Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (22)

21.

Поех обратно към Ню Йорк, като не спирах да мисля. Слънцето започваше да се спуска ниско над хоризонта. Дали да не остана в града? Познавах го по-добре от Лонг Айланд, но исках да съм близо до Ачинели, за да реагирам бързо, ако се отвори възможност.

Спрях на бензиностанция и в телефонния указател на обществения телефон намерих хотел на име „Андрю“. Намираше се в Грейт Нек — на равно разстояние от около осем километра от дома на Ачинели и от офиса му. Беше много подходящ. Обадих се на рецепцията, но не направих резервация. Сигурно и по-късно стаята щеше да е свободна, а аз се чувствам винаги по-спокоен, като не предоставям на врага информация за бъдещите ми местонахождения.

Реших да се върна в Ню Йорк. Там можех анонимно да проверя форумите, а и се съмнявах, че Ачинели ще излиза отново днес. Проверих трансмитера за всеки случай, но колата му си оставаше паркирана на „Хилдейл Лейн“.

Част от мислите ми се опитваха да отлетят при Докс, но аз не им позволявах. Нищо повече не можех да направя за него, вече правех каквото можех, а да си представям положението му беше потискащо. Имах нужда от съсредоточеност, за да продължа и да си свърша работата.

Дилайла. Мислите напираха и към нея. Започнах да си спомням за Бел Еър, и то със съжаление и копнеж. Поклатих глава, раздразнен от слабостта си. Остави, казах си. Забрави я. Съсредоточи се.

Потрих очи. Просто бях уморен, това беше всичко. Един добър сън и ще съм отново във форма. Първо проверка на форумите и след това всичко да върви на майната си, бях приключил за деня.

Влязох в града през тунела откъм Куинс. Не отивах никъде конкретно. Всяко интернет кафе щеше да ми свърши работа. Поех на юг по „Парк Авеню“, след това по „Бродуей“. Когато тръгнах на запад по Девета улица към Гринич Вилидж, осъзнах накъде съм се запътил. Към Мидори и Коичиро.

О, я стига, помислих си. Какви ги вършиш? Нямаш ли си достатъчно грижи на главата?

Да, но бях много близо. Стана ми ясно още в мига, в който пристъпих в мразовития Ню Джърси от летището „Нюарк“. Не че щях да й позвъня на вратата. Просто… щях да паркирам край нея, за малко. До апартамента й на улица „Кристофър“. Дори няма да слизам от колата. Само ще си седя и ще мисля, ще почувствам какво е да съм близо до сина си. Не е кой знае какво, нали? Хората вършат и по-странни неща. Ходят на гробищата, коленичат пред паметниците, украсяват земята над костите с цветя. Защо, ако не за да осъществят някаква бегла връзка с бягащите сенки от миналото? Това щеше да е същото. Само за малко. За да се почувствам близо. Да си припомня отново онзи кратък безвъзвратно загубен миг, в който държах детето в ръцете си.

Видях свободно място на изток от „Уейвърли“ и реших, че е предзнаменование. Паркирах колата и нагласих страничното огледало така, че да виждам апартамента й в седемнайсететажната сграда отпреди Втората световна война на една пресечка зад мен. И последния път, когато идвах тук, също беше толкова студено. Спомних си всичко от тогава. Всяка дума.

„Когато порасне, ще му кажа, че си мъртъв. Така или иначе това възнамерявах да сторя. А ти наистина си мъртъв. Наистина.“

А дали вече е пораснал достатъчно? Дали вече му е казала, че бащата, който сега се намираше на сто метра от него, е умрял преди той да се роди и никога не е съществувал за сина си?

Въздъхнах. Исках да мисля за Коичиро, не за Мидори. Спомних си изречение, което бях прочел някъде: „Забравяш какво искаш да си спомняш и си спомняш това, което искаш да забравиш.“

Какви ги вършех, по дяволите? Скоро щеше да се стъмни. Бях уморен, а исках да стана утре призори, в случай че Ачинели има навика да се буди рано. Трябва да вървя.

Но останах още няколко минути, за да наблюдавам сградата и прозорците, които знаех, че са нейни. Исках да изтрия миналото с гума и да променя настоящето. Само няколко детайла, няколко различни решения и вероятно сега щях да мога да мина покрай портиера, да му кажа кой съм, да нося подарък под мишница и да знам, че синът ми и майка му ме очакват с нетърпение.

Хвърлих поглед към екрана на айфона. Колата на Ачинели не беше помръднала. Добре, време беше да вървя. Да проверя форумите, да хапна набързо и да лягам да спя.

Вдигнах поглед и видях двама души да вървят към мен от другата страна на улицата, между тях крачеше малко дете. Всички носеха шапки и ръкавици заради студа. Азиатка и бял мъж, а детето се смееше и се люлееше, хванато за ръцете им. Премигнах и се взрях по-силно, след това инстинктите ми проработиха и се сниших на седалката. Беше Мидори. А детето беше Коичиро.

Сърцето ми заби силно. Погледнах отново, разкъсван от противоречия. Исках да гледам, но исках и да се крия. Копнеех да сляза от колата, но също така и се страхувах. Мразех се за това и се срамувах от колебанията си. А кой беше белият мъж, който вървеше с Мидори и държеше сина ми за ръка? Седях приведен, умиращ от страх и безсилие. Видях ги, като минаха покрай мен от другата страна на улицата, после как стоят и си говорят пред блока на Мидори. След минута мъжът се наведе и я целуна. Не беше дълга целувка, но в нея имаше интимност и фамилиарност, които ме разгневиха. Мъжът се приведе още по-ниско и каза усмихнат нещо на Коичиро. Коичиро се засмя, след това мъжът се обърна и си тръгна. Мидори и Коичиро го погледаха още малко, после влязоха в сградата.

Гневът внезапно ме напусна и на негово място се настани хладна кристална яснота. Мъжът беше без кола. Можех да оставя своята тук, да сляза и да го проследя. Бях с шапка и очила, никой нямаше да запомни лицето ми. Носех и ръкавици, така че нямаше да оставя и отпечатъци. Нямах нужда от време или специален контрол над околната среда, защото смъртта не трябваше да изглежда естествена. Не исках да изглежда естествена, а каквото си е — анонимен човек без лице се приближава изотзад и чупи врата на жертвата си, а след това изчезва незабелязано още преди трупът да е паднал на асфалта.

Мидори, разбира се, щеше да разбере. Но какво би могла да направи? Нямаше как да ме намери. Как би могла да ме накаже? Да не ми дава да се виждам с Коичиро? Да му каже, че съм мъртъв? Добре, да му каже, ако още не е. Тогава ще й покажа какво значи мъртъв.

Гледах мъжа в страничното огледало, докато вървеше по улица „Кристофър“. Сигурно щеше да хване метрото. Можех да го проследя надолу по стълбите, след това да завия с него, ако пред нас няма никой — бам! Повалям го и продължавам да вървя, качвам се на улицата по други стълби. Връщам се в колата и изчезвам като призрак за пет минути.

Добре. Слязох, заключих колата, прибрах айфона и ключовете в джоба си и тръгнах тихо след него. Вече не бях гневен. Нищо лично. Просто работа, както винаги. И знаех точно как да я свърша.

Беше на петдесет метра пред мен, вървеше бързо заради студа. На кръстовището със Седмо авеню пресече улица „Кристофър“ и се отправи на юг. Инстинктът ми подсказа, че отива към метростанцията на площад „Шеридън“. Ускорих крачка и минах по „Гроув“, за да го пресрещна.

Мина точно пред мен, когато се намирах на десет метра от Западна четвърта улица. Изостанах след него, но скъсих дистанцията. Прецених обстановката: среден трафик по Седмо авеню, никакъв по Западна четвърта. Шепа пешеходци, движещи се в двете посоки по Западна четвърта — говореха, смееха се, обичайното нюйоркско многоезичие. Пред магазините нямаше никой. Всичко си беше на мястото.

Вече се здрачаваше и ставаше по-студено. Хората вървяха с приведени глави, бързаха да се приберат за вечеря или просто да се спасят от студа. Никой нямаше да ме забележи, още по-малко да ме запомни, бях просто мъж с шапка и черни очила насред огромния метрополис.

Както и предполагах, тръгна надолу по стълбите на входа към метрото на площад „Шеридън“. Раздвижих си врата, ставите ми изпукаха, направих последен оглед зад себе си и също заслизах по стълбите. Беше чисто.

Последвах го до долу, стъпвах тихо с външната част на подметките си, сърцето ми биеше лудо. Бях на пет крачки зад него. Четири. Три.

Той зави зад ъгъла. Хвърлих поглед назад. Нямаше никой. Последвах го. Отново никой. Приближих се още една крачка. Разстоянието между нас беше идеално. Посягам към лицето му с една ръка, а с другата го прихващам за кръста. Повдигам го на пети, завъртам врата, извивам го, чува се пукане, той пада. Готово.

Бях на косъм да го направя, трябваше ми само рутинна команда на нервната система, един-единствен задействан синапс. В хиляди паралелни вселени вече го бях направил и всичко беше приключило.

Но тук, в този живот се поколебах. С очите си виждах празна спирка на метрото и идеална възможност за действие, а с ума си виждах Коичиро, който се смее на думите на мъжа. Дъхът ми заседна в гърлото и ръцете ми замръзнаха наполовина протегнати пред мен. Спрях се, стомахът ми се сви, а раменете ми увиснаха напред, сякаш влязоха в конфликт със залепналите за земята стъпала.

Гледах го как върви надолу по коридора и завива зад друг ъгъл. След това изчезна от погледа ми.

Върнах се при колата с разтреперани нозе. Влязох вътре, тръшнах се на седалката, зарових лице в дланите си и изведнъж се разтресох от плач.

Може би този човек беше за Коичиро като баща, или щеше да му бъде. Може би това е единственият баща, който синът ми някога ще има. И аз за малко не му го отнех. И защо? Защото убийството щеше да успокои някаква моя вътрешна болка?

Стоях така дълго време, чувствах се объркан, безпомощен и нещастен. Накрая се овладях. Запалих колата и си тръгнах, без да се обръщам назад.