Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (37)

36.

Когато таксито му спря на паркинга на яхтклуба на Република Сингапур, Хилгър видя светлините на полицейските коли и зяпачите пред входа. Веднага разбра какво означава това и го прие като факт. Сърдечният му ритъм леко се ускори, но външно не показа нищо.

— О, боже, не мога да повярвам — каза на шофьора. — Забравих си лаптопа в хотела. Може ли да ме върнете там веднага?

Шофьорът направи обратен завой. Хилгър набра някакви цифри на мобилния си телефон, но не натисна зелената слушалка. Изчака малко и тогава заради шофьора заговори:

— Здрасти, преди малко бях в компютърния клуб и май си забравих там… о, ти си го намерил? Слава богу! Да, до пет минути идвам да го взема.

След това набра мобилния на Гътри. Никакъв отговор. Това беше лошо. Гътри винаги беше на линия. После опита и с телефона на Панчо. Пак нямаше отговор.

Спря да звъни. Първото, което си помисли, беше, че трябва незабавно да се отърве от апарата. Номерът му ще се изпише в телефоните на Панчо и Гътри.

Знаеше, че са мъртви. Нямаше представа как Рейн е открил яхтата, но някак си е успял. Същото стана и в Хонконг. Сигурен беше, че Рейн ще се опита да контраатакува, но си мислеше, че след като бяха на плавателен съд, който се местеше, и след като държеше Докс като заложник, го е неутрализирал. От информацията, с която разполагаше за Рейн, стигаше до извода, че Докс е единственият му партньор. Но нямаше как да го е проследил без чужда помощ и точно сега Хилгър се чудеше кой му е помогнал.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Вдиша и издиша, бавно и дълбоко, опитваше се да се успокои и да се съсредоточи. Щом Рейн е разбрал за яхтата, дали е научил нещо и за операцията в Ротердам? Не че би му пукало за самата операция. Той беше само един наемник и нищо повече. Но можеше да я използва, за да го намери. Или да сподели информацията с някого, който би имал интерес да се намеси. Не му изглеждаше вероятно, но така беше и с бедствието, което току-що го бе сполетяло в Сингапур.

За един ужасен миг го обзе съмнение в самия себе си. Може би направи грешка, като се отнесе към Рейн като към враг. Може би с Докс трябваше да ги третира като участници в плана, дори и след случката в Хонконг. Почуди се дали гневът не беше замъглил преценките му, дали личното не бе надделяло над професионалното. В края на краищата, Рейн не изглеждаше като човек с пристрастия или глупава лоялност, които биха му попречили да работи с Хилгър. Може би разбираше колко важна е работата му и щеше да се съгласи да участва в нея. Нихилизмът беше неестествен. Може би по-правилно би било да спечели Рейн на своя страна.

Стисна очи и пощипна носа си. Или пък не. Почти никой друг не го разбираше. Къде бяха реалистите в държавната администрация, хората, които правят каквото е необходимо? Вместо тях имаше шайка страхливци, които пробутваха измислени решения на въображаеми проблеми и ги наричаха патриотични. Продаваха ги на заблуденото общество, което имаше нужда да вярва, че сладкодумците го защитават. От това на Хилгър му се драйфаше.

Е, той щеше да се погрижи за всичко. Беше толкова близо.

Затвори очи и отново се съсредоточи върху дишането си. Бавно, вдишвай и издишвай.

Добре. Да приемем, че операцията е провалена. И че Рейн знае за Боземан. Трудно му беше да си го представи, но все пак… какво би направил Рейн с тази информация?

Хилгър се усмихна. Вече познаваше Рейн. Отне му известно време и му струва доста, но вече познаваше врага. Рейн щеше да използва тази информация, за да намери Хилгър. В него говореше хищникът, онази безпощадност, която видя в очите му в Сайгон и по време на ударите му на другите места. В много неща се съмняваше, но това беше сигурно като банков трезор.

Веднага си представи два варианта на действие. Единият беше задължителен, а другият представляваше възможност.

Задължителните неща бяха: да отиде веднага в Амстердам. С чартърен полет, ако няма толкова скорошен полет на авиолиниите. Да се види с Боземан, да получи достъп до устройството, да подсигури поставянето му на правилното място, да зареди детонатора.

Предоставяше му се възможност да остане в Амстердам още малко след това, за да влезе в следите на човека или хората, които щяха да го търсят там. А че такива ще има, в това беше сигурен.

Може би отново преценяваше погрешно. Може би Рейн и Докс — ако са заедно — щяха да го надхитрят. Със сигурност не беше невъзможно, те бяха опитни, безмилостни и много ядосани.

Но щеше да рискува. Веднага щом се оправи с Боземан, нищо няма да е в състояние да спре операцията, а операцията винаги беше най-важна. По-важна от живота на всеки човек. Дори неговия.

Ако се наложи.

Когато таксито спря на паркинга на хотела, умът на Хилгър вече беше спокоен и прояснен като чист планински ручей. Знаеше точно какво трябва да свърши и как да го осъществи.