурно е изиграла роля скапаната кръв на Брок. Мисля, че това е бил нейният джос — нейната съдба, късмет или липса на късмет. Тя и Кълъм са имали седем деца — четирима синове и три дъщери. Всичките й синове умрели от насилствена смърт. Двама от „дизентерия“ — вероятно холера — тук в Хонконг, един намушкан с нож в Шанхай, а последният се удавил в Аир в Шотландия, където са семейните земи. Това би било достатъчно за всяка майка, за да полудее. Също омразата и завистта, които ги заобикаляли през целия им живот — Кълъм и нея. А като прибавим към това и трудностите от живота в Азия, предаването на „Ноубъл хаус“ в ръцете на чужди синове… е, може да бъде разбрана. — Дънрос се замисли за момент, а после добави: — говори се, че тя е командвала Кълъм Струан през целия му живот и е тормозила „Ноубъл хаус“ чак до смъртта си — всички тай-панове, всички снахи и зетьове, както и всички деца. Дори и след смъртта си. Спомням си как една моя бавачка, англичанка, дано завинаги се пържи в ада, ми казваше: „Бъдете послушен, господарю Йан, защото ще извикам духа на Хег Струан да ви излапа…“ Не съм бил на повече от пет-шест годинки.

— Какъв ужас — каза Кейси.

Дънрос сви рамене:

— Бавачките често го правят.

— Не всички, слава Богу — рече Гавалан.

— Никога не съм имал добра бавачка. Както и лош gan sun.

— Какво е gan sun? — попита Кейси.

— Това означава „близък човек“ и е правилното название за ама. В предкомунистически Китай децата от заможните семейства, както и от повечето стари европейски или евро-азиатски семейства, винаги са имали „близък човек“, който да се грижи за тях — в много случаи той е оставал с тях за цял живот. Повечето gan sun са давали обет за безбрачие. Винаги можеш да ги познаеш по дългите опашки, които се спускат по гърбовете им. Моята gan sun се казва А Тат. Страхотна старица. Още е при нас — каза Дънрос.

— Моята ми беше повече от майка — каза Гавалан.

— Значи Хег Струан ви е прабаба? — обърна се Кейси към Линбар.

— Не, за Бога! Не, аз… аз не съм потомък на Дърк Струан — отвърна той и тя забеляза потта по челото му, без да разбира причината. — Аз съм потомък на неговия доведен брат, Роб Струан. Роб Струан е бил съдружник на Дърк. Тай-панът е пряк потомък на Дърк, но въпреки това… никой от нас не е от рода на Хег.

— Всички ли сте роднини? — попита Кейси, усещайки особеното напрежение, което витаеше във въздуха. Тя забеляза, че Линбар се поколеба и погледна към Дънрос, на когото бе спряла погледа си.

— Да — каза той, — Ендрю е женен за сестра ми Кейти. С Жак сме братовчеди, а Линбар… Линбар просто носи нашето име. — Дънрос се засмя. — В Хонконг все още има много хора, които си спомнят за Хег, Кейси. Тя винаги носеше дълга, черна рокля с голям турнюр и една смешна шапка с огромно, изядено от молци перо — съвсем демоде — и черен бастун със сребърна топка. Обикновено четирима носачи я носеха напред-назад на един паланкин. Китайците се страхуваха от нея също толкова. Прякорът й беше „Почитаемата стара чужденка мама-дявол със злото око и драконското чене.“

— Точно така — изсмя се Гавалан. — Баща ми и баба ми са я познавали. Имали са собствена търговска компания тук и в Шанхай, Кейси, но Голямата война малко или повече ги е помела и през 19-а са се слели със Струан. Моят старец ми разказваше, че когато бил момче, заедно с приятелите си ходели след Хег по улиците и когато тя се ядосвала повече, изваждала ченето си и започвала да трака с него срещу тях. — Всички се засмяха с него, докато я имитираше. — Старецът се кълнеше, че ченето било половин метър, имало някаква дружина и правело скръц, скръц, скръц!

— Ей, Ендрю, това го бях забравил — намеси се с усмивка Линбар. — Моята gan sun, старата Ах Фу, познаваше отблизо Хег Струан и всеки път, когато някой споменаваше името й, Ах Фу пребелваше очи и молеше боговете да я предпазят от злото око и магическото чене. Брат ми Кайл и аз… — Той спря, а после продължи с променен глас. — Обичахме да дразним Ах Фу с нея.

Дънрос се обърна към Кейси:

— Грейт хаус има неин портрет — всъщност два. Ако те интересуват, някой ден ще ти ги покажа.

— О, благодаря, с удоволствие. А има ли портрет на Дърк Струан?

— Няколко. И един на Роб, доведения му брат.

— Страшно много искам да ги видя.

— Аз също — каза Бартлет. — По дяволите, не съм виждал дори снимка на баба ми и дядо ми, да не говорим за портрет на прапрадядо ми. Винаги съм искал да зная историята на моя род — що за хора са били, откъде са дошли. Не знам нищо, освен това, че дядо ми вероятно е имал транспортна компания в Стария Запад в едно градче, наречено Джерико. Сигурно е страхотно да знаеш, откъде си дошъл. Вие сте късметлии. — През цялото време той бе седял, вслушвайки се в онова, което се криеше зад думите, а то го забавляваше, и търсеше в него отговор на въпроса: Дънрос или Горнт? „В случай че е Дънрос, Ендрю Гавалан е враг и ще трябва да си отиде — каза си той. — Младият Струан мрази Дънрос, французинът е пълна загадка, а самият Дънрос е като взривно вещество и е също толкова опасен“. — Изглежда вашата Хег Струан е била невероятна — каза той. — А и Дърк Струан също трябва да е бил голям чешит.

— Ето това е шедьовър на подценяването! — каза Жак де Вил, а тъмните му очи заблестяха. — Той е бил най-големият пират в Азия! Почакайте само да видите портрета му и ще разберете семейната прилика! Нашият тай-пан е негово точно копие и ма фоа, наследил е най-лошите му черти.

— Господ да те убие, Жак — каза добродушно Дънрос. После се обърна към Кейси. — Не е вярно. Жак винаги само ме дразни. Изобщо не приличам на него.

— Но ти си негов потомък.

— Да. Моята прабаба се е казвала Уинифред, единствената законна дъщеря на Дърк. Омъжила се е за Лечи Струан Дънрос, член на клана. Имали един син, който е мой дядо и е бил тай-пан след Кълъм. Моето семейство — Дънрос — сме единствените преки потомци на Дърк Струан, поне доколкото ни е известно.

— Ти, ти каза законна?

Дънрос се усмихна.

— Дърк е имал и други синове и дъщери. Единият от синовете му, Гордън Чен, е бил от една дама на име Шен, за която знаеш. Днес това е родът Чен. Има и още един род — Т’Чънг — от Дънкан Т’Чънг и Кейт Т’Чънг, негови син и дъщеря от прочутата Мей-мей Т’Чънг. Както и да е, това е само легендата и всички тук вярват на тези легенди, въпреки че никой не може да ги докаже. — Дънрос се поколеба за момент и очите му се свиха от широката му усмивка. — В Хонконг и Шанхай нашите прадеди са били… приятелски настроени, а китайките са били красиви жени, каквито са и сега. Но много рядко са се женили, а противозачатъчните средства са съвсем ново изобретение, така че човек невинаги може да бъде сигурен кой му е роднина. Ние… не коментираме открито тези неща — по стар британски обичай се преструваме, че не съществуват. Евро-азиатските семейства в Хонконг обикновено са приемали името на майката, а в Шанхай — на бащата. Изглежда, че всички сме решили по някакъв начин проблема.

— Всички тук са много приятелски настроени — обясни Гавалан.

— Невинаги — каза Дънрос.

— Значи Джон Чен е твой роднина? — попита Кейси.

— Ако се върнем към райската градина, предполагам, че всички ще се окажат роднини. — Дънрос гледаше към празния стол. „Не е в стила на Джон да офейка — мислеше той с безпокойство — и никога не би се забъркал в контрабанда с оръжие, за нищо на света. Нито пък е толкова глупав, за да се остави да го хванат. Цу-ян? Е, той е шанхаец и лесно може да изпадне в паника — ако е замесен в тази история. Джон е прекалено известен, за да не го забележат, ако се е качил на някой самолет тази сутрин, което значи, че не го е направил. Лодка? Накъде? Макао — не, това е задънена улица. Кораб? Съвсем спокойно, ако е било запланувано и предварително уредено. Всеки божи ден оттук тръгват по разписание тридесет или четиридесет рейса към всички точки на планетата — големи и малки кораби, да не говорим за хилядите джонки, които нямат никакво разписание. А дори и без предварителен план, стига да бутнеш тук-там по няколко долара, можеш преспокойно да се измъкнеш оттук… или да се вмъкнеш. Мъже, жени, деца. Наркотици. Всичко. Но няма смисъл да вмъкваш нещо, освен хора, наркотици, оръжие, цигари и гориво — за всичко останало няма нито мито, нито ограничения. С изключение на златото. — Дънрос се усмихна в себе си. — Легално внасяш злато, транзит за Макао, с разрешение при мито тридесет и пет долара на унция. И на никой не му влиза в работата, какво става после, но носи огромни печалби. Да, а събранието на Управителния съвет на нашата «Нелсън трейдинг» е днес следобед. Добре. Това е бизнес, който няма грешка.“

Докато си вземаше риба от предложения сребърен поднос забеляза, че Кейси го гледа втренчено.

— Да, Кейси?

— О, просто се чудех откъде си научил имената ми. — Тя се обърна към Бартлет. — Тай-панът ме изненада, Линк. Преди дори да се запознаем, той ме нарече Камелиен Сирануш, като че ли това е най-обикновено име.

— Името е персийско, нали? — веднага попита Гавалан.

— Арменско е.

— Камали-арн Сиррраннууушшш — произнесе Жак, изпитвайки удоволствие от звученето на имената. — Très jolie, mademoiselle. Ils ne sont pas difficile sauf pour les crétins.^[1]

— Ou les англичани — каза Дънрос и всички се засмяха.

— Как разбра, тай-пан? — попита го Кейси, изричайки много по-лесно тай-пан, отколкото Йан. „На Йан още не му е дошло времето“ — помисли си тя, замаяна от неговото минало, Хег Струан и сенките, които го обграждаха.

— Попитах вашия адвокат.

— Какво имаш предвид?

— Снощи Джон Чен ми се обади около полунощ. Ти не му беше казала какво се крие зад К. С, а аз исках да знам. Беше прекалено рано, за да се обаждам в офиса ви в Лос Анжелос — едва осем сутринта тяхно време — затова позвъних на адвоката ви в Ню Йорк. Баща ми казваше: Когато се съмняваш, питай.

— Открили сте Сиймър Стаглър Трети в събота? — попита Бартлет с изумление.

— Да. В дома му в Уайт Плейнс.

— Но домашният му телефон не е записан в указателя.

— Знам. Обадих се на един мой приятел, китаец, който работи в ООН. Той ми го намери. Казах на господин Стаглър, че искам да знам имената заради поканите, което, разбира се, беше самата истина. Човек трябва да бъде прецизен, нали?

— Да — каза Кейси с голямо възхищение. — Да, така е.

— Снощи ти си знаел, че Кейси е… че Кейси е жена?

— Да. Всъщност го знам от няколко месеца, въпреки че не знаех какво означава това К. С. Защо?

— Нищо, тай-пан.

— Кейси, разкажи за Армения. След войната ли е емигрирало семейството ти в Щатите?

— След Първата световна война през 1918 година — Кейси започна често повтаряния разказ. — Истинската ми фамилия е Чолокиан. Когато дядо ми и баба ми пристигнали в Ню Йорк, опростили името, като махнали от него това иан за улеснение на американците. Но все още съм Камелиен Сирануш. Както знаете Армения се намира в южната част на Кавказ — северно от Иран и Турция и южно от Грузия. Навремето, това е бил един свободен, суверенен народ, но сега е напълно погълнат от Турция и от Съветска Русия. Баба ми е била грузинка — по онова време е имало много смесени бракове. Моят народ е бил разпръснат из цялата Отоманска империя и е наброявал около два милиона, но след масовите убийства, особено през 1915-а и 1916-а… — Кейси потръпна. — Било е истински геноцид. Останали сме вече около 500 000, разпръснати из целия свят. Арменците са били търговци, артисти, художници и бижутери, писатели, така също и воини. В турската армия е имало почти 50 000 преди да бъдат разоръжени, изхвърлени и застреляни от турците по време на Първата световна война — генерали, офицери и войници. Били са елитно малцинство, векове наред.

— Затова ли са ги мразели турците? — попита де Вил.

— Били са работливи, държали са на семейството и са били много добри търговци и бизнесмени. Дядо ми казваше, че търговията ни е в кръвта. Но може би основната причина е, че арменците са християни — това е била първата християнска държава в историята, още от римско време — а те разбира се, са мохамедани. През шестнадесети век турците завладели Армения и оттогава между християнска царска Русия и „неверните“ турци винаги се е водила погранична война. До 1917 царска Русия е била наш истински защитник… Отоманските турци винаги са били много странен народ, много жесток и много странен.

— Семейството ти е избягало преди събитията, така ли?

— Не. Баба ми и дядо ми са били доста богати и като много други хора са мислели, че нищо не може да им се случи. Измъкнали са се през задната врата, под носа на войниците, вземайки със себе си двамата си сина, дъщеря си и само онова, което са успели да грабнат в бързината. Останалата част от семейството не успяла да се отърве. С подкуп дядо ми и баба ми успели да напуснат Истанбул с една рибарска лодка, с която се добрали до Кипър и по някакъв начин получили визи за Щатите. Имали са малко пари, малко бижута и много талант. Баба е все още жива… и може да направи пазарлък и с най-добрия търговец.

— Дядо ти е бил търговец, а? — попита Дънрос. — Това ли събуди интереса ти към бизнеса?

— Наистина това ни беше втълпявано от момента, в който започнахме да мислим за самостоятелност — каза Кейси. — Дядо ми беше създал оптическа компания в Провидънс, която се занимаваше с производството на увеличителни стъкла и микроскопи, както и една компания за внос и износ предимно на килими и парфюми и, като допълнителна дейност, малко злато и скъпоценни камъни. Баща ми измисляше и правеше бижута. Вече е мъртъв, но имаше малък собствен магазин в Провидънс, а брат му, чичо Богос, работеше с дядо. Сега, откакто дядо почина, чичо ми се занимава с търговската компания. Тя е малка, но стабилна. Двете със сестра ми израснахме, наблюдавайки пазарлъци, преговори и проблеми, свързани с печалбата. Беше страхотна игра, в която всички бяхме равни.

— Къде… още плодова салата, Кейси?

— Не, благодаря, не искам.

— Къде получи бизнес-образование?

— Мисля, че навсякъде — каза тя. — След като завърших гимназия, изкарах двугодишен бизнес-курс в „Катарийн гибс“ в Провидънс: стенография, машинопис, просто счетоводство, поддържане на документация, плюс някои основни положения в бизнеса. Но откакто мога да броя, съм работила нощно време и през ваканциите с дядо. Научих се да мисля, да правя планове, а после да ги осъществявам, така че по-голямата част от моето обучение е била практическа. Разбира се, откак завърших училище съм посещавала и специални курсове, които са ме интересували — повечето от тях във вечерни училища. — Кейси се засмя. — Миналата година дори изкарах един в бизнес-училището на Харвард, което за някои от преподавателите бе като водородна бомба, макар че напоследък за жените е започнало да става малко по-лесно.

— А как успя да станеш пръв помощник — помощничка на Бартлет в „Пар-Кон индъстрис“? — попита Дънрос.

— Прозорливост — каза тя и всички се засмяха заедно с нея.

— Кейси работи дяволски много, Йан — каза Бартлет. — Чете с фантастична скорост и по този начин върши повече работа от двама обикновени служители. Има страхотен нюх за опасността, не се страхува да взема решения, сключва много повече сделки, отколкото проваля и не се изчервява лесно.

— Това е най-положителната ми черта — каза Кейси. — Благодаря, Линк.

— Но не ти ли е много трудно, Кейси? — попита Гавалан. — Не ти ли се налага да правиш прекалено много компромиси като жена, за да успяваш? Сигурно не ти е лесно да вършиш мъжка работа.

— Не мисля, че това е мъжка работа, Ендрю — отвърна тя веднага. — Жените са също толкова умни и работоспособни колкото и мъжете.

Последва моментален изблик на незлоблив присмех и подигравки от страна на Линбар и Гавалан, но Дънрос ги спря и каза:

— Мисля, че трябва да отложим това за друг път. Но пак те питам, Кейси, как успя да стигнеш дотук?

„Да ти кажа ли истинската история, Йан — ти, който приличаш на Дърк Струан, най-големия пират на Азия — или да ти разкажа онази, която е станала вече легенда — запита се тя. После чу, че Бартлет започна и разбра, че може спокойно да се разсейва, защото беше слушала неговата версия стотици пъти, а в нея имаше малко истина, малко лъжа и малко от онова, което му се искаше да мисли, че се бе случило. — Колко от твоите истории са верни — Хег Струан, Дърк Струан — каква е всъщност твоята история и как си станал тай-пан? — Тя отпи от портвайна, наслаждавайки се на меката сладост и се остави на прищевките на мисълта си. — Тук има нещо гнило — мислеше тя — вече го усещам много силно. Има нещо гнило в Дънрос. Но какво?“

— Запознах се с Кейси в Лос Анжелос, Калифорния, преди около седем години — започна Бартлет. — Бях получил писмо от някаква Кейси Чолок, президент на „Хед-оптикълс ъф Провидънс“, която ми предлагаше да обсъдим сливането на нашите две компании. По това време строях из целия Лос Анжелос — жилищни квартали, индустриални търговски центрове и какво ли не още. Оборотът ни беше 3,2 милиона и току-що бяхме пуснали акции, но все още на светлинни години от голямата палата.

— Имаш предвид Нюйоркската фондова борса?

— Да. Както и да е. Кейси дойде лъскава като нова монета и каза, че иска да слея компанията си с „Хед-оптикълс“, която според думите й реализирала годишна печалба 277 600 долара, а след това заедно да погълнем „Рендълф оптикълс“ — дядото на всички в този бранш — с продажби на стойност 53 милиона, включена в голямата палата, владееща огромна част от пазара на оптиката и с много големи авоари в банката. Казах й, че е луда и я попитах защо точно „Рендълф“. Тя обясни, че първо е акционер в „Бартлет канстръкшън“ — беше купила десет акции за по един долар — а аз бях издал един милион и бях продал половината от тях на номинална стойност — и смяташе, че би било чудесно за „Бартлет канстръкшън“ да притежава „Рендълф“ и второ „защото това копеле Джордж Тофър, който управлява «Рендълф оптикълс» е лъжец, измамник, крадец и се опитва да ме измести от бизнеса“.

Бартлет се захили и направи малка пауза, за да си поеме дъх, а Дънрос се засмя:

— Истина ли е, Кейси?

Кейси бързо се върна към разговора:

— О, да, казах, че Джордж Тофър е лъжец, измамник, крадец и копеле. И той наистина се опитваше да ме измести от бизнеса.

— Защо?

— Защото му казах да изчезва — да умира.

— А защо го направи?

— Току-що бях поела „Хед-оптикълс“. Предишната година бе починал дядо ми и двамата с чичо Богос хвърляхме чоп за това кой какво да поеме… на мен се падна „Хед-оптикълс“. Около година преди това бяхме отказали. Имахме добро малко производство, добри работници, добри специалисти, част от които бяха арменци, и малка част от пазара. Липсваше ни само капитал и възможност да маневрираме, но се справяхме и качеството, което предлагахме, беше оптимално. Веднага след като поех компанията, Джордж Тофър „случайно се отби“. Имаше голямо мнение за себе си. Господи, колко си се възхищаваше. Твърдеше, че бил герой от американската армия, но аз открих, че не е вярно. Все едно, направи ми още едно смешно предложение, с цел да измъкне от ръцете ми „Хед-оптикълс“… мислеше за мен като за бедното малко момиче, което трябва да си стои в кухнята и дори опита с „хайде да вечеряме в моя апартамент и да се позабавляваме, защото съм сам тук за няколко дни…“ Казах: „Не, благодаря“ и той беше много разочарован. Много. Но каза „добре“ и заговори отново за бизнес, като ми предложи, вместо да ни откупи, да сключим договори за изпълнение на част от техните поръчки. Офертата му беше добра и след известен пазарлък се разбрахме за условията. Обеща, че ако се справя с този договор, ще удвоим поръчките. През следващия месец свършихме работата много по-добре и много по-евтино, отколкото бе в състояние да го направи неговата компания. Направих доставката според договора и той реализира фантастична печалба. Но после се отметна от обещанието си и извади — или по-точно открадна — 20 378 долара, а на другия ден петима от най-добрите ни клиенти ни изоставиха и се пренасочиха към „Рендълф“. През следващата седмица — още седем. Беше им предложил сделки на безценица. Остави ме да се поизпотя една-две седмици, след това се обади по телефона. „Здрасти, миличка — щастлив като крастава жаба в кална локва, — ще бъда сам през уикенда в Мартас Винейард.“ Това е малък остров на източния бряг. И добави: „Защо не отскочиш да се позабавляваме малко и да обсъдим бъдещето и удвояването на нашите поръчки.“ Поисках си парите, а той се изсмя и ми каза, че е време да порасна и че е най-добре да помисля още веднъж върху предложението му, защото при темповете, с които върви работата ми, скоро няма да съществува никаква „Хед-оптикълс“.

— Наругах го — каза Кейси. — А когато съм вбесена, го правя доста цветисто. Казах му на три езика какво да направи със себе си. След още четири седмици вече нямах нито един клиент. А след още един месец трябваше да кажа на работниците си да си търсят другаде работа. Някъде по това време реших да опитам в Калифорния. Нямах желание да оставам в Изтока. — Тя се усмихна кисело. — Беше въпрос на престиж, ако тогава въобще съм имала представа какво е престиж. Реших да си дам няколко седмици почивка, за да измисля какво да правя по-нататък. И един ден, докато се шляех из един щатски панаир в Сакраменто, видях Линк. Продаваше в една будка акции на „Бартлет канстръкшън“ и аз си купих…

— Какво е правел? — попита Дънрос.

— Точно така — каза Бартлет. — По този начин продадох близо 20 000 акции — по панаири, супермаркети, търговски центрове, чрез пощенски ордери, борсови посредници, както и в някои инвестиционни банки. Точно така. Продължавай, Кейси!

— Прочетох рекламните му материали, наблюдавах го известно време и реших, че има голямо бъдеще. Цифрите и балансът на компанията му, както и скоростта, с която се разрастваше, бяха изключителни. Помислих си, че човек, който продава на сергия собствените си акции, би трябвало да има голямо бъдеще. Край на разказа.

— По дяволите, продължавай, Кейси — каза Гавалан.

— Довърши го ти, Линк — каза тя.

— Добре. И тогава…

— Малко портвайн, господин… извинявай, Линк?

— Благодаря, Ендрю, но може ли още една бира? — Бирата пристигна моментално. — И така, Кейси дойде при мен. И след като сподели горе-долу същото, което разказа преди малко, аз казах: „Има само един проблем, Кейси. Печалбата на «Хед-оптикълс» за миналата година е едва 300 000 долара. Каква ще бъде тя тази година?“ „Нула — отвърна с особената си усмивка. — Аз съм всичко, което притежава «Хед-оптикълс». Всъщност друго няма“. „Тогава какъв е смисълът да се сливам с една нула? И без това си имам достатъчно проблеми“. „Знам как можем да погълнем Рендълф“. „Как?“. „Трима души притежават двадесет и два процента от Рендълф. И тримата мразят Тофър. С двадесет и два процента можеш да получиш контрол над компанията. Знам как можеш да получиш пълномощия от тях. И най-важното, знам слабото място на Тофър“. „Кое е то?“ „Суетен е. Освен това е мегаломан, но най-вече е глупав“. „Не може да е глупав и да управлява такава компания“. „Може би на времето не е бил, но сега е. Направо е готов“. „А ти какво искаш от цялата тази работа, Кейси?“ „Главата на Тофър — искам лично да го уволня“. „Друго?“ „Ако успея да ти покажа как… ако, да речем, за шест месеца успеем да превземем «Рендълф оптикълс», бих искала… бих искала да сключа с теб едногодишен договор, който евентуално да бъде продължен до седем години, при заплата, която според теб съответства на моите способности като вицепрезидент на компанията, отговарящ за поглъщането на други компании. Но искам да гледаш на мен като на личност, а не като на жена, просто като на равностойна личност. Разбира се, ти си шефът, но ще се отнасяш с мен като към мъж, като към равен… ако успея.“, Бартлет се ухили и отпи от бирата си.

— Казах: Добре, съгласен съм. Мислех си, че нямаме какво да губим — аз със своите скапани 750 000 долара и тя с нейния нулев баланс — срещу „Рендълф оптикълс“ за шест месеца, това е дяволска кражба. И си стиснахме ръцете. — Бартлет се изсмя. — За първи път сключвах сделка с жена, просто така. Но никога не съм съжалявал за това.

— Благодаря, Линк — каза меко Кейси и всички се изпълниха със завист.

„А какво стана, след като изхвърлихте Тофър, — мислеше Дънрос, както и всички останали. — Тогава ли започна вашата история?“

— А самата акция? — обърна се той към Бартлет. — Мина нормално, нали?

— Ужасно, но това беше бойното ни кръщение, а и нещата, които научих, които научихме, се оказаха безценни. След пет месеца вече я контролирахме. Кейси и аз превзехме компания, петдесет и три пъти и половина по-голяма от нашата. Един час преди решителния момент бях вътре с четири милиона долара към банката и адски близо до затвора, но час по-късно вече стана моя. Господи, битка и половина. За 45 дни направихме пълна реорганизация и сега „Рендълф дивижън“ на „Пар-Кон“ носи годишна печалба от сто и петдесет милиона долара и акциите непрекъснато се покачват. Беше истинска светкавична война, която проправи пътя на „Пар-Кон индъстрис“.

— А какво стана с този Джордж Тофър, Кейси? Как го изхвърли?

Кейси отмести светлокафявите си очи от Линк и ги насочи към Дънрос, който си помисли: „За Бога, искам да си моя“.

— В момента, в който поехме компанията аз… — Тя спря, защото единственият телефон иззвъня и изведнъж стаята се изпълни с напрежение. Всички, дори и келнерите, моментално насочиха цялото си внимание към телефона. С изключение на Бартлет. Лицата на Гавалан и де Вил бяха побледнели. — Какво има? — попита Кейси.

Дънрос наруши тишината:

— Това е още едно от вътрешните ни правила. По време на обяд не се допускат никакви телефонни обаждания, освен при екстрени ситуации — лични — отнасящи се до някой от нас.

Те наблюдаваха как Лим оставя подноса с кафето. Стори им се, че мина цяла вечност, докато пресече стаята и вдигне слушалката. Всички те имаха жени, деца и семейства и всички се питаха кой ли е умрял и каква ли трагедия е станала, и се молеха на Господа обаждането да е за някой друг, спомняйки си последния път, когато телефонът иззвъня — преди два дни. За Жак. И още един случай, миналия месец, за Гавалан, когато майка му беше на смъртно легло. За всеки от тях бе имало такива обаждания. И всичките за някакво зло.

Ендрю Гавалан бе сигурен, че обаждането е за него. Жена му, Кетрин Дънрос, сестрата на Дънрос, беше отишла в болницата за резултатите от мъчителни изследвания — от няколко седмици се чувстваше зле без никаква видима причина. „Боже Господи — помисли си той, — стегни се — съзнавайки, че останалите го гледаха.“

— Уеййй? — Лим замълча за момент. Обърна се и подаде слушалката! — За вас е, тай-пан.

Останалите отново започнаха да дишат, наблюдавайки Дънрос. Походката му бе тежка. „Ало?… О, здра… Какво?… Не… не. Идвам веднага… Не, не предприемай нищо. Идвам веднага.“ Те видяха как той потресен затвори телефона в мъртвата тишина.

— Ендрю, кажи на Клаудия да отложи управителните съвети, предвидени за днес следобед. Ти и Жак ще продължите с Кейси. Обади се Филип. Страхувам се, че горкият Джон Чен е бил отвлечен. — Той излезе.