Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (38)

37.

Канезаки нареди на морския пехотинец да ни откара до Хонконг. По пътя се обади по сателитния телефон и направи необходимата организация: лекар за Докс, резервация за полета в 12,25 вечерта за Амстердам в първа класа на авиокомпанията „Катай Пасифик“ за мен.

— В Амстердам не мога да ти подсигуря оръжие, каквото харесваш — каза ми Канезаки, като кацнахме. — Възможностите ми извън Азия не са големи.

Спомних си как се справи с пилота и отново ми заприлича на Тацу.

— Ще бъдат — подчертах.

— Защо го казваш? — полюбопитства той.

Усмихнах се.

— Имам такова предчувствие. Както и да е, очаквам Боаз и Нафтали да носят със себе си толкова оръжие, че да дрънчат, като вървят.

— Май и преди си бил в Амстердам, а, прав ли съм?

— Познавам града в общи линии. Но не съм ходил в Ротердам.

— Е, нашият човек живее край Вонделпарк в Амстердам, ако знаеш къде е. В мезонет на „Восиусстраат“ 15. Пътува всяка сутрин за работа до Ротердам.

— Знам къде е Вонделпарк.

— Ще ти кача досието му във форума. Ще те чака, като пристигнеш.

— Добре.

Той се поколеба и накрая добави:

— Тацу щеше да се гордее с теб.

Кимнах. Може и да ме манипулираше, а може и да беше искрен. Което и от двете да беше, подозирах, че казва истината.

— Той ми повлия положително — отвърнах. — Както и на теб.

Стиснахме си ръцете и се обърнах към Докс. Едрият снайперист лежеше по гръб върху сгънати одеяла на пода на самолета, замаян от морфина, който му бях бил. Клекнах до него и го хванах за ръката.

— Приятна ваканция, симулант.

Той простена.

— Точно сега повече от всичко на света искам да съм в Амстердам. Да го очистиш, чу ли?

Стиснах ръката му.

— Ще го очистя. И ще се видим скоро.

Когато слизах от самолета, видях пред него да спира линейка. Минах през пистата и влязох в летището. Когато стигнах до гишето на „Катай Пасифик“, отново бях Таро Ямада и без да трепна, проверих подробностите за полета си.

Помислих си да се обадя на Дилайла. Все още не можех да спра да мисля за онова, което ми каза. Не можех да разбера какво изпитвам, не знаех как да й отговоря и се чувствах като глупак. Само допреди няколко дни смятах, че всичко между нас е абсурдно и несъстоятелно. После се случи онази нощ в Бел Еър и… по дяволите, наистина не знаех.

Но мисълта, че Дилайла ще получи обаждане от Боаз, а от мен — пълно мълчание, ме измъчваше. Не исках да си мисли, че не я уважавам. Защото наистина я ценях високо, бях й благодарен и… Господи! Намерих обществен телефон и й звъннах.

Тя вдигна веднага.

— Ало?

— Аз съм. Спасихме го. В безопасност е.

— О, Джон!

— Да, всичко е наред. Той ще се оправи.

— Кога се връщаш?

— Скоро. Имам да довърша още нещо — при създалите се обстоятелства тя трябваше да се досети какво е това нещо.

Настъпи мълчание.

— Сигурен ли си, че е… необходимо?

— Нямам избор. Ако аз не го хвана, той ще ме хване.

— Нека ти помогна тогава.

— Не, идеята не е добра.

— Страхувам се.

Това ме уби.

— От какво се страхуваш? Никога преди не си изпитвала страх.

— Страхувам се, че си пресилваш късмета. Искам да съм до теб.

Млъкнах, опитвах се да измисля какво да й кажа и как да й обясня.

— Не искам да се намесваш — изрекох. — Не искам да идваш на мястото, на което съм и на което трябва да отида. Мисля, че… ти си единственото нещо, заради което ще искам да се върна от там.

— Джон…

— Разбра ли? Имам помощ. Говори с твоите хора и ще видиш. Не идвай. Имам нужда от теб за след това.

Затворих, защото се боях от това, което можех да й наговоря. Седях дълго време, без да помръдвам, със затворени очи и се чудех какво й казах току-що и откъде дойдоха тези думи. Толкова много неща се случваха, не можех да контролирам всичките. Исках да намеря някое тъмно и сигурно място, да се скрия и да се опитам да осмисля всичко.

Но трябваше да не се отклонявам от основната цел. Трябваше да завърша операцията. Нямах избор.

Буквално припаднах от умора по време на тринайсетчасовия полет до Амстердам. Кацнах там в шест и трийсет сутринта местно време. Съмнявах се, че Боаз и Нафтали са успели да пристигнат толкова бързо, но въпреки това си купих предплатена карта и звъннах на мобилния на Боаз от обществен телефон. Никакъв отговор. Да, сигурно са във въздуха.

В клуба на летището на „Катай Пасифик“ за пътниците от първа класа се изкъпах и преоблякох. Канезаки ми беше дал втората защитна жилетка „Драконова кожа“. Сложих си я, отчасти за защита, отчасти заради студа навън. Когато излизах от летището, взех обичайните предохранителни мерки, след това хванах влака до амстердамската централна гара.

Когато пристигнах, видях, че денят се очертава дъждовен, студен и мрачен. Покрай мен по мокрия паваж минаваха забързани за работа хора, от чадърите им капеше вода, а брадичките им бяха скрити в шалове. Бях поразен, че никой с никого не си говори. Може би заради ранния час, а може би и заради студа, но настроението тук беше вяло, направо мрачно.

От магазин на гарата си купих шапка, шал, ръкавици и чадър, както и карта. В никой от отворените търговски обекти не продаваха якета — или ножове, тези две неща ми трябваха най-много. Трябваше да почакам и другите да отворят, тогава щях да се екипирам подходящо. А междувременно отново се налагаше да зъзна.

Взех трамвая до „Ледсеплейн“, който се намираше близо до Вонделпарк, мястото, където живееше Боземан. Знаех, че площадът е оживен вечер, но беше едва девет сутринта и десетките барове, ресторанти и кафенета бяха затворени. Спрях на мост над един от старите канали, които образуваха паяжина около пристанището. Загледах се за кратко в мокрите листа, плаващи по тъмната вода. По повърхността се плъзгаха грациозно две патици, чиято невероятна белота се открояваше на здрачния фон. Подминаваха ме коли, фаровете им едва пробиваха мрака на влажната зимна утрин, гумите им разплискваха гигантските локви. Колоездачите стоически въртяха педалите в студения дъжд.

„Восиусстраат“ беше само на пет минути пеша от трамвайната спирка. Намерих я, беше тясна еднопосочна оживена калдъръмена улица. Тръгнах по нея. Влизах в територия, на която Хилгър може би ме очакваше, и затова застанах нащрек.

От лявата страна на улицата се точеше дълга редица от вековни три– и четириетажни постройки от тухла и камък, прилепнали една до друга. Входът на никоя от тях не беше достатъчно дълбок, за да може да се използва като прикритие. Отдясно се простираше дългият около километър и половина Вонделпарк, отделен от „Восиусстраат“ с ограда от ковано желязо със заострени пръти на върха. Разгледах парка през оградата, спирах до паркираните коли и ги ползвах за прикритие по пътя си, но никаква потенциална опасност не привлече вниманието ми. Подминаха ме няколко души, но ръцете им се виждаха и не излъчваха заплаха. Тъй като валеше и бяха скрити зад чадърите си, дори не ме погледнаха.

Забавих ход, когато стигнах до номер петнайсет, приклекнах, една паркирана кола ми пазеше гърба. Стара тежка дървена врата със сложна дърворезба и прозорче с витраж в средата. Огледах пространството около вратата, след това надникнах през витража във вестибюла. Нямаше домофон, пощенски кутии или други признаци, че тук има отделни апартаменти. Очевидно Боземан, или по-точно семейството му, притежаваше цялата сграда и входът беше изцяло за тях. Добре беше да го знам.

Ключалката беше нова и можеше да се окаже препятствие. Моята първоначална преценка за терена ми подсказваше, че ще е най-добре да го притисна във вестибюла, когато влиза или излиза, а не да се опитвам да преодолея ключалката със сила и да го чакам вътре. Без наблюдение на навиците и моделите му на поведение причакването би било пълно с несигурни развития на ситуацията, от които най-значимите бяха евентуални влизания и излизания на членове на семейството. От друга страна, дългата и тясна улица с парк от едната й страна предоставяше безкрайно много възможности за наблюдение и причакване, даваше ми шанс да го изненадам на входа. Лошо. Ако бях пристигнал два часа по-рано или поне един, щях да мога да поздравя Боземан, когато излиза за работа. Не знаех как изглежда, но колко ли души влизат и излизат през този единствен вход? Щях да импровизирам в момента, в това се криеха известни рискове, но щях да се справя.

Разхождах се по улиците още два часа и попивах атмосферата на района, най-вече се съсредоточавах върху „Восиусстраат“. От Вонделпарк имах хубав изглед към жилището на Боземан. Това беше добре, но само донякъде. Щях да го видя кога влиза и излиза, но нямаше да мога да стигна до вратата достатъчно бързо, за да го хвана във вестибюла, където можех да говоря с него насаме. Чакането на самата улица, в близост до сградата беше възможно, но ако се наложеше да чакам прекалено дълго, щях да изглеждам подозрително.

Почудих се доколко той се грижи за сигурността си. Отговорностите му за сигурността на пристанището не означаваха задължително, че е достатъчно предпазлив, за да се предпази от хора като мен. На работа може да мисли по един начин, а извън нея да му се струва, че няма врагове, и навиците му да са доста рискови. Когато пристигнат Боаз и Нафтали, двама от нас можеха да наблюдават двата края на тясната уличка, а третият да се разхожда нагоре-надолу. Можехме да си сменяме позициите периодично, за да не се набиваме на очи. Ако Боземан ходеше на работа в Ротердам с влака, щеше да тръгва рано сутрин и да се връща вечер пеша или на велосипед. Ако беше с кола, пак щеше да е същото. Какъвто и да беше случаят, ако двама наблюдаваха краищата на улицата, можеха да предупредят третия и той да отиде до входа на жилището преди Боземан.

Това в случай, че не дели колата с някого. И не е женен, не излиза със съпругата си и не се прибира вечер, след като е взел децата от училище. Хиляди предположения, които нямахме време да проучим.

От магазин на „Ледсеплейн“ си купих дебело вълнено палто и след това се обадих на Боаз от уличен телефон. Този път той вдигна.

— Пристигнахте ли вече? — попитах.

— Току-що кацнахме.

— Добре. Телефонът ти защитен ли е от подслушване?

— Да, но въпреки това предпочитам да внимавам, не искам да притеснявам другите пътници.

— Разбирам, около теб има хора. Добре, поразгледах. Виждам някои възможности. Кога да се срещнем?

— Какво ще кажеш за тази вечер в хотела, за който си говорихме, но да речем, два часа по-рано от уговорката?

— Дори по-рано ще е още по-добре. Така ще имаме време да се подготвим и да пресрещнем Боземан, когато се прибира от работа.

— Може би. Имам местен приятел, който ще ни донесе подаръци. Не е хубаво да отиваме с празни ръце.

Имаше право. Съществуваха толкова неизвестности. Ако носехме оръжие, увеличавахме шансовете да вкараме тихо Боземан в апартамента му, да го контролираме заедно с другите хора, които намерим в жилището, и да внушим необходимия страх, който да му развърже езика. Трябваха ни и други средства, с които евентуално да проследим Хилгър, ако беше в града.

— Ще ти се обадя пак в петнайсет часа — казах. — Да видим докъде сте стигнали.

Намерих едно барче с интернет. Казваше се „Давай направо“, намираше се в странична уличка близо до „Ледсеплейн“. Слязох по стълбите при компютрите, за да видя какво ми е пратил Канезаки. На половината път ме лъхна тежък и замайващ мирис на канабис и за втори път тази седмица се върнах в мислите си в Сайгон от младостта ми. Бях в отпуск и пушех тайландски цигари^[1], които един предприемчив тиловак беше внесъл с военен полет от Банкок. Ледената ми същност пое дълбоко дима и споменът стана почти физически. Припомних си какво е да си тийнейджър с умения да убива и право да ги използва, на шестнайсет хиляди километра от дома, оцеляващ както дойде. Мислех си, че никой преди нас не е идвал тук, бяхме като Нийл Армстронг на луната, само че ни беше още по-добре, имахме си хормоните и адреналина, възбудата и страха, младежко любопитство и смъртоносни инстинкти на хищници. Вярвахме, че сме специални, помазани за своите роли, кръстени от опита си, детството ни беше погубено така безвъзвратно, че беше станало безполезно като стара змийска кожа. Другото щеше да дойде по-късно — ужасът, осъзнаването на цената, разкаянието. Но по време на отпуск в Сайгон в дъното на тъмния бар „Донг Кои“, надрусани с канабис и чувстващи се като богове, нямахме никаква представа какъв е залогът и кой ще трябва да го плаща.

Барът беше място с приглушено осветление и нисък таван, подът бе покрит с червена теракота, а стените бяха потъмнели от трупан с години дим. Имаше игрални машини, маси за билярд, бар от тъмно дърво и няколко черни стола край него. В един от ъглите върху възглавници седяха пет-шест младежи, пушеха трева и разговаряха. В другия имаше три компютъра, всичките свободни. Носеше се лека хаус музика. От единия компютър влязох във форума, през който контактувах с Канезаки. Както беше обещал, досието на Боземан и негови снимки ме чакаха. Записах си каквото ми беше необходимо, а останалото запомних. Прочистих браузъра и без много да му мисля седнах на бара. На него имаше табела:

СПЕЦИАЛНА ОФЕРТА:

БЯЛА ВДОВИЦА И СУПЕР ПАЛМ ПАУЪР, ХОЛАНДЕЦ 24 ЕВРО.

ТАЙЛАНДЕЦ, ТРИ ГРАМА, 12 ЕВРО.

Хм, тайландец. Тази гадост още се продаваше.

Погледнах си часовника. Имах близо пет часа до срещата си с Боаз.

Барманът се приближи към мен, беше висок мъж с изтъняваща кестенява коса.

— Какво да ви донеса? По дяволите!

— Тайландец — казах. — И някакви вестници.

Свих си една цигара. Ще си дръпна само няколко пъти, помислих си. Да си припомня какво е след толкова години.

Дръпнах съвсем леко, но въпреки това се закашлях, а барманът се усмихна. Не за първи път виждаше кашлящ мъж на средна възраст, в това не се съмнявах. Донесе ми чаша вода и пак се отстрани.

На ледената ми същност й хареса. Дадох й да си дръпне още веднъж, този път влезе по-лесно, след това трети.

Какво, по дяволите, правиш? — казах си. Погледнах ужасен джойнта и го загасих. Бях изтощен, щях да сваля гарда, а бях насред операция. Да не би да се опитвах да се самоубия?

Обаче странно как миризмата, а сега и вкусът върнаха спомена за Сайгон. Никога преди и след това не съм пушил трева. За мен това преживяване беше свързано изцяло с Виетнам.

Ще се оправиш, казах си. Беше само малко. Голяма работа…

Усетих как периферията на сетивата ми се замъгли. Всъщност, беше приятно. Напомни ми за времена, които не осъзнавах, че ми липсват. Усетих колко напрегнат съм бил откакто получих съобщението на Хилгър в Париж. Сексът с Дилайла и многото алкохол онази вечер… сякаш се опитвах да избягам от себе си, да анестезирам нещо вътре в мен.

Понякога имах нужда от упойка. Защото това, което научаваш за себе си, когато най-накрая страхът те завладее, никак не е красиво. Разбираш, че личността, която си мислил, че си, твоята неделима и постоянна същност, е просто една обвивка, крехка и чуплива. Страхът разрушава фасадата. И след като видиш какво има зад нея и го приемеш, ставаш много по-различен от всички, които не са преминали това изпитание. Остаряваш, а те остават невръстни деца. Всичко ти става безпощадно ясно, а те се утешават с илюзии. Поглеждаш в бездната и виждаш как и тя те поглежда, а те дори не знаят, че тя съществува. И ги мразиш заради всичко това.

Защо настоях с Хилгър да се срещнем в Сайгон? Имаше и други места, на които можехме да отидем, и те предлагаха същите оперативни предимства. Но ледената ми същност искаше да се върне във Виетнам. Искаше да ме заведе обратно на мястото, където се беше родила и което я хранеше, където се чувстваше пълен господар. Защо?

Защото имаш нужда от мен.

Стреснах се. Чух познат настойчив шепот.

Огледах се. Никой не ми говореше. Барманът беше в другия край на бара и бъбреше с едно от момичетата на масата в ъгъла. Хаус музиката долиташе до слуха ми от много далеч.

За какво говориш? — казах си наум. Знам, че имам нужда от теб.

Не. Опитваш се да ме убиеш.

Опитвам се да те опитомя.

Глупости. Пренебрегваш ме. Задушаваш ме. Пускаш ме да обикалям нощем улиците на Париж, сякаш съм шибано куче, което извеждаш, за да не осере къщата. А когато ти потрябвах заради Докс, се опита да ме командваш, бореше се с мен, отнасяше се с мен като със слуга. Не можеш да дочакаш да си свърша работата и да ме отпратиш отново. Стига си се ебавал с мен. Разкарай се от пътя ми.

Не. Аз не съм твоя собственост.

Как ли пък не! Щеше да си мъртъв, ако не бях аз. Щеше да умреш още първата нощ, когато се напика от страх. Животът ти е мой. Не си моя собственост ли? Аз — това си ти.

— Добре ли сте?

Скочих настрани и дясната ми ръка се стрелна към джоба, за да извади нож, който се оказа, че не е там. Преди да се усетя, бях сграбчил стола като бейзболна бухалка.

Говореше ми барманът. Той отстъпи назад и вдигна ръце. Очите му бяха разширени от изненада.

— Хей, човече — каза. — Всичко е наред, всичко е наред.

Страхът измете опиянението от марихуаната като арктически вятър. Огледах се и осъзнах къде се намирам. И какви ги върша.

Оставих стола на мястото му. Всички погледи бяха впити в мен.

Барманът бавно свали ръцете си.

— Доста се беше отнесъл, човече. Тайландецът е доста силен.

— Да, така е — отвърнах и кимнах. — Не мисля да пуша повече от него.

Излязох на дъжда и студа и вървях, докато намерих евтин хотел, където поспах няколко часа. Събудих се все още изтощен, периферната ми нервна система реагираше като след битка, но поне главата ми се беше прояснила. Всички тези полети, дебненето, разминаването на косъм със смъртта. След това освобождаването на Докс, новината, че е жив. А сега и това в бара… все едно се бях изправил пред най-големия си враг, после някой ни раздели, макар че и двамата бяхме въоръжени до зъби и не бяхме разрешили спора си.

Отбих се да хапна и да пия кафе в едно заведение, което се казваше „Кафе Боуман“ на Утрехтстраат покрай Принсграхт Канал. Беше приятно — тип квартално ресторантче, без претенции, тихо, със стари дървени маси и кожени столове и барман, който си познаваше клиентелата. Когато приключих, се обадих на Боаз от уличен телефон.

— Как си? — попитах.

— Приключихме предсрочно. Чакахме да се обадиш.

— Добре. Колко бързо можете да дойдете на мястото, за което говорихме?

— Вече сме там. Но сме с кола, можем да се видим навсякъде.

При обичайни обстоятелства бих приел това предложение. Но точно сега не се притеснявах от Боаз. А и хотел „Краснополски“ беше на петнайсет минути пеша от мястото, на което се намирах. Щях да си спестя време, ако отида направо там.

— Да се срещнем отпред след петнайсет минути.

Израелците ме чакаха отпред, както бяха обещали. Боаз беше без хавайската риза, носеше дебело пухено яке и джинси. Беше напълно незабележим, труден за описание и запомняне. Нафтали беше с шушляково яке и раница. Ако не беше суровият му поглед, който не всеки би забелязал, братът на Гил приличаше на млад европейски турист с ограничен бюджет. Тръгнахме надолу по улицата към една пицария. Боаз и Нафтали си поръчаха по няколко парчета. Седнахме и се заговорихме.

— Какво празнуваш — Коледа или Ханука? — попита Боаз.

— Нито едното, нито другото.

— Въпреки това нашите подаръци ще ти харесат. Пистолет „Хеклер и Кох“, USP, заглушители, няколко остри предмета. Обичам празниците.

Разказах им за плана на района около дома на Боземан, след това обсъдихме как да процедираме. Боаз се съгласи, че най-добре е да го пресрещнем довечера, когато се връща от работа, а ако не успеем — утре сутринта, когато излиза. Щом заговорихме за Хилгър обаче, станах неспокоен. Не оценявахме адекватно евентуалното му присъствие в града.

— Ако всичко това е истина — изтъкнах, — и той наистина разполага с радиологично устройство, което възнамерява да задейства, сигурно вече е тук. И вероятно се е свързал с Боземан. Може дори да е сложил взривателя на устройството.

— Добре — кимна Боаз. — Да предположим, че го е направил. Какво ще предприеме след това?

— Изчезва. Операцията приключва. Може би устройството е с часовников механизъм, а може и да се активира с мобилен телефон. И в двата случая той ще иска да напусне града преди детонацията, иначе има голям риск да го хванат, когато затегнат сигурността. Хваща влака за Брюксел направо от Ротердам.

— Не — възрази Нафтали.

С Боаз го погледнахме.

— Знаех си, че можеш да говориш — ухили се Боаз.

— Няма да си тръгне веднага — продължи Нафтали, без да обръща внимание на закачката. — Вече е прекъснал всички връзки и му остава да се справи с Боземан. Боземан може да го свърже с операцията. Първо убива Боземан и тогава изчезва оттук.

Притихнахме. Нафтали беше дяволски прав.

— Добре — казах аз. — Къде ще хване Боземан?

Нафтали сви рамене.

— А ние къде смятахме да го хванем?

Боаз кимна.

— Прав си. Не бива да чакаме Боземан на едно и също място с Хилгър. Нещата може доста да се объркат.

— Защо не му се обадим? — предложих. — На Боземан. Да го разпитаме. Ако знае нещо, ще ни каже.

— Рисковано е — противопостави се Боаз. — Ще го предупредим така.

Сега пък аз свих рамене.

— Все пак довечера трябва да се прибере. Ако не постигнем с обаждането желаните резултати, винаги можем да използваме апартамента му за план Б.

Извадих записките, които си водех, докато четях съобщението на Канезаки тази сутрин.

— Ето мобилния му телефон — добавих. — Да видим какво ще стане, ако се обадим неочаквано на нашия приятел Боземан.

Боаз ми подаде един апарат.

— Стерилен е — каза.

Въведох номера. Две позвънявания и един дълбок глас изрече:

— Hoi.

— Здравейте. Търся господин Боземан.

— Да, на телефона.

Спомних си имената, които Канезаки ми беше пращал.

— Имаме общи познати, аз съм приятел на Джеймс Хилман и Уилям Детс.

Мълчание. След това Боземан каза:

— Да?

Нямаше „Моля?“ или „Кой?“ Нещо в избора му на думи и в тона му ми подсказа, че съм ударил джакпота.

Помълчах още малко, за да видя до какво ще доведе напрежението на тишината.

— Ъъъ… за наемането на имота ли става въпрос? — попита той.

Да му се не види, работи! Това ако не беше парола, да не се казвам Джон.

— Трябва да ви дам обратна парола, нали? — попитах.

— Кой… Кой се обажда?

— Ще ви обясня кой съм, господин Боземан. Точно сега аз съм или най-добрият ви приятел, или най-големият ви враг. Разследвам Джеймс Хилман от повече от две години. Знам какво ще прави в Ротердам. Знам и как ви е използвал за целите си. Съдействайте ми, и то веднага, или следващото обаждане ще е от националната полиция и специалните служби.

Настъпи дълга пауза. Чувах го как диша. Учестено.

— Аз… какво искате? — изхъхри.

— Да се видим. Веднага. Ще ви кажа с какво точно се занимава Хилман, а вие ще ми разкажете каквото знаете. В замяна няма да се обаждам в полицията. Но първо да уточним нещо. Много е важно. Заради сигурността ви. Срещахте ли се днес с Хилман?

— Аз… аз… защо?

Срещал се е. Пролича си по гласа му.

— Не сте в безопасност — казах. — Тази вечер не можете да се приберете у дома. Не и преди ние да се погрижим за вас.

— Как… Дори не знам кой сте?

— В момента на работа ли сте?

— Да.

— Добре. Имате един час да си помислите за всичко това и ще видите, че нямате друг избор, освен да ми се доверите. Тръгвам за Ротердам. Ще ви се обадя, когато пристигна. Можем да се срещнем където пожелаете. Вероятно ще искате да е на публично място — и затворих.

Боаз се намръщи.

— Ще го оставиш да избере мястото?

— Разбира се, че не. Просто искам да го накарам да се размърда. Щом предприеме първото си действие, ще предприеме и второ. А сега да вървим. Ще ви разкажа по пътя.

Колата им бе паркирана близо до хотела, беше мерцедес S-класа с навигационна система. Нафтали шофираше. Боаз вкара адреса на работното място на Боземан. Стигнахме там за по-малко от час — не беше в града Ротердам, за който бях чувал, че е красив, нито дори на пристанището, а в рафинериите, сред огромна система от водни канали, в които бяха закотвени товарни кораби и шлепове за отпадъци. Хиляди километри тръби, които поемаха във всички възможни посоки и доставяха бог знае какво на бог знае кого. Петролни танкери и въртящи се електрически турбини, огромни комини, изригващи пушек, а над тях небе с цвят на олово.

Обадих се пак на Боземан. Той вдигна веднага.

— Тук съм — казах. — Близо до офиса ви в рафинериите — дадох му адреса на една бензиностанция, която току-що бяхме подминали, и той отвърна, че идва.

— Видяхте ли? — подхвърлих на израелците, а Боаз се усмихна.

Паркирахме малко по-далеч от уреченото място, на едно хълмче с изглед към бензиностанцията. Боземан, както и жилището му, бяха връзка с Хилгър, затова трябваше да внимаваме.

След пет минути един син фиат спря в ъгъла на паркинга на бензиностанцията, далеч от колонките. Изчакахме една минута, през която наблюдавахме с бинокъл района, но не видяхме друга кола, която да го следва.

Нафтали ни закара. С Боаз имахме пистолети „Хеклер и Кох“, които бяха готови за стрелба. Когато стигнахме на бензиностанцията, видяхме, че Боземан седи сам в колата си.

Отворих прозореца си.

— Да ви видя ръцете, господин Боземан — казах.

Той се подчини и ние се приближихме. Хвърлих поглед на задната седалка, беше празна. Добре.

— Пази ми гърба — помолих Боаз.

Тази фраза никога не ми е давала пълно спокойствие. Но щом беше достатъчно добра за Докс, значи и за мен трябваше да е достатъчно добра.

— Пазим те — успокои ме Боаз и аз слязох от колата.

Боземан направи същото.

Стояхме под дъжда и се гледахме. По изражението на Боземан си личеше, че е наистина уплашен.

— В беда ли съм? — попита ме той и аз си помислих: „Слава богу, че този човек е цивилен, а не изпечен професионалист.“

— Ще ви дам информация — отвърнах — и ще очаквам и вие да ми дадете информация в замяна. Честна сделка, нали?

Боземан кимна и погледна нервно към Боаз и Нафтали.

— Човекът, когото познавате като Джеймс Хилман, се подвизава и под името Джим Хилгър. Работи за ядрените интереси на ислямистите. Прекарал е контрабандно радиологическо взривно устройство в Ротердам. Мръсна бомба.

Боземан пребледня.

— О, боже мой!

— По реакцията ви разбирам, че не сте знаели в какво се замесвате — казах. Очаквах, че както е притеснен, ще започне да се оправдава. Така и направи.

— Никога не съм знаел. Никога. Те така и не ми казаха, а аз си помислих…

— Наркотици? — предложих му аз.

— Да, само наркотици. О, боже мой! — лицето му от бяло стана зелено. Стори ми се, че ще повърне.

— Господин Боземан, това е много важно. Вие сте се срещали днес с Хилгър, нали?

Той кимна. Аз махнах на Боаз и той слезе от колата.

— Осигурихте ли му достъп до рафинерията? — попитах.

— Той… трябвало да вземе нещо от контейнера. Наредих да донесат контейнера от пристанището и да го складират на територията на рафинериите.

— Защо?

— Имам повече права за достъп в рафинериите. А Хилман — Хилгър — той ми каза да направя така.

— Поглеждали ли сте какво има в контейнера?

— Веднъж се опитах. Имаше две кутии, но и двете бяха заключени.

— Добре. Пуснахте ли Хилгър при контейнера?

Замръзналото му изражение беше достатъчен отговор.

— Бомбата е с поставен детонатор — заключи Боаз.

Боземан се обърна, преви се надве и повърна. Погледнах Боаз.

— Можеш ли да я обезвредиш?

Той сви рамене.

— Мога да обезвредя всичко. С подходящите инструменти. И ако имам достатъчно време. И достъп, разбира се.

— Добре, ще успееш, ако имаме късмет — казах и се обърнах съм Боземан. — Чуйте ме, трябва да се овладеете. Все още можем да оправим нещата, но трябва да побързаме. И имаме нужда от информация. Къде е сега Хилгър?

— Аз… не знам.

Не зададох правилно въпроса. Боземан беше силно притеснен и умът му започваше да зацикля. Реагираше прекалено ограничено, усещах го.

— Подсказа ли ви с нещо намеренията си? — попитах. — Спомена ли кога напуска града, или че ще се срещнете по-късно, нещо такова?

— Каза, че ще дойде пак утре — отвърна Боземан. — Каза ми… че не можел да свърши всичко наведнъж. Носеше голяма платнена торба и когато си тръгваше, тя беше пълна.

— Вероятно с вестници — отбелязах. — Пратили са ги заедно с бомбата, за да си мислите, че е взел нещо важно от контейнера. Значи ви каза, че ще дойде пак?

— Да, за да вземе останалото.

— Нищо не е останало. Единствената причина още да не е взривил бомбата е, че трябва да ви убие преди това. Къде го видяхте за последен път? Някъде на публично място ли?

— Да, беше… пред входа. Там има охрана. И той се опита да… искаше да…

— Какво?

— Искаше да отида заедно с него на гарата. Но аз не можех.

— Търсел е достатъчно усамотено място, където да ви убие. Това е.

— Но ако иска да ме убие и знае, че съм тук, защо просто…

— Не е такава бомба — поясни Боаз. — Експлозията е малка. Може и да не убие никого. Радиацията нанася пораженията, най-вече като предизвиква паника.

Боземан простена тихо, но не каза нищо.

За миг се поставих на мястото на Хилгър. „Бомбата е с поставен детонатор, остава само да запуша устата на Боземан. Как да го докопам? Време и място…“

— Господин Боземан, Хилгър питал ли ви е кога свършвате работа, кога се прибирате у дома, как пътувате за работа, такива неща?

Той мълчеше. След известно време отговори:

— Да. Всичко това. Помислих, че…

— Че се опитва да поддържа разговора, да научи нещо за живота в Холандия, разбирам. И какво точно му казахте. Най-подробно.

— Ами… че обикновено се прибирам около шест часа. Че пътувам с кола за работа.

Това ми беше достатъчно. Посочих с брадичка Боаз и попитах:

— Можете ли да заведете този човек до контейнера?

— Не, не искам отново…

— Този човек е специалист по обезвреждането на бомби. Ако успее да обезвреди бомбата, ще се измъкнете от тази каша и никой никога няма да разбере за нея. Дори можете да задържите парите, които ви е дал Хилгър. Ако бомбата избухне обаче, ще горите в ада.

Боземан стоеше и се опитваше да успокои учестеното си дишане.

— Аз… добре, ще го заведа.

Боаз ме погледна.

— Върви, вземи колата.

— А ти…

— Погрижи се за Хилгър. Аз ще се погрижа за бомбата.

Нафтали слезе от мерцедеса. Ключовете бяха вътре и двигателят работеше. Погледнах часовника си. Беше пет. С малко късмет щях да стигна преди Хилгър. С малко късмет и Боаз нямаше да умре в експлозията на радиологична бомба.

С малко късмет.