Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (31)

30.

Когато този път Канезаки отвори вратата след почукването ми, не успя да се сети за никакви шеги. Само стоеше и гледаше Боаз, Нафтали и мен. Не каза и дума, но не беше нужно да съм врачка, за да разбера какво си мисли: някаква вариация на класическото изречение: Какво, по дяволите, става? Усмихнах се.

— Може ли да вляза?

— Предполагам, че да — отвърна той и се отмести, за да минем покрай него.

Седнахме един срещу друг в ъглите на двете легла.

— Том, Боаз, Нафтали — казах аз и посочих съответните хора. Боаз се оказа прав за Нафтали. Човекът не беше казал и дума, откакто се видяхме. Имаше нещо познато в него, но не можех да установя какво.

Последва поредица от конфузни ръкостискания, след която аз продължих.

— Сигурен съм, че всеки от нас си има различни мотиви, но те нямат никакво значение в момента. Най-важното е, че сме тук за едно и също нещо и не искаме да се спъваме в патките си, докато се опитваме да го осъществим. Следите ли мисълта ми?

Всички кимнаха. Боаз се усмихна.

— Да се спъваме в патките си?

— Да — потвърдих. — Исках да кажа…

— Не, не, разбрах, хареса ми метафората ти. По-добра е от „групова преебавка“.

— Има известна разлика между двете — започна Канезаки и Боаз кимна, за да покаже, че иска да чуе повече. — Груповата преебавка е…

— Не искам да омаловажавам заниманието ви, но защо не оставим езиковия курс за по-късно? — попитах.

Никой не отговори и аз продължих:

— Искам да измъкна приятеля си жив и здрав от яхтата. А вие всички искате смъртта на Хилгър — млъкнах и погледът ми срещна очите на Канезаки само за секунда. — Знаем, че в момента Хилгър е на яхтата, но не знаем колко ще остане на нея. Затова трябва да действаме бързо.

Лицето на Канезаки не издаваше нищо.

— В най-общи линии познаваме плана на яхтклуба — подех отново. — Но не знаем точното местонахождение на яхтата на Хилгър, силата на врага на борда й, дали има охрана на брега и къде точно в плавателния съд държат Докс. Предлагам следното. Имаме два вана. Ще използваме и двата и ще пристигнем поотделно. Нафтали и Том, вие ще чакате със запалени двигатели. Хилгър познава лицето ми, вероятно познава и лицето на Том, затова ние двамата сме най-неподходящи за разузнаване. Това ще бъде задължение на Боаз. Дотук добре ли е?

Всички кимнаха.

— А какво знаем за охраната на клуба? — попита Канезаки. — Боаз може ли да влезе в него?

— Ще проверим — каза Боаз. Кимна на Нафтали, който му подаде мобилния си телефон. — Стерилен апарат — обясни Боаз.

Набра запаметен номер.

— Ало — заговори. — Интересувам се дали мога да наема от вас яхта за риболов. Възможно ли е? Не, не за днес. Възможно е, значи, добре. Две яхти? О, тази от шест метра и половина е идеална. Вижте, тя е за важен клиент и бих искал да огледам клуба. Може ли? Да? Добре, Чан, ще питам за теб. Благодаря ти. Ще дойда утре или вдругиден. Да, разбира се, казвам се Ваня. А ако теб те няма, мога ли просто… да се поразходя сам, да поогледам яхтите? Разбира се, разбира се, няма да се качвам на никоя от тях без разрешението на капитана. Да, благодаря ти.

Затвори и ни погледна.

— Операцията се проваля. Чан каза, че не можем да се качваме на яхтите без разрешението на капитана — никой не му отговори и той сви рамене. — Шегувам се. Охраната няма да ни създаде проблеми, поне не и в началото. Но това повдига някои въпроси. Ако се наложи да… обезвредим охраната, докъде можем да стигнем?

Първоначално отговорът ми се стори толкова очевиден, та помислих, че не съм го разбрал.

— Какво искаш да кажеш?…

— На всяка цена трябва да избягваме отнемането на живота на невинни хора. Това е най-важното ни правило при действие.

— Извинявай, би ли дал дефиниция на „на всяка цена“? — казах. — И какво имаш предвид под „правило“?

Той въздъхна.

— Е, понякога е по-скоро пожелание, отколкото правило. Истинският живот е доста по-сложен. Но се опитваме да се придържаме с всички сили към него.

— Добре, съгласен съм да се опитаме с всички сили — добавих. — Така съгласен ли си? — той кимна и аз продължих. — Том има рибарски принадлежности. Ще ги вземеш с теб и ще огледаш района, ще провериш всички места, на които би поставил съгледвачи, ако беше Хилгър. Имаш ли безжично хендсфрий за някой от телефоните си?

Той кимна.

— Разбира се.

— Добре, аз също имам, така ще държим връзка, докато се разхождаш из клуба. Просто ме информирай какво виждаш и ще импровизираме.

Той отново кимна.

— Навъртай се там, прави се на рибар, излязъл следобед да хвърля въдицата си, докато видиш „Океански изумруд“. Когато откриеш яхтата, приготви устройството. Докато го правиш, аз също ще вляза в клуба.

— Какво устройство? — поинтересува се Канезаки.

— До каква секретна информация те допускат? — попита Боаз. Канезаки го погледна намръщено и израелецът въздъхна. — Аз ли съм единственият човек с чувство за хумор тук? — учуди се той. Обърна се към Нафтали. — Нафтали, това не беше ли смешно?

Шофьорът сигурно беше направен от камък.

Боаз въздъхна отново и се обърна към Канезаки:

— Е, какво да се прави… тези тайни рано или късно се научават от всички. Чувал ли си за активна отказваща система?

— Разбира се. Технологията на „Рейтеон“. Несмъртоносно милиметрово вълново енергийно оръжие.

Боаз се засмя и ме погледна.

— Умно момче — и му обясни набързо какво устройство носи.

— Добре — намесих се, когато той свърши. — Щом заема позиция, ти насочваш устройството към яхтата. То или ще обезвреди хората на борда и ще увеличи шансовете ми да ги изненадам, или ще изскочат навън, все едно са им се подпалили задниците. И в двата случая повалям когото срещна и извеждам Докс.

— Докс ще бъде заключен, докато аз насочвам вълните — поясни Боаз.

Кимнах.

— По-късно ще му се извиня.

— Мислил ли си го как го охраняват? — попита Канезаки.

Кимнах.

— Ако е само зад една заключена врата, ще прострелям ключалката. Ако е вързан с въжета, имам нож. Но си прав, че ако е окован…

Канезаки се усмихна.

— В пластмасова кутия във вана имам резачка за метал. Боаз може да я вземе. Ти трябва да си мобилен и само да стреляш.

Кимнах и му се усмихнах леко.

— Две глави наистина мислят по-добре от една.

Представих си за миг терена. Импровизирахме, можехме толкова лесно да пропуснем нещо.

— Аз ще сляза от яхтата с Докс — продължих. — Той е едър мъж, ако има нужда от помощ, ръцете ми ще са заети. Боаз, ти въоръжен ли ще бъдеш?

— Как казвате вие? „До зъби“ май беше?

— Да, така казваме. Ти ще прикриваш изтеглянето на вановете. Том, аз ще се возя при теб. Нафтали, ако някой се опита да ни проследи, настъпи здраво газта. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Вземете всичко, което издава самоличността ви с вас — чанти, документи, такива неща. Приемаме, че не можем да се върнем по хотелите си. Да не пропускаме нещо?

— Вероятно поне десетина неща — каза Боаз.

— Знам. Но нямаме време. Едва ли ще имаме по-добра възможност от тази. Да преговорим всичко още веднъж и да тръгваме.