Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (5)

4.

Докс се свести внезапно. В един миг беше в безсъзнание, нямаше го, а после сякаш някой го рестартира. Премигна, преглътна и му хрумна, че може би е било кошмар. От време на време сънуваше подобни неща — че куршумите му губят скорост или ножовете му залепват за ножниците. Когато това се случваше, знаеше, че трябва да тренира, защото само тренировките му помагаха да си възвърне здравия сън. Но този път се свести и образите в ума му станаха по-отчетливи, тогава осъзна, че всичко се случваше наистина. Бяха го сгащили.

По дяволите, болеше го цялото тяло. Сигурно са го размятали, докато е бил припаднал. Опита се да помръдне, но не успя и веднага разбра защо. Китките и глезените му бяха завързани, а ръцете му бяха опънати над главата. Или по-точно — под главата, защото след като си възвърна възприятията, му стана ясно, че е вързан на наклонена дъска, а краката му са на педя над главата. Това никак не беше добър знак.

Къде, за бога, се намираше? Малка стая, вероятно три на три метра. Дървени стени. Флуоресцентно осветление. Нищо, за което да се хване. Струваше му се, че се издига и пада, и реши, че е заради световъртежа, но след това разпозна ритъма. Беше на плавателен съд и движението идваше от вълните.

Кои бяха хората, които го отвлякоха? Във всеки случай си ги биваше. Не изгубиха нито секунда, след като русият му отвлече вниманието. Тези отстрани бяха в пълна готовност и знаеха какво правят. Такава координация говореше не само за умения, но и за увереност в другия и сработеност, каквито идваха само след дълго съвместно обучение. Това не бяха свободни агенти. Работеха в екип отдавна.

Почуди се дали онзи негодник Джим Хилгър няма нещо общо. Тази мисъл му мина, преди да загуби съзнание, а се беше научил да се доверява на инстинктите си за подобни работи. Първият отговор винаги беше най-верният, така знаеше от опит. Сега, вече в съзнание, виждаше логиката в първоначалното си подсъзнателно заключение. Координацията и уменията водеха към Хилгър. Беше работил за специалните служби и за ЦРУ, преди да се уволни. А и имаше мотив, който можеше да обясни положението. С Рейн бяха убили двама много печени типове от мрежата на Хилгър — единият беше оръжеен търговец, а другият — терорист, който се опитваше да купи ядрено оръжие и натискаше Хилгър да мине в нелегалност, нищо чудно да му имаше зъб за това. Да, сигурно ставаше въпрос за Рейн, иначе защо просто не го убиха пред супермаркета? Защо да поемат допълнителен риск, като го отвличат? Е, каквото и да беше, много скоро щеше да разбере кои са хората и какво искат.

Гневеше се на себе си, че се остави така глупаво да го хванат. Чака прекалено дълго, това му беше първата грешка. Не беше огледал терена, когато русият го заговори, а трябваше да го направи още преди да излезе от магазина, или пък, ако нямаше видимост, веднага след като излезе. Тъпо, много тъпо. Ако беше видял шляещите се мъже с каски, щеше да застане нащрек още преди да тръгнат към него, и това коренно щеше да промени положението. А и не трябваше да посяга към ножа веднага, щом забеляза, че нещо не е наред — това също беше инстинкт, да почувства оръжието в ръката си, но в случая се оказа погрешен. Най-напред трябваше да се изтегли от точката, в която смятаха да го сграбчат, да ги накара да реагират, да го гонят, каквото и да е. Тогава щеше да има достатъчно време да извади ножа и да го стисне здраво. Нали все това му повтаряше Джон? Движи се. Никога не се превръщай в неподвижна мишена. Понякога му се струваше, че Рейн го назидава, и тогава настръхваше, но трябваше да признае, че знаеше какво говори.

Чудеше се как са го намерили. Имаше много начини да научат, че е в Убуд. Стига да имаха достатъчно ресурси. След това вероятно са пратили съгледвач във всеки супермаркет в града, като са знаели, че все някога трябва да се появи. И когато е станало така, някой е предал по радиостанция или мобилен телефон сигнал и са се събрали около „Бинтанг“, докато е бил вътре. Кога ходи за последен път там? Преди четири дни… не, пет. Значи вероятно са в града от близо седмица. Дали не беше забелязал и нещо друго подозрително? Не, в Убуд непрекъснато идваха туристи и освен това, ако се движат на мотоциклети и с каски, е невъзможно нещо в тях да ти направи впечатление.

Поне един от тях трябва да е карал ван. Сигурно са го инжектирали с фентанил, рохипнол или нещо подобно, още усещаше убождането на шията. Завлекли са го във вана, след като е припаднал, и са изчезнали, преди някой да успее да се намеси или дори да разбере какво точно се случва. Някъде наблизо са сменили превозното средство, след това са поели към брега, където ги е чакала яхтата. Така се беше озовал тук. Пое дълбоко дъх. Добре, издъни се. Трудно можеше да го отрече в момента. Но нямаше смисъл да се самобичува — имаше чувство, че някой друг ще се погрижи за това, и то съвсем скоро. Ако се деморализира, само ще му бъде по-трудно да издържи.

А той можеше да издържи, знаеше го. Няма значение дали падаш, важното е колко бързо се изправяш — това му беше казал веднъж баща му и той никога не го забрави. След като оцеля в снайперистката школа, нищо не можеше да му се опре. Със сигурност щеше да преживее и това, независимо какво го чакаше. Просто трябваше да помни кой е и от какво е направен. Трябваше да се държи за тази мисъл и да не им позволява да го отделят от нея.

Чака дълго и през това време си разказваше наум любими вицове. Онзи за мечката, който каза на Рейн, беше велик. Той не обичаше много да се смее, затова удовлетворението да го разсмееш беше още по-голямо. Като се измъкнеше от тази ситуация, със сигурност щеше да му разкаже и онзи за кабунга. Щеше да е много подходящо.

От време на време си напомняше, че очакването е част от играта, от опитите им да го сломят, да го накарат да се чувства несигурен във всичко — кой го е отвлякъл, с каква цел, къде се намира, какво го очаква и кога ще се случи. Беше обучен да издържа на разпити и ако знаеше какво да очаква, значи бе спечелил битката наполовина. Изненада се приятно, дори се поласка, когато осъзна, че това обучение му помагаше.

След три часа — по негова преценка — вратата на стаята се отвори. Русият, когото помнеше от паркинга, влезе пръв, последван от застрашителен на вид гологлав мъж и по-дребен индивид, който изглеждаше прекалено млад, за да движи с такива хора. Гологлавият и младият сигурно са били двамата с каските пред супермаркета, реши той. Чу още нечии стъпки и тогава се появи самият той, Хилгър, точно както очакваше. Добре, отмятаме графата „кой“. Но „защо“ и „къде“ още не бяха изяснени.

Четиримата го заобиколиха и се взряха мълчаливо в него. Така изминаха петнайсет секунди.

Докс се прозя.

— Ако нямате бърза работа — каза, — ще ви помоля, момчета, да ми дадете още двайсетина минути, да си довърша дрямката. Сигурен съм, че не сте имали лоши намерения, но ме прекъснахте насред съня.

Засмя се, доволен, че все още може да се гъбарка с тях. Вероятно нямаше да му дадат възможност да продължи да го прави, но част от плана им бе да го накарат да изпитва ужас и в никакъв случай нямаше да им достави удоволствието да го видят изплашен.

Освен когато вече стане неизбежно.

Хилгър издърпа един дървен стол и седна с лице към Докс. Загледа се за кратко в едрия мъж, мълчаливо и безпристрастно, както учен изучава микроб. Искаше Докс да разбере, че не го смята за човек, а просто за обект, фокус на поредица от свързани с причинно-следствени връзки събития, които не значат за него нищо повече от постигане на определени резултати.

— Ще направя така, че и за двама ни да е по-лесно — каза Хилгър с тих разумен тон. — Няма нужда да те подлагаме на страдания, нито дори да ти причиняваме неудобства. Информацията, която искам, няма да навреди на никого. Няма да постави никого в опасност. Просто ще ми даде възможност да се свържа с един човек. Това е.

Докс се усмихна.

— Дамите от малкото ми черно тефтерче няма да ти обърнат никакво внимание, амиго. Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но те май предпочитат да се занимават с привлекателни и потентни мъже.

Хилгър въздъхна. И преди беше виждал хора в положението на Докс, много такива хора. Общото за всичките беше страхът. Различното и интересното беше начинът, по който се опитваха да се справят с него.

Изтезанията караха някои да буйстват. Други пък се молеха. И двата типа бяха различните страни на една и съща монета: фокусираха се върху разпитващия и точно заради това лесно се пречупваха. Веднага щом осъзнаеха, че молбите и буйстването са безполезни, че няма да успеят да влязат в човешки отношения, които да спрат болката и мъченията, психиката им сдаваше багажа и започваха да издават всякаква информация.

Но имаше и друг тип, които се умълчаваха още преди разпитът да е започнал и не казваха и дума по-късно, дори докато крещяха. Те бяха по-овладени и затова и трудно се преодоляваха. Не очакваха нищо от разпитващия. Те го разглеждаха не като човешко същество, а като природна стихия, като лошо време или болест. За тях той не беше човек, с когото разумно да се разбереш, да преговаряш или да му повлияеш по какъвто и да било начин, а нещо, което просто трябва да се изтърпи.

Имаше и трети тип, също много корави мъже, и Хилгър от опит знаеше, че той е най-рядък. По време на мъченията се свързваха с някаква своя много дълбока същност, от която черпеха сили и спокойствие. Изглежда, Докс беше точно от тях. Те не се отчуждаваха от разпитващия като стоиците, а поведението им нямаше за цел да въздейства върху мъчителя, както правеха молещите се и буйстващите. Те по-скоро налагаха присъствието и личността си. Според Хилгър, макар и не съвсем съзнателно, Докс се опитваше да покаже, че щом продължава да пуска смешки, той е себе си. А щом е себе си, владее положението и то не е толкова трагично.

А това правеше пречупването на хора като Докс наистина трудно. Не беше само въпрос на болка. Тя бе на повърхността. За да пречупиш човек като Докс, се налагаше да бръкнеш дълбоко в него. Дори и с фундаменталистите тази работа беше неприятна. А с американец, бивш офицер от службите, можеше да бъде направо зловещо.

— От досието ти знам, че си минал през ОИСБ — каза Хилгър. — Заливаха ли те с вода?

ОИСБ бе военна програма, съкратено от оцеляване, изплъзване, съпротива, бягство. Въпросът целеше две неща: първо, да провокира спомени, които да предизвикат тревожност; и второ, да покаже, че Хилгър знае много за Докс и владее напълно положението.

— Ти ми кажи — отвърна Докс и Хилгър си помисли: хвана се!

— Направили са го — продължи на глас Хилгър. — Удържал си почти пет минути. Инструкторите ти са били впечатлени.

Докс се усмихна.

— Дадоха ми златна звездичка.

— Но извън класната стая е доста по-различно. По-тежко е.

Докс хвърли поглед към завързаните си крака.

— Знаеш ли, това, че последните тъпи закони позволяват подобни неща, не значи, че трябва да ги вършите. Засрамете се.

Панчо се изхили.

— И защо не? Законите дори ни обещават да ни обезщетят, ако някой реши да ни съди.

Докс се обърна към него.

— Особено ти, синко, трябва да се засрамиш. Ти си позор за морските пехотинци.

В първия момент Панчо се стресна, но после погледна татуировката на бицепса си и разбра откъде Докс знае.

Хилгър едвам се сдържа да не се усмихне. И Докс играеше същата игра като него: знам повече, отколкото ви съобщавам.

— И какъв е този акцент? — попита Докс. — Да не си от Мексико?

Панчо присви очи.

— Проблем ли имаш с народността ми?

Докс извърна глава и се изплю.

— Е, това обяснява доста неща.

Панчо понечи да тръгне напред. Демеер застана пред него.

— Спокойно, спокойно — каза.

— Хайде де — подкани го Докс. — Може и да ме победиш така, както са ме вързали.

След това добави нещо на испански, което накара Панчо да побледнее като платно. Той се опита да заобиколи Демеер, но едрият мъж го върна обратно.

Хилгър беше впечатлен. Докс използваше всички налични средства, за да установи максимален контрол, и набираше все повече стабилност. Преди да продължи да манипулира обстановката в своя полза, Хилгър се намеси:

— Прав си, странно е, че се вдигна толкова шум покрай тези… как ги нарече президентът? „Алтернативни техники на разпит“, точно така. И е вярно, че се оказват до голяма степен неефективни. Завличаш в мрежата някакви редови бойци на джихада. Не знаеш кои са, да не говорим каква информация имат. Слагаш им клемите, пускаш ток до дупка и те бълват толкова глупости, че дори в тях да има някаква полезна информация, няма как да разбереш, още по-малко пък знаеш как да я използваш — млъкна, сякаш се замисли.

— Но когато знаеш кого си пленил? И когато си сигурен, че има информация, която ти трябва? И можеш да я провериш незабавно, в мига, в който си я изтръгнал? Е, в такава ситуация клемите и токът са най-добрия ти приятел.

— Чуй се само какво каза току-що — отвърна му Докс. — Ама хубаво се чуй. Клемите и токът били най-добрият ти приятел? Май работата на терен ти е дошла в повече, амиго. За всички ви важи това. Трябва да потърсите помощ. Спешно ви се налага.

Хилгър започваше да се изнервя въпреки усилията си да се сдържа.

— Това, от което спешно се нуждая — каза той, — е информация. Кажи ми как да се свържа с Рейн.

Докс се изхили.

— Ясно, предположих, че си бесен заради Хонконг. Как е гърбът ти, впрочем? Столът си беше доста тежичък.