Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (16)

15.

На следващата сутрин станах в пет часа, взех душ, избръснах се, подкрепих се с яйца и кафе в хотелския ресторант и излязох. Не беше вероятно Яник или някой друг местен да ходи на работа толкова рано, но все пак за начало минах покрай паркинга му. Беше празен. След това спрях в „Старбъкс“ в търговския център в другия край на „Ийст Бейшор“. Поръчах „Венти Лате“, като се почудих защо не го нарекат просто дълго кафе, и излях проклетата помия в една мивка до магазина. Трябваше ми чашата. Първо, защото забелязах, че всички в Пало Алто се разхождат с кафе от „Старбъкс“ в ръка, ако и аз носех, щях да изглеждам като един от тях. Второ и по-важно, не знаех колко дълго трябва да чакам Яник и въпреки че едва ли някой щеше да обърне внимание на кротко паркиран мерцедес, може да изглежда странно, ако мъжът вътре в него излиза час по час, за да пусне една вода.

Минах покрай дома на Яник. Пак не се виждаше никаква кола отпред, затова предположих, че е в гаража. Слънцето все още беше ниско над хоризонта, а къщата беше тъмна. Подкарах надолу по „Старият мелничарски път“ и паркирах на моето място. Оттук не виждах дома му, но щях да го забележа, като излезе на „Мелничарски път“.

Докато чаках, слушах по радиото жена на име Алиса Кланси, която водеше програма, наречена „Сутрешна чаша джаз“. Чудех се кой е всъщност Яник. Човек, умел в технологиите? И откъде идваше амбицията му? Липсваше ли му родината Холандия, или това място с жители с изваяни от йога тела и чисти и богати улици вече се бе превърнало в негов дом?

Само един въпрос не си задавах, макар че отговорът беше очевиден — дали има семейство. Разбира се, че имаше. Къщата беше прекалено голяма и прекалено семейна, за да живее в нея сам човек. А и колата му — волво S80 — говореше, че в нея се возят деца. Но колкото по-малко знаех за всичко това, толкова по-добре. Едно е да установиш нещо по логически път, а съвсем друго — да го видиш, или по-скоро да го наблюдаваш със собствените си очи. Последния път, когато се доближих толкова до семейството на жертвата — беше в Манила, — замръзнах и едва не умрях. На моменти, когато свалях гарда, си спомнях за малкото момченце, чийто баща бях убил. Не исках да го преживея отново.

Чаках. Никой не ме притесняваше. Трябваше да изгася мотора, защото ако работеше, можеше да привлече внимание. Вътре стана студено, но дебелото яке ме спаси. А и чашата от „Старбъкс“ се оказа полезна.

Когато преминаваше седем и половина, по „Кристофър“ се спусна велосипедист и зави наляво по „Старият мелничарски път“. Носеше бяла каска и шушляково яке в яркожълт цвят, което хем му топлеше, хем се виждаше отдалеч от шофьорите. Сниших се леко надолу и загледах през предното стъкло, реших, че някой е излязъл да си направи сутрешната физзарядка. Но когато велосипедистът се приближи, ми проблесна, че може да е той. Бях толкова вторачен във волвото, че ми трябваше малко време, за да си пренастроя мисленето. Мъжът подмина, без дори да погледне мерцедеса. Съдех само по няколко стари снимки, но формата на лицето, очилата… Бях почти сигурен, че е Яник.

По дяволите, колелото променяше всичко. Спортуваше ли, или така ходеше на работа? Ако беше второто, нямах представа по какъв маршрут минава и не можех да го проследя незабелязано с колата си.

Помислих известно време. Дали да не го последвам по „Старият мелничарски път“? Идеята не ми хареса. Улицата беше само стар двойник на „Мелничарски път“. Не беше затворена за коли, но нямаше причина автомобил да я използва. Ако тръгна след него, щях да привлека прекалено много внимание.

Запалих мерцедеса и завих наляво по „Мелничарски път“, успоредна на старата улица със същото име. Вдигнах до 80 километра в час, исках да карам по-бързо, но не смеех заради риска да ме спре полицай. Напред имаше отбивка към „Диър Крийк“. Светеше червен светофар и трябваше да изчакам. Хайде, хайде, подканях го наум. Исках да го изпреваря, преди да излезе на „Мелничарски път“, за да го огледам още веднъж.

Светофарът се смени и аз натиснах газта. Стигнах до края на старата уличка точно навреме, когато колоездачът се престрояваше във велосипедната алея от другата страна на магистралата. Сто метра напред имаше друго кръстовище и друг светофар. Добре, помислих си. И двамата ще трябва да спрем, тогава ще мога да го огледам пак.

Бях наполовина прав. Когато аз трябваше да спра на светофара, колоездачът зави по велосипедната пътека на „Джуниперо Сера“. Мамка му!

Светофарът задържа червеното болезнено дълго. Когато най-накрая светна зелено за завиващите вляво, обърнах веднага по „Джуниперо Сера“. След минута го настигнах. Хвърлих един поглед, докато го подминавах, но пак не можех да бъда напълно сигурен.

Спрях и се зачудих дали не отива към кампуса на „Станфорд“. Но той зави надясно. По дяволите! Направих обратен завой и поех към мястото, където беше изчезнал — булевард „Станфорд“. Завих наляво и продължих напред, но не го видях. От двете страни на булеварда излизаха множество малки улици, обградени с къщи. Бях го загубил, освен ако късметът ми не проработеше.

Помислих малко. Може би отиваше на работа. Избягваше „Мелничарски път“, защото имаше натоварено движение и по на север нямаше велосипедна алея. Минаваше по по-заобиколен маршрут и заради безопасността, и за да се натовари повече физически.

Изглеждаше ми логично. Върнах се на „Джуниперо Сера“, след това на „Мелничарски път“ и поех право към офиса му. На паркинга вече имаше няколко коли — достатъчно, за да се скрия между тях, но не и чак толкова, та да се притеснявам, че прекалено много хора ще видят и запомнят мерцедеса. Спрях до един джип лексус, който ме отдели от входа към паркинга. Изгасих мотора и зачаках.

След десет минути колоездачът се появи и пое право към сградата на Яник. Бинго.

Видях го да си внася велосипеда вътре, след това отидох с колата до търговския център в другия край на „Ийст Бейшор“. Вече беше време да се обадя. Набрах служебния му номер от уличен телефон. Звънна веднъж, два пъти и тогава чух:

— Ян Яник.

— А, извинете… сбъркал съм номера — промърморих и затворих. Изтрих отпечатъците по слушалката и се върнах в колата.

Подкарах бавно мерцедеса към дома му и се замислих. В офиса нямаше да стане. В къщата в най-добрия случай щеше да е трудно. Но той караше велосипед… От това можеха да изскочат възможности, които не бях предвидил.

Прегледах фактите, които знаех. Имахме две места — в дома му и в работата, те не бяха подходящи. Може би някъде между тях. Почудих се дали да не си купя велосипед и да го следя по-отблизо, за да видя какви възможности имах, но ми се стори прекалено голяма и несигурна импровизация. Трябваше ми място за засада, на което да го причакам и което да съм подготвил и да контролирам.

Отново се замислих за уличката „Старият мелничарски път“. Ако си с кола, никога не би минал по нея, защото е по-бавна алтернатива на четирите платна на новата улица със същото име, която се намираше точно до нея. Но ако си на велосипед, тя е по-удобният път. И не само теоретично — Яник я използва тази сутрин. Имаше много голяма вероятност да мине пак по нея, като се прибира у дома.

Върнах се на старата уличка. Минавал бях по нея по-рано, разбира се, но исках да я огледам пак, този път през призмата на новопридобитата информация за начина на придвижване на Яник до работа.

Това, което видях, ми хареса. Улицата имаше две тесни платна и очевидно не се използваше много. Тревата от двете страни беше висока и по асфалта бяха нападнали листа, които обичайно натовареният трафик измиташе. Дърветата покрай платното бяха подкастрени, за да не падат изсъхнали клони, а изсеченото беше струпано на големи купчини. Растителността от източната страна, там, където пътят се извиваше от „Мелничарски път“, беше по-гъста и на два километра по-нататък беше невъзможно да се види голямата пътна артерия, дори шумът от трафика беше приглушен почти напълно. От западната страна имаше телена ограда с табели, които предупреждаваха:

УНИВЕРСИТЕТСКИ АКАДЕМИЧЕН РЕЗЕРВАТ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ!

Зад телената ограда се виждаха пусти меки хълмове, очевидно собственост на „Станфорд“, и там случайни минувачи не бяха желани.

Там, където пътят се свързваше с магистралата, колите можеха да завиват наляво, но в натоварените часове левият завой беше забранен — още една причина шофьорите да не се интересуват от тази улица. Но западната й страна преминаваше плавно във велосипедна алея, успоредна на „Мелничарски път“, която после завиваше наляво по „Джуниперо Сера“. Това беше маршрутът на Яник. Вдигнах очи и сякаш за да докажат предположението ми, две жени на велосипеди се спуснаха по колоездачната алея на магистралата и минаха покрай мен. Кимнах. Мястото ми се струваше подходящо. Сега само трябваше да намеря начин да го превърна в поле за действие.

Върнах се обратно, откъдето дойдох, сухите листа пукаха под стъпалата ми. Между старата и новата улица с име „Мелничарски път“ имаше строителна площадка, до която се стигаше по къс мост. Приближих се и видях, че се извисява над поток, който се извиваше от старата уличка и поемаше към резервата на „Станфорд“ от другата страна. Минах по моста и се обърнах назад. Проклет да бъда, ако се виждах от пътя. Наистина много добре.

Под моста имаше бетонна стена, изпоцапана с графити. Боята изглеждаше стара и на някои места рисунките се подаваха само на сантиметри над водната повърхност. Предположих, че тук децата играят през лятото, когато е по-топло, водата е по-ниска или изобщо я няма. Тогава сигурно мястото е много привлекателно за пушене на джойнт, тийнейджърски непохватни опипвания или младежки вандализъм.

Върнах се горе при моста, а от там — до строителната площадка. Беше заобиколена от телена ограда, имаше всякакви съоръжения, но не се виждаха работници и изглеждаше изоставена също като улицата. Поредица от табели на оградата предупреждаваха:

ВНИМАНИЕ

ГАЗОВ ТРЪБОПРОВОД

СТАНЦИЯ 3

ГРАД ПАЛО АЛТО

В сенките на дърветата и сред абсолютната тишина тези знаци и станцията изглеждаха като реликви, които бъдещите поколения ще открият и ще им се чудят, но това ще стане много години след като днешната драма свърши.

Цял час се разхождах по пътя, запаметявах детайлите, търсех резервни маршрути, усъвършенствах плана. След това се върнах при колата. Време беше за пазаруване.

В място, наречено „Шпионски магазин“, в Сан Франциско си купих бинокъл „Юкон Вайкинг Про“ 2х24 за нощно виждане. В магазин на РЕИ^[1] в Маунтън Вю си взех чисто черен екип за джогинг на „Ъндър Армър“^[2] — горнище, клин, ръкавици, черна плетена шапка, голяма черна чанта за кръста и черна самозалепваща се лента. В оръжеен магазин на име „Рийд“ в Санта Клара се сдобих с професионално фенерче на „Шуърфайър“ — в диаметър нямаше и осем сантиметра, но светлинният му поток беше 500 лумена^[3]. Накрая от магазин на „Нордстром“ в търговски център в Пало Алто си купих маратонки „Найк“.

Свърших малко след три часа следобед и след като хапнах набързо супа и сандвич в ресторант в мола, се върнах в „Станфорд Парк“. Пуснах завесите, загасих лампата и проверих оборудването си. През бинокъла за нощно виждане всичко изглеждаше осветено. А фенерчето „Шуърфайър“ грееше ослепително. Лъчът му беше толкова силен и ярък, че дори когато го насочех право пред мен, трябваше да присвия очи, преди да го погледна.

Облепих с черната самозалепваща се лента отразителните повърхности на екипа за джогинг и на маратонките. Проверих резултата, като ги поставих на леглото в тъмното и насочих към тях фенерчето от различни ъгли. Никакво отразяване. Облякох се, сложих бинокъла и фенерчето в чантата за кръста, върху целия ансамбъл навлякох пухенката.

Върнах се с колата до офиса на Яник и оставих мерцедеса на паркинга на ресторант „Мин“ с лице към „Ембаркадеро“ и „Ийст Бейшор“. Ако Яник не завие надясно по „Ийст Бейшор“ и не тръгне в обратна на дома си посока — както не направи и предната сутрин, — тогава ще мине покрай мен, когато се отправи към вкъщи. Ако го изпусна тази вечер, винаги мога да стана малко по-агресивен утре. Всъщност, беше напълно възможно вече да съм го пропуснал и той да се е прибрал. Но се съмнявах да е станало така, беше само четири часът, а местните не си тръгваха толкова рано от работа. А хора като Яник, които имаха амбицията и страстта да основат собствена компания, обикновено си тръгваха много по-късно. Притеснявах се повече, че може да ме накара да чакам до след полунощ, а не че си е тръгнал по-рано. И в двата случая, ако днес не се получи, винаги имаше и следващ ден.

Точно преди да се стъмни, заваля. Това можеше да е добра, но можеше и да е лоша новина. Добра, защото щеше да направи пътя хлъзгав. Лоша, защото не бе изключено съпругата на Яник да дойде да го вземе или колега да го откара у дома, или пък той да си остави велосипеда в офиса. Предполагах обаче, че времето работи в моя полза. Тази сутрин беше с шушляково яке заради вятъра, то можеше да го спаси и от дъжда. Пък и предприемчивите хора бяха пълни с решителност. Да, нещо ми подсказваше, че Яник не е от онези, които се плашат от няколко капки вода. Дъждът ми се стори добър знак.

Така и беше. Точно в седем и трийсет, в края на дванайсетчасов работен ден, видях яркожълтото шушляково яке и бялата каска да се приближават към мен. Погледнах през бинокъла за нощно виждане, за да потвърдя самоличността му. Без съмнение беше той.

Зави надясно по „Ембаркадеро“. Когато излязох от паркинга и минах под светлините, той вече беше набрал достатъчно преднина и нямаше как да ме види. Бях готов да се обзаложа, че ще остане на „Ембаркадеро“ и ще мине по маршрута, който бе използвал тази сутрин. Застанах на изхода за шосе 101 и „Мелничарски път“. Изчислих, че заради бързата си кола и по-краткия път ще стигна на „Старият мелничарски път“ десет минути преди него.

Спрях на служебен паркинг на ъгъла на „Мелничарски път“ и „Джуниперо Сера“. Сложих си шапката и ръкавиците, закопчах чантичката на кръста и слязох от колата. Вървях около минута, но веднага щом се отдалечих от колата и от всички, които бе възможно да са ме видели в нея, започнах да тичам. Студеният дъжд капеше по лицето ми, от устата ми излизаше пара, но екипът на „Ъндър Армър“ топлеше. Сърцето ми биеше силно, но не заради физическото натоварване. Стигнах до строителната площадка и с доволство установих, че районът е изключително тъмен. Чувах как дъждът барабани по шосето и в потока и този успокоителен шум правеше тихото място още по-тихо, замаскираше другите звуци и намаляваше разстоянието, до което могат да достигнат. С бинокъла за нощно виждане огледах шосето, площадката и под моста. Бях сам. Въпреки това трябваше да внимавам за някой кучкар, спортист ентусиаст или друг, който се връща с велосипед от работа, но засега шансовете тихият участък от пътя да бъде само за мен в необходимия момент и да остана напълно незабелязан, дори някой да мине, бяха толкова добри, колкото се надявах. Заех позиция до моста край строителната площадка, приведох се и не спирах да разглеждам наоколо с бинокъла. През него всичко се виждаше прекрасно осветено. Чантичката на кръста ми беше отворена и фенерчето, както и бинокълът, се мокреха, но оборудването беше първокласно и водонепроницаемо. Не се тревожех. Пет минути чаках и разглеждах. И тогава го видях да идва към мен по велосипедната пътека край магистралата. Виждах лицето му идеално през бинокъла за нощно следене, чак до капчиците вода по очилата. Предният фар на колелото се показа в обектива като светеща точка в радар.

Усетих внезапна топлина под лъжичката, сърцето ми заби още по-силно. Вдишах дълбоко и издишах няколко пъти, след това разгледах за последно района. Всичко беше чисто.

Върнах бинокъла в чантичката на кръста си, извадих фенерчето и тръгнах по средата на улицата. Без уреда за нощно виждане не виждах Яник, но предният му фар светеше като маяк от сто и петдесет метра. Сто. Петдесет.

Той забави малко скоростта, когато по велосипедната алея влезе на старата улица, но все още се движеше — доколкото можех да преценя на око — с около 25 километра в час, а това беше доста бързо.

Вече оставаха трийсет метра. Вдигнах фенерчето. Затворих едното си око, а другото присвих, за да се предпазя от силната светлина и да запазя зрението си адаптирано към тъмнината. Двайсет. Десет.

Точно преди светлината на фара му да достигне до мен, натиснах копчето на фенерчето. Петстотин лумена го удариха право в лицето, бяха ярки и блестящи като светкавица. Чух вик на изненада и болка.

Сигурно беше натиснал инстинктивно спирачки, както се надявах. Чух скърцане на гуми по мокрите листа и отскочих от пътя. Светлината от фара се замята панически, докато Яник се опитваше да овладее велосипеда. Но беше прекалено стреснат и заслепен. А и пътят беше мокър. Движенията на фара станаха още по-хаотични. След това велосипедът се наклони и Яник падна на асфалта.

Прибрах фенерчето в чантичката до бинокъла и закопчах ципа. Огледах се, за да се уверя отново, че сме сами.

— Добре ли сте? — попитах, като се приближих до него. Той беше на четири крака, плюеше кръв и се опитваше да стане.

Яник простена, звучеше като човек, на когото са изкарали въздуха.

Отидох още по-близо, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Не се движете — посъветвах го. — Може да сте зле ударен.

Той понечи да каже нещо в отговор. Не чух какво. Пристъпих към него и с всички сили седнах върху гърба му. Той изсумтя и падна на земята. Поставих двата си крака от двете страни на главата му, посегнах с облечените си в ръкавици ръце под брадичката му и я дръпнах силно назад. Чу се изпукване като от чупене на сухи съчки, вратът му се скърши и тялото му потрепна в предсмъртна агония под мен. Станах и веднага се отправих обратно към моста, където беше първоначалното ми скривалище. Извадих бинокъла и разгледах района. Никой. След това проучих ситуацията пред мен. Колелото на Яник беше катурнато, фарът хвърляше безполезно светлина нагоре към падащия дъжд, предното колело все още се въртеше бавно. Яник лежеше с лице към земята, от тялото му се издигаше пара, дъждът продължаваше да капе с пълно безразличие по него и наоколо. Изглеждаше като нещастен случай: велосипедист, прекалил със скоростта в тъмното по мокрия път, изгубил контрол над колелото и паднал по най-неподходящия начин. Нямаше причина някой да се усъмни, че е станало другояче, нямаше и как да докажат, че е убийство.