Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (23)

22.

Намерих две интернет кафенета и проверих форумите. И в двата нямаше нищо. След това, подведен от някакъв глупав импулс, пуснах в „Гугъл“ Ян Яник, велосипед, Пало Алто. Първият резултат беше заглавната страница на „Пало Алто Дейли Нюз“. Зловещ инцидент, пишеше в статията. Велосипед. Нощ. Дъжд. Трагедия. Яник оставя вдовица и две малки деца, момче и момиче, за които в тежкия миг ще се погрижат роднини.

Прочистих браузъра и потрих очи. Нямах избор, припомних си. Залогът беше Яник или Докс. Яник или Докс.

Спрях в ресторант на „Хюстън“ и „Лъдлоу“, който се казваше „Деликатесите на Кац“. Храната беше добра, но ядох, без да изпитвам нито глад, нито удоволствие, само за да заредя тялото си с енергия. Накрая отидох с колата до Грейт Нек и се регистрирах в „Андрю“. Там си взех най-горещата вана, която можех да изтърпя, опитвах се да сваря напрежението си и така да го извадя от себе си.

След това легнах на леглото изтощен, но ми беше невъзможно да заспя. Хиляди фрагментарни образи и гласове изникнаха в ума ми, всеки един от тях беше алчен демон, който гризеше мозъка ми. Изведнъж насред тази ментална какофония се открои един глас, този на Дилайла, който ми разказваше за избора, как той бил вътре в мен и ме правел човека, който съм. Хванах се за нейния глас, последвах го и той заглуши всички останали.

И тогава за втори път тази вечер очите ми се напълниха със сълзи, този път заради слабата и плашеща надежда, че може би Дилайла е права. Че колкото и да е невероятно, макар и без да искам, бях потвърдил правотата й. И след като мога да го направя веднъж, значи мога и втори път. И трети дори.

Можеш, казвах си отново и отново, устните ми произнасяха думите като молитва, като заклинание. Можеш. Можеш. И дишайки в ритъма на тази безмълвна мантра, стиснал я като своята последна и единствена надежда, най-накрая заспах.