Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (3)

2.

Докс се събуди с дълго доволно простенване. Протегна се в голямото си легло, размърда пръстите на краката си, харесваше докосването на памучните завивки до тялото си. Ако съдеше по слънцето, което виждаше през прозрачните завеси, сигурно минаваше седем. Беше се успал. И защо не? Не беше на работа. Заслужаваше да се отпусне. Затова хората идваха на Бали — да се отпуснат. И той се премести тук по тази причина, по дяволите! Затова си построи и тази вила.

Стана и тръгна чисто гол по килима от агаве към банята, за да се изпикае. Странно, но когато започна да обмисля как да изглежда това място, си го представяше като истинска ергенска бърлога. Сега, когато къщата вече беше готова, нямаше никакво намерение да я споделя с когото и да било. Преспиването на друг под покрив, който сам бе построил, беше прекалено интимен акт, за който не бе готов. Или по-скоро още не бе срещнал човек, с когото би бил готов на такава интимност. Щеше му се да срещне подходящия човек, но от многото жени, които познаваше и на които се бе наслаждавал, с никоя не успя да се сближи дотолкова. Разбира се, имаше я Дилайла, жената на Рейн, и един мъж трябва да е напълно грохнал или в кома, за да не си падне по нея, но дори признаването пред самия себе си, че си хлътнал по мацката на събрата си, беше опасна работа. А каквото и да е действие в тази посока би било непростим грях, да не говорим, че ще означава обявяване на война на човек, когото никой не би искал да има за враг.

Не че вехнеше по Дилайла или нещо подобно. По-скоро тя беше от онзи тип жени, който той искаше и за себе си. Умна, самоуверена и, разбира се, умопомрачително красива. Малко мистериозна, с известен нрав, който да те държи във форма. Точно каквато би била Анджелина Джоли, ако беше руса и бе предпочела шпионската работа за Мосад пред актьорството.

Е, значи ще продължи да търси. И не че междувременно страдаше. Имаше си няколко гаджета в Кута, само на час път от тук, както и няколко в Банкок и Джакарта, които припадаха от щастие всеки път, щом им се обадеше, че идва в техния град.

Изпика се и се погледна в огледалото. Хареса отражението си. Беше около един и осемдесет висок, сто и десет кила, с плочки на корема и нито грам мазнина, с изключение на умерено големите любовни дръжки, които жените намираха за трогателни. Тайната беше в тренировките. Обичаше да сменя упражненията всеки ден: малко вдигане на щанги, малко скачане на въже, уреди за различните мускулни групи, упражнения с гирички, които беше научил от руснаците, и с използване на собствената тежест, които Рейн му бе показал. Така като се гледаше, тялото му изглеждаше десет години по-младо, което си беше супер. Искаше да е в състояние да гони двайсет и пет годишните мацки, без да се чувства като стар мръсник.

Знаеше, че няма да успее да се поддържа вечно в такава добра форма, но това не го притесняваше особено. Не му пукаше и дали ще оплешивее, макар че засега такава опасност не се задаваше. Само две неща щяха да му липсват, като му дойдеше времето: да улучва цел с големината на монета от петстотин метра на слаба светлина и да го вдига бързо като четиринайсетгодишен след нещо мазно за ядене и филм с Кармен Електра. Беше все още достатъчно млад, за да му става твърд за секунди, и достатъчно зрял, за да задържи ерекцията колкото си иска — това му беше хубавото на четирийсетгодишните. Нямаше по-голям наркотик от това да свърши, след като е доставил на някоя хубавица толкова удоволствие, че тя направо примира и го моли за милост — ако имаше нещо по-приятно, той много би искал да знае какво е.

А когато дойдеше времето, в което ръцете му щяха да започнат да треперят и патката му да омеква, ще трябва да си напомни, че е късметлия. Не всеки доживяваше възрастта, на която го застигаха подобни проблеми. Той възнамеряваше да я достигне, но никога не се знаеше. Важното беше да се наслаждава на живота, докато може, защото последният миг винаги настъпва неочаквано. Особено в неговата професия.

Отиде до прозореца и дръпна пердето, в стаята нахлуха слънчевите лъчи и го стоплиха. Господи, каква гледка! Само синьо небе, бели облаци и зелени оризови поля, тук-там с кокосови палми. Обичаше да стои така и да се наслаждава на имението си, и не само защото гледката беше хубава, а защото това беше едно от малкото места на света, където можеше да се изправи пред открит прозорец, без да се притеснява. Беше застрелял достатъчно хора през голо стъкло, за да развие устойчива тревожност от всяка стая с хубава гледка. Разбира се, можеше да прекара живота си в психотерапия и безкрайни упражнения за пренасочване на вниманието или някакви други подобни тъпотии, за да се справи с тази тревожност, или пък да си поръчва специални прозорци от алуминиев оксинитрид на компанията „Сърмет“. Блиндираните им стъкла можеха да спрат 50-и калибър, което означаваше, че шансовете на куршум от обикновен снайпер да проникне през тях бяха колкото на комар. Можеше да предложи реклама на „Мастеркард“: „Блиндирано стъкло — десет долара за пет квадратни сантиметра. Спокойствието, че никой няма да ти пръсне мозъка със снайпер, е безценно.“

Обу си шорти, облече тениска и прекара следващия един час във вдигане на тежести в тренировъчната си зала на първия етаж, след това взе душ и си направи огромен протеинов шейк за закуска. Чаша мляко, два банана, папая, манго и четири сурови яйца. Забеляза, че това са последните му яйца, трябваше да си купи още. А и запасите му от плодове бяха на привършване.

Докато пиеше шейка, седна пред лаптопа, който държеше на кухненската маса, за да види какво става в Близкия изток, а и на други места по света. Преди доста време се притесняваше от начина, по който напусна морската пехота, но днес нямаше пари на света, които да го върнат на държавна служба. Повръщаше му се от цялото лицемерие. Чудеше се как другите го издържаха. Единствените две занимания, които му се струваха по-привлекателни от сегашната му работа, бяха на крал философ или на добър диктатор и ако имаше тяхната власт, щеше да направи така, че политиците да могат да започват войни единствено ако сами се бият в тях. Тогава много бързо щяха да запеят песните на мира.

Когато приключи със закуската и новините, провери на компютъра камерите, които беше разположил около къщата си. Всичко беше нормално. Не че очакваше посетители, но малко повече предпазливост нямаше да му навреди. Щеше му се да си вземе куче, за да го пази, трудно се обезвреждаше ниско технологичен домашен любимец, но пътуваше прекалено много и тази мечта щеше да си остане засега неосъществима. Може би когато уседне още малко, когато намери някоя смугла жена с бадемови очи, направи й бебе, създаде семейство, научи децата да ловуват и хващат риба, да стрелят като него. Да, може би някой ден…

Не се кипреше прекалено много, когато излизаше в Бали — днес си сложи само къси панталони, тениска и сандали. Щеше му се да се понакичи и с някой малък глок или с един от резервните му пистолети, но винаги преди да го направи, претегляше баланса между достъпността на оръжието, възможността да го скрие, вероятността да му се наложи да го използва или да го арестуват за нарушаване на драконовските закони на Индонезия. Тази сутрин му се стори, че този баланс не е в полза на глока. Но това не означаваше, че щеше да излезе невъоръжен. Пъхна един сгъваем военен нож в десния си преден джоб и окачи още един с петсантиметрово острие около врата си под тениската. Взе голямата раница, с която пазаруваше, отвори гаража и изкара 250-кубиковия си бежов мотоциклет „Хонда Ребъл“ — очукан, мръсен и дяволски надежден.

Все още беше сутрин, но започваше да напича и въздухът ставаше все по-лепкав. Постоя малко, предчувствайки още един ден в рая. Тук всичко му харесваше — миризмите, калта, дори патешките изпражнения, с които наторяваха оризовите ниви. Изобщо не му миришеха на лайна, а на живот, истински живот, далеч от градовете, покрити с бетон и асфалт и задавени от бензинови пари. Миришеше на майката земя.

Сложи си каската, мразеше я както винаги заради горещината. Местните невинаги се съобразяваха със законите за движение по пътищата, но тъй като той беше очевидно чужденец, смяташе, че е най-добре да се придържа към правилата, за да не се набива на очи, като не уважава разпоредбите на домакините.

Нямаше алея, която води към пътя, а само прашна пътека от половин километър. Запали мотора и потегли бавно напред, като се оглеждаше инстинктивно, за да провери дали всичко е наред, дали нещо няма да привлече вниманието му. Нямаше лесен достъп до вилата му, точно затова беше избрал да я построи на това място и по този начин, но най-лесно би било да му направят засада именно на пътеката, затова беше по-внимателен от обикновено, когато минаваше по нея. Тази сутрин обаче всичко си беше наред, обичайните кучета пролайваха добронамерено в дворовете, обичайните селяни се потяха от тежкия труд сред високите до кръста им оризови ниви.

В края на пътеката зави надясно и увеличи скоростта. Мотоциклет от 250 кубика беше малък за едър мъж като него, но всички тук караха такива, а и пътищата бяха прекалено тесни и виещи се, за да позволяват бързи скорости.

Спря на паркинга на супермаркет „Бинтанг“ на главната улица в Убуд и загаси мотора. „Бинтанг“ се намираше в двуетажна каменна сграда с покрив от дърво и керемиди, заобиколена от папрат и бамбукови дървета. Беше много по-голям от всички останали супермаркети в града и Докс го предпочиташе, когато искаше да напазарува основно. Пред него бяха паркирани обичайните мотоциклети, велосипеди и коли. Малко кученце, едно от хилядите скитащи бездомни песове по улиците на Убуд, лежеше на сянка под тентата отпред и събираше сили в засилващата се тропическа жега.

Вътре в магазина обикаляха няколко майки, влачещи след себе си невръстни хлапета по памперси, и пазаруваха продукти за предстоящата вечеря, стоки за дома и може би нещо сладко, за да зарадват децата. Докс нямаше нищо специално предвид и лениво се разходи половин час из супермаркета, пълнейки количката си. Когато приключи, отиде до касата, на която работеше хубаво момиче, за което знаеше, че се казва Уан.

— Как сте днес, господин Докс? — попита момичето и му дари прекрасната си азиатска усмивка.

Докс й отвърна също с усмивка, но успя да запази известна дистанция в поведението си. Уан без съмнение беше вкусна малка мръвка, но разумният мъж знаеше, че не трябва да си засира пътеките, по които идва храната. Или в този случай — покупките. Освен това можеше да получи всичко, от което има нужда, само на час път оттук, в Кута и Санур.

— Добре съм, Уан. А ти как си? Май добре се справяш с жегата?

Момичето се засмя и очите му заискриха.

— О, господин Докс, днес изобщо не е горещо, знаете го.

Той се престори, че попива потта от челото си.

— Скъпа, ти си по-корава и от мен.

Покупките му струваха зашеметяващите четиристотин хиляди рупии — около четиридесет долара. Почуди се дали някой е правил изследване за перспективите пред страните, в които пазаруването за деня излиза половин милион от местната валута. Съмняваше се, че има пряка връзка между икономическата стабилност и всичките тези нули.

Сложи покупките си в раницата, метна я на рамо, сбогува се с Уан и тръгна да излиза.

Пред сградата, близо до мястото, на което Докс бе паркирал хондата си, се разхождаше чужденец, едър рус мъж, с мобилен телефон до ухото си. Носеше черни очила и говореше език, който Докс не разпознаваше — не беше немски, нито френски, може би холандски? Когато вдигна очи и съзря Докс, затвори телефона и се усмихна.

— Здравейте, може би вие ще успеете да ми помогнете — каза той с лек, неопределим акцент. — Говорите ли английски?

— Зависи какво искате — отвърна Докс. Мъжът приличаше на типичен изгубил се английски турист — често срещана порода по тези земи, — но въпреки това Докс моментално се огледа наляво и надясно. Проверката на терена беше заучен рефлекс, който се включваше винаги, когато някой непознат се опитваше да го заговори. Опасността идваше оттам, че човекът, който иска помощ, пита колко е часът, кога се стъмва или нещо подобно, обикновено служи за отвличане на вниманието от кохортите, които се крият зад теб, а Докс нямаше намерение да позволява да го хванат така елементарно.

Вляво от Докс на стената под тентата се беше облегнал мъж с мотоциклетна каска, която напълно скриваше лицето му, и очевидно бездействаше. Вдясно друг мъж, със същата каска, спокойно се приближаваше.

По-късно до съзнанието му щяха да стигнат всички фактори, които подсъзнанието му на секундата инстинктивно регистрира и преработи. Щеше да опише какво не беше наред в картинката: положението на мъжете с каските по отношение на русия; начинът, по който чакаха на местата си, и това, че нямаше никаква очевидна причина да са там; това, че носеха каски в жегата, въпреки че бяха слезли от моторите си; спокойствието и целенасочеността, с която този отдясно се приближаваше.

Но засега цялата оценка на ситуацията се изрази само във внезапно парене под лъжичката. Познаваше това усещане. И много добре разбираше, че трябва да му се довери. Докато се окопитваше и посягаше към ножа в джоба си, в ума му като клаксон прозвучаха само две думи: Мамка му!

Русият се приближи много по-бързо, отколкото Докс очакваше, като имаше предвид размерите му. Направи една голяма крачка напред и се завъртя, а десният му крак срита Докс в корема със силата на товарен влак.

Докс имаше време колкото да си стегне диафрагмата и това го спаси да не остане без въздух. Но по гърба му продължиха да валят удари, които не му позволиха да стисне ножа. Хладното оръжие падна на земята, а Докс се бореше да запази равновесие. С част от мозъка си разбираше, че вече губи битката и каквото и да ставаше, то никак не беше добро.

Един от мъжете с каски го сграбчи за дясната китка. Докс успя да се задържи на краката си, изви се и заби свободния си лакът в главата на нападателя. Ако беше достигнал до черепа му, ударът можеше да го убие или поне да го повали, но каската го спаси и го остави в играта и той вече дърпаше ръката на Докс и се опитваше да го бутне. Докс се завъртя по посока на часовниковата стрелка, озова се зад гърба на мъжа, придърпа го с огромната си ръка и пъхна лявата си длан под тениската. Освободи малкия нож, показалецът и средният му пръст се обвиха около кръглата дръжка и острието щръкна от юмрука му като нокът на хищник. Но преди да успее да го забие под челюстта на мъжа с каската и да му разпори гърлото, русият се вкопчи в лявата му ръка и обезопаси с двете си длани китката му. Нещо, идващо отзад, парна Докс през лицето и на него му призля, когато осъзна какво е. Продължи да се бори с мъжете, които държаха ръцете му. Крайниците му натежаха и зрението му се замъгли. Олюля се и си помисли: „Мамка му, Джон, съжалявам.“ След което изгуби съзнание.