Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Рейн (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Requiem For an Assassin [= The Killer Ascendant], 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Кодинова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бари Айслър. Рейн-сан: Реквием за един убиец
Американска, първо издание
Превод: Елена Кодинова
Редактор: Олга Герова
Оформление на корица: „Megachrom“
ИК „Бард“ ООД — София, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-026-2
История
- —Добавяне
14.
От Токио излетях за Лос Анджелис, кацнах там в хладна и ясна зимна утрин. Щеше да ми е по-удобно да пристигна в Сан Франциско, но Хилгър знаеше, че отивам там, а не исках да правя нищо, което той би могъл да предвиди. Беше достатъчно зле и така, тъй като бе наясно, че ще следя Яник. Нямаше да му давам нови информационни сламки, освен ако нямах друг избор.
Преди да излетя, влязох в едно интернет кафене и пратих снимките на блондина на Канезаки. Не беше кой знае какво като начало, но блондинът и Хилгър трябва да са кандидатствали за виетнамски визи през последните седемдесет и два часа. Това можеше да се окаже достатъчно за Канезаки, за да ги провери. Ако не стигаше, трябваше да му доставя още информация. Изпратих му и телефонния номер на Докс — този, който Хилгър използваше в момента. Вероятно държеше апарата изключен от страх да не засекат сигнала, но въпреки това си струваше да се опита.
Можех да му дам и адреса на компрометирания форум. Сигурно щеше да успее да ми каже откъде са влизали в него. Но реших засега да го премълча. Дори и да имаше техническите средства да го засече, се съмнявах, че Хилгър е толкова глупав, че да го отваря от места, на които може да бъде проследен. А ако Канезаки успее да хакне сайта, щеше да прочете кореспонденцията ми с Хилгър, включително и информацията за Яник, а аз не исках да поемам такъв риск заради толкова малко вероятни ползи. Поне засега.
Бях проверил и вече компрометирания форум, през който си кореспондирахме с Докс. Хилгър беше качил подробно досие със снимки на Яник, домашен и служебен адрес, марка и модел на колата, всичко.
Разгледах снимките. До една бяха от публични източници: албума на випуска му в „Станфорд“, служебни автобиографии, няколко изрезки от вестници. Беше рус, с кръгло лице, квадратни очила без рамки и несигурна усмивка, която се уравновесяваше от решителността на погледа му. Нямаше снимки със скрита камера. Очевидно Хилгър не се е доближавал до него. Домашният адрес беше на улица „Кристофър“, служебният — на Йист Бейшор Роуд, и двете места бяха в Пало Алто. Никога не бях ходил там, но бях чувал за града, разбира се: рожденото място на „Хюлет Пакард“ както и други технологични гиганти, седалището на университета „Станфорд“. Някога е бил задрямало малко градче с кайсиеви горички, а сега беше един от световните центрове на високите технологии, сърцето на самата Силиконова долина.
На международното летище на Лос Анджелис наех мерцедес Е500 с навигационна система. С всичките допълнителни километри, които щях да измина, колата щеше да ми излезе около две хиляди долара, но си струваше. Не знаех колко трябва да дебна и да се спотайвам, за да се доближа до Яник, но Пало Алто беше богат град и очаквах процентът мерцедеси и беемвета да е висок. За местните жители и местната полиция автомобил за шейсет хиляди долара, паркиран на тротоара, щеше да изглежда по-малко подозрителен от буик.
Отбих се в магазин за спортни стоки, където си купих 7,5-сантиметров сгъваем нож „Бенчмейд“. Изхвърлянето на такива качествени ножове всеки път при качване на самолет определено беше скъп навик, но пък къде по-лошо беше да нямаш нищо остро подръка, когато ти потрябва. След това влязох в магазин на ATT и си купих айфон на „Епъл“. Мобилният, който използвах, за да се свържа с Докс, вече беше компрометиран, разбира се, и затова имах нужда от нов стерилен апарат. Айфонът имаше огромен екран, което го правеше удобен за достъп до интернет — нямаше толкова много функции като лаптоп наистина, но беше много по-удобен за носене и винаги свързан с мрежата.
Поех по магистрала 5 с включена навигация за магистрала 72, като се движех със скорост близка до пределно разрешената — 115 километра в час, за да не си изпрося глоба, но и достатъчно над лимита, за да изглеждам като всички. Подминаха ме много коли, които караха с над 130 километра и аз им благодарих наум, че привличат вниманието на патрулиращите пътни полицаи, а на техния фон аз изглеждам напълно безинтересен.
Припомних си кой съм и какво правя тук, легендата, която смятах да използвам, ако някой ме попита нещо — съсед, хотелски администратор, полицай. Американските шпиони го наричат работа под прикритие. Ставаше въпрос за фиктивните причини, с които трябва да си готов, ако те хванат да вършиш нещо, което не бива. Трябва да се действа доста интуитивно, всеки, който е имал извънбрачна връзка, ще ви го каже. Когато на тайната ти любовна среща по обяд в любимия ти закътан ресторант неочаквано се появи някой колега и извика: „Джим! Каква изненада да те видя тук! А коя е прекрасната ти придружителка?“, най-добре е да имаш предварително измислено обяснение, иначе отговорът ти ще бъде вечното бавно самоубийство под формата на мънкане или нещо като „Не е каквото изглежда“, или „Мога да обясня“ — и двете са универсални признания за вина.
На теория е лесно, но когато трябва да се направи в реалния живот по ефективен начин — тогава става трудно. Изисква се въображение, актьорски талант и опит. За мен тактическите ходове се бяха превърнали във втора природа. Представих си кой съм: Таро Ямада, наскоро разведен, давещ болката от раздялата в пътешествие по американския западен бряг. Фотоапаратът, който носех, щеше да подкрепи легендата и затова се погрижих да направя няколко снимки на красиви гледки по пътя. Тази самоличност бях използвал и преди и добре бях усвоил подробностите, включително името на бившата ми съпруга, на порасналата ни дъщеря, адреса на апартамента ни в Токио, на офиса, в който работех като мениджър на един от големите концерни за електроника. Тези данни не бяха истински, но нямаше и нужда. Мнението на американците за днешна Япония беше като за страна на спокойни хора, произвеждащи луксозни стоки, снимащи непрекъснато, учтиви, преуспели, почтителни, добронамерени към американската война против тероризма. Нищо във външността и поведението ми не би предизвикало подозрения. Напоследък цялото внимание бе насочено към мургавите брадати типове на име Абдула, въпреки протестите на обществото, което не одобряваше подобен стереотипен подход. Дори някой да реши да провери информацията от моята легенда, Япония и японският език бяха толкова обтекаеми и прибулени, че с времето щяха да объркат всички, освен ако не са изключителни експерти или изключителни ентусиасти.
Ако имах време, щях да поема по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, нещо, което винаги съм искал да направя. Но нямах, затова се наложи да изтърпя доста по-монотонен маршрут. Преминавах през огромни равни полета, стърнища, изпепелени от пожари, почти километър и половина дълъг кален участък, стъпкан от копитата на хиляди крави.
Едно място ме порази особено много: язовирът „Сан Луис“, на запад от магистрала 5 по виещ се участък на шосе 152. Внезапно появилата се сред меките нагънати хълмове и мрачните чворести дървета водна повърхност ме стресна. Карах километри наред покрай язовира и го гледах как се е ширнал вляво от мен, очарован от това невероятно море във вътрешността на континента. Когато стигнах до края му и 152-ро шосе започна да се отклонява от него, спрях и изминах стоте метра до водата. Под краката ми скърцаше чакъл. Няколко коли просвистяха зад мен и ме подминаха, но иначе районът беше напълно тих и спокоен.
Водата се намираше в басейн с вълнисти стени, простиращ се на километри площ. Въпреки че следобедното слънце напичаше, на брега беше студено и в чукарите свиреше остър вятър. Стените на язовирната чаша бяха прорязани от хоризонтални бразди, графити от природата, изрисувани от хилядолетния натиск на водата и вятъра. Стоях и гледах, скрит от шосето и от всичко зад мен.
— Не знам кой е — казах на глас след няколко минути. — Но или той, или приятелят ми. Нямам избор. Не ти харесва? А ти какво би направил? Би оставил Докс да умре?
Изчаках. Но разбира се, отговор не последва. Край мен бяха само ярките слънчеви лъчи и режещият вятър.
— Защо изобщо питам? — продължих и поклатих глава. — Ти не си тук. Никога не си. — Обърнах се и се върнах на шосето.
Пристигнах в Пало Алто малко преди четири часа. Първото, което направих, беше да отида в оръжеен магазин близо до „Маунтин Вю“, където си купих пухено яке с качулка и кожени ръкавици. Според бордния компютър на мерцедеса навън беше 12 градуса, така че пухенката беше малко прекалена. Но обемът й щеше да скрие фигурата ми, а качулката — лицето. Ръкавиците щяха да ми трябват по-късно.
След това отидох до къщата на Яник. „Кристофър“ беше тясна, дълга, стръмна задънена улица, обградена от масивни нови къщи като палати със също толкова големи дворове със забележителни гледки към хълмовете на Пало Алто. Не видях никого наоколо, но се радвах, че карах мерцедес. Много добре се вписваше в квартала.
Къщата беше близо до подножието на хълма. Беше по-стара от останалите, двуетажна сграда, облицована с боядисани в бяло дъски и със слънчеви батерии на покрива. Не се виждаха коли на алеята. Може би нямаше никой вкъщи, а може би возилата бяха в гаража. Нямаше как да разбера в този момент. Беше делничен ден и се предполагаше, че Яник е в офиса си.
Минах бавно покрай къщата и се огледах за място, където мога да заема позиция. От дясната страна на улицата, на около петдесетина метра от дома имаше чакълена отбивка. Бих могъл да изчакам там и да го видя кога се прибира или излиза, но това място ми даваше само възможност за наблюдение, не и за действие. Още по-лошо, ако паркирах там, Яник щеше да мине точно покрай шофьорското място на колата, ми. И дори да нямаше никакво отношение към личната си сигурност, както твърдеше Хилгър, бе възможно да види лицето ми, а непременно щеше да забележи мерцедеса.
Отидох в края на улицата. „Кристофър“ свършваше до „Старият мелничарски път“, тясна и тиха асфалтова уличка, успоредна на четирилентовата магистрала „Мелничарски път“. Реших, че „старата“ версия е служела на местните обитатели, преди градът да нарасне, малката уличка да стане недостатъчна и да възникне нуждата от нещо по-голямо и бързо на нейно място. Завих наляво по „Старият мелничарски път“ и поех бавно на север. Стотина метра нагоре, на юг от друга малка уличка, наречена „Гърт“, имаше черна отбивка. Направих обратен завой на нея и спрях с лице към „Кристофър“. Огледах се и реших, че мястото ми харесва. Не бях пред къщата, никой нямаше да ми обърне никакво внимание. А и имах добър изглед към „Кристофър“ там, където се сливаше със „Старият мелничарски път“. Нямаше как Яник да пристигне или да тръгне, без да го видя, а същевременно бях достатъчно далеч и беше малко вероятно той да ме види, но дори и да ме види — нямаше да му направя впечатление.
По „Мелничарски път“ се зададоха група велосипедисти, които ме подминаха. Всички бяха с каски, в ярки и лъскави велосипедни екипи и ми се струваше, че всяко от превозните им средства струва хиляди долари. Напомниха ми за туристическите клубове в Япония, чиито членове не биха и помислили дори за разходка по нисък тревист хълм без планинарски обувки, бастуни и толкова екипировка на фирма „Норт Фейс“, че всеки професионален алпинист би се изчервил. Разбирах защо колоезденето е толкова популярно тук. Времето беше прекрасно през по-голямата част от годината, въпреки че сега беше малко мрачно, а и хълмовете бяха много красиви.
Чувствах умора, но имаше само час до залез-слънце и исках да разузная още малко преди да се стъмни.
Вкарах служебния адрес на Яник в навигационната система и поех нататък, за да проуча вероятния му всекидневен маршрут. Беше доста директен: по-голямата част от него минаваше право на север по „Мелничарски път“, общо осем километра. Никъде нямаше пусти участъци. Точно обратното, навсякъде имаше натоварен трафик. Магистралата имаше четири ленти за автомобили, няколко километра велосипедни алеи, тротоари и пъстра смесица от офис сгради, които на север преминаваха в жилищни квартали. Лесно щях да го проследя в натовареното движение, но освен ако не се отклонеше и не спреше на някое затънтено място, не виждах никаква възможност за действие.
„Ийст Бейшор“ се оказа локална алея, успоредна на шосе 101, една от основните пътни артерии, свързващи Залива и южна Калифорния. Паркирах в една нейна пряка на име „Ембаркадеро“, срещу китайския ресторант „Мин“. Наречете ме параноик, дори ще го приема за комплимент, но не исках по никакъв начин колата, която карах, или регистрационният й номер да се мяркат около офиса на Яник, независимо дали щеше да ги запечата окото на някой служител или наблюдателна камера, или и двете.
Сложих си пухенката, нахлупих качулката и слязох от колата. По най-бързия начин влязох в роля. Започнах да мисля на японски и си припомних, че отново съм Ямада, като промених някои подробности за героя, за да отговарят на настоящата ситуация. Този път работодателите ми от „Мацушита Електроник Индъстриъл“ в Осака ме местеха в Силиконовата долина, бях пристигнал в града, за да си намеря жилище и да се погрижа за училището на детето, и изобщо да подготвя пристигането на семейството си. Имах визитка, която можех да дам, в случай че някой ми я поиска, на нея имаше мой телефонен номер, който продължавах да държа в Япония и на който отговаряше телефонен секретар на неразбираем японски. След преместването на жена ми ще й трябва офис, в който да работи като преводач на свободна практика. „Това място ми изглежда добро, толкова е близо до магистралата… какви компании се помещават тук?“ Не беше много студено, затова изглеждах донякъде странно с пухенката, но американците са толерантни към чужденците и техните особености. Вижте с колко много обиди във филма „Борат“ са се примирили.
Офис сградата на Яник се намираше три постройки по-надолу на „Ийст Бейшор“, от дясната страна на улицата. Минах покрай алеята за коли и забелязах, че се споделя от няколко офис сгради, всяка от които беше незабележителна двуетажна кутийка от стъкло и бетон. От размера на постройките заключих, че Яник държи помещенията под наем. Или това, или „Деус Екс Текнолоджис“ беше много по-голяма компания, отколкото можеше да се предположи по уебсайта й. Не ми харесваха всичките тези прозорци. Ако Хилгър искаше да ме убие, можеше да настани снайперист в някоя от сградите, знаейки, че ще се появя край тях, докато проследявам Яник. Или пък някой може да ме снима оттам, да натрупа доказателства за вината ми и след това да ме изнудва с тях. Но нямах избор. Продължих да вървя, а по гърба ми полазиха тръпки, предизвикани от чувството за беззащитност пред всичките тези зловещи прозорци.
Минах през паркинга, търсех колата на Яник, която според досието на Хилгър беше черно волво S80. Не я видях. Зачудих се дали не е излязъл на среща. Или си е тръгнал по-рано и съм го пропуснал. Или пък беше някъде в командировка. От опит знаех, че всеки предвидим модел на поведение, който прехвърляш по време на анализа, отива по дяволите в мига, в който започнеш операцията. Въображението идва на мястото на планирането, а умението за импровизация е единствената контрамярка.
Мина ми през ума да му се обадя от уличен телефон, но идеята не ми хареса. Щях да получа по-достоверна информация къде е и дори дали е в града точно в момента, но щеше да се наложи да разказвам на него или на някой друг история и да оставям още една потенциална улика срещу себе си. Реших да изчакам, докато такова обаждане стане неизбежно.
Поех към сградата на Яник. Когато се приближих до входа, видях, че прозорците до вратата са покрити с материал, който отразява светлината. На стъклото имаше залепен знак. Бях далеч, за да го прочета, но имах усещането, че предупреждава за наличие на видеонаблюдение. По-разумно беше да има охранителна камера там, а не на паркинга. Естествено, че биха искали да опазят сградата и каквото има в нея, а не им пукаше за колите на служителите.
Обърнах се и се отдалечих, замислен дълбоко. Ако имаше камера, нямаше как да се приближа до него пред сградата. Оставаше ми паркингът. Проблемът беше, че смъртта му трябваше да изглежда естествена, затова имах нужда от някакъв временен контрол над околната среда. Ако от мен се изискваше просто да се приближа към Яник и да го застрелям, това можех да свърша почти навсякъде, като единствената ми грижа щеше да е как да избягам. Но щяха да ми трябват и няколко минути насаме с него. А паркингът не беше най-подходящото място за това.
Продължих да вървя. Небето притъмняваше, а нямаше още пет часът. По това време на годината почти никой не се тръгваше от работа преди да падне мрак. В тъмното бих могъл да го завлека зад колата, зависи къде беше паркирал. Но освен ако не беше много късно и паркингът — напълно пуст, имаше доста голяма вероятност човекът, паркирал до нас, да реши точно в този момент да се прибира вкъщи. А дори и най-разсеяните стават по-предпазливи на паркинг вечерно време. Бих могъл да се справя с Яник, но ако имаше и други хора край нас по това време, те със сигурност щяха да са нащрек, което никак не беше в моя полза.
Сутринта обещаваше точно противоположен набор от рискове и предимства. От една страна, хората, пристигащи на работа, са потънали в мисли за сутрешните срещи, задачите за деня, съобщенията, които ги очакват. Паркингите не крият никакви опасности по това време, така че никой не обръща внимание какво се случва там. Но освен ако Яник не дойдеше много рано на работа, трудно бих могъл да разчитам да остана насаме с него, както ми беше необходимо. Пък и трябваше да мисля за всичките тези прозорци на сградите… дори и да не бях заплашен от вероятността човек на Хилгър да ме дебне зад някой от тях. Само един да гледа навън през стъклото към паркинга в неподходящия момент, щяхме да имаме свидетел на напълно неестествената смърт на Яник. С Хилгър не бяхме обсъдили какво ще се случи, ако успея да убия Яник, но по начин, който е пълен провал. Няма значение. Не исках да поемам никакви рискове.
Повървях още около километър и половина надолу по „Ийст Бейшор“, за да почувствам мястото, неговия ритъм и ритуали, какво се сливаше с обстановката и какво би се отличавало, дори и леко. Струваше ми се, че районът е преходен — офис сгради в южния край, нов магазин на ИКЕА и мол в срещуположния, парк за каравани и дългосрочни складове между тях. Тук не беше никакъв проблем да се слееш с околната среда. Но беше трудно да се получи достъп и да се установи контрол.
Почудих се дали да не се дегизирам, за да проникна в сградата на Яник. Може вътре да намеря някакво удобно място — стая за отдих, фитнес, гардеробна. Някъде, където Яник няма да е нащрек и ще мога да остана с него достатъчно дълго, за да направя всичко както трябва. Не ми се искаше обаче да създавам връзка между себе си и мястото, където той работеше, особено ако щеше да умре там.
Върнах се при мерцедеса, като минах пак напряко през паркинга. Колата на Яник още я нямаше. Вече се беше стъмнило, но уличните лампи хвърляха достатъчно светлина. Трябваше да намеря по-добро място.
Подкарах обратно към къщата на Яник. И там автомобилът му го нямаше. Всеки път леко променях маршрута и след като преминах разстоянието пет пъти, вече се чувствах уверен, че познавам улиците и трафика. Някъде из тези улици и в този трафик трябваше да намеря удобни възможности. Винаги има такива. Понякога ги разпознавах веднага, понякога трябваше да преспя една нощ и да оставя подсъзнанието ми да реши задачата.
Сън. На другата сутрин трябваше да стана рано, за да съм сигурен, че ще хвана Яник, преди да тръгне за работа. Чувствах се много уморен от смяната на часовите зони. Време беше за почивка.
Спрях до телефонна кабинка на една бензиностанция и разгледах указателя, намерих в него хотел „Станфорд Парк“. Намираше се в следващото градче, Менло Парк. Позвъних и се зарадвах да чуя, че има свободно място, голяма стая с камина. За непушачи, каза извинително администраторът, може би заради японския акцент, който използвах. Никакъв проблем, уверих го аз. Стая за непушачи ме устройва напълно. Беше свободна само две вечери? Това също ме устройва. Не възнамерявах да остана в града по-дълго.
Прочистих навигационната система на колата преди да се регистрирам в хотела, след това получих прекрасна вечеря в „Кафе Борон“, на около километър и половина надолу по улицата: салата, лазаня и чудесно каберне от долината Напа с марка „Емилио Терас“, което по силата на глобализацията бях открил преди година в Банкок. Самото заведение също беше хубаво, просторно и за непушачи, калифорнийска версия на някои от ресторантите по левия бряг на Сена, които много харесвах. До него имаше голяма книжарница, която не беше обвързана с никое от големите издателства. Казваше се „Кеплер“. След вечеря се разходих измежду лавиците й, разглеждах хората, попивах подробностите. Всички изглеждаха толкова преуспели, доволни и добронамерени. Чувствах се като някакъв чужденец със секретна мисия между тях, вирус в системата, микроб в операционната.
Попитах една от книжарките, хубава жена на име Синтия, къде има достъп до интернет. Тя ме насочи към обществена библиотека на по-малко от половин километър. Отидох до там пеша и проверих форума. Нищо.
Последното, което свърших, преди да потъна изтощен в дълбок сън, беше да включа стария си мобилен телефон и да проверя гласовата му поща. Имаше съобщение от Дилайла. „Не ме отблъсквай така — казваше тя. — Моля те, обади се.“
Не се обадих. Не можех. Трябваше да се съсредоточа. Трябваше да бъда този, който винаги съм бил.