Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (35)

34.

Секунда след като Боаз включи устройството, от долната палуба на яхтата се чу какофония от писъци. Сред тях разпознах баритоновия рев на Докс. Обзеха ме противоположни емоции: облекчение, че е жив, и ужас от силата на болката, която предизвикваше този агонизиращ вик.

Стоях безпомощен, вдигнал пистолета пред себе си. Държах вече оръжието с две ръце и чаках някой да изскочи навън, за да го застрелям. Нищо не се случи. Само писъците станаха още по-силни.

С периферното си зрение забелязах движение по съседния плавателен съд. Хвърлих поглед надясно и наляво, за да се убедя, че не ме грози опасност. Цивилни. Надничаха от яхтите си, за да видят какво предизвиква тази бъркотия.

— Какво става там? — извика на английски бял мъж от яхтата вляво от мен.

— Полицейска акция, господине — изревах в отговор с най-добрия си командирски глас. — Моля ви, останете на яхтата си и стойте близо до пода. Може да има престрелка и не искам семейството ви да пострада.

Човекът изчезна, без да каже дума повече. Писъците продължаваха. По дяволите, защо не се опитват да избягат от лодката?

— Спри го! — наредих на Боаз. — Може да са заклещени някъде. Ще сляза.

— Спрях го — отвърна ми той.

С периферното си зрение си го видях да вади пистолет от колана на панталона си. Обърнах се наполовина към него, но той беше насочил пистолета към лодката, не към мен.

— Стой там — казах му. — Може пак да ни потрябва жега — скочих на палубата и отидох до стълбите.

Писъците бяха престанали. Спрях пред входа и погледнах надолу, след това се отдръпнах. Очите ми бяха адаптирани към силната светлина навън и не можех да видя какво става в тъмното. Свалих си черните очила и ги пъхнах в джоба.

Надникнах бързо отново. Нищо. Все още никакви писъци.

Имаше само шест стъпала. Прескочих ги и се приземих в клек на долната палуба. Завъртях се с насочено оръжие и се огледах за някаква опасност. Пак нищо. Намирах се в тесен коридор. В него имаше три врати отдясно, всичките затворени и с малки прозорчета.

Отидох до първата врата, надникнах набързо през прозорчето и пак върнах погледа си в коридора. Нищо.

Проверих и втората по същия начин. Отново нищо.

Погледнах и третата. Докс лежеше по гръб, окован във вериги. Гологлав мъж с покрито с кръв лице и нож в ръката се олюляваше към него.

Сграбчих дръжката. Беше заключено. Мамка му.

Отстраних се, затворих едното си око, така ако хвръкнеше някоя осколка към мен, щях да ослепея само наполовина. Насочих пистолета и пуснах три бързи изстрела в бравата. Оръжието просъска тихо и даде обратен откат в дланите ми. Покрай мен прелетяха трески.

Отстъпих и ритнах вратата до дръжката. Тя се отвори с трясък навътре. Гологлавият се обърна с лице към мен. Пуснах му два откоса в гърдите. Той се олюля назад към стената и падна на пода.

В стаята нямаше никой друг, освен Докс. Коленичих до него с вдигнато към тавана оръжие и обърнат с лице към вратата.

— Колко още хора има на яхтата? — попитах го. — Знаеш ли?

— Още един — промърмори той. — Още един.

— Хилгър?

— Не. Друг е. Според мен е заключен в някоя от…

От вратите по-надолу отекна стакатото на половин дузина изстрела с пистолет. Човекът, за когото Докс говореше, беше в някоя от каютите, които подминах. Прозорците на вратите бяха малки, а аз бързах. Сигурно съм го пропуснал.

Нямаше зад какво да се прикрием в помещението. Придвижих се внимателно покрай стената, като държах пистолета насочен към вратата и чаках.

Нищо не се случи. Този човек не беше глупав. Беше много по-изгодно да се защитава в статична позиция, отколкото да напада. Той го знаеше и чакаше да мина покрай него, като излизам.

По дяволите, нямах време за такива игрички. Охраната на клуба, ченгетата… трябваше да изчезваме оттук.

— Дай ми пет секунди жега — прошепнах в хендсфрито. — Точно пет секунди.

— Боже, не и това отново — промърмори Докс зад мен.

— Три, две, едно — чух Боаз да брои и след това кожата ми пламна.

От гърлото ми неволно се изтръгна вик, а Докс ми пригласяше отзад. Съпротивлявах се на илюзията, че пистолетът ми е нагорещен до червено, и на силното желание да го хвърля. Само това ми помагаше да остана на крака. Единственото ми предимство пред човека надолу по коридора беше, че знаех какво е това и че ще трае само пет секунди.

Но ми се стори, че продължи много по-дълго. Когато свърши, така внезапно, както и започна, стиснах зъби и излязох в коридора.

Първата врата, покрай която преминах, беше отворена и ключалката й — простреляна. Побягнах към касата и се спрях.

— Пак, три секунди — прошепнах.

— Три, две, едно — чух отново и нервните ми окончания пак пламнаха. Треперех от болка и от усилието да не викам. От вътрешността на стаята чух продължителен вой. След това внезапно, като по чудо болката изчезна. Поех дълбоко дъх и се втурнах в стаята.

Той беше там, проснат на пода. Вдигнах пистолета.

Беше най-бързият човек, когото бях виждал. Протегна оръжието си напред и едновременно с това се претърколи наляво. Усетих нещо да ме удря в гърдите и чух два последователни изстрела. Олюлях се назад към стената и отвърнах на огъня. Първите ми два изстрела не улучиха, но го накараха да трепне. Вдигнах дулото с два сантиметра, тръгнах към него и продължих да стрелям. Пак не улучих, но последните два куршума рикошираха в пода и се забиха в тялото му. Той се сви, а аз продължих да стрелям, още три куршума, два в торса му, а последния в главата. Той пусна оръжието и повече не помръдна.

Едвам дишах. Стиснах зъби и хвърлих празния пълнител, сложих нов и вдигнах предпазителя. Притиснах длан към гърдите си, след това я вдигнах към очите, бях напълно сигурен, че ще е покрита с кръв. Но не беше. Драконовата кожа. Беше ми изкарал въздуха, но това беше всичко.

Вдигнах празния пълнител и го прибрах в джоба си, след това се върнах обратно по коридора. Докс се беше изправил на колене, но повече от това не можеше да направи. С почуда установих, че гологлавият се е хванал за койката и почти се беше изправил. Вдигнах пистолета.

— Недей — спря ме Докс. — Недей, недей, недей, недей.

Обърнах се към него, без да отклонявам дулото от гологлавия.

— Какво? — попитах.

— Не го убивай — каза Докс, изправяйки се на разтрепераните си крака. — Дай ми оръжието.

— Няма време…

— Дай ми шибаното оръжие! — изкрещя той.

Трябва знаеш кога може да се спори и кога не. Това със сигурност беше втората ситуация.

Докс се олюля към мен, аз се спуснах напред и го хванах за ръката, преди да успее да падне. Поставих пистолета в окованите му ръце и го заведох до гологлавия. Той ни гледаше как се приближаваме. Ръцете му трепереха, изпусна койката. Падна на колене, след това се срути настрани, задъхан и тресящ се.

Докс застана точно над него. И се прицели.

— Искам да знаеш — каза той, — че дори да имах време, нямаше да ти причиня това, което ти се канеше да направиш с мен.

Гологлавият понечи да каже нещо. Докс не изчака да чуе какво. Без дума повече изпразни целия пълнител в лицето на гологлавия. Дванайсет приглушени изстрела, звукът от всеки един преливаше в следващия. Разхвърчаха се кости и мозък.

Постоя така секунда, олюлявайки се леко. Гледаше какво бе сътворил. След това ми подаде димящото оръжие. Наклони се и аз го сграбчих за ръката, за да го подпра.

— Добре — процеди. — Това струва колкото терапия за десет хиляди долара.

— Не се тревожи, имам допълнителен пълнител.

Той кимна.

— Предположих.

Сложих новия пълнител, извадих бейзболна шапка, сложих я на главата му, а на очите му — слънчеви очила.

— Изглеждаш добре — казах му.

— Просто ме измъкни оттук, човече.

Стиснах го за рамото.

— Затова съм дошъл.

Сложих си и аз черни очила, хванах го за ръката и двамата тръгнахме по коридора.

— Излизаме — съобщих по хендсфрито. — Само двамата сме. Извади резачката за метал и бъди готов.

— Побързай — подкани ме Боаз. — Привлякохме доста внимание.

Прибрах пистолета в кобура и продължих да вървя. Не знаех как точно е ранен Докс, но очевидно му беше трудно да ходи, и то не само заради оковите. Трябваше ми цяла минута, за да го кача по стълбите.

Докато прекосявахме палубата, се уверих, че Боаз е прав. От пет-шест лодки ни наблюдаваха хора. Няколко групи пешеходци се бяха спрели и гледаха за какво е цялата тази бъркотия. Хайде, помислих си, хайде, хайде…

Боаз подаде ръка на Докс и му помогна да се качи на кея. Оковите бяха тежки, но нищо не можеше да се опре на резачката за метал. Боаз се приближи и след три перфектни среза Докс отново можеше да използва ръцете и краката си. За останалото по него щяхме да се погрижим по-късно.

Боаз вече беше събрал устройството. Преметна раницата на рамо, докато аз оглеждах тълпата за потенциална опасност, но не виждах нищо заплашително, само зяпачи. След това тръгнахме към главния кей, този път с бърза стъпка. Огромните ръце на Докс бяха преметнати през раменете ни, а веригите му потракваха на всяка крачка.

— Този човек е ранен! — извиках към хората, които стояха край нас. — Повикайте лекар! — ето, това щеше да ни представи като добрите момчета и да намали вероятността някой да ни попречи да се изтеглим. Поне на теория беше така.

Завихме наляво по главния кей и продължихме да вървим. Видях, че Канезаки се беше приближил максимално до края на кея. Сигурно Боаз му се е обадил. Господи, отне ни цяла вечност да стигнем. Защо шибаната лодка беше на най-отдалечения кей? — помислих си. Законът на Мърфи. Невероятно.

Хората ни зяпаха, докато вървяхме. Никой не продума, нито се опита да ни попречи.

На петнайсет метра до алеята започнах да си мисля, че ще успеем. Вече виждах дима от ауспуха на Канезаки.

Двама униформени охранители се втурнаха от главната сграда на клуба към кея. Тичаха право към нас. Всеки от тях имаше пистолет в кобура си.

— Там стрелят! — извиках с всички сили. — Побързайте!

За секунда си помислих, че ще се хванат. Те хвърлиха поглед надолу по кея, но после усетих как вниманието им се пренасочи. Погледите им се върнаха на нас и израженията им станаха по-сурови.

Въпреки всичките си правила и пожелания Боаз извади пистолета си по-бързо и от мен дори.

— Не посягайте към оръжието си — казах с висок и равен глас. Насочих пистолета си напред към единия, а Боаз взе на мушка другия.

И двамата мълчаха. Зяпнаха от изненада и вдигнаха ръце. Колкото и да им плащаха, за да охраняват яхтклуба, подобни случки не влизаха в длъжностната им характеристика.

— Към водата! — заповядах. — Скачайте! — никой от тях не помръдна. Насочих гигантското дуло със заглушителя право в лицето на единия и изведнъж се почувствах доволен от застрашителните му размери. — Веднага! — извиках.

Той скочи, без да каже дума. Другият го последва след секунда.

— Много хуманно от твоя страна — оцени Боаз, когато продължихме напред по кея.

Автоматичната странична врата на вана на Канезаки се плъзна и се отвори. Помогнахме на Докс да влезе, качихме се и ние. Канезаки потегли изкусно.

— Приключи ли с него? — попита ме Боаз.

В първия момент не разбрах за какво ми говори.

— С кого?

— С Хилгър.

Поклатих глава.

— Не беше на яхтата.

— По дяволите! — изруга той. — Дилайла ми каза… — млъкна и се усмихна. — Е, сигурно е сбъркала.

— Разузнаване — отвърнах. — Какво да правиш.

Той се засмя.

— Според мен нещата между вас вървят много по-добре, отколкото признаваш.

Докс лежеше по гръб на пода. Свалих всички останали по него вериги с резачката за метал. Докато режех, Боаз се обади на Нафтали. Той беше на около километър зад нас и съобщи, че никой не ни преследва.

Канезаки отби встрани. Махнах фалшивите регистрационни табели и отново потеглихме.

Нафтали пак се обади да докладва, че все още е чисто.

Изглеждаше, че ще успеем. Свалих шапката и очилата и потупах Докс по рамото.

— Как си?

— Чувствам се смазан.

Така и изглеждаше. Беше бледен и дишаше трудно. Вероятно адреналинът засега го обезболяваше, но това нямаше да продължи дълго. Знаех, че Канезаки има морфин в медицинския комплект. Извадих спринцовка и бих една доза на Докс.

— Сега как е? — попитах го.

— Ура! — провикна се. — Джон Рейн, моят ангел спасител.

Засмях се.

— Кой кара тази кола, между другото? — поинтересува се Докс.

— Аз съм — извика Канезаки от волана. — Том.

— Радвам се да те видя, човече — отвърна Докс, гласът му вече беше поукрепнал, морфинът го бе успокоил. — По-късно ще ти стисна ръката и ще ти благодаря както трябва, но сега съм си полегнал и не мога. А кой е този?

Боаз свали шапката, перуката и очилата.

— Боаз — представи се.

Докс му подаде ръка и израелецът я стисна.

— Не знаех, че Джон има други приятели — рече Докс, малко заваляйки. — Мислех, че съм единственият.

Боаз се усмихна.

— Сигурно затова толкова много искаше да те свали от онази яхта.

— Кожата започва да ме боли — оплака се Докс. — Какво използвахте, момчета? Да не е някакво милиметрово вълново устройство?

— Аз ли съм единственият, който никога не е чувал за тези машинарии — промърморих и Канезаки се засмя.

— Извинявай — каза Боаз. — Калибрирането на вълните не е точна наука. Сигурно имаш изгаряне първа степен, а може и да е втора.

Докс се засмя, но веднага след това направи гримаса.

— Господи, да не мислиш, че ми дреме от някакво си плажно изгаряне? Чичо Фестър се канеше да обезглави Неси.

Канезаки хвърли поглед назад.

— Неси?

— Моля те, не го питай за това — възпрях го.

— Ако се беше появил десет секунди по-късно, щях да пея в девичия хор, да знаеш — заяви Докс, като се смееше и гримасничеше от болка. — По дяволите, бях на косъм.

След това гласът му затрепери.

— Аз… о, мамка му, стана малко конфузно — измънка той. — Наистина си мислех, че ще умра, въпреки че аз… о, по дяволите.

Лежеше там, скърцаше със зъби и трепереше, а сълзите се търкаляха тихо по лицето му. Поставих ръка на рамото му.

— Отпусни се — казах му. — Поплачи си.

— Защо трябва да става пред теб? — попита ме, като се смееше през сълзи. — Ти никога не повръщаш, никога не плачеш и ще ме майтапиш за слабостта ми до края на живота ми.

— Ще разкажа на всичките ти приятелки — заканих се и той отново се разсмя през сълзи.

Кризата трая около минута, след това свърши.

— Благодаря, че ме спаси — каза той, после се огледа. — И на всички вас. И на теб, Боаз, който и да си. Никога няма да го забравя.

— Радвам се, че можах да помогна — отвърна Боаз. — И съжалявам за изгарянето.

Докс извърна глава към Канезаки.

— Къде сме, между другото?

— В Сингапур — поясни Канезаки. — Отиваме към частен самолет на „Чанги“. Ще сме там след пет минути.

— Пет минути — повтори Докс. — Добре, защото искам да ви разкажа един виц.

— Няма нужда — казах, защото познавах чувството за хумор на Докс.

— Кажи го — подкани го Боаз с момчешка усмивка.

— Заклех се, че ще кажа на Джон вица за кабунга, ако изляза от това премеждие жив, и смятам да удържа на думата си, дори и надрусан с морфин.

— Наистина няма нужда… — опитах пак, но той вече започваше.

— Трима мисионери били пленени от жестоко аборигенско племе насред джунглата — погледна към Боаз. — Нали не го знаеш?

Боаз поклати глава.

— Продължавай.

— Та аборигените ги вързали и ги завели при вожда, който по една случайност говорел английски. Вождът им казал: „Ние сме враждебно племе, нищо че сте мирни хора и сте мисионери. Имате само два избора, смърт или… кабунга“. И посочил първия мисионер: „Избирай!“ Човекът не знаел какво е кабунга, но знаел какво е смърт и че не иска да умре. Погледнал вожда и отвърнал: „Избирам… кабунга“. Вождът вдигнал ръце и се провикнал: „Кабунга!“ Изскочили десетина воини. Хвърлили нашето момче на земята, свалили му дрехите и го изчукали.

— Всичките ти вицове са все на една и съща тема. Усещал ли си се? — вметнах аз.

— Шшшт, на мен ми харесва. Продължавай — насърчи го Боаз.

— Тогава вождът погледнал втория мисионер и го попитал: „Какво избираш, приятелю? Смърт или… кабунга?“ Човекът вече знаел какво е кабунга и не искал нито едното, нито другото. Ако избере смъртта, това ще е самоубийство, а то е грях според религията му. Преглътнал и казал на вожда: „И аз избирам кабунга“. Вождът вдигнал ръце и се провикнал: „Кабунга!“ Пак изскочили десетина воини и направили с него същото каквото и с първия, всичко продължило цял час. Накрая, като свършили, вождът погледнал и третия мисионер и го попитал: „Какво да бъде, приятелю? Смърт или кабунга?“ Третият бил изгледал вече повече кабунга, отколкото можел да понесе. И макар да знаел, че самоубийството е грях, че смъртта е самият край, не можел да си представи да се подложи на кабунга. Затова събрал целия си кураж, вирнал брадичка, погледнал вожда право в очите и заявил: „Избирам смърт!“ Вождът вдигнал ръце и се провикнал: „Смърт! Но преди това кабунга!“

Боаз отметна глава назад и се заля от смях, а неговата веселост беше заразителна. След секунди целият ван кънтеше от смях. Както каза и Докс, размина се на косъм. Смехът беше една от реакциите на стреса. Щеше да има и други.

— Почакай, почакай — хилеше се Боаз, докато си изтриваше сълзите. — И аз знам един. Трима мисионери…

И вече нямаше спиране. Имах усещането, че когато всичко това свърши, пак ще се виждаме с Боаз. И нямах нищо против.