Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (8)

7.

Дилайла седеше на ъглова маса в бирарията „Ла Клозери де Лила“ в Монпарнас. Радваше се, че Джон още не беше дошъл. Обикновено винаги той пристигаше по-рано. Веднъж го попита защо и той й отвърна, че така имал възможност да чете вестник и просто да разглежда хората. Но тя знаеше истината, а също така бе наясно, че и той не се заблуждава, че е в неведение, но какъв беше смисълът да казва каквото и да било? Той идваше по-рано по стар навик, като предпазна мярка за избягване на засада. Самата тя упражняваше подобен занаят, затова смяташе, че Рейн стига до крайности. Понякога я оставяше тя първа да се появи, но Дилайла усещаше, че е някъде наоколо и оглежда мястото на срещата. Веднъж тя зае позиция два часа по-рано и се оказа, че го е изпреварила на косъм, видя го как идва само минути по-късно и започва да оглежда проблемните точки. Последно провери мястото, на което бе застанала, защото бе избрала не толкова очевидно скривалище надолу по улицата, без особено добра видимост. След този случай се отказа да го проверява, защото ако Рейн си втълпеше, че тя ще идва винаги два часа по-рано, щеше да започне да се появява един час преди нейното предполагаемо пристигане.

Хубавото беше, че ставаше все по-спокоен, дори от време на време се чувстваше дотолкова в безопасност, че да идва навреме. Никога не сядаше с гръб към вратата. Беше се научила никога да не го приближава отзад или от страната, от която не вижда нищо, не че това беше лесна работа, защото той никога не държеше главата си извъртяна само в една посока прекалено дълго. Също така знаеше, че не трябва да стои прекалено близо до него, когато го буди. Веднъж направи тази грешка и Рейн се метна отгоре й като пантера. Не я нарани, успя да се отдръпне навреме и въпреки че не каза нищо повече от едно засрамено извинение, Дилайла усети, че беше ужасен какво можеше да направи. След този случай тя внимаваше както заради него, така й заради собствената си безопасност.

И въпреки това той се променяше. Тя забелязваше разни малки неща. Винаги е бил добър слушател, очите му се впиваха в нея, цялото му тяло се изпълваше с внимание, което беше много рядко качество при мъжете. Все още беше така, но напоследък говореше все повече и жестикулираше. Не беше забелязвала да го прави преди да дойдат в Париж и знаеше, че това е проява на хамелеона в него, или както един неин колега го наричаше „способност за промяна на формата“, защото хамелеоните сменяха само цвета си, а умението на Рейн да се слива с обкръжението беше много по-голямо. Харесваше й вкусът, който бе започнал да развива за френска музика — Жан Луи Мюра, Патрисия Каас, — а това означаваше, че става все по-отворен към непознати култури, което също й допадаше. Чудеше се до каква степен способността му да прегърне новото, да го направи част от себе си и да направи себе си част от него, можеше да се отдаде на японския му произход и до каква степен просто на характера му. Искаше й се да го попита, но се страхуваше, защото можеше да го засрами, а това би могло да спре промените, които толкова много й харесваха.

Знаеше, че не му е лесно. Предизвикваше се да се променя, но и промените го предизвикваха. Какво казваше Ницше? „Когато се вгледаш в бездната, и бездната се вглежда в теб.“ Но този феномен имаше и положителни страни.

Понякога се чудеше какво ли се е случило с Мидори и сина им. Доколкото й беше известно, все още живееха в Ню Йорк. Рейн така и не й разказа какво точно се беше случило, само спомена, че вече са в безопасност, а той никога повече няма да ги види. Дилайла тайно се радваше и на двете. Беше съвсем наясно още когато й каза за първи път за тях, че тази тема ще е табу. Да, но какво бе станало с тях? Каквото и да беше, той изглеждаше примирен. Може би и доволен, съзнателно или подсъзнателно, че е постъпил правилно, като е отишъл да ги види и след това се е погрижил за тях, но едновременно и облекчен, че по причини, над които нямаше контрол, те се излезли от живота му. Уважаваше го за първото и беше доволна от второто. Вдигна очи и го видя пред себе си, и още от този миг знаеше, че нещо много сериозно се е объркало. Беше както винаги елегантно облечен, този път в син кашмирен блейзер и риза на райета, която му бе купила от „Шарве“. Чертите на лицето му, разбира се, бяха същите — азиатски, с лек намек за още нещо, имаше хубава черна коса, съвсем леко посивяла около ушите. Но веднага забеляза, че погледът му е различен. Беше делови, почти безизразен, а когато станеше такъв, Рейн изглеждаше опасен за всеки, който имаше очи да забелязва подобни детайли. И тялото му беше различно, даде си сметка тя. Той се поддържаше във форма и винаги беше пъргав, но сега изглеждаше напрегнат, раменете му бяха леко приведени, а главата непрекъснато се въртеше на всички страни, очите му попиваха и най-малката подробност, докато обхождаха пейзажа. Всичко се бе завърнало, сякаш месеците в Париж не беше ги имало, убиецът в него бе надделял.

Той седна и я погледна, след това обходи с очи заведението.

— Какво има? — попита Дилайла.

— Хилгър е хванал Докс.

— Как така „хванал“? — изненада се тя, усещайки как лицето й пребледнява, защото подозираше най-лошото.

— Пленил го е. Отвлякъл го е. Държат го някъде на яхта. Получих съобщение от тях в затворения форум, който ползвахме с Докс. Не знам какво са му направили, за да го накарат да ме предаде, но мога да си представя. Аз…

Млъкна за момент, сякаш се обърка.

— Налага се да вървя. Но реших, че трябва да ти кажа.

— Разбира се, че трябва да ми кажеш. Иначе какво — щеше да изчезнеш, без да се обадиш!? — докато го произнасяше, осъзна, че за малко не бе постъпил точно така. Беше го правил и преди всъщност. Дължеше се на вярата му, че трябва да се грижи за себе си, че не може да споделя всичко просто така, оттам идваше и обърканото му изражение в момента.

Рейн не й отговори и тя разбра, че му е много трудно дори само да остане още малко при нея.

— Къде отиваш? — поинтересува се Дилайла.

— Да се видя с Хилгър.

— Да не си полудял? Може да…

— Да, вече обмислих и тази възможност. Взел съм всички предпазни мерки, за да я предотвратя.

— Накарал те е да реагираш. Трябва да укротиш топката.

— Знам какво правя.

— Джон, недей…

— Не ми казвай как да постъпвам. И ти непрекъснато се излагаш на рискове, и ти никога не ме слушаш, когато те моля да се оттеглиш.

— Различно е. Родината ми…

— Не искам да слушам за родината ти. Става въпрос за мой приятел.

Той се изправи. Изведнъж Дилайла се уплаши, без да знае дори от какво.

— Поне ми кажи къде отиваш — промълви.

Той поклати глава.

— Не мога.

Тя също се изправи.

— Нека ти помогна.

Той отново поклати глава.

— Помагала си ми прекалено много пъти за прекалено много неща. Това не е твой проблем.

— Не ти предлагам милосърдие, по дяволите. Пука ми за Докс. А и моите служби си имат сметки за уреждане с Хилгър, не разбираш ли? Задето уби Гил. Мога да се обадя на Боаз. Той ще помогне.

Боаз беше неин колега и съратник, компетентен, опасен оперативен агент, специалист по взривовете, човек с измамно ведър смях. Тъкмо той беше въвлякъл Рейн в операцията в Манила, която от самото начало така се обърка, че службите на Дилайла се опитаха да убият собствения си наемник.

— Нямам доверие на Боаз — отвърна той.

— Аз му имам.

— Не желая той да се намесва, нито някой друг от неговата пасмина. Пръста си няма да мръднат, за да спасят Докс, само ще искат да убият Хилгър.

— Грешиш — възрази тя, но не много убедено. Искаше й се да продължи спора с него, но знаеше, че ако го направи, той отново щеше да подхване играта „око за око, зъб за зъб“. Държеше се глупаво и детински и тя нямаше представа как да го убеди.

Опита се да измисли нещо, някакъв начин да го вразуми. Но преди да успее, той се обърна и се отдалечи. Дилайла се загледа след него поразена. Сякаш я беше забравил на секундата.