Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (6)

5.

Хилгър си заповяда наум да не захапва стръвта. Не биваше да пада на това ниво. Ако реагира като Панчо, накрая всичко щеше да свърши с пребиването на обекта до смърт и нищо ценно налице.

— Гърбът ми е добре — заяви Хилгър. — Благодаря, че попита.

— Какво искаш от Рейн? Да не си му ядосан, че уби онзи тип Ал Джиб? Той искаше да построи атомна бомба за „Ал Кайда“. И ти щеше да му дадеш материал. Ще бъда откровен с теб, повдига ми се, когато стоиш толкова близо до мен.

— Това, което не знаеш за Ал Джиб — изтъкна Хилгър, — би могло да напълни цяла книга. А когато „Ал Кайда“ наистина се сдобият с бомба или радиоактивно устройство, с твоя приятел трябва да благодарите на себе си за това. Провалихте операция, която можеше да го предотврати.

— Това ли си мислиш, когато сънотворните не ти действат и лежиш буден нощем?

Странно. Отначало, като видя Докс така безпомощен, гневът на Хилгър от последното му изпълнение и от дългото възстановяване от удара със стола се поуталожи. Но този кратък и невероятен прилив на симпатия започна да се стопява толкова бързо, че сякаш никога не се бе случвал.

Започна да осъзнава, че това няма да е лесна работа. Наистина, информацията, която искаше, щеше да е съвсем минимално предателство, но честта и представата му за самия себе си диктуваха на Докс, че не трябва да предава нищо без бой. И макар че първоначалните му молби щяха да се окажат толкова безполезни, колкото и съпротивата на Докс по-късно, Хилгър си имаше собствени причини да опита още веднъж. Така споменът за случилото се щеше да е по-малко мъчителен.

— Предпочитам телефонен номер — каза с все още разумен тон. — Или имейл адрес. Или сайт със затворен форум. Защо не ми ги дадеш?

— Не знам как да се свържа с него — отвърна Докс. — Той ме търси.

— Как?

— Обажда ми се. Винаги от различен номер. Но не съм го чувал от месеци.

— Лъжеш, Докс. Видя се с него преди три месеца. В Барселона.

Докс премигна, но моментално се овладя.

— Бях в Барселона да разгледам архитектурата на Гауди и да се позабавлявам с местните жени. Блъфираш и много добре го знаеш.

Хилгър наистина блъфираше — от архивите на митниците знаеше, че Докс е бил за четири дни в Барселона, но нямаше представа дали там се е виждал с Рейн. Манипулацията обаче си струваше заради това единствено, несъзнателно примигване.

Настъпи дълга тишина, накрая Хилгър проговори.

— Последен шанс. Имаш ли нещо да ни казваш?

Докс отново погледна към краката си, после се извърна към Хилгър и се усмихна.

— Нашият герой не изглежда никак добре.

Панчо се ухили, грабна една хавлия и тръгна към него.

— Не — спря го Хилгър. — Знаеш много добре, че си се разгорещил. — И кимна към Демеер. — Направи го ти.

Демеер взе кърпата от Панчо.

— Извади късмет този път, задник — подхвърли на Докс мексиканецът. — Но само този път.

Докс се усмихна и отново каза нещо на испански. Ноздрите на Панчо потрепнаха и той се наведе напред като доберман на каишка.

— Вън — заповяда Хилгър.

Панчо поклати глава.

— Не, добре съм. Като не ми даваш да го направя, поне ме остави да гледам. Искам да чуя как гласчето му ще изтънее като на малко момиченце.

— Вън — повтори Хилгър.

Панчо хвърли последен поглед към Докс, после кимна и тръгна към вратата.

— Ще ми липсваш, чичо Фестър — извика след него Докс. — Да дойдеш пак, чу ли?

Демеер вдигна главата на Докс и уви около нея хавлията със сръчността на хирург. Докс се опита да се измъкне, но без резултат. Гътри, който го беше яхнал върху масата, пусна вода по маркуча. Погледна към Хилгър. Хилгър кимна.

Гътри насочи маркуча към гърдите на Докс. Студената вода напои веднага хавлиената кърпа. Докс въртеше глава наляво и надясно, но Гътри не спираше водата. Измина цяла минута, през която Хилгър знаеше, че Докс бе задържал дъха си. После изведнъж едрият мъж започна да се задавя и да кашля, тялото му се удряше в масата, вързаните му китки и глезени също се тресяха. Гътри продължи да излива вода още няколко секунди, след това отмести маркуча.

Преимуществото на кърпата беше, че с нея можеше да се регулира количеството вода, което обектът да глътне, като в същото време го задушаваше и така създаваше усещане за удавяне. И точно това усещане предизвикваше търсената паническа реакция. Истинското давене не даваше резултати, защото ако изпаднеш в безсъзнание, вече не може да се панираш, а свестяването може понякога да доведе до еуфория, а не това беше целта на суровия разпит. Пък и истинското давене беше рисковано: ако обектът умре, със сигурност не може да бъде разпитван. А дишане уста в уста примерно със заподозрения терорист Абдула, когото току-що си измъчвал, не се смяташе за проява на добър вкус в тази общност.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — попита Хилгър тихо, колкото да привлече вниманието на Докс. — Или искаш да опитаме пак същото?

Докс спря да кашля, но не отговори. Хилгър кимна на Гътри, който отново насочи маркуча към лицето на Докс.

Извършиха същата процедура още два пъти, после още веднъж. На петия път, когато Гътри насочи маркуча, видяха, че изпод кърпата се стича повръщано. Хилгър прецени, че е настъпил най-подходящият момент. Ако продължат, паниката ще отстъпи пред изтощението и ще трябва да се премине към по-брутални тактики, което Хилгър не искаше, а Докс — още по-малко.

Затова кимна на Демеер, който пристъпи напред и махна хавлията от лицето на разпитвания. Докс се метна рязко напред и назад, опитвайки се инстинктивно да избегне струята. Гътри отмести маркуча. Докс изхриптя и се задави, след това отново се надигна с приглушен сподавен вик.

— Някоя смешка ли искаш да разкажеш? — попита Хилгър и веднага се засрами от себе си.

Но на Докс вече не му беше до смешки. Гърдите му се надигаха в ритъма на неконтролируема паника. Зъбите му тракаха, а ръцете му трепереха в оковите. Дробовете му свиреха, от гърлото му излизаше хленч и Хилгър осъзна, че човекът плаче.

Отърси се от срама и отвращението. Наведе се напред и каза:

— Не искам да знам къде е. Просто ми кажи как да се свържа с него.

Докс поклати глава.

— Ти издържа по-дълго от скапания Халид Шейх Мохамед, знаеш ли го? А той е най-издръжливият човек, когото съм виждал. Но никой не може да издържи до безкрайност. Никой. Защо не ми кажеш каквото те питам. Иначе пак ще го направим. И пак.

Хилгър изчака доста дълго, преди отново да кимне на Демеер. Белгиецът пристъпи напред с кърпата. Вдигна главата на Докс, но той я разклати и се освободи.

— Добре! — извика с дрезгав глас. — Добре. — И изстреля поток от мръсни думи, каквито Хилгър никога не бе чувал някой да сглоби заедно така остроумно, дори неподражаемите словотворци от Трета специална част по време на първата война в Залива.

Чакаха. Когато приключи с ругатните, Докс каза:

— Можете да го намерите в един затворен форум. — И им съобщи адреса на сайта, който Демеер си записа.

— И колко често влиза там? — попита Хилгър.

— Не знам. Не си контактуваме често. Предполагам, че веднъж на ден.

— Добре. Това значи, че имаме двайсет и четири часа.

— За какво?

— Рейн да ни отговори. Ако за този срок не се свърже с нас, ще приема, че си ни подвел. В такъв случай ще трябва отново да те попитам. И вероятно няма да е така любезно, както току-що.

Докс извърна глава и плю.

— Така ли? И какво ще направиш? Ще ме обезглавиш и ще продадеш касетата на „Ал Джазира“?

Хилгър го погледна в очите.

— Мисля, че ме бъркаш с някого.

— Нима? И защо да не си като тях? Аз мисля, че си.

Хилгър помълча дълго. След това проговори с леден глас.

— Заради целите — натърти, като не откъсваше очи от Докс, но си мислеше за Рейн. — Всичко е в целите.