Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (4)

3.

Трябваше да се досетя, че ще достигнат до мен чрез Докс. Вярно, той не беше лесна мишена, но все пак малко по-лесна от мен, а понякога това е достатъчно. По онова време живеех с Дилайла в Париж. По-скоро — живеехме и двамата там, но поотделно. Заради работата й и от съображения за сигурност се налагаше да имаме отделни апартаменти, както и да се примиряване с още някои малки неудобства. Въпреки че когато едната половинка във връзката е пенсиониран наемен убиец, а другата е действащ агент на Мосад, отделните жилища са най-малкият проблем.

Харесвах Париж и почти всичко, свързано с него. Също като Барселона, където ходихме за един месец с Дилайла година по-рано, и той беше един от най-красивите градове, които бях виждал — архитектурата, откритите пространства и безкрайните, подканящи към разходки улици. Обичах културата на пиене на кафе, наслаждавах се на това място, защото предлагаше възможност да утоля страстта си към тази напитка в множество кафенета по тротоарите. Учудваха ме разни малки мистерии, като например изоставените велосипеди, заключени с вериги към парковите порти на Плас де Вож, захвърлени, безжизнени и оковани, с огънати или счупени колела, като осакатени домашни любимци, на чиито собственици сърце не им е дало да ги приспят и затова са ги изпъдили да умрат сами. Мислех си за поколенията, посещавали Париж преди мен, мечтатели и циници, романтици и радикали, хора, дошли тук да открият нещо, и такива, пристигнали, за да забравят какво са изгубили или изоставили.

Никога преди не бях идвал в Париж и когато за първи път стъпих в този град, се оказа, че впечатленията ми за него са втора ръка. Очаквах духът му да е смесица от архитектура, романтика, история и кулинария. Представях си Лувъра и стъклената му пирамида, Сена и „Нотр Дам“, интелектуалци, които спорят за философия и пушат на тумби цигара от цигара в кафенетата по левия бряг на реката.

Затова видяното от прозореца на влака по пътя от летището ми се стори обезпокоително. Париж изглеждаше обсаден, заграден от бедни квартали, приличащи на бордеите край Рио. Много от тях бяха заобиколени от високи стени, поне откъм магистралите и влаковите релси, а всеки сантиметър от високите бетонни огради, някои окичени с бодлива тел на върха, бе покрит с грозни и гневни графити. Приличаха на вълноломи пред бурно море. Докато стигна до Гар дю Нор в истинския Париж, графитите ставаха все по-малко, но значението им заседна в главата ми: това беше цивилизация, обградена от врагове, тя живееше трудно в някакво подразбиращо се, но крехко примирие с тях и бавно губеше войната, а знаците за това бяха навсякъде, ала жителите й предпочитаха да не им обръщат внимание.

Наех малък апартамент на булевард „Ботрей“ в Четвърти арондисман^[1], близо до мястото, където някога е живял Джим Морисън, на границата с квартал „Маре“. Наемът беше висок, но от последната операция в Япония бях спечелил необлагаеми два милиона долара и можех да си го позволя. Харесваше ми духът на тази част от града, приглушената светлина на уличните лампи, смеховете и разговорите от баровете и бистрата. По някакъв странен начин ми напомняше задушевността на Сенгоку, токийския квартал, който бях принуден да напусна преди хиляди години.

Дилайла беше много заета със своята работа, освен това трябваше да внимаваме, когато се срещаме, така че имах много свободно време. Това беше добре: донякъде защото обичам самотата, донякъде защото ми даваше възможност да се адаптирам към новото усещане да има някой в живота ми. Не бяха само плановете, които правехме няколко пъти седмично — нещо непознато за мен, — вечеря в „Льо Пти Селестен“ на едноименния кей; разходка по тесните улици на остров Сен Луи; нощ в моя апартамент, понякога в нейния. Ставаше въпрос за това, че си в града най-вече заради друг човек, който живее там. До голяма степен това усещане ми харесваше, но ми трябваше известно време да свикна с него и се радвах, че обстоятелствата ми позволяваха да го направя, без да бързам. Докато бях сам, опознавах Париж, четях, усъвършенствах френския си със записи на касети. Това беше четвъртият език, който учех, след японския, английския и португалския, помнех го до известна степен и от уроците в гимназията и спомените се възвръщаха бързо.

Все си повтарях, че искам да изляза от бизнеса, но чак напоследък, с Дилайла, този копнеж стана съвсем реален. За известно време и тя се движеше в същата посока. Службите, за които работеше, я обвиняваха за загуба на колега, наемен убиец на име Гил, в една иначе успешна антитерористична операция в Хонконг, и възнамеряваха да я отлъчат. Но тя им се опълчи и успя да си върне позициите и сега бе решена повече отвсякога да продължи да работи за тях.

Бях раздвоен относно нейната работа. От една страна, това ми даваше свобода, която ми харесваше. От друга — фактът, че се застоя в тези среди, проваляше усилията ми аз да изляза от тях. Донякъде ставаше въпрос за професионални инстинкти — нуждата от готова история за прикритие, ако се натъкнеше на някой познат, докато съм с нея, както и за нейните рутинни проверки на периметъра и другите тактики, които непрекъснато ми напомняха какъв съм. Отчасти ставаше въпрос и за неспирната необходимост от оперативна готовност, защото докато бе част от този начин на живот, тя беше в риск, а ако си с някого, когото го грози опасност, най-добре да приемеш, че и ти си в риск. Донякъде ставаше въпрос и за перспектива: щом съм толкова близо до някого, който е още в тези среди, доколко можех да избягам от тях?

Понякога я притисках, но не много силно. Бях се убедил, че Дилайла е боец, и ако усети или дори има и най-малко съмнение, че някой не й вярва или по някакъв начин я командва, имаше склонност да се измъква.

— Защо не се пенсионираш? — попитах я веднъж, докато пиехме кафе със сметана и ядяхме кроасани в „Льо Лоар дан ла Тейър“, ресторант на рю де Розиер, кръстена на съсела в чайника от „Алиса в страната на чудесата“. Дилайла ме заведе там и на мен много ми харесаха различните столове около малките дървени масички, еклектичните картини по стените, прекрасният аромат на свежо смляно кафе, който се носеше от години из това място. — Можем да си купим апартамент на плажа в Барселона. Да правим любов на шума от вълните нощем и да се разхождаме сутрин по брега. Само ласките на слънцето и миризмата на кафе, никакви лоши спомени.

Тя се усмихна и отметна рус кичур от лицето си. Сините й очи бяха озарени от слънчевите лъчи, които влизаха през големите витрини на ресторанта.

— От твоята уста звучи много примамливо. Особено частта с правенето на любов.

— И на мен тя ми е любима.

Тя се засмя.

— Не знам, Джон. Не знам.

Отпи от кафето, аз я наблюдавах внимателно. Харесваше ми, когато ме наричаше Джон. Тефтерчето ми с адреси е тънко и малцина от него ме наричат по първо име. Мидори ми викаше Джун, съкратено от японското ми име Джуничи, и някога и това много ми харесваше. Но то беше преди тя да ме предаде, за да запази невръстния ни син, и така да ме лиши от достъп до живота му. За голяма част от лошите спомени, които току-що бях споменал, беше виновна Мидори.

— С какво би си вадила хляба, ако не се занимаваше със сегашната си работа? — попитах. — Ако никога не беше влизала в този бизнес. Мислила ли си за това?

— Понякога — позволи си да каже тя.

— И какво би правила?

— Не знам — повтори. — Може би щях да бъда моден фотограф. Под това прикритие живея в Париж и ми харесва. Предполагам, че би могло да ми бъде и истинска професия.

— Тогава го направи.

Тя взе ръката ми.

— Знаеш, че не мога. Иран се готви да се сдобие с ядрено оръжие, трябва да се справим с „Хамас“ в окупираните територии и с „Хизбула“ в Ливан. Положението ще се влоши, преди да се оправи, ако изобщо се оправи. Не мога просто така да си тръгна, за да си снимам анорексички на модния подиум.

— Само от това ли ще си тръгнеш?

— Знаеш какво имам предвид.

Опитах пак една вечер, докато стояхме притиснати на моста „Сули“ и се взирахме в трепкащите светлинки на остров Сен Луи и осветените колони на „Нотр Дам“.

— Твоите служби те използват. Защо просто не ги напуснеш?

Усетих я как се стегна и направи половин крачка назад.

— Казах ти и преди — започна тя и ме погледна в очите. — Не става въпрос за службите. Става въпрос за моята страна. За моя народ.

Поклатих глава.

— Такива не ми минават. Мисля, че се опитваш да се съревноваваш с мъжете, които те обвиниха за убийството на Гил в Хонконг. Искаш да им покажеш, че си по-корава от тях, че не могат да те изместят.

— Защо гледаш на всичко толкова еднопланово? Да, имам лични причини да остана. Намесено е достойнството ми, добре, признавам си. Но защо не приемеш, че имам и други причини?

— Защото…

— Аз ще ти кажа. Защото никога не си бил свързан с нещо по-важно от теб самия. Не вярваш в нищо. Затова не можеш да си представиш, че другите хора не са такива. За теб аз съм заслепена или лъжа, или съм наивна.

Усетих как лицето ми пламна.

— Разбирам безкористните ти причини по-добре, отколкото си мислиш. Знам също така, че колкото по-отдадена ставаш на службите или на родината си, толкова по-празна ще се почувстваш, когато осъзнаеш, че любовта ти е била несподелена. И толкова по-предадена.

Помълчахме. Тя проговори първа.

— Не е задължително с всички да става така.

— Да познаваш някого, при когото е било различно?

Гледахме се в очите. Нейните бяха присвити, а ноздрите й — леко разширени от тежкото й дишане. Така беше при нас. Преминавахме от блаженство и хармония към гняв и обвинения бързо и рязко, както се извиваха тропическите бури. Хубавото, което правеше цялото положение поносимо, беше, че лошото време се оправяше също така внезапно и оставяше прекрасна следа.

— И освен това — добавих — съм свързан с нещо по-голямо от мен самия, свързан съм с теб.

Погледът й омекна. Притисна се към мен и ме целуна. Аз извърнах глава, все още раздразнен, то тя се пресегна и я обърна пак към себе си. Съпротивлявах се още известно време, малко проформа, накрая се предадох.

Постояхме така още около минута и целувките ни се разгорещиха. Усещах гърдите й, топлината на кожата й и изведнъж ми се прииска ужасно да останем сами.

Тя откъсна устни от моите и закачи колана ми с показалеца си.

— Да отидем в твоя апартамент — каза. — Там ще ни е по-удобно да се караме.

Така и направихме. И всичко беше отново прекрасно, до следващия път, когато бурята щеше да се повтори.

Но между редовното люшкане между тежки спорове и сладко одобряване, всичко между нас беше общо взето чудесно. Не съм се обвързвал с много жени, но от всички, с които съм го правил, Дилайла наистина разбираше най-добре и приемаше най-искрено това, което вече бях започнал да смятам за свое минало. Изненадващата сила на химията между нас и невероятността на романтичната връзка, до която тя доведе, беше истинско чудо за мен. Дилайла ме допускаше много дълбоко в себе си, до онази интимност на ума и тялото си, която от дълго време по навик бе свикнала да брани свирепо и която сега показваше пред мен бавно, внимателно и с примесена със страх надежда.

Усетих как и аз се отварям пред нея. Бях искрен, като й казах, че се привързвам. От толкова дълго бях сам, че се бях научил да мисля за себе си като за самотник, но постепенно и нетипично за мен представата ми за собствената ми личност започваше да включва и друг човек. Понякога това привързване ме плашеше и ми се струваше като бреме. Друг път ми изглеждаше като спасителна лодка или поне като спасителен пояс. И в двата случая си беше съвсем реално и се задълбочаваше.

Единственото нещо, което не бях споделил с Дилайла, беше, че от известно време получавах периодични… пристъпи на тревожност — това ми се струва най-точното им описание. От време на време така се увличах, докато четях книга в някое кафене, че забравях да вдигна очи, когато някой влизаше, или пък така потъвах в мислите си, докато се разхождах, че изведнъж осъзнавах как е изминала цяла минута, без да проверя какво има зад гърба ми. В такива мигове ме обземаше ужас, чувство, подобно на това, което изпитваме, когато без да искаме, потеглим на червено с пълна скорост и по някакво чудо успеем да преминем кръстовището невредими. Човек си казва, че всичко е добре, щом свършва добре, но въпреки това знае, че е сгафил, че някой идващ отляво камион е можел да го отнесе или пък е можел да сгази млада майка, която пристъпва от тротоара на платното, или пък да му се случи някоя друга ужасия. Мозъкът ти крещи с пълна сила: Как можа да постъпиш толкова необмислено? Да не искаш да умреш?

Бях свикнал да живея в страх и за него винаги имаше основателна причина, обикновено някой се опитваше да ме убие. Сега, след като причините за този страх се отдалечаваха, а той самият намаляваше, на негово място се настаняваше тревожност. Нима от толкова дълго време се страхувах, че се нуждаех от страха, за да бъда във форма?

Започнах да правя дълги разходки през нощта, колкото по-пусти бяха улиците — толкова по-добре. Имаше един район в Осемнайсети арондисман, край Барбес, наричаха го „Ла Гут д’Ор“ — него харесвах най-много. Беше пълен с опожарени от хулигани шасита на коли, населяваха го дилъри на наркотици, просяци и нелегални имигранти от Магреб, там беше опасно и миришеше на отчаяние, а това ме държеше нащрек. Жителите на квартала ме зяпаха, докато се разхождах край тях, и не знаеха какво да мислят за мен. Намирах се във Франция, но имах японски черти; бях облечен като обикновен гражданин, но изобщо не приличах на такъв. По принцип не ме закачаха, като изключим спорадичните предложения да си купя наркотици.

Веднъж висок мароканец с бръсната глава и уши, провиснали от множество обеци, тръгна след мен. Спокойно се обърнах към него и двамата му приятели, които крачеха малко по-назад, за да им покажа, че съм наясно с присъствието им, и да им дам да разберат, че не се страхувам, не съм глупак, нито пък ще им се дам лесно. Той взе предупредителния ми поглед за подкана и подвикна след мен на френски с тежък марокански акцент:

— Какво правиш тук, бе човек? Искаш да си купиш нещо ли? Ще ти помогна. Какво искаш?

Огледах се, за да се уверя, че няма и друго подкрепление, след това спрях и се обърнах към него.

— Бъркаш ме с някого — отвърнах му на френски.

Но той продължи да върви към мен. Може би беше прекалено глупав, за да разчете правилно сигналите ми. Или пък беше решил да ме разгледа по-отблизо, да разбере защо външността ми не се връзва с поведението, отказваше просто да свие рамене и да си продължи по пътя.

— Не, бе човек — каза. — Чакай. Искам да помогна.

Приятелите му започваха да ме наобикалят и да напредват по фланговете. Усетих прилив на адреналин във вените си и направо се надрусах от него. Отново проверих какво става зад гърба ми. Беше чисто.

Знаех, че всичко ще свърши бързо. Един, може би два въпроса, за да ме разсее и да ме накара да се чувствам уязвим; силен удар, за да ме събори и да даде сигнал на приятелите си да се присъединят; весело ритане на множество крака; след това щяха да ми вземат портфейла, часовника и всичко, което повече нямаше да ми трябва.

— Всичко е наред — каза той и се приближи. — Знам, че си дошъл тук да търсиш нещо. Искам…

За повечето хора е трудно да вършат две неща едновременно, като да завършат изречение и да избегнат удар с пета в носа. Затова без усилие го повалих още преди да изкаже мисълта си. Не беше особено трудно, но и ситуацията беше проста и нямаше нужда от нищо специално. Трябваше само да го разконцентрирам и да му наруша равновесието. Което и направих.

Пристъпих към него, сграбчих го с дясната ръка здраво за гърлото, а с десния си крак го ритнах по краката. Но тъй като го стисках за шията и наместо килим имаше асфалт, хватката заприлича на класическо осото-гари, или голям външен мах с крак, какъвто бях правил хиляди пъти, докато бях в „Кодокан“. Основно движение, но все още едно от любимите ми.

За част от секундата господин помагачът застана хоризонтално. След това се строполи надолу, подпомогнат от натиска, който упражнявах върху врата му. Тилът му се разби на асфалта със силен звук, като от ударена в маса книга.

Стиснах сгъваемия нож, който държах в предния си джоб, и се огледах. Беше все още чисто. Направих крачка към двете приятелчета, които бяха замръзнали на място.

— Все още ли искате да ми помогнете? — попитах със спокоен глас.

— Не, човече — отвърна единият, вдигнал умолително ръце. И двамата започнаха да отстъпват. — Споко, бе човек.

На другия ден прегледах вестниците и не намерих нищо за убийство в „Ла Гут“. Главата на господин помагача трябва да е била доста твърда. Единственият недостатък на цялата работа според мен беше, че от предпазливост трябваше за известно време да стоя далеч от там.

Но имаше и други подобни места и аз продължих да ги обикалям по тъмни доби. Но нощните разходки не ми помагаха много. Ситуационното заставане нащрек срещу потенциално улично престъпление беше едно, а трескавата върхова готовност, необходима, за да надвиеш професионалисти, опитващи се нагло, безстрастно, целенасочено и методично да ти отнемат живота, беше съвсем друго. Ако си пристрастен към второто, какъвто може би беше случаят с мен, първото не е нищо повече от някоя спорадична доза метадон пред лицето на дългогодишна хероинова пристрастеност.

Колкото повече връзката ми с Дилайла се задълбочаваше и аз се отдалечавах от начина на мислене, необходим за оцеляването на наемния убиец, толкова повече онази част от мен, която беше привързана към опасностите и която ме бе спасила в джунглите на Виетнам, а после и в многобройните градски джунгли, не харесваше какво се случва. Убиецът в мен, човекът с леденото самосъзнание, готов да свърши всичко възложено му, се чувстваше изтласкан, разжалван. Но какво можех да направя? Не знаех как да го прилаская, не знаех дали това е възможно. Знаех само, че той е смъртоносно опасен, по-опасен от тези, които познавах, и способен на почти всичко, което според него оцеляването му изисква. Усещах как си търси причина, повод, извинение да се надигне и да ме изхвърли от сегашния ми живот.

Заради някой, който има нужда от него. Някой в опасност. Като Докс.