Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (30)

29.

Хилгър слезе от лодката и остави Гътри и Панчо с Докс. Трябваше да провери форума и предпочиташе да го направи от някое анонимно място, например интернет кафене. Можеше да разбере откъде Рейн е влизал и въпреки че бе взел мерки, противникът му да не може да направи същото, повече предпазливост нямаше да е излишна.

Повървя малко, за да се увери, че никой не го следи, след това хвана такси към „Риц-Карлтън“, където влезе в бизнес центъра. Нямаше отговор от Рейн, но…

Провери и се оказа, че Рейн е влизал във форума преди няколко часа от Париж. Сигурно се е върнал там от Ню Йорк. Беше в същия град и когато отвлякоха Докс. Може би живее там в последно време. Трябваше да го запомни, в случай че не успеят да го хванат скоро някъде другаде.

Почуди се защо Рейн не му беше отговорил. Може би не е имал какво да му каже. Хилгър му бе съобщил, че ще се чуят в осем часа по Гринуич, вероятно Рейн бе решил просто да се подчини.

Или пък декларациите за невинност на Хилгър за случилото се пред апартамента на Ачинели са му се сторили неубедителни? И какво от това? Все още държаха Докс, което означаваше, че Рейн няма друг избор, освен да играе по свирката им. Част от правилата на тази игра беше да се обади, за да се увери, че Докс е добре. А тогава Хилгър отново щеше да отрече всичко, да го увери, че има и трета жертва и да го държи като кукла на конци още ден-два. След като приключи в Ротердам, ще даде на Рейн фиктивна задача и ще го убие, когато се появи да си свърши работата. Но в момента Ротердам беше най-важен. Трябваше да се съсредоточи върху него.

Отиде до обществен телефон и се обади на Боземан. Двамата никога не се бяха срещали — Демеер го беше вербувал и му даваше точно толкова информация за операцията на Хилгър, колкото беше необходимо. За всеки случай имаха и резервен план. Заместник-шефът по сигурността на пристанището и Хилгър знаеха за него. Защото ако нещо се случи със свръзката, как да получи достъп до ресурсите? И как да докаже надеждността си?

Демеер беше намекнал на Боземан, че ще прикриват внос на хероин. Не направо, разбира се: няколко смигвания, няколко побутвания и Боземан сам си беше стъкмил недоизказаното както му бе най-удобно. Защо иначе русият белгиец ще иска един от шефовете по сигурността да го придружава по пристанището, да си затвори очите, когато той взима нещо от един контейнер, а след това да го изведе навън? За да му платят един милион американски долара, трябва да става въпрос за наркотици, и то голяма пратка. Никой нямаше да пострада от това. Холандските закони бяха най-либералните в света по отношение на наркотиците, но в основата им лежеше фундаментална глупост — те правеха разлика между леки наркотици, като канабис и халюциногенни гъби, и твърди наркотици, като хероин и кокаин. Но хората искаха всичко и какво право имаше правителството да им го отказва? Или пък да пречи на някой да се облагодетелства от държавното лицемерие?

Боземан обясни на Демеер, че най-големият проблем е достъпът. Само началникът на сигурността имаше официалните правомощия да развежда външен човек по начина, по който белгиецът искаше. „А шефът на сигурността не излиза ли в отпуск?“ — попита Демеер. Боземан се засмя и посочи, че Хенк Яник не е излизал в отпуск повече от десет години. Добре, можем да почакаме, увери го Демеер. Може нещо да се случи и ти да се окажеш в положение да ми помогнеш.

Телефонът иззвъня два пъти, после още веднъж. В Амстердам беше шест сутринта. Може пък Боземан да си изключваше мобилния през нощта. Хилгър обаче знаеше, че повечето европейци не го правят.

От другата страна на линията се чу глас.

— Hoi.

— Здравейте, търся господин Боземан — каза Хилгър.

— Да, на телефона — изръмжа мъжът и премина на английски.

— Казвам се Джеймс Хилман и съм приятел на Уилям Детс. Той каза ли ви, че може да ви се обадя?

— О, да, каза ми.

— Ами за съжаление Уилям няма да може да дойде до Амстердам, както се надяваше. Но сигурно ще можете да ми запазите имота, който щяхте да му дадете под наем? Онзи с изглед на запад към залезите?

Споменаването на имота под наем и всички останали подробности трябваше да докажат надеждността на Хилгър. Той изчака да чуе предварително уговорения отговор.

— Да — каза Боземан. — Имотът е добър, а изгревите са дори по-красиви от залезите. Мога да ви го запазя.

— Чудесно. Планирам да съм в Амстердам през следващите два дни. Може би тогава ще можете да ми покажете имота?

— С удоволствие. Само ми кажете номера на полета си.

— Ще ви се обадя веднага щом го науча. Предполагам, че приемате пари в брой?

— Да, разбира се.

— Идеално. Ще организирам всичко и веднага ще ви се обадя.

Затвори, облекчен, че всичко мина гладко. Често се случваше някой помагач да забрави инструкциите, но Демеер беше обучил този добре. По дяволите, трудно ще му намери заместник. Много ефективно вербува Боземан, след като Ачинели ги запозна на конференцията в Ню Йорк, и след това го ръководеше наистина перфектно.

Отне им време, докато всичко си дойде на мястото. Първо, трябваше да се сдобият с материала. Тук Ачинели им свърши работа. Цезий 137 беше радиоактивен елемент и затова — под силен контрол. Но Ачинели изрази готовност да подправи документите в „Глобал Пирокемикъл Индъстрис“ и да ги даде на свой приятел, ветеран от войната в Залива, който според него още работеше за ЦРУ. Хилгър му намекна, че цезият им трябва за разработката на нов вид йонен двигател за армията, секретна програма, за която официално никъде не се споменава. Всичко необходимо се доставяше от частни източници, държавното финансиране беше напълно замаскирано. Ачинели беше патриот и с удоволствие използва успеха си в частния сектор, за да помогне на националната сигурност.

Единственият проблем на Ачинели беше, че знаеше за връзката между Хилгър, Демеер и Боземан. Когато операцията бъде финализирана в Ротердам, тя ще стане световна новина. Първоначалната експлозия нямаше да е нищо особено, не повече от петдесет килограма динамит, и с малко късмет нямаше да доведе до никакви жертви. Но последвалата радиация — в пряк и преносен смисъл — щеше да привлече вниманието.

Цезий 137 излъчваше гама-лъчи. Те бяха по-малко токсични от алфа-лъчите на, да речем, урана, но се разпространяваха много по-надалеч. Освен това цезият е много реактивен и бързо се свързва с други елементи. Керемиди, бетон, почва… след това нямаха изчистване.

Слава богу, хората, изложени на тази радиация, щяха да са в минимален риск. Периодът на полуразпад на цезия в тялото е по-малко от деветдесет дни. Друг елемент, който също обмисляха да използват, стронций 90, се просмуква в костите и периодът му на полуразпад в тялото е трийсет години. В радиус от километър и половина, който съвсем неслучайно беше избран да бъде сърцето на ротердамския комплекс от рафинерии, заболеваемостта от рак щеше да се увеличи с едно на десет хиляди. Ръст от само 0,05, и то само за тези, които проявят глупостта да останат на тази територия след събитието, но този ръст няма да е достатъчно основание зоната да се обезлюди за десетилетия. Много малко жертви и много висок фактор страх. Нищо чудно, че наричаха радиологичните бомби „оръжия за масова психоза“.

Ключовият момент беше да детонират устройството в самия център на комплекса от рафинерии. За тази цел някой трябваше да се доближи до него на място, да се увери, че е правилно поставено, да го задейства и да напусне, преди да се е взривило. Това означаваше съдействие от вътрешен човек. Или по-точно — Боземан.

Но тъй като знаеше за връзката с Боземан, Ачинели щеше да заподозре, че неговият цезий също е намесен. След премахването на Ачинели тази връзка вече не съществуваше. Той беше добър човек и за жалост се оказа една от нещастните жертви, които щяха да тежат на съвестта на Хилгър. Но алтернативата, цената на бездействието, щеше да им излезе много по-солена. А и не бе поискал от никого нищо, което той не бе готов да даде.

Отначало всичко вървеше гладко. Сдобиха се с цезия, сглобиха устройството и го запечатаха в контейнер от олово и бетон, за да не бъде открито от радиационните скенери на пристанището, станали модерни след 11 септември. Веднага щом отвлякоха Докс и се свързаха с Рейн, изпратиха устройството на адрес в Ротердам с търговския флот, като знаеха, че в такъв случай трябва да премине през пристанището. Докато то пътуваше нататък, Рейн уби Яник. Този човек беше толкова дяволски ефективен, че преизпълни плана по време и те трябваше да го накарат да изчака, за да може Демеер да се придвижи до Ню Йорк и да му организира засада, когато отиде да убие Ачинели.

Хилгър познаваше добре Ачинели, достатъчно добре, за да е наясно, че приятелят му винаги си имаше по някоя млада красива дама, обикновено финансово закъсала художничка или безработна актриса, която държеше в апартамент или мансарда. Демеер замина за Ню Йорк няколко седмици по-рано, проследи Ачинели и откри последното му любовно гнезденце. Обсъдиха го и решиха, че Рейн е достатъчно способен и също ще открие любовницата. Ще се възползва от апартамента й, тъй като е много по-удобен за задачата му от офиса или дома на жертвата. Много вероятно беше да нападне Ачинели, когато отива при жената. Точно там Демеер реши да му организира засадата. Но нещо се обърка, Рейн някак си успя да го забележи.

Хилгър осъзна, че е бил прекалено амбициозен. Демеер можеше да запуши устата на Ачинели и да убият Рейн по друго време и на друго място. Но планът смъртта на Ачинели да мине за ненасилствена, също като при Яник, да не се задават въпроси и да премахнат и Рейн едновременно с това беше перфектен… Сега разбираше, че много хубаво не е на хубаво. В крайна сметка стремежът към перфектност беше враг номер едно на доброто представяне.

Да, претърпяха загуби, но на война винаги става така. Можеше да е и по-зле. Боземан още беше в играта. Все още държаха Докс. А Рейн… този човек беше хлъзгав, в това нямаше съмнение. Но пред куршумите всички са равни. Той със сигурност бе осъден. И когато присъдата му бъде изпълнена, Хилгър ще й се наслади от все сърце.