Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (36)

35.

На „Чанги“ Канезаки си показа документите на един униформен охранител. Човекът каза нещо по радиостанцията и ни пусна да минем през пропуска с колата.

— Тук добре се получи — казах.

Канезаки се обади на някого по мобилния си.

— Тръгваме — съобщи той. — След две минути — обърна се към мен и ми се усмихна. — Нископоставени приятели на високи места.

Минахме през друг изход към онази част на летището, която предполагах, че е запазена за частни самолети. На пистата имаше над двайсет малки аероплана. Канезаки ни закара до единия. Вратата се отвори и по стълбите слезе млад, късо подстриган мъж. Гърбът му беше изправен, панталонът — с идеален ръб. Ако не беше морски пехотинец, то значи морските пехотинци не съществуваха.

Канезаки натисна един бутон и страничната врата на вана се отвори. Той слезе и отиде при морския пехотинец от другата страна.

— Двама за транспортиране — каза Канезаки. — Плюс мен.

— Господине — отвърна морският пехотинец, — нямам разрешение за други пътници.

— Ела с мен — подкани го Канезаки и двамата с младия мъж се отдалечиха, за да не ги чуваме.

Гледах как си говорят. Канезаки жестикулираше, а морският пехотинец кимаше и слушаше.

След минута се върнаха. Морският пехотинец протегна ръка на Докс.

— Господине, може ли да ви помогна да се качите на борда?

— Можеш, синко. Радвам се, че са пратили морски пехотинец. Само ми дай пет минути с тези негодници, става ли?

— Тъй вярно — отвърна младият мъж и се отдалечи уважително.

— Това е отношение към ВИП — каза Докс. — С какво го заслужих?

— Самолетът е от малката ескадрила на ЦРУ — обясни Канезаки. — Преди превозваше едни много лоши хора на много тайни места. Сигурно сте чели за това във вестниците. Нищо повече няма да кажа.

— Знаем за тази програма — вметна Боаз.

Канезаки се усмихна.

— Знам, че знаете. Вие сте част от нея.

— Какво каза на пилота? — попитах аз.

Канезаки сви рамене.

— Най-вече му припомних за срама, който ще носи цял живот, ако сега отлети и остави ранен морски пехотинец.

— Това съм аз — каза Докс. — Надявам се, не си споменал, че и Джон е служил в армията.

Канезаки се засмя.

— Не съм. Сигурно съм забравил.

Докато гледах Канезаки, неочаквано се развълнувах. Толкова много ми напомняше за Тацу. По начина, по който се осмеляваше да излиза извън системата, за да помогне на правдата да възтържествува. По начина, по който си затваряше очите за някои неща, за да накара другите да помагат на пъклените му планове с благородни цели.

— Прав ли съм да предположа, че въпреки неочакваното отсъствие на Джим Хилгър от яхтата, все още всички ние искаме да… го пратим по-рано в пенсия? — попита Боаз.

— Разбира се, че си прав да предполагаш така — потвърди Докс. После се обърна към мен. — Знаеш ли къде да го намериш?

— Можеш да ме попиташ, след като се качим на самолета — отвърнах. — Когато няма да сме в присъствието на чужд разузнавач. — Обърнах се към Боаз. — Не се обиждай.

Боаз се усмихна.

— Няма.

— Не ми пука, дори Боаз да е от Марс — заяви Докс. — Бих му поверил живота си по всяко време. И се надявам, че и той би направил същото — погледна към Боаз, който кимна. — Освен това човекът разбира от хубави вицове. За разлика от някои хора, които бих споменал, независимо от наличието на други положителни качества у тях. Кажи ми къде да намерим този нещастен, насран малък чекиджия, това лайно миризливо, тази мръсна свиня и окаян педал, и да го убием като куче, каквото всъщност е?

Боаз се изпълни с респект. Но преди да помоли Докс да повтори всички обиди, аз се намесих:

— Никого няма да търсим. Едвам ходиш. Начинът, по който дишаш, ми подсказва, че ребрата ти са счупени, но засега морфинът заглушава болката.

— Само натъртване е — възрази Докс и направи физиономия. — И по-зле съм бил.

— Лъжеш — каза Боаз със странен британски акцент.

И двамата избухнаха в смях, Докс стенеше, докато се смееше. Аз обаче не разбрах шегата. Когато спряха, Боаз продължи:

— Вярно е, аз съм чужд разузнавач. Но това е официалната ми работа. А за тази операция не съм уведомил началниците си.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Нафтали е брат на Гил.

— Да му се не види! — възкликнах. — Стори ми се, че виждам у него нещо познато.

— Да, прилича на Гил. И е опасен също като него. Смята, че ръководството ни не е достатъчно мотивирано да отмъсти за смъртта на брат му.

— Такива са началниците — подхвърли Докс. — Или не правят достатъчно, или се престарават, никога не уцелват златната среда.

— Значи си тук по собствена инициатива? — попитах Боаз.

Той сви рамене.

— Да речем, че някои хора… с радост ще си затворят очите какви сме ги вършили с Нафтали, докато сме били във ваканция. Знаеш как става. Понякога хората искат някои неща да се свършат, но не искат да знаят как. Нямат желание подписът им да стои под тях. Мисля, че ще запомним бившия американски военен министър Ръмсфелд със „синдрома на гумените ръкавици“. Никакви отпечатъци, никакви улики.

— Боже — простенах, — никой ли вече не работи за правителството си?

Докс изохка.

— Казах ти веднъж, човече. Бъдещето е в приватизацията. Значи не мислиш, че ще можем да премахнем Хилгър тук, в Сингапур?

Поклатих глава.

— Съмнявам се, че Хилгър ходи дори до магазина за мляко, без да носи в себе си пет различни валути и три паспорта с различни самоличности. Ще се върне в яхтклуба, ще чуе сирените и ще изчезне.

— Не можем да го причакаме в яхтклуба. Не можем повече да се върнем там.

— Добре, забравете за Сингапур — намеси се Боаз. — Но ако имате информация къде можем да намерим Хилгър след тази случка, с Нафтали ще се възползваме от нея. Само ние двамата, дискретно и незабавно. Можете да разчитате на това.

Канезаки сви рамене.

— Тайните рано или късно се разчуват така или иначе — отбеляза той и Боаз се ухили.

Не бях изненадан. Канезаки толкова много искаше смъртта на Хилгър, че ме вкара и мен в играта. Защо да не допусне и израелците? Дори не се налагаше да им издава секретна разузнавателна информация. Всичко, което знаеше по тази операция, идваше от мен.

Канезаки разказа на Боаз какво знаехме. Когато свърши, Боаз попита:

— Значи смяташ, че този човек от сигурността на пристанището, Боземан, е част от схемата на Хилгър?

— Точно така — потвърди Канезаки.

— И му имаш координатите? Служебен и домашен адрес, телефонни номера, снимки?

— Разбира се.

— За кого работи Хилгър?

— Не знам. Има много групировки, които с радост биха гръмнали рафинериите в Ротердам. „Ал Кайда“, „Хамас“, „Хизбула“… а Хилгър има връзки с всичките.

Боаз присви устни и подсвирна.

— Ако си прав за това, което е намислил Хилгър, колко време имаме според теб, преди да довърши всичко?

Канезаки кимна сякаш точно за това мислеше в момента.

— Трудно е да се каже. Знаем, че от известно време планира нещо в Ротердам и че то е важно за него. След загубите, които претърпя, предполагам, че ще се отправи за Амстердам веднага щом се отвори възможност да завърши плана си.

— Ако ще прекарва някакво устройство, защо не го задейства с часовников механизъм? — намеси се Докс. — С детонатор, свързан с мобилен телефон например. Може да набере номера от всяка точка на земята и — бум!

Боаз поклати глава.

— Има прекалено много потенциални проблеми. С часовников механизъм няма да стане, защото не знае кога пристига пратката. С мобилен телефон също, защото в контейнера може да няма обхват. И в двата случая рискува устройството да бъде повредено или обезвредено по друг начин. Възможно е да изпуснат контейнера или да го изхвърлят в морето.

— Боаз е специалист по бомбите — обясних.

Боаз се усмихна.

— В днешно време се наричат „импровизирани експлозивни устройства“. Звучи по-внушително. Но никой не ми е увеличил заплатата заради това.

— Ако можеше да свърши всичко от разстояние, нямаше да има нужда от Боземан или от някой друг вътрешен човек — допълни Канезаки.

Докс кимна.

— Добре, добре. Ако Хилгър не е тук, обзалагам се, че Боземан има достатъчно информация, която може да ни заведе при него. Можем любезно да го попитаме.

— Ами твоята организация? — обърнах се към Боаз. — Ако им предадеш информацията, те ще я предадат…

— … на ЦРУ — довърши Боаз. — Връзките ни с холандците… не са толкова силни.

Свих рамене.

— Тогава ЦРУ ще кажат на холандските служби.

— Сигурно се шегуваш — намеси се Канезаки. — ЦРУ няма да предаде никаква информация на никого, без преди това да я проучи. Повечето от данните, по които работим, идват от неофициални източници, останалото са предположения. Те може би никога няма да предадат тази информация. А дори и да го направят, това ще стане най-рано след месец. Никой не би рискувал да отправи подобно предупреждение и то да се окаже фалшива тревога. Повярвайте ми, в една бюрократична машина хората се страхуват повече да не изглеждат като глупаци, отколкото, че Ротердам ще бъде изтрит от лицето на земята. По този случай официалните канали са чиста загуба на време.

Всички мълчахме.

— Всичко може да се окаже търсене на игла в копа сено, така е — наруши мълчанието Боаз. — Но интуицията ми подсказва, че си струва да опитаме. Пък и ми се ходи до Амстердам. Рейн, а на теб?

Погледнах към Докс.

— Ако ти не отидеш, аз ще го направя — заяви приятелят ми. — Ако трябва — ще допълзя до там, не ми пука. Не само заради пъклените планове на Хилгър, нито защото искам отмъщение, макар че — да, искам. А защото Хилгър знае, че ще го търсим. И при първа възможност ще ни очисти, за да удължи собственото си дълголетие. Отказвам да живея живота си в страх как това копеле ще ме надхитри. Не, благодаря, аз пръв ще го очистя и след това ще спя спокойно.

Отново всички се умълчахме.

— Освен това — продължи Докс, — ако Том е прав и Хилгър наистина е намислил да направи нещо гадно в Ротердам, ние сме единствените, способни да го спрем.

Замислих се. Докс казваше истината, знаех го. И аз не исках Хилгър да живее повече.

Но също така ми беше безпощадно ясно, че — както казваше Канезаки — съм помогнал да се осъществи план, от който убийствата на Яник и Ачинели са също част. Мразех, когато притискаше така чувствителните ми струни. Знаех, че ме манипулира. Но също така вярвах, че има някакъв начин да поправя стореното от мен.

Въздъхнах и кимнах на Докс.

— Да го качваме на самолета.

Докс поклати глава.

— Никъде няма да ходя, ако ти не отидеш в Амстердам.

— Ще отида — обещах му.

Докс се усмихна.

— Добре, вече е време да се зарадвам на една хубава медицинска сестра. Боаз, следи го да не се измъкне към квартала с червените фенери.

Боаз се ухили.

— Ще внимавам.

Докс поклати глава.

— Мамка му, ще ми се да дойда с вас, момчета. Като си помисля колко ще ми е приятно да се прицеля в онова малко място между очите на Хилгър през снайпер… о, човече, надървям се само като си го представя.

— Добре, време е да вървиш — казах.

— Ей, морски пехотинец! — извика Канезаки.

Младият мъж с късата подстрижка се появи след секунда. Отиде до вана и помогна на Докс да се изправи на краката си. Въпреки високия си дух едрият снайперист изглеждаше ужасно. Лицето му беше червено и на мехури. Едвам се държеше изправен. Но беше жив и това само по себе си беше чудесно.

— Приятен лов, амиго — пожела Докс на Боаз. — Когато свършите, ще ви черпя няколко бири. Ще се съберем да си разказваме вицове.

Боаз се усмихна.

— Нямам търпение.

Всички слязохме от вана. Морският пехотинец помогна на Докс да се качи в самолета.

— Ами Нафтали? — попитах Боаз.

— Той ще върне нашия ван — отвърна ми Боаз. — По-добре да не оставяме следи — погледна към Канезаки. — Ами твоят?

— Има кой да се погрижи за него — успокои го Канезаки.

Боаз се засмя.

— Сигурно е хубаво да работиш за голяма организация.

Сякаш по поръчка от самолета слезе друг млад мъж, по външността му заключих, че е цивилен. Може би служител на ЦРУ на ниско ниво. Канезаки му хвърли ключовете.

— Знаеш какво да направиш — каза му той.

Младият мъж кимна, затвори вратите, качи се във вана и потегли.

— Ще се видим в Амстердам — рекох на Боаз. — Ще хвана първия полет за там.

Той кимна.

— Да. Бих ти предложил да те откарам, но ако не върна скоро самолета, който съм взел назаем, някой ще ме настъпи по патката.

— Не се казва точно… — започна Канезаки.

— Добре, да се махаме от тук — прекъснах го аз. — Боаз, ще ти се обадя на мобилния. Ако по някаква причина не мога да се свържа с теб, като резервен план си определяме среща в лоби-бара на хотел „Краснополски“ в седем сутринта, после в седем вечерта, докато се открием.

— Познаваш Амстердам — вдигна вежди Боаз.

— Бил съм там — отвърнах, но нарочно неясно. Имах все по-голямо доверие в Боаз, поне „ситуационно“, както той би се изразил, но въпреки това исках да имам резервно място с много входове, изходи и охрана. Или с други думи — място, на което трудно може да се извърши убийство по поръчка.

Той ми стисна ръката, след това се ръкува с Канезаки и тръгна, вероятно към частния самолет, с който беше дошъл. Морският пехотинец влезе в пилотската кабина и пет минути по-късно Сингапур остана на три хиляди метра под нас, като продължаваше да се отдалечава с всяка изминала секунда.