Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (27)

26.

Хилгър седеше на пристана, от двете му страни бяха Панчо и Гътри. Бяха акостирали в Сингапур предния ден и сега се намираха в яхтклуба на републиката. Минаваше един през нощта, но още беше горещо и влажно. Всички останали седемдесет яхти около тях бяха притихнали, люлееха се на морските вълни нагоре и надолу, сякаш дишаха в съня си.

Демеер им се бе обадил преди петнайсет минути, малко преди дванайсет на обяд нюйоркско време. Беше забелязал Рейн край апартамента на улица „Мот“. Никаква изненада. Знаеха, че Рейн е в Ню Йорк от влизането му във форума, точно както знаеха, че преди това е бил в Калифорния, а в самото начало — в Париж. Дотук — добре.

Ачинели се бе появил пет минути по-късно. Демеер им съобщи, че Рейн е влязъл след него във входа и всички знаеха какво означава това — че човекът е мъртъв. Демеер се канеше да пресрещне Рейн и да го убие, когато излиза от сградата. Каза им, че веднага след това ще се обади, и затвори.

Това стана преди петнайсет минути, много дълги петнайсет минути. Хилгър си представи последователността на събитията: Демеер се обади точно когато Рейн влезе във входа. Щеше да се забави вътре най-много пет минути. Демеер нямаше да се бави, когато той излезе, щеше веднага да го доближи и да го убие. Една минута, за да се върне до вана, да се изтегли и да им се обади няколко пресечки по-нататък. Нямаше как това да отнеме повече от десет минути.

Минаха още петнайсет. Всички мълчаха. Хилгър си помисли да се обади на Демеер, но не искаше да рискува. Демеер сигурно е прочистил мобилния си телефон, преди да тръгне. Ако нещо му се случи и Хилгър му звънне, обаждането ще остане в регистъра на апарата. Не че някой можеше да направи нещо с номера, но въпреки това не смяташе да поема такъв риск. Ако Демеер беше в състояние да се обади, щеше вече да го е направил.

Хилгър се обърна към Панчо.

— Можеш ли през сателита да влезеш на честотата на нюйоркската полиция?

Панчо кимна.

— Ще ми отнеме малко време, но — да.

— Добре. Да видим дали така няма да научим нещо.

Панчо изчезна. Гътри и Хилгър отново потънаха в мълчание.

След десет минути мексиканецът се върна. Хилгър разбра какво се е случило по положението на челюстта му, още преди да е казал и дума.

— Има убийство на улица „Мот“ — обяви Панчо. — Жертвата няма документи за самоличност, наричат го Джон Доу, Бял мъж. Рус, на около трийсет и пет години.

Хилгър кимна, но не показа никакви емоции.

— Как? — попита и това беше единственият интерес, който прояви към нещо извън плана на операцията.

— Прерязано гърло — поясни Панчо.

Гътри поклати глава.

— По дяволите — изруга. — По дяволите.

Хилгър въздъхна. Никога не се разстройваше в подобни ситуации, никога. И преди беше губил хора и инстинктите и обучението му налагаха да не се поддава на мъката, да остави това за по-късно, когато се справи със ситуацията и задейства нов план. Хората му винаги са очаквали от него да ги ръководи, а да ръководиш, значи да се съсредоточиш върху проблема, а не върху чувствата си.

— Какво смяташ, че ще предприеме Рейн? — попита Панчо.

— Трудно е да се каже — отвърна Хилгър. — Но ще се обади. Все още държим приятелчето му.

— Мислиш ли, че е убил Ачинели преди Демеер?

Хилгър кимна.

— Така мисля. Прослушвай честотата на полицията и скоро ще разберем със сигурност.

— Какви пробойни ни създава тази ситуация? — намеси се Гътри. — Демеер е бил стерилен, нали?

— Нямам никакво съмнение в това — отсече Хилгър. — И дори някой да може да го свърже с име, то няма да е истинското му. А дори фалшивото име да представлява някаква следа… Рейн няма ресурси, за да се възползва от нея. Дори и да има, ние се движим много и не може да ни локализира. Ще останем в Сингапур само още един ден, след това потегляме. Оперативно стоим добре.

— Ако Ачинели е мъртъв — изтъкна Панчо, — нямаме нужда от Рейн. А щом нямаме нужда от Рейн, значи не ни трябва и Докс. Само една дума и веднага ще насоча яхтата съм островите Рау, ще му закача един камък и ще го хвърля през борда.

Гътри метна на мексиканеца гневен поглед, който Панчо се направи, че не вижда. Хилгър добре разбираше какво означава тази размяна на думи и погледи.

— Не — заяви той. — Още не. Първо искам да чуя какво има да ми каже Рейн.

— Ще се… ще се обадиш ли на съпругата на Демеер? — попита Гътри.

От четиримата само Демеер беше женен. За американка, Джоан Карчнър. Тя живееше с Демеер в Брюксел. Хилгър я беше виждал веднъж. Имаше живи очи. Привличането между двамата му се стори очевидно. Заради работата си Демеер често отсъстваше от дома си, но Хилгър никога не беше чувал да кръшка.

Не искаше да го споделя с другите, но преди да тръгне за Ню Йорк, Демеер му беше дал телефонен номер, на който да се свърже с Джоан.

— Никъде не смятам да ходя — бе казал с лека усмивка. — Но за всеки случай…

Сега Хилгър се чудеше дали не е предчувствал нещо.

Замисли се на кого би искал да се обадят, ако с него се случи нещо. На кого той самият би се обадил, ако знаеше, че краят му е неизбежен. Без съмнение на сестра си Сюзън. Тя беше омъжена и живееше в Ню Йорк, очакваше третото си дете. Всеки път, когато беше на Източния бряг, ходеше да види нея и семейството й. След като родителите им бяха покойници и нямаха други братя и сестри, тя беше единственият роднина, с когото поддържаше връзка. Както и двамата й синове, прекрасните му племенници, единствената надежда за бъдеще на семейството. Да. Ако знаеше, че всичко свършва и имаше време, щеше да си отиде спокоен, ако гласът на Сюзън е последният, който чуе. Кимна.

— Да. Ще се обадя на съпругата му.

Никой не помръдна. Нощната влага бе станала по-тежка, истинска плащеница от лепкава жега, която ги притискаше от всички страни.

— Демеер беше добър човек — поде Хилгър. — Толкова добър и надежден, колкото и останалите, с които съм имал привилегията да работя. И ние ще почетем паметта му, като завършим започнатото дело, за което той милееше достатъчно, че да стане част от него.

Панчо и Гътри кимнаха. Хилгър ги погледна и остана доволен, че се държат.

Господи, Рейн ще си плати. И този скапан Докс също. Двамата излязоха скъпо на Хилгър. В момента беше толкова разгневен, че се изкушаваше да разреши на Панчо това, за което го помоли — да изведе лодката в открито море и да хвърли Докс на акулите. Беше така ядосан, че щеше да остави Панчо и Докс сами преди това, като много добре знаеше как мексиканецът ще се възползва от ситуацията.

Но операцията беше на първо място, както винаги. Демеер бе предназначен да отиде в Амстердам и след като вече го нямаше, някой трябваше да го замести за финалния етап. Не му харесваше идеята да прати Панчо. Той беше способен, но силата му беше в мускулите, нямаше финеса на Демеер. За миг му се прииска да бе пратил Панчо в Ню Йорк. Но около него се носеше усещане за заплаха, което го правеше неподходящ за работата — Рейн щеше веднага да го разпознае. Демеер беше по-интелигентен, умееше добре да изненадва. Е, в случая не му свърши работа, но Хилгър нямаше да спечели нищо, ако продължи да зацикля върху случката.

Гътри… той определено беше добър и надежден. Но Хилгър го познаваше от не толкова отдавна, колкото останалите и не беше сигурен, че му има доверие за нещо толкова сложно и важно като етапа в Амстердам.

Май накрая щеше да се окаже, че сам трябва да отиде. Да, така щеше да е най-добре. Въпреки всичко операцията все още вървеше по план. Най-добре да я довърши лично.

Засега това означаваше да задържи Докс още малко.

Но само малко.