Джеймс Клавел
Търговска къща (84)

82

23:40 часа

Бартлет беше на 20 стъпки дълбочина, под мрежа от преплетени греди, които придържаха отломките да не се стоварят върху него. Когато преди около три часа лавината връхлетя върху „Роуз корт“, той стоеше на прага на кухнята на Орланда, пиеше ледена бира и гледаше към града. Беше се изкъпал и облякъл, чувстваше се прекрасно и чакаше Орланда да се върне. Усети, че пропада, светът се преобърна, подът се издигна нагоре, звездите бяха долу, градът горе. Ослепителна експлозия го остави без дъх, и той пропадна завинаги в тази вертикална яма.

В гробницата беше тъмно и всичко го болеше. Не можеше да проумее какво се случи, нито къде се намира. Когато съзнанието му се проясни окончателно, той се огледа наоколо, но не можа да разбере до какво се докосват ръцете му. От тъмното затворено пространство му се гадеше. Изправи се на крака, олюлявайки се, и си удари главата в едно стърчащо парче бетон, част от бившата външна стена, политна зашеметен назад и падна на меко върху останките на един фотьойл. След известно време съзнанието му се проясни, но го боляха и главата, и ръцете, и тялото. Погледът му се спря на фосфоресциращите цифри на часовника му. Взря се в тях. Часът беше 11.41.

„Помня, че… какво помня?“

— Хайде, за Бога — промърмори той, — сети се! Стегни се. Къде, по дяволите, бях?

Огледа тъмнината с нарастващ ужас. Неясни очертания на греди, бетонни късове и остатъци от мебели. Малкото, което можеше да види, му бе непознато. Някаква лъскава повърхност отрази дошла незнайно откъде светлина. Беше разбита фурна. Бартлет изведнъж си спомни:

— Бях в кухнята — възкликна той на глас. — Точно така, а Орланда бе излязла току-що, преди час, не, по-малко, половин. Значи е било към девет, когато… когато се е случило това, каквото и да е то. Земетресение? Или какво?

Опипа внимателно крайниците и лицето си, като при всяко движение в дясното рамо го пробождаше остра болка.

— По дяволите — изруга Бартлет, разбирайки, че е изкълчено. Лицето и носът му бяха ожулени и горяха. Трудно дишаше. Всичко останало като че ли беше наред.

— Добре си, можеш да дишаш, да виждаш, да… — замълча и започна да опипва наоколо, намери малък камък, вдигна го внимателно и го пусна. Чу чукването и сърцето му заби. — И да чуваш. Сега какво се случи, по дяволите? Божичко, напомня ми за Айво Джайма.

Отпусна се назад.

— Ето какво трябва да правите — учеше ги старият сержант, — ако попаднете в ров или ви зарие експлозия, лягате и размърдвате проклетата си кратуна. Първо се уверявате, че можете да дишате свободно. После почнете да риете дупка или да правите каквото искате, но трябва да можете да дишате, това първо, след това проверявате крайниците и слуха си, за зрението става ясно веднага. Лягате и си събирате акъла и няма да се паникьосвате. Паниката ще ви убие. Намирал съм затрупани след четири дни, които се чувстваха много удобно в дупките си. Стига да можете да дишате, виждате и чувате, спокойно ще преживеете цяла седмица. По дяволите, четири дни не е нищо. Но съм намирал и идиоти, които само за един час бяха затънали в кал, или в собствената си бълвоч от страх, или бяха били кратуните си до безсъзнание в някое проклето желязо, докато ние сме били само на няколко фута от тях, и ако си бяха лежали спокойно и тихо там, както ви казах, щяха да ни чуят и да извикат. По дяволите! Ако някой от вас, копелета, се паникьоса, докато е затрупан, може да се счита за мъртъв. Сто процента! Аз самият съм бил погребан петдесетина пъти. Без паника!

— Без паника. Точно така, сър! — произнесе гласно Бартлет и се почувства по-добре, благославяйки стария сержант. Веднъж, по време на онзи ад хангарът в Айво Джайма, който строеше, бе бомбардиран и хвърлен във въздуха и той остана под развалините. Когато почисти пръстта от очите, устата и ушите си, го обзе паника и той се нахвърли към дупката, но си спомни думите: Не се паникьосвай, и спря. Осъзна, че трепери като страхливо куче пред камшик, но надмогна ужаса си. След като преодоля страха и установи, че е невредим, той се огледа внимателно. Бомбардировката беше през деня, така че можеше да вижда добре и забеляза начин да се измъкне. Но си спомни указанията и реши благоразумно да изчака. Много скоро дочу гласове. Извика, като пазеше гласа си.

— Още нещо, което се подразбира от само себе си, пазете гласа си, ясно ли е? Не преграквайте още първия път, като чуете помощ наблизо. Бъдете търпеливи. Едни приятелчета така бяха прегракнали от викане, че съвсем си бяха загубили гласовете, когато ги приближихме и ги подминахме. Набийте си го в чутурите, че трябва да ни помагате да ви открием. Не се паникьосвайте! Ако не можете да викате, чукайте с нещо, вдигайте шум по някакъв начин, но ни дайте знак и ние ще ви измъкнем, стига още да дишате — една седмица не е много, издържа се. Вие, копелета, и без това имате нужда от диета…

Бартлет напрегна всичките си сетива. Чуваше как развалините се наместват. Наблизо капеше вода, но никакъв звук от човешко присъствие. После долетя слабият вой на полицейска сирена, който затихна. Уверил се, че помощта не е далеч, той зачака. Сърцето му биеше нормално. Отпусна се назад и благослови стария сержант. Казваше се Спърджън, Спърджън Роуч, и беше негър.

„Трябва да е било земетресение. Дали се е срутило цялото здание или само от нашия етаж нагоре? Може и самолет да се е блъснал в него… По дяволите, не, щях да чуя шума при приближаването. Не е възможно да се срути цяло здание, не и според строителните правила, но, хей, тук е Хонконг и май не всички, предприемачи се съобразяват с правилата, понякога изклинчват, не използват първокачествена стомана или бетон. Божичко, ако изляза, не, когато изляза…“

Това беше друго нерушимо правило на стария сержант:

— Никога не забравяйте, че докато дишате, ще се измъкнете, ще се измъкнете…

„Разбира се. Като изляза оттук, ще намеря стария Спърджън и ще му благодаря и ще съдера нечий задник в съда.

Кейси със сигурност… а, Кейси, толкова се радвам, че не е попаднала в този ад, нито пък Орланда. Те и двете… Божичко, възможно ли е и Орланда да е била затрупана…“

Развалините пак започнаха да се наместват. Бартлет чакаше с разтуптяно сърце. Сега виждаше малко по-добре. Над него имаше някаква смесица от стоманени греди и тръби, полузабити в назъбени бетонни късове, кухненски съдове и натрошени мебели. Подът, на който лежеше, беше също толкова неравен. Дупката беше малка и едва можеше да се изправи. Не можа да докосне с протегнатата си здрава ръка импровизирания таван. Клекна и отново протегна ръка, после стана и започна да опипва наоколо, ужасен от ограниченото място.

— Не се паникьосвай — произнесе той на глас. Обследва с ръце пространството, в което се намираше, като се блъскаше в издатините.

— Около шест на пет фута — констатира високо Бартлет, окуражен от собствения си глас.

— Не се страхувайте да говорите на глас — учеше ги Спърджън Роуч.

Вниманието му отново бе привлечено от фурната, в която се отразяваше светлината.

„Щом като съм близо до нея, значи съм още в кухнята. А къде се намираше фурната спрямо останалите мебели? — Бартлет седна и се опита да възстанови плана на апартамента в ума си. — Фурната беше вградена в стената срещу голямата кухненска маса и срещу прозореца, близо до вратата, а огромният хладилник беше до вратата и от другата страна на…

По дяволите, щом съм в кухнята, значи има храна и бира и лесно мога да преживея цялата седмица! Да можех само да намеря някаква светлина! Дали нямаше фенерче? Или кибрит? Кибрит и свещ? Ей, чакай малко, разбира се, че имаше фенерче на стената до хладилника! Тя каза, че бушоните все изгаряли, а понякога спирали и тока и… и разбира се, че имаше и кибрит в чекмеджето, и то доста, когато тя запали газта. Газ.“

Бартлет помириса въздуха. Носът му беше ожулен и запушен и той, се опита да го прочисти. Отново помириса. Не усети газ. Като се ориентираше по фурната, Линк опипа наоколо, сантиметър по сантиметър. Нищо не намери. След още половин час пръстите му напипаха някакви консерви с храна, после бира. Скоро разполагаше с четири кутии. Все още студени. Отвори една и се почувства много по-добре. Отпиваше икономично — знаеше, че може да му се наложи да чака с дни. Беше доста зловещо, развалините скърцаха, не знаеше къде точно се намира, от време на време се отронваха камъчета, капеше вода, отвсякъде се чуваха странни смразяващи звуци. Рязко изскърца напречна греда, изтормозена от хилядите тонове върху нея, и се отмести на сантиметър. Бартлет затаи дъх. Движението спря. Той продължи да отпива от бирата.

— А сега, дали да чакам, или да се опитам да се измъкна? — попита се той неспокойно.

Спомни си как отбягваше този въпрос старият Спърджън.

— Зависи, момче. Зависи — все казваше той.

Ново изскърцване. У него отново започна да се надига паника, но той я овладя.

— Нека направим равносметка — произнесе на глас Бартлет, за да се самоуспокои. — Имам провизии дори за три дни. В добра форма съм и мога да издържа три-четири дни, но ти, ти, копеле — обърна се той към развалините, — ти какво ще направиш?

Гробницата не му отговори…

Ново смразяващо изскърцване. После далече отгоре, някъде отдясно се донесе слаб глас. Бартлет легна и сви ръце около устата си:

— Помощ! — извика предпазливо той и се ослуша. Гласовете още се чуваха. — Помощ!

Изчака, но тишината беше бездънна. Продължи да чака. Нищо. У него започна да се надига разочарование.

— Спри и чакай!

Минутите се влачеха бавно. Водата капеше по-силно, много по-силно отпреди.

„Сигурно пак е заваляло. Божичко! Обзалагам се, че е било земно свличане. Разбира се, не помниш ли пукнатините по пътищата? Проклето свлачище! Кой ли още е бил затрупан? Ама че бъркотия!“

Откъсна лента от ризата си и завърза един възел. Така можеше да отброява дните. По един възел за всеки ден. Когато главата му се проясни първия път, часовникът му показваше 11.45, а сега беше 12.10.

Пак наостри уши. Отново дочу слаби гласове, но по-близки. Китайски.

— Помощ!

Гласовете замлъкнаха. После в отговор се чу слабо:

— Къде сте, айейа?

— Тук долу! Чувате ли ме?

Тишина, после още по-слабо:

— Къде сте?

Бартлет изруга, взе празната бирена кутия и започна да удря с нея по една греда. Спря и се ослуша. Нищо. Пак седна.

— Може би са отишли за помощ — протегна ръка и докосна нова кутия с бира. Потисна непреодолимия импулс да я отвори. — Не се паникьосвай и бъди търпелив. Помощта е близо. Най-доброто, което мога да направя, е да чакам и…

В този момент земята се огъна и се надигна от налягането с оглушителна какофония, защитните греди над него се размърдаха застрашително, засипа го лавина от камъчета. Бартлет покри глава с ръце и се сви назад, за да се предпази колкото може. Скърцането и наместването сякаш продължиха цяла вечност. После спряха. Сърцето му биеше силно, гърдите го стягаха, устата му беше пълна с горчилка от прах. Той я изплю и потърси бирата. Беше изчезнала. Заедно с консервите. Бартлет изруга, после внимателно повдигна глава и едва не се удари в снижилия се таван на гробницата си. Сега можеше да докосне и него, и стените, без да става. Съвсем спокойно.

После дочу съскащия звук. Стомахът му се преобърна. Протегна ръка и усети слабата струя. Вече помирисваше газта.

— По-добре да изчезваш оттук, приятелче — промърмори ужасен той.

Ориентирайки се, доколкото може в тъмнината, Бартлет се измъкна от дупката си. След като се раздвижи и предприе нещо, се почувства по-добре.

Тъмнината го потискаше и пътят му нагоре беше труден. Не можеше да се движи по права линия. Понякога трябваше да се отклонява и отново да слиза надолу, наляво и после надясно, малко нагоре и после пак надолу под някаква вана, над нечие тяло или части от тяло, чуваше стенания, а веднъж и гласове много далеч от него.

— Къде сте? — извика той и почака малко, после продължи да пълзи, сантиметър по сантиметър, търпеливо, без да се паникьосва. След малко попадна в достатъчно голяма дупка, за да се изправи. Но не стана, само полегна там, задъхан и изтощен. Тук беше по-светло. Когато дишането му се нормализира, погледна часовника си. Събра сили и продължи, но пътят му нагоре бе отново блокиран. Свърна в друга посока, но и тук спря. Провря се под една счупена напречна греда и продължи да пълзи. Пак задънен изход. Върна се с мъка назад и опита в друга посока. И още една, никъде не намери достатъчно място да се изправи, загуби напълно ориентир, не знаеше дали не отива по-надълбоко в развалините. Спря да си почине във влажната дупка, гърдите му туптяха, главата му пулсираше, пръстите, краката и лактите му кървяха.

— Не бързай, приятел — каза на глас. — Почини си и после отново…