Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (39)

38.

Часът пик обърка плановете ми и стигнах на площад „Ледсеплейн“ чак в шест и трийсет. Надявах се, че Хилгър, който знаеше, че утре ще има възможност да опита пак, се е отказал. Но имах предчувствие, че ще постои там още малко. Убийството на Боземан беше важно и той би искал да приключи с него колкото се може по-бързо, за да си завърши операцията.

Големият въпрос беше не дали, а къде. Отново се поставих на негово място.

Няма нужда смъртта да изглежда естествена. Един куршум в тила или нож в черния дроб ще свършат идеална работа, стига да е сам пред пътната врата.

Но нямаше как да го чака точно пред пътната врата. Имаше прекалено много къщи и минувачи. Щеше да е прекалено подозрително. В края на улицата? Също проблем. Може да изпусне жертвата.

Вонделпарк беше идеален. Беше голям, тъмен и предлагаше много храсти и дървета, сред които да се скрие. Може да виси там с часове, като през цялото време има прекрасен изглед към дома на Боземан. Ако разполагаше със снайпер, трябваше му само добра видимост. С пистолет може да изпусне жертвата, ако стреля от оградата на парка. Ако пък искаше да го извърши с нож, проблемът беше как ще стигне от парка до вратата на Боземан, преди той да влезе. Ако тича, ще му трябват деветдесет секунди, много повече от времето, необходимо на човек да си отключи вратата.

Освен ако, разбира се, някой не е счупил ключалката.

Това беше. Ето как щеше да го направи. Дори да си с пушка, пак трябва да накараш жертвата да забави ход, необходимо ти е и малко време, за да се прицелиш.

Паркирах и тръгнах нататък, като нахлупих ниско вълнената си шапка надолу и вдигнах яката на палтото, за да скрие ушите ми.

Вървях по улица „Овертоом“, мислех да вляза в парка от „Ван Барлестраат“, от северозападната страна на източния квадрант. Мястото беше достатъчно далече от жилището на Боземан. Това щеше да увеличи до максимум шансовете ми да зърна Хилгър, докато той се взира да види Боземан и преди да има възможност да ме забележи.

Струваше ми се логично, но изведнъж реших, че не е правилно. Ледената ми същност не хареса плана и се опитваше да ми обясни защо.

Внезапно проумях. Бях приел за даденост, че Хилгър ще е там. Защо при целия му опит и той ще стигне до същите очевидни заключения като моите? Да, при всички положения е развалил ключалката на Боземан. Но след това сигурно ще следи какво става пред вратата по някакъв друг начин, от друго място в парка, където ще може да ми направи засада и на мен.

Помислих малко. Ами ако има още един човек? Съмнявах се, че са му останали хора. В първия ни телефонен разговор Докс каза, че са били четирима. След Ню Йорк и Сингапур беше останал само Хилгър.

Може би бе поставил камера? Достатъчно му беше да я закрепи с магнит, дори само със самозалепваща се лента на оградата. И след това може да чака където си поиска. Може да се настани на „Ван Барлестраат“, защото знае, че ще дойда от тази посока, за да го хвана. Ще легне ниско на земята, с вдигнато дуло на пистолета и просто ще чака.

Смених посоката и влязох в парка от „Стадхоудерскаде“, от източната страна. Минах през портата, излязох от пътеката и се шмугнах в една редица дървета. Приклекнах и зачаках очите ми да се адаптират към тъмнината. Около мен имаше няколко души с чадъри, но всички те бързаха, защото валеше, най-вероятно се прибираха от работа вкъщи. Никъде не видях някой просто да се размотава.

Придвижвах се бавно през дърветата по североизточния ръб на парка, през цялото време бях на лакти и колене, лицето ми беше на два сантиметра от подгизналата земя. Беше като завръщане у дома. Спирах често, за да огледам какво става около мен. Няколко велосипедисти минаха по пътеката вляво, друго движение нямаше.

Сто метра по-навътре спрях. Точно пред мен имаше група дървета, близо едно друго. Точно на това място бих се причакал. Пропълзях по-близо. Там беше, в основата на най-дебелото дърво. Лежеше проснат на земята. Хилгър.

Чаках и го наблюдавах. Беше от източната страна на дървото, беше се скрил зад него от всички, които идваха от запад. Точно както бях предвидил, чакаше мен. Само че аз и моята ледена същност направихме една стъпка повече от него.

В тъмното ми беше трудно да видя добре, но ми се стори, че държи пистолет в дясната си ръка. Вляво от него нещо периодично просветваше. Малък монитор, може би на мобилен телефон. Бях прав и за камерата, което означаваше, че с него няма никой.

Бавно и много внимателно го заобиколих изотзад и тогава започнах постепенно да се приближавам. Дъждът заглушаваше звуците, но нямах нужда от него. Ако трябва да посоча едно нещо, което тялото ми беше научило и никога нямаше да забрави, това беше тихото придвижване в калта. Хилгър ми каза, че се е бил в пустинята. Много зле за него.

Дванайсет метра. Десет. Не беше трудно да се превъзбудя в мига на убийството и затова се заставих да остана спокоен и стабилен.

— Не мърдай! — чух заповед зад себе си.

Беше гласът на Хилгър. Замръзнах и дори не се опитах да се обърна. Човекът на земята пред мен не помръдваше.

— Много бавно остави оръжието на земята далеч от теб. После вдигни високо ръце с разперени пръсти.

Направих каквото ми нареди, след това хвърлих един поглед назад. Видях само силует с пистолет на три метра от мен. Дулото беше ненормално дълго. Осъзнах, че има заглушител. Както ме държеше на мушка, ми бе прекалено далече, за да му скоча. Ако стреля в торса ми, „драконовата кожа“ щеше да ме спаси. Но ако се прицели по-нагоре или по-надолу, с мен е свършено.

— Кой е човекът на земята? — попитах. Опитвах се да го ангажирам в разговор, за да видя дали няма да ми се отвори възможност.

— Нямам представа.

— Убил си човек само за да си осигуриш прикритие?

Чух го как се изсмя.

— Ама свърши работа, нали?

Не можех да го отрека.

— Ще ми опяваш ли за това? — каза. — А ти колко души уби миналата седмица?

— Аз нямах избор.

Той пак се изсмя и аз усетих как дълбоко в мен бавно припламва гняв. Не беше се помръднал, за да ме претърси, вероятно защото се притесняваше да се приближи прекалено след случката в Сайгон. У мен беше ножът, който Боаз ми даде, държах го в предния джоб. Ако скочех към него, вероятно щях да успея да го разтворя, докато се опитва да ме застреля. Може да умра, но ще завлека и него заедно с мен в ада.

Направи го. Направи го.

Говореше ледената ми същност.

Не. Има по-добър начин.

Трябваше да му отвлека вниманието. Това щеше да ми е достатъчно. Нещо, с което да си спечеля няколко допълнителни секунди.

— Кажи къде е Докс? — попита той и аз осъзнах, че това е моят момент. Той не знаеше колко е пострадал едрият снайперист. Мислеше, че е с мен тук.

— Той е при Боземан — отвърнах. — Боземан го пусна при контейнера. Обезвреди бомбата.

Настъпи секунда мълчание, докато мозъкът му се бореше да асимилира новата информация колко много знам. Боземан, контейнерът, бомбата, обезвредена… доста данни трябваше да преработи. Трябваше да мисли, а това го разсейваше.

— Лъжеш — процеди.

Този път аз се изсмях.

— Прав си. Искаш да знаеш къде е ли? Докс, застреляй го.

Хилгър беше прекарал достатъчно дълго време в армията и беше достатъчно запознат със смъртоносните умения на Докс, затова командата „застреляй го“ му подейства почти като на кучето на Павлов. В мозъка му виеха сирени: „Рейн трябва да има предавател, Докс е близо със снайпер, къде има видимост, къде се цели…“

Завъртях се и се хвърлих върху него. Бях на метър и половина, когато първият куршум се заби в гърдите ми. Сякаш се бях блъснал в дърво, в дробовете ми не остана никакъв въздух. Той изстреля още два, все в торса ми и тогава аз хванах оръжието му с две ръце. Дръпнах силно вляво и така завлякох дулото в негово дясно. Той се завъртя, за да не му счупя китката, и изстреля още два куршума настрани. Сборичкахме се за пистолета.

Не можех да си поема дъх. Чувствах се все едно са ме ритнали три коня. Хилгър заби коляно в слабините ми и болката се разля нагоре по корема. Държах дългия заглушител и го бутах назад и нагоре към дясното рамо на Хилгър. Той не можеше да го избегне, не искаше и да го пусне. Китката му изпращя. Той извика от болка и успях да му отскубна пистолета.

Направих крачка назад и с последни сили го ритнах странично в коляното. Той изкрещя и падна. Аз се строполих на колене на около метър от него и докато се опитвах да овладея пистолета, се мъчех да вдишам…

Загубих контрол над оръжието и го изпуснах в калта. Лицето на Хилгър беше изкривено от болка. Лявата му ръка се бореше с токата на колана му. Спомних си Сайгон. Нож на колана.

Разбира се, че нямаше резервен пистолет в себе си, бях го видял в ръцете на мъртвеца при дърветата.

Дишай, дишай…

Заопипвах земята за пистолета. Не можех да го намеря. Периферното ми зрение се замъгляваше.

Хилгър се справи с токата си и изведнъж в ръката му се появи острие.

Стиснах зъби и с цялата останала ми сила се опитах да поема въздух в дробовете си. Не стана. Малки червени точици затанцуваха пред очите ми. Фалшивата ми команда към Докс беше разконцентрирала Хилгър достатъчно, за да не намери време да се фокусира и да ме застреля в главата или в таза, но куршумите ме удариха, макар и през „драконовата кожа“, като чукове и предизвикаха спазъм в диафрагмата ми. А коляното в слабините ми направи нещата още по-лоши. Мозъкът ми не получаваше кислород и започваше да угасва.

Хилгър се плъзна към мен с нож в лявата ръка, лявото му рамо риеше калта. Той се придърпваше напред като ранено влечуго.

Потърках трескаво диафрагмата си. С тихо просвирване малка въздушна струя си проправи път към дробовете ми.

Хилгър замахна с ножа. Аз се строполих далече от него по гръб и краката ми застанаха между двама ни. Продължавах да разтривам диафрагмата, опитвах се да я освободя от спазъма. Още малко въздух се стрелна през гърлото ми, като затворник, бягащ през минно поле.

Той пак замахна. Острието се вряза в обувката ми. Успях леко да си поема дъх. Хилгър извика и пак замахна. И пак уцели обувката ми.

Поставих ръцете си на земята, за да се изтегля далеч от него и пръстите на десницата ми напипаха студен метал. Пистолетът. Грабнах го, ритнах с крака във въздуха, за да си спечеля безценен половин метър разстояние, след това вдигнах оръжието с дясната ръка напред, а с лявата продължавах да масажирам корема си. Поех още малко въздух. После още веднъж. Червените точици изчезнаха, периферното ми зрение се просветли.

Хилгър видя пистолета и осъзна, че не може да ме достигне. Тялото му се отпусна и той хвърли ножа в калта.

Седяхме така и никой от нас не можеше да помръдне. След няколко секунди Хилгър се изсмя.

— Май все пак си недосегаем за куршумите — подхвърли. — Бронежилетка, нали?

Не отговорих. Все още се опитвах да си възстановя дишането.

Седяхме така почти минута, никой от двамата не можеше да помръдне. Когато вече можех да говоря, свалих оръжието надолу.

— Кажи как да обезвредим бомбата.

Той се усмихна.

— Значи още не сте я обезвредили. Излъга ме.

— Не знам. Работи се по нея. Кажи ми и ще те оставя жив.

Той се изсмя.

Помислих дали да не звънна на Боаз. Но без съдействието на Хилгър с нищо не можех да му помогна. А и едно телефонно обаждане може да го разсее в деликатен момент. По-добре да изчакам.

— За кого работиш? — попитах. — „Ал Кайда“? „Хамас“? „Хизбула“?

Той отново се изсмя.

— Какво? — попитах.

— Работя за страната си.

— Не те разбирам.

Хилгър въздъхна.

— Някой трябва да лиши враговете на Америка от финансиране, Рейн. Как страната ми да победи радикалния ислям, като в същото време му налива пари?

— Какво общо има това с Ротердам?

— Много общо. Пристрастеността на Америка към петрола е болест, която я убива. За бога, американците са по-склонни да пратят момчетата си на война, отколкото да пътуват по няколко в една кола за работа. С Конгреса е още по-зле. Тези идиоти на практика предлагат на данъкоплатците сто долара награда, ако купуват повече бензин — дават на пристрастените още пари за доза, още пари, които отиват у моллите и саудитците, нашите врагове.

— Значи Ротердам е ваксина.

— Да. Добре казано. Вдигаш цената на петрола достатъчно, за да намалее търсенето и да се създаде пазарна инициатива за алтернативи, но не чак толкова, че пациентът да изпадне в шока на икономическата депресия. Срамота е, че пациентът няма разума или волята да се ваксинира чрез данъка върху въглеродния диоксид, но отрицанието е същността на пристрастяването и не променя факта, че пациентът отчаяно се нуждае от помощ.

— Ами „Бритиш Петролиум“? Заливът Прудхоу?

Той ме погледна.

— Откъде знаеш за това?

— Има ли значение?

Настъпи мълчание и аз реших, че ще откаже да говори. Но му бях казал, че може и да го оставя жив. Колкото и да си корав, в екстремни ситуации и една капка надежда може да разцъфне без много усилия в цял мираж на спасението.

— В залива Прудхоу тествахме новото лекарство — заговори той. — От една страна, беше провал, защото не постигна желания ефект. Но също така беше и успех, защото показа, че за да оздравее пациентът, имаме нужда от по-висока доза. Имахме и други възможности, сред които Рас Танура и Саудитска Арабия. Но…

— Но ти имаш верен човек, който да ти осигури достъп в Ротердам. Боземан.

— Точно така. И исках да сведа жертвите до минимум. Планът на ротердамските рафинерии е идеален за тази цел.

— Значи когато рафинериите в Ротердам спрат да работят…

— Точно така. Цената на петрола ще скочи, търсенето ще намалее и аз лично щях да ускоря настъпването на постпетролната ера в световната икономика, без ОПЕК. Разбираш ли? Осъзнаваш ли какъв е залогът? Живеем в пагубно време. Воюваме с нов вид враг, който не може да бъде спрян. Как да го победим? Да станем като него?

— Нима не си станал вече?

— Не казах „да стана“, а „да станем“. Някой трябва да направи каквото е необходимо, Рейн. Някой трябва да живее в сенките, за да може другите да се радват на светлината. Някой трябва да извърши грях, за да могат останалите да се радват на невинността си. Ако не разбираш аргументите ми, давай, застреляй ме. Направи единственото нещо, в което си добър. Ти ме победи. Спечели. Отново.

Не казах нищо. „Единственото нещо, в което си добър.“ Глупаво беше, но думите му ме прерязаха.

— Но ми позволи едно последно желание — добави той. — Нека се обадя на сестра ми. Тя е единствената, с която искам да се сбогувам. Или дребната милост противоречи на твоя кодекс на убиец?

Гледах го през мерника на пистолета, който сочеше право в челото му. Мислех си как нищо не ми струва да придвижа пръста си назад, колко лесно се отнема живот.

За мен винаги е било лесно. Това, което от останалите изискваше огромен кураж, страх, разкаяние и преглътнато отвращение, аз просто… го правех. И продължавах да го правя. Винаги има някаква причина. А ако няма, си я измислях.

— Мобилният ми телефон е ей там — посочи той с глава към мъртвия в дърветата. — Коляното ми е счупено, не мога да стигна до него. Би ли ми дал твоя? Моля те?

Какво значение имаше? Дребна милост, както той каза. Извадих мобилния си и го хвърлих към него.

— Благодаря ти — кимна Хилгър. Направи гримаса и го отвори със здравата си ръка.

Ако исках да спра, трябваше да намеря начин, време и място да го направя. Трябваше да взема решение да спра. Това решение носеше рискове, така е. Но пък отваряше нови възможности.

Може би точно това имаше предвид Дилайла, когато ми говореше за избора, че мога да направя правилен избор.

Хилгър се подпираше на левия си лакът и въвеждаше номера на сестра си с левия си палец. Не ми беше удобно да слушам какво ще й каже.

Да, това беше моментът. От толкова отдавна си повтарях, че нямам избор, че рефлексите ми за избор са атрофирали. Но можех да ги събудя отново. Можех да го оставя жив. Като си тръгна, ще докажа, че с Докс не сме заплаха за него. Той няма да има мотив да ни преследва.

Звучеше логично. Можех да го направя. От мен зависеше. Изборът беше мой. Всичко изглеждаше възможно. Хиляди нови решения. Мислех си как ще кажа на Дилайла, че е била права, и колко много означава за мен доверието й, как ми е помогнала с него. Ще й кажа…

Телефонът! Не се обажда на сестра си, детонира бомбата!

Без повече да се замислям, вдигнах пистолета и стрелях в лицето му. После още веднъж. Общо три пъти. Той подскочи, потрепери и изпусна телефона.

Седях като окаменял във внезапно настъпилата тишина. Дъждът барабанеше силно по ръцете и раменете ми. Пипало от дим се протягаше срамежливо във въздуха през дулото на пистолета.

Станах и си прибрах телефона. Погледнах екрана. Кодът за достъп, след това 1, кодът на Америка, 212, кодът на Ню Йорк и още шест цифри. Господи, оставала му е само една цифра.

А дали така детонираше бомбата? Или наистина…

Нямаше значение. Доколкото ми беше известно, Боаз беше бръкнал до лактите в бомбата точно в този момент. Ако Хилгър я беше взривил, Боаз щеше да е мъртъв. Дори и да грешах, нямах избор.

Дъждът заваля още по-силно. И през ехото на неговите проклети барабани ми се стори, че чух шепот, едновременно познат и далечен.

Нямаш избор.

Стоях там на студа, в тъмното, под дъжда. На някакво ниво си бях давал сметка за опасностите, които крие едно негово позвъняване. Но въпреки това му позволих да го направи. Защото, когато телефонът попадне в ръцете му…

Нямаш избор.

Мобилният ми иззвъня. Погледнах дисплея, търсеше ме Боаз. Обадих се.

— Добре ли си? — попитах.

— Чу ли гърмеж?

— Не, не съм. Но не съм слушал внимателно.

Той се засмя.

— Има едно просто правило. Ако няма гърмеж, значи новините са добри.

— Обезвредил си я?

— Обезвредих я и я направих напълно неизползваема. Трябват ни специалисти за радиоактивния материал. Има си правила, по които трябва да се изхвърли, но това е нечия друга грижа.

Тръгнах към колата. Господи, не знаех, че съм ударен на толкова много места.

— Чия? — попитах.

— Да кажем, че господин Боземан има голямо желание никой никога да не научи за този инцидент. А моята организация ще се радва да се сдобие със свой човек от управата на ротердамското пристанище. Очертава се едно великолепно приятелство.

— Ще вкараш организацията си в цялата работа?

— Разбира се. При такива резултати, малко — как го наричате вие, частпром? — лесно ще ми бъде простено. Но стига за мен. Чувствам такова облекчение, че не излетях във въздуха на милиони парчета, та забравих да те питам за Хилгър.

— Мъртъв е.

— Как стана?

— А ти как мислиш? С куршуми.

— А ти добре ли си? Нали не си ранен и не си в опасност?

— Добре съм.

— Фантастично! Нафтали ще е толкова доволен, че може пак да проговори. Надяваше се лично да го направи, но е голямо момче, ще разбере, че най-важното сега е, че е станало.

— Къде сте?

— Във влака, връщаме се към Амстердам. Да пийнем по бира. Да си поговорим, да се отпуснем.

— Аз… имам много тревоги на главата.

— Глупости. Никой не трябва да остава сам след подобно нещо. Освен това си с нашата кола и с лъскавите ни играчки. Трябва да ни ги върнеш, иначе ще загазим.

Опитах се да се усмихна, но ме заболя.

— Да се срещнем на гарата да ти дам ключовете. Но няма да остана много.

Паркирах близо до централната гара, взех си чантата от багажника и заключих колата. Докато минавах покрай един канал, хвърлих пистолета на Хилгър във водата. Пистолета „Хеклер и Кох“ бях оставил в парка. Нямах време да го търся в калта, но всичко беше наред. Дори не съм стрелял с него, а щом ми го беше дал Боаз, значи е стерилен.

Срещнах ги на гарата, слизаха по стълбите от перона на ротердамския влак. Нафтали ми стисна ръката.

— Задължен съм ви, господин Рейн — каза той.

— Не, не си. Ти ми пазеше гърба. Това е достатъчно.

Той поклати глава.

— Знам, че брат ми е бил пратен да ви убие. Радвам се, че не е успял.

— Да, аз също — отвърнах и Нафтали изненадващо се усмихна.

— Казах ти, че ще е развълнуван — обади се Боаз.

Засмях се тихо и веднага направих гримаса. Гърдите ме боляха, сякаш бях спрял влака с тях.

— Къде отиваш сега? — попита Боаз. — При Дилайла?

Не можех да го заблудя, дори и да исках.

— Да.

— Не съм й се обадил, да знаеш. След Сингапур. Оставих тази работа на теб.

— Искаш ли да отида при нея? — попитах и му подадох ключовете. — Или искаш да стоим тук и да си говорим?

Той се засмя. Обясних за пистолета и къде могат да си намерят колата, след това отидох до гишето да проверя влаковете за Париж.

Имаше един, който тръгваше в девет и пристигаше на Гар дю Нор в Париж в един през нощта. Купих си билет и тръгнах към перона. Точно преди да се кача, се обадих на Канезаки от обществен телефон.

— Как е той? — попитах.

— Ще се оправи. Има доста натъртвания, няколко счупени ребра и ужасно изгаряне.

Да, и моята кожа гореше. Бях толкова погълнат от другото, че досега не бях забелязал.

— Добре.

— Ами ти? — попита той. — Успя ли…?

— Беше прав за всичко. Свършихме това, за което бяхме дошли, включително и обезвреждането на нашия приятел. Ще ти изпратя подробностите по интернет. Но можеш да се свържеш с израелците на мобилните им телефони още сега.

— Може.

— Справи се добре, Том.

— Ти също.

— Е, няма ненаказано добро. Ще поддържаме връзка.

— Надявам се.

Седнах на мястото се във влака и след пет минути потеглихме. Целият бях мокър от пълзенето през Вонделпарк и треперех от студ, гърдите ме боляха. Исках само да отида на топло и сухо място и да поспя.

Опрях глава на стъклото. Когато светлините на града изчезнаха зад мен и навън стана по-тъмно, отражението ми се появи в стъклото.

От толкова време се питах дали имам избор и непрекъснато си отговарях с „не“. Но може би по-важният въпрос беше защо нямах избор. Защо винаги се поставях в положение, в което нямах друга алтернатива, освен да убивам.

Какво беше казал Хенри Форд? „Можете да имате всички цветове коли, стига да са черни.“

Стори ми се че чух гласа на ледената си същност: Можеш да направиш всеки избор, който поискаш, стига да е мой.

Може би. Но бях направил поне един правилен избор, в Ню Йорк, когато тръгнах след приятеля на Мидори. И може би точно в момента правех още един, като отивах при Дилайла.

Спомних си онези две малки думи, които ми беше казала, на които аз не отговорих. Ще измисля нещо, може дори да е онова, което тя нарече „традиционен отговор“, макар че дори мисълта за него ме плашеше. Бях й казал, че имам нужда от нея, за да намеря пътя обратно, и докато се взирах в призрачното отражение в прозореца, разбирах, че наистина имам нужда от нея, че без нея щях просто да се предам на ледената си същност. Щеше да е много лесно. Част от мене дори го искаше.

Но имаше нещо, което исках повече. А с Дилайла…

Точно това беше тайната. С Дилайла.

Ледената ми същност беше самотна душа. Защо се борех с нея сам? Тя точно това искаше, самата същност на борбата се превръщаше в нейна победа. Но аз имах съюзници, сред тях най-важният беше Дилайла. Може би ако успеех да проявявам по-малко глупост и да започна да приемам помощта, която ми предлагаха, ще съумея да обърна резултата в моя полза.

Нямаше нужда да убивам ледената си същност. Дори нямаше нужда да се боря с нея. Просто трябваше да развивам себе си, така че тя да става по-малка част от мен.

Не знаех как точно ще стане това и бях прекалено уморен, за да го измисля точно в този момент. Но не се налагаше да го измислям сам. Това беше важното.

Затворих очи. Отражението все още си беше там, на прозореца. Но аз не го виждах. А засега това беше достатъчно.