Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (9)

8.

Надявах се да поспя по време на тринайсетчасовия полет от Франкфурт, но дълго не успявах да се унеса. Умът ми беше прекалено зает с Докс, с мястото, на което отивах, и с това, което ми предстоеше. И с Дилайла. Може би бях прекалено… рязък с нея. Тя само се опитваше да помогне. Трябваше да съм й благодарен, да намеря начин да й покажа признателността си. Но колкото и добри да бяха намеренията й, те не надхвърляха императивите на службите, за които работеше. Убиха Гил в Хонконг, докато ме преследваше. Същото можеше да се случи и сега. И въпреки че от Мосад вече не ме искаха мъртъв заради операцията в Манила, която се обърка, преди да я довърша в Хонконг, не умирах от ентусиазъм да се появя отново в радарите на тези служби.

Да, но Дилайла можеше да помогне. Дискретно. И преди го е правила. Докс е и неин приятел, както тя самата отбеляза.

Глупости. Тя е слабо звено. Виж колко е предана на службите си. Колко пъти си я молел да ги напусне?

Но аз й имам доверие. Ако подозирах, че ще се издаде за нас двамата, за собствената си безопасност бих напуснал Париж. Бих напуснал и нея.

Това е различно. Тя не е длъжна да се отчита пред тях за теб. Хилгър уби един от нейните хора. Всичко, което й кажеш за Хилгър, тя веднага ще предаде на началниците си.

Притиснах слепоочията си с юмруци и стиснах очи. За бога, сякаш двама души се бореха в главата ми. Доверие и подозрение. Надежда и страх. Рационалната и ледената ми същност.

Най-накрая съм заспал. Когато се събудих, се приземявахме в Сайгон, така наречения град Хо Ши Мин.

 

 

Май чак когато слязох от самолета, осъзнах къде съм, при какво се бях завърнал. Тръгнах по пистата към чакащия автобус и влажната жега върна всички спомени, както и онази миризма на плодородна почва, кал и буйна тропическа растителност и гнилоч. Вратите на автобуса се затвориха и за миг всичко сякаш изчезна. Но си беше там, разбира се. Винаги си е било там.

Пред летището беше истинска бъркотия. Тълпи от хора, клаксони на таксита и пак онази лепкава жега. Странно познатият ми ритъм на езика, който приличаше на китайски, но беше по-мек и по-гърлен. Замириса ми на дизел и подправки, после веднага отново на джунгла, на кал, тя бе полепнала по спомените така, както някога полепваше по обувките ми. Съмнявах се, че Хилгър е успял да изпрати някого толкова бързо, че да ме засече тук. Дори и да искаше, нямаше да успее да разбере кога пристигам заради начина, по който организирах цялото пътуване. А дори и да бе улучил часа, летището с всичките му камери за следене и други средства за сигурност, беше крайно неподходящо място за удар. Все пак бях оцелявал толкова дълго, защото не приемах нищо за даденост, така че първо огледах дали теренът е чист. Метнах на рамо чантата си с багажа и помолих таксиметров шофьор с приличен английски да ме закара до центъра. Бях с японска самоличност, затова се придържах към японския акцент. Когато се срещна с Хилгър, ще съм американец. През останалото време исках да съм японец. Двете ми самоличности винаги са били леко отчуждени от мен и преминаването от едната в другата ме правеше труден за описване и затова и труден за проследяване.

Гледах назад, докато се отдалечавахме от летището. Няколко таксита ни последваха в натоварения трафик. Изчаках три минути и извиках:

— Чакай! Върни се, върни се! Забравих си слънчевите очила!

Шофьорът ме погледна объркано, не беше много сигурен какво става.

— Слънчевите очила! — повторих и посочих очите си. — Летището, моля.

Той кимна, след това обърна така рязко колата, че ако на мое място беше някой по-възрастен пътник, сигурно щеше да получил инфаркт. Гледах пак назад, докато се връщахме към летището. Нито едно превозно средство, дори някой от стотиците мотористи, не направи същия обратен завой.

Платих на шофьора пет долара — все още предпочитана валута тук, толкова би струвало возенето ми до центъра, ако бяхме го докарали докрай. Върнах се на летището и изчаках вътре, оглеждайки се. Никой не ме проследи, никой не се озърташе и отпред. Намерих друго такси и му поръчах да ме закара до хотел „Рекс“.

Заради натоварения трафик изминаването на осемкилометровия маршрут ни отне почти час. Седях на задната седалка и подскачах, когато минавахме през дупка на пътя. Бях ограден от бръмчаща и натискаща клаксони армада от мотоциклетисти. Само гледах и мислех.

Никога не бях имал намерение да се връщам тук. Не мразех хората, макар мнозина бивши войници да изпитват точно такива чувства — по дяволите, има дори ветерани от Втората световна, които още ненавиждат японците! По онова време ги мразех, да. Исках да ги мразя, да докажа, че въпреки азиатското си лице съм различен от тях, че съм американец, дори по-голям американец от тези, които теглеха и се биеха рамо до рамо с мен.

Имах много възможности да разпаля тази омраза, много причини. Виетнамците бяха майстори на психологическите мъчения. Можеха да превърнат всичко, дори и най-безобидното нещо от окръжаващата среда, в смъртоносно оръжие, така че накрая целият свят започваше да ти се струва вражески. Писалки бомби и консерви бомби, трупове на умрели войници. Опъваха въжета зад клоните, които да ни съборят, криеха мини в пръстта. Слагаха шипове на пътя и след това правеха засади и убиваха тези, които се опитваха да се прикрият в храстите.

Представете си, че загубите така приятел, човек, чиято усмивка винаги успява да ви разведри, който ви е спасявал живота, който ви е подкрепял каквото и да се случи. Представете си омразата след това. И после си представете следното: докато още не сте осъзнали какво става, докато униформата ви все още е подгизнала от кръвта на приятеля ви, двама, които никога преди това не сте виждали и никога повече няма да видите, го слагат в чувал и го хвърлят грубо в медицински вертолет. След миг вече го няма, до такава степен е нереален, че не можете да си обясните откъде е тази кръв по вас. Няма погребение, няма церемония, само мъка, толкова силна и объркваща, че се давите в нея, и единственото нещо, които ви предпазва тази мъка да не ви парализира напълно и да не ви убие, е гневът. Той е толкова силен, че нормалните хора дори не могат да си го представят.

Знаете ли, гневът си има своето предназначение: той ви дава възможност за бягство от действителността. Но цената му е жестока. Правиш неща, на които не си предполагал, че си способен, на които не си предполагал, че е способно което и да е човешко същество, за които после не можеш да говориш, дори с хората, които са ти помагали да ги направиш. В такова състояние човешките ти качества, като съчувствие, дори страх, изчезват. Чувстваш се сякаш вече си умрял и в известна степен е така, част от теб е умряла и никога повече няма да се съживи. Тогава да те убият, е почти проява на милост. Защото ако надживееш собствената си смърт, обратният път към живота е почти невъзможен. След войната останаха изпразнени от съдържание мъже, чийто единствен начин за общуване със света беше смяната на мълчание с гняв, те се опитваха по този безсмислен път да обяснят и себе си. „Аз умрях там“, казваха те.

Дълго време и аз се чувствах така. Но сега, когато гледах през задното стъкло на таксито сменящите се гледки на суровата страна, която беше погълнала невинността ми, си мислех: „Не, не умрях тук. Във Виетнам се родих.“

Така и не бях си тръгнал оттук. Не и напълно. Върнах се в Щатите, после обиколих целия свят, накрая се установих поне за известно време в Япония. Но роденият тук човек не успя да порасне, не се промени фундаментално. Тялото му беше скитало, но умът му бе останал там, където се бе появил.

Веднъж, когато казах на Мидори, че искам да изляза от бизнеса, тя ме попита колко усърдно съм се опитвал да го направя. При спомена челюстта ми отново се стегна. Знаеше ли тя изобщо какво е ужас? Как би могла тя, а и всеки, който не е бил на война, да си представи как войната променя хората?

Когато губиш близки и не можеш да потъгуваш за тях както трябва, светът ти се смалява. Опитваш се да не се привързваш към нищо, чиято загуба ще те нарани. Казваш за всичко: това няма никакво значение за мен. Най-вече за важните неща. Научаваш се да се доверяваш на много малко хора и с годините те стават все по-малко и по-малко. Чувстваш се използван от собственото си правителство. Гадни са ти снаряжението и заповедите, знаеш, че на политиците изобщо не им пука жив ли си или мъртъв, стига да ги преизберат. След това, ако си специален човек, какъвто аз определено бях, те изпращат на мисия, в която да убиеш най-добрия си приятел, излязъл извън контрол: кръвния ми брат Лудия Джейк, все още най-опасния човек, когото познавах. И тогава всичко се събира в едно: ужасът, потиснатата мъка, мълчанието, недоверието, гневът, всепоглъщащата омраза.

Слязох от таксито пред „Рекс“ и отклоних предложението на пиколото да ми помогне за багажа. Нямах намерение да отсядам там, но помнех този хотел от един отпуск в Сайгон и реших, че е добра начална точка, от която да опозная отново града. Зарадвах се, че е все още там, че всичко си му беше на мястото, дори глупавата корона над навеса му. Не само защото беше успокоително да установя, че спомените ми не са населени само с реликви, а и защото познатият терен щеше да ми спести време и да ми помогне да се опазя от враговете.

Погледнах през улица „Ле Лой“ и се усмихнах. Търговският център със странното име „Сайгон Таке“ все още си беше там, беше точно такъв, какъвто го помнех, с единствената разлика, че неоновият надпис „Сони“ беше заменен с реклама на „Моторола“. Не беше мръднала и проектираната от французи община отдясно на „Рекс“, бежовата й фасада с балюстрада светеше ярко под лъчите на залязващото слънце.

Влязох в хотела. Фоайето беше поосвежено, но все още в общи линии същото западнало помещение. Усмихнах се учудено, като си помислих, че едно място може да преживее война, комунизъм и десетилетия наред да си остане непроменено. Докато крачех навътре, ми се струваше, че се връщам назад във времето. Някога, като младеж, бях идвал неведнъж тук с проститутки. Бях удивен колко ясно си спомням лицата, миговете, дори имената на хората отпреди десет хиляди нощи.

Качих се по вътрешните стълби до петия етаж и без да обръщам внимание на табелите, че само гости на хотела се допускат чак до тук, разгледах лабиринтите на сградата. Всичко си беше както преди: коридори с открити балкони в края им, избелялата дървена ламперия и твърдата теракота по подовете, празните дивани и тапицираните столове в скрити ниши, малките масички и пепелниците, наредени с някаква абсурдна готовност за парти, което са преместили на друго място още преди десетилетия. Дори и тлъстите гекони, които се хранеха обилно с насекоми, привлечени от студеното флуоресцентно осветление в коридорите, сякаш чакаха точно мен.

Тръгнах по едно стълбище надолу към третия етаж, след това излязох на балкона в края на коридора. Оттам се откри прекрасна гледка към общината и площада пред нея. Отлично.

Имаше само един проблем: крушката на тавана над мен. Извадих носна кърпа и я развих с няколко завъртания, докато излезе от фасонката. Чудех се дали някой ще забележи и ще завинти нова до утре. Ако стане така, просто ще я отвия отново.

Слязох обратно по стълбите и отидох до паметника на Хо Ши Мин на площада пред общината. Погледнах към хотела. Балконът, който затъмних, се отличаваше от останалите, но не се набиваше много на очи. Имаше достатъчно тъмни петна по фасадата и се съмнявах Хилгър да забележи точно него. Но дори и да го забележи, няма как да знае, че аз съм там, обвит в тъмнина.

„Сайгон Таке“ ми беше по-малко познат, най-вече защото доста бе вдигнал нивото си след последното ми посещение. Освен бижута, часовници, плазмени телевизори и системи за домашно кино, там се продаваха и масажни столове на „Панасоник“. Сайгон бавно, но стабилно забогатяваше. Ала сградата си беше такава, каквато я помнех: четири етажа, отворен атриум от приземния чак до тавана, три стълбища, два ескалатора, един асансьор, входове и изходи на три от страните. Идеално.

Късно вечерта се разходих из центъра на града и си припомнях обстановката, попивах подробностите. Не само „Рекс“ не се беше променил кой знае колко, за мое учудване това важеше за целия град. Ходих в Банкок преди година и едвам познах града, който помнех от войната, но тук комунизмът беше забавил прогреса и чак напоследък Сайгон бе започнал да се развива. Имената на някои улици бяха променени. Имаше и няколко нови високи сгради — на „Ситибанк“, Ейч Ес Би Си, — но като цяло градът си беше нисък както и преди. Разпознах някои от съвременниците на „Рекс“: „Каравел“, който имаше нови високи крила, „Мажестик“, който все така си стоеше над реката. Президентският дворец, чиито порти от ковано желязо бяха размазани от танковете на Севера, когато Югът падна през 1975 година, беше запазен и преименуван на Дворец на обединението и в момента бе туристическа забележителност. Бях поразен от почти осезаемото присъствие на младия мъж, вървял някога по тези улици и гледал тези сгради. Вече не бях този младеж, но неговите спомени бяха мои, мрачният му подарък за мен, те ни обединяваха като потомството на разпаднал се брак, в който няма любов.

Вървях. Навсякъде нещо се търгуваше, това също не се беше променило: мотоциклетисти предлагаха бърз превоз, магазините продаваха квадратен метър на ъгъла за паркиране на скутера, амбулантни търговци размахваха часовници втора употреба, рециклирани двигатели и кокосово мляко в пластмасови чашки. Същински див капитализъм — икономическата динамика тук беше забележителна. Чудех се защо изобщо някой се бе страхувал, че комунизмът ще пусне корени в местната култура. Северът беше погълнал Сайгон като вирус и за двайсет години този вирус така беше заразил гостоприемника, че Ханой настояваше за промяна, благоприлично наричана „реформи“, но всъщност ставаше въпрос просто за „капитализъм“. Да спасяваме тези хора от комунизма? Господи, ако някой днес се нуждаеше от спасение, това беше Ханой. А ние можехме просто да си седим и да се наслаждаваме на представлението.

Но за това се изискваше търпение, предполагам, както и далновидност, а тези качества не влизаха в първата десетка на американските ценности. Е, поне не се налагаше да участваме в сегашното продължение на същия филм: „Америка използва армията си, за да преобрази Близкия изток и да сложи край на съвременната тирания“.

Продължение друг път, помислих си. Това си беше шибан римейк. И краят ще е абсолютно същият.

С радост открих познатата ми от миналото опера, която сега бе преименувана на „общински театър“. Както и катедралата „Св. Богородица“, която също като сградата на общината беше остатък от френското управление по тези земи. Харесваше ми, че местните не се бяха опитвали дори да заличат колониалното си наследство. Приемането му, дори гордостта им от него говореше за културна зрялост, на която установих, че се възхищавам.

Усмихнах се. Може би много ги ласкаех. Може би бяха прекалено заети да печелят пари, за да им пука.

Открих магазин, в който продаваха ножове. В него за десет долара си купих сгъваемо хладно оръжие от неизвестна марка с десетсантиметрово острие. Предпочитах нещо по-качествено, но трябваше да се примиря с наличното. Ударих тъпата страна на ножа няколко пъти в дланта си и останах доволен от доброто заключване. Сигурен бях, че острието е наточено, поне засега. Докс, който беше почти фетишист на тема ножове, сигурно щеше да ми се изсмее на покупката. Но когато става въпрос за остриета, аз се придържам към основните неща: да може да се забие в целта. Упражнението се повтаря колкото е необходимо. Досега тези правила ми вършеха работа.

Мисълта за едрия снайперист заседна в ума ми. Не исках да мисля за него — точно сега с нищо не можех да му помогна и тези мисли си бяха разхищение и отвличане на вниманието. Но онзи последен негов вик отекна отново в главата ми и пак ме обзе тревожност. Спрях и се опитах да се съсредоточа върху други неща — като къде се намирам и какво планирам, — докато емоциите ми се уталожат.

С напредването на деня се чувствах все по-уморен. Тъмнината смекчаваше контурите на града и окуражените ми спомени изгряваха като ярки звезди на потъмняващото небе. Бяхме деца, на петнайсет хиляди километра от дома, току-що излезли от джунглата, плъзнали из града за пиячка и момичета, да си търсят белята. Лудия Джейк се нахвърли върху някакъв тип, който му казал нещо накриво в бара на „Донг Хой“, след това битият бе откаран с линейка, а Джейк отрече всичко пред военните полицаи, ухилен като акула. Лудостта, светнала в очите му, сякаш казваше: „Ако се ебаваш с мен, по-добре се приготви да умреш“. Всички се смееха нервно, след като военните полицаи признаха грешката си и се изнизаха. Всички, с изключение на Лудия Джейк, който беше готов да умре на място и точно това очакваше. И сякаш бе разочарован, че пак не му се случи, че боговете на войната имаха други планове за него далеч от лъскавия, огрян от светлини град, пълен с веселие и други светски наслади.

Не бях се сещал от години за Лудия Джейк. Той се хранеше с лудостта на войната, потъваше все по-дълбоко в сърцето на мрака, докато то го погълна, докато се просмука в жилите му и потече във вените му. Аз останах единственият, на когото имаше доверие, и затова пратиха мен по петите му. Той го знаеше. Нямаше да мога да го направя, ако той не ми беше позволил. Той не можеше да убие това, в което се беше превърнал. Някой друг трябваше да го направи вместо него. Изведнъж изпитах отчаяна нужда от четири стени около себе си и от сън, особено от сън. Качих се на едно мотоциклетно такси и поех към хотел „Нов свят“, за който в пътеводителя ми пишеше, че е голям, анонимен и популярен сред групите японски туристи. Взех гореща вана, легнах в удобното, но с нищо не впечатляващо легло и заспах моментално, сякаш бях мъкнал трийсеткилограмово снаряжение през джунглата, макар само да се бях разхождал по улици, населени с неспокойни призраци от миналото.