Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (29)

28.

Отдалечих се от хотела нарочно, за да съм сигурен, че никой не ме следи. После влязох в кулите, невероятния комплекс от офис сгради в търговския район на града. Делничното им благоприличие с нищо не подсказваше, че вечер в тях нахлуваха порочни тълпи от пресметливи проститутки и похотливи клиенти. В този момент от деня баровете в приземието и на първите два етажа бяха затворени, а атриумът беше толкова тих, все едно беше в кома. Взех асансьора до втория етаж, където знаех, че има интернет клуб.

На един от компютрите проучих яхтклуба на Република Сингапур, първо през уебсайта му, а после през „Гугъл Ърт“. Невероятно е каква информация се намираше публично в днешно време. До немного отдавна ти трябваше специално разрешение за работа със секретна информация, за да получиш достъп до сателитни снимки. Вече не беше така.

Клубът имаше пристан за около седемдесет плавателни съда от най-различни размери. От пристанището в морето се простираше дълъг кей с пет перпендикулярни по-малки. Канезаки ми беше казал, че „Океански изумруд“ е дълга девет метра. Което означаваше, че може и да е на някой от перпендикулярните малки кейове. Щях да се опитам да стесня периметъра. Дори и да не успеех, петте вероятности не бяха непреодолимо разузнавателно препятствие.

Клубът също така имаше три ресторанта и бар, двайсет и осем стаи за гости, даваше и яхти под наем. Всичко това означаваше, че колкото и изключително да изглеждаше това място, в неговите помещения посетителите бяха добре дошли и всички бяха свикнали с присъствието им.

Дотук — добре. Обадих се на Боаз от уличен телефон.

— Къде си? — попитах.

— В магазин за храна в търговския център на „Орчард“ и „Скотс“.

— Знаеш ли къде се намират кулите на търговския център?

— На „Орчард“?

— Да, на около километър западно от теб, срещу „Хилтън“. Да се видим пред тях след пет минути. С кола ли си или пеша?

— Пеша.

— Добре, до след пет минути.

За пет минути не можеше да организира засада, ако това му беше целта. Но въпреки това нямаше да го чакам точно там, където му казах.

Повървях пеша стотина метра на изток, след това влязох в една алея. Опрях гърба си на рампа за товарене. За да ме види човек, поел на запад, трябва да се обърне назад. Четири минути по-късно видях Боаз да минава покрай мен. Беше облечен в къси панталони и крещяща хавайска риза, на краката му имаше сандали, а на гърба му — огромна раница, преметната на двете рамене. Приличаше на европейски турист на път към някой хотел.

Излязох от прикритието си, огледах се назад и през улицата. Не видях никакви проблеми.

— Боаз — извиках.

Той се обърна, ръцете му бяха прилепени към бедрата.

— О, не съм си и мислел, че ще ме чакаш, където ми каза — пошегува се той.

— Просто ела насам. И дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Той се подчини. Тръгнахме по улица „Клеймор“. Докато вървяхме, се обърнах назад. Никой не ни следваше.

Детекторът на Хари за подслушвателни устройства вибрираше в джоба ми.

— Имаш ли мобилен телефон? — попитах го.

— Разбира се.

— Извади го бавно и го изключи.

Той сви рамене, бръкна с едната си ръка в предния джоб на късите си панталони и детекторът на Хари се укроти.

— Въоръжен ли си? — попитах.

— Само с хладно оръжие. Нищо, което гърми.

Вкарах го в друга алея.

— Обърни се към стената — наредих му. — Ще те претърся.

— Не виждам как ще свършим работа при такова ниво на недоверие — отбеляза той мрачно.

— Боаз, преди година твоята организация се опита да ме убие. Обърни се.

Той сви рамене. Докато го претърсвах, промърмори:

— Налагаше го ситуацията, знаеш го. И лично аз съжалявам за това решение.

Носеше нож „Хайдауей“ в ножница на врата, същия, какъвто Дилайла бе показала на Докс преди година. Засега не смятах да си правя труда да му претърсвам раницата. Не можеше да я отвори бързо и да извади нещо от нея, затова не представляваше опасност.

— Ще ти оставя ножа — казах му и се изправих. — Просто не посягай рязко към гърдите си. Какво има в раницата?

Той се усмихна.

— Фотоапарат и принадлежности за него. Погледни.

— Веднага, щом се уверя, че си сам. Хайде, не спирай да вървиш.

— Губиш си времето — рече той и поклати глава. — Сам съм. Но дори да не бях, сега екипът ми нямаше да ни следи. Щях да ги пратя там, където е Хилгър, веднага щом ми кажеш къде е. Те щяха да те причакат там.

Погледнах го, обезпокоен от истината в думите му. По дяволите, бях с вързани ръце, и всичко това заради Дилайла.

— Искаме Хилгър — подчерта той. — Защо си ни ти? Онази работа е в миналото. Интересите ни сега съвпадат с твоите.

Добре, да върви по дяволите. Нямах избор.

— Какво имаш за мен? — попитах.

Той се ухили широко, по момчешки.

— Изчакай и ще видиш.

Взехме такси до един от множеството пазари за храна, с които е осеян градът и където сервират евтини сингапурски ястия. Те са много популярни и по сергиите има хора и след полунощ, но бяхме изпреварили тълпите обядващи и лесно си намерихме маса. Седнахме на пластмасови столове под огромен плажен чадър и хапнахме пилешки шишчета и телешко, преглъщайки ги със сок от манго. Докато ядяхме, Боаз ме прикани отново да погледна в раницата му, която беше оставил на бетонния под между двама ни.

Така и направих. Както ми беше казал вече, в раницата имаше снимачно оборудване: фотоапарат „Никон“, множество обективи, преносими светкавици, триножник и батерии.

— Не разбирам — учудих се. — Какво да видя?

Той отново се ухили по момчешки.

— Да си чувал за „активна отказваща система“?

— Не. Трябва ли?

— Това е името, което Пентагонът е дал на несмъртоносното милиметрово вълново оръжие. Американската армия го използва в Ирак.

— Добре… — заинтригувах се.

— Стреля с електромагнитни вълни с честота деветдесет и пет гигахерца. Сварява влагата по кожата, но само на дълбочина 0,4 милиметра. Боли ужасно, но не поразява.

Погледнах по-навътре в раницата.

— И твоите хора са разработили преносима версия.

— Точно така. Оръжието на Пентагона е създадено по поръчка от „Рейтеон“ и е качено на камион. Много е мощно, обсегът му е над километър, но е голямо. Това тук действа в малък обсег, но можеш да го носиш в раница.

— Минава ли през стени? — попитах неуверено.

— Това е… проблемната част. Можеш да нагласиш честотата. По-късите вълни минават през стени. Но също така причиняват и по-големи поражения.

— Значи, ако не го нагласиш правилно…

— Точно така, ще свариш заложника заедно с терористите. След това репортажите по телевизията ще са ужасни. Ако го направиш както трябва обаче, никой няма да получи нещо по-тежко от обикновено изгаряне.

Кимнах.

— Какво е усещането?

Той се усмихна.

— Искаш ли да опиташ?

— Просто ми кажи.

Той се засмя.

— Мъдро решение. Веднъж се подложих на въздействието му. Чувстваш се все едно кожата ти гори, толкова просто е. В „Сайрет Маткал“ си бяха организирали малко състезание. Пет хиляди шекела за този, който може да вкара три патрона в мишена с диаметър от двайсет и пет сантиметра от десет метра разстояние, след като е ударен с това оръжие. За тези мъже това е детска игра, те са отлични стрелци. Обикновено вкарват поредни патрони в диаметър от два сантиметра и половина от доста по-голямо разстояние.

— И какво стана?

Той отново се засмя.

— Не успяха. Само се мятаха и бягаха. Никой не поиска да опита втори път. След като се разчу как действа, вече не се намират доброволци.

— Харесва ми — казах.

Той кимна.

— Не се и съмнявам. Без разузнаване…

— Да, знам. Дилайла вече беше достатъчно убедителна по този въпрос.

Той ме погледна.

— Добре ли се държиш с нея?

И аз го погледнах в очите.

— Това изобщо не ти влиза в работата.

Той сви рамене.

— Тя ми е колега и ми е като сестра. Пазим си гърбовете.

Кимнах.

— Много мило, че попита тогава.

— Е? Добре ли се държиш с нея?

Не се въздържах и се засмях. И той се засмя след мен.

— Знам, знам — добави. — Израелците сме настоятелни. Знаеш ли, че в иврит няма дума за „извинявай“?

— Какво?

Той сви рамене.

— Стара шега. Но има известна истина в нея. Прости ми, ако си пъхам носа където не трябва.

— Ние… се справяме — отвърнах му, като си мислех за това, което тя ми каза по телефона само преди няколко часа. — Не ни е лесно обаче.

Той отново се засмя.

— Никога не е лесно, приятелю. Никога.

Помълчахме известно време.

— Имаш ли… семейство? — попитах го.

Той кимна.

— Трима синове и малка дъщеря. Слава богу, най-накрая имам момиче. Жена ми беше готова да се откаже. А ти?

— Дълга история — казах след кратка пауза.

Отново притихнахме и този път той наруши тишината.

— Защо Хилгър е отвлякъл приятеля ти? — попита.

— Има ли значение?

Той сви рамене.

— Няма да повлияе на това, което ще се случи на Хилгър.

— Напротив, влияе. Гарантира го.

— Добре.

Довършихме обяда си.

— Е? — попита той. — Как смяташ да го направиш?

Свих рамене.

— Покажи ми как да използвам устройството. Аз ще се погрижа за останалото.

Той кимна.

— Дължа сто шекела на Дилайла.

— Какво?

— Тя се хвана на бас с мен, че ще кажеш точно това.

Погледнах го изумен.

— Не мога да ти покажа. Трябва ти обучение и опит. Налага се аз да огледам терена. Ако се нагласи неправилно по един начин, няма да има никакъв ефект. Ако го объркаш по друг, тогава сваряваш вътрешностите на приятеля си. А докато ти се опитваш да намериш точната честота, вероятно хората на яхтата вече ще стрелят по теб. Не бъди глупак.

Не отвърнах.

— Освен това — продължи той — вече имам ван и шофьор…

— Господи, ти не си ли сам?

— Никой вече не работи сам, Рейн. Ти си единственият, когото познавам.

Пак не отговорих. Опитвах се да проумея колко бързо и до каква голяма степен бях загубил контрол над тази операция, като в същото време трябваше да призная, че заради това шансовете ми за успех се бяха увеличили.

— Нафтали ще ти хареса — добави Боаз. — Той е… как го наричате вие — цар на волана?

— Да, предполагам, че така го наричаме — отвърнах.

— Много сериозен човек. Не мисля, че може да говори.

— Това е много успокоително.

Той се засмя.

— Ето какво ти предлагам. Нафтали ще ни кара. Аз ще работя с устройството. А ти ще стреляш. Предполагам, че си оборудван, нали?

— С топ.

— Моля?

— Нищо. Оборудван съм. И вече си имам шофьор.

— Бъзикаш ме.

— Не. Май накрая ще трябва да се съберем всички заедно. Ако не се координираме…

— Прав си, ще бъде групова преебавка.

Той вдигна вежди и ме погледна, а аз кимнах, за да покажа, че оценявам избора му на думи.

— Да — потвърдих. — Групова преебавка.

Той се усмихна.

— Сигурен ли си, че Хилгър ще е на яхтата, както ми каза Дилайла?

Не се поколебах с отговора, нито му дадох друг знак, че лъжа.

— Да — отвърнах. — Сигурен съм.

— Добре. Тогава да се видим с двамата ни шофьори. Нямаме много време.