Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (28)

27.

Дългият полет се оказа точно това, от което имах нужда. Нищо не можех да направя, докато не кацна, и като осъзнах и приех това, успях да се отпусна за първи път откакто видях съобщението на Хилгър в Париж. Подкрепих се с вечерята, която сервираха в първа класа, след това спах като мъртвец почти дванайсет часа. Събудих се доста свеж, оставаха ми по-малко от пет часа до Сингапур.

Замислих се какво да направя, като пристигна. Щях да остана на терминала като начало. В зависимост от това дали Канезаки беше успял да определи местоположението на яхтата и кога Хилгър искаше да се чуем, щях да реша дали се налага веднага да излетя за Джакарта, Куала Лумпур или някъде другаде. Не исках да губя време с преминаване през митниците, нито да обяснявам на имиграционните власти защо толкова бързо влизам и излизам от страната.

Добре, трябва да намеря достъп до интернет на летището веднага щом кацнем, да вляза във форума и да видя какво иска Хилгър…

Тук мисълта ми секна, сплашена от проблем, който не бях предвидил. Ако Хилгър имаше начин да разбере откъде влизам във форума и види, че този път е от Сингапур или някъде другаде в Югоизточна Азия, щеше да разбере, че съм тръгнал да го търся.

Мамка му! Глупаво от моя страна да пропусна нещо толкова очевидно. Много неща се случиха, бях уморен, но все пак…

Дилайла. Не виждах друга алтернатива. Можех да й дам адреса и тя да копира съобщението на Хилгър във форума, през който контактувах с нея. Или да ми го прочете по телефона. А аз можех да й продиктувам отговора и тя да го изпрати по интернет. Хилгър щеше да си помисли, че съм се върнал в Париж. В този вариант всъщност имаше известни предимства. Ако си мислеше, че съм в Париж, това щеше да го успокои и да го накара да свали гарда.

Ами ако тя каже на своите служби? Може би няма да го направи, но не можех да разчитам на това. От друга страна, ако и те искаха смъртта на Хилгър, както ми бе казала, предполагам, че имаше вероятност поне да не ми пречат. А ако се намесят?… Е, налагаше се да поема този риск. Можех да се обърна и към Канезаки, но му нямах достатъчно доверие, че няма да филтрира съобщенията от Хилгър, особено за тази операция. Той гонеше собствени цели и спасяването на Докс беше една от най-маловажните за него. Не исках да се обръщам към Дилайла по десетки причини — лични и професионални. Но си нямах никой друг, освен нея.

Веднага щом кацнахме и слязох от самолета, се отправих да търся обществен телефон, за да й се обадя. В Париж беше полунощ, но тя беше нощта птица и знаех, че е будна. Ако беше влязла в операция, нямаше да вдигне телефона.

Но късметът беше на моя страна. Тя вдигна веднага.

— Ало? — каза.

— Ало — отвърнах. — Cest moi.^[1]

Настъпи мълчание. Накрая тя го наруши.

— Всичко наред ли е?

— Не съм направил пробив, но имам известен напредък. Аз… нуждая се от помощ. Може ли?

— Знаеш, че може.

— Добре. Нашият приятел се свързва с мен през затворен форум. Но може да има начин да проверява откъде аз влизам в него. Не искам да знае къде съм сега. Затова имам нужда от теб да провериш съобщенията.

— Това е дреболия. Мислех, че ще искаш много повече.

— Може и да се наложи. Но засега те моля само за това. Просто да влезеш във форума, да копираш съобщението му и да ми го препратиш, след това да направиш същото с моя отговор. Ако ме провери, както очаквам, ще си помисли, че съм в Париж. Това ще ми даде известно предимство.

— Разбирам.

— Трябва да отидеш на някое стерилно място. Нали не искаш да проследи…

— Да, знам това.

Спомних си обиденото „разбира се“ на Канезаки и някои от коментарите на Докс през годините.

— Да не би… да се държа покровителствено? — попитах.

— Да.

Прочистих си гърлото.

— Чуй ме, не ме гали е перце. Мога да понеса честен разговор.

Тя се засмя.

— Тръгвам веднага. Дай ми половин час.

Намерих компютър с интернет. След обичайната проверка за шпиониращ софтуер пратих на Дилайла адреса на форума, през който общувах с Хилгър. След това отворих форума, през който се свързвах с Канезаки. Толкова пъти през последната седмица не намирах нищо вътре, че и сега очаквах да е така.

Но грешах. Канезаки беше ударил джакпота.

„Убитият в Ню Йорк е Вин Демеер. Кандидатствал е за виетнамска виза под името Уилям Дете и е пътувал за Сайгон заедно с теб. Ето снимката от молбата за виза.“

Имаше прикачена снимка с големината на пощенска марка. Той беше — русият, когото видях в Сайгон и когото убих в Ню Йорк.

„Някой си Джеймс Хилман е кандидатствал за виза и е пътувал по същото време. Ето неговата снимка. Изглежда ли ти познат?“

Имаше и втора фотография. Веднага го познах. Хилгър.

„А сега следва най-интересното. Оказа се прав, Докс се е опитвал да ти подскаже, че има и морски пехотинец. Казва се Франк Гарза с прякор Панчо, с Хилгър се познават от Ирак. Деветметровата яхта «Океански изумруд» е регистрирана на името на Гарза в Шанхай, има право да стои на пристанище в яхтения клуб на Шанхай. «Океански изумруд» през последната седмица е престояла закотвена в Джакарта, а преди два дни е съобщила, че пристига в яхтклуба на Сингапур. Доколкото ми е известно, не е напускала Сингапур.“

Осъзнах, че стискам мишката прекалено силно и веднага се коригирах. Сингапур… по дяволите, те са тук. Дори не се налагаше да прескачам до Джакарта, Куала Лумпур или някъде другаде. Това беше най-доброто предзнаменование, което получавах от началото на цялата афера.

„А сега за вторичния ефект: Яник има брат, Хенк Яник, който миналата седмица е преминал през митницата в Сан Франциско, очевидно е дошъл, за да се погрижи за семейството на брат си и да помогне за погребението и уреждането на материалните дела. Хенк е шеф на сигурността на пристанището в Ротердам. Негов заместник е друг холандец, Йон Боземан.

Две неща за Боземан. Първо, той би трябвало да поеме сигурността, когато Хенк Яник отсъства. Второ, миналия септември е участвал в конференция в Ню Йорк по сигурността на американския флот. Ачинели е бил един от лекторите. Демеер също е присъствал.

Ето и моите предположения: Боземан работи за Хилгър. Каквото и да е намислил Хилгър, Ротердам по някакъв начин участва в плана му. Сигурно трябва да извърши нещо, което шефът на сигурността може да предотврати. Но да се убие самият шеф е доста трудно и прекалено забележимо. Затова Хилгър убива брата на Хенк в Калифорния и така го принуждава да си вземе отпуск. В негово отсъствие вторият човек в йерархията, Боземан, поема кормилото. С Боземан начело, Хилгър получава възможност да свърши това, което е намислил. Въпросът е какво е то.

Други въпроси: Защо Хилгър иска и убийството на Ачинели? Защо Демеер, Ачинели и Боземан са били на конференцията по флотската сигурност заедно?

Знам, че си във въздуха. Обади ми се веднага щом пристигнеш. Това е нещо по-голямо от Хилгър, усещам го.“

Точно на това се надявах. Купчината несвързани парчета изведнъж се подреди в смислен разузнавателен анализ само чрез прибавянето на нова информация и на свежа гледна точка. Ачинели, сега и Боземан, както и останалите… Не ми пукаше за никого от тях. Хилгър държеше Докс тук под носа ми в Сингапур. Само това имаше значение.

Изчаках Дилайла половин час, както ме бе помолила, след това влязох в нашия закрит форум. Тя ми беше препратила съобщението на Хилгър:

„Не знам за какво говориш. Добра работа свърши с Ачинели, но все още ти остава една задача за изпълнение, преди да пуснем Докс. Знам, че ще искаш да говориш с него. Обади ми се в осем часа по Гринуич. Това е двайсет и четири часа след времето, в което ти оставям това съобщение.“

Усмихнах се. Действие, реакция. Като поведох със заплахите и обвиненията, му дадох възможност да отрича и да се опита да ме разубеди. И може би така откупих още малко време на Докс.

Проверих кога е изпратено съобщението. В осем часа по Гринуич предния ден. Това значи четири следобед в Сингапур, по времето, когато съм бил във въздуха. Погледнах си часовника, имах малко повече от осем часа преди да се чуя с него.

Прочистих браузъра и отидох до друг обществен телефон, за да се обадя на Канезаки.

Той вдигна веднага.

— Къде си?

— Не по…

— Имам заглушител за подслушвателни устройства, всичко е наред. Къде си?

— В Сингапур.

— Идеално. Надявах се да хванеш полета без прехвърляния от „Нюарк“. И аз съм тук.

— Какво?…

— Нали прочете съобщението ми?

— Да.

— Беше вече излетял, когато получих информацията. Трябваше да тръгна веднага, да ти взема нещата, които поиска, да си запазя полет… нямах много време.

— Къде си?

— „Гранд Хаят“, на „Скотс“ и „Орчард“. Можем ли да се видим тук?

Обичайно отказвах такива молби. Чувствах се некомфортно, когато някой друг избираше мястото на срещата. Но не ми се струваше логично Канезаки да се опитва да ми устрои капан. Може би друг път, но не и сега. Потиснах параноята си.

— Да. Дай ми два часа.

— Стая 704. Ще те чакам.

Затворих и се обадих на Дилайла от друг апарат.

— Получи ли го? — попита тя.

— Да. Благодаря ти.

— Нека ти дам един номер, стерилна линия, със заглушители за подслушвателни устройства. Трябва да поговорим, важно е.

— Просто ми пусни съобщение…

— Ще оставя номера във форума. Но трябва да говоря с теб.

Затворих, проверих форума и я набрах на стерилната линия.

— Какво има? — попитах.

— Знаеш ли къде е Докс?

— Имам… добри предположения.

— Каза, че е на яхта. Как ще го изведеш?

Защо ми задаваше тези въпроси?

— А ти как мислиш? — отвърнах й с въпрос.

— Мисля, че си толкова гневен и уплашен, та планираш да влезеш при тях с оръжие в ръка.

Намръщих се.

— Не бих се изразил точно така.

— Без добро разузнаване за плана на яхтата, броя на хората и разположението на врага на борда все едно си с вързани очи. Това е самоубийство, както за теб, така и за Докс. Не можеш да го направиш сам.

— Виж, оценявам предложението ти, но ще го направя днес. Ти си прекалено далеч.

— Не говоря за себе си. А за Боаз.

— Какво?

— Той в момента е в Джакарта. И има нещо, което ще ти потрябва.

— И какво, по дяволите, прави в Джакарта?

— Знаеш какво. Чака да се обадиш.

Почувствах как през мен премина хлад.

— Ти си му казала — промълвих. — За Докс. И за Хилгър.

— Да, казах му. Моите хора искат Хилгър мъртъв. Те ще ти помогнат.

— Смъртта на Хилгър е вторична. В момента се опитвам да спася Докс.

— Но това пак се свежда до същото. А ако те убият, докато щурмуваш яхтата, няма да спасиш никого.

Не отговорих. Първо Мидори, помислих си. А сега и ти. Само малко да сваля гарда и виж какво става. Всеки проклет път.

— Разбра ли? — попита тя.

— Нямам нужда от твоята помощ — казах като едвам овладях гласа си. — Няма нужда да ровиш в мислите ми и да решаваш кое е най-добро за мен зад гърба ми. От доста време съм на този свят, минал съм през такива гадости, че няма да ми повярваш, ако ти разкажа, и съм оцелял само благодарение на инстинктите си и собствената си преценка.

— Добре. Продължавай да живееш по този начин. Не променяй нищо в тактиката си. Тя ще ти върши прекрасна работа, чак до деня, в който те убие.

Може да е за добро, помислих си. Това е твоят изход, твоята причина. Винаги си знаел, че не можеш да й имаш доверие. Сега ти даде доказателство. Просто й кажи сбогом и всичко свършва.

— Нямаш право — изтъкнах и се приготвих за развръзката.

— Не, Джон, имам право. Защото съм влюбена в теб. А това означава, че имам право, дори е мое задължение. И да, заинтересована съм лично, по дяволите, да не ти позволя да направиш някоя глупост, която да те убие!

— Ти… ти си… — запелтечих глупаво, изведнъж планът ми стана на парчета.

— Обичам те — повтори тя.

Настъпи дълго мълчание.

— Не знам какво да кажа — успях да смотолевя.

— Обикновено се отговаря: „И аз те обичам“. Можеш да опиташ така, ако искаш.

Преглътнах.

— Кажи ми за Боаз — подканих я с надеждата да го приеме за отговор.

— Той има нещо, което ще ти помогне да се качиш на яхтата безопасно. И да спасите Докс. Той е с частен самолет, пълен с гориво и готов за излитане. Може да се срещне с теб където пожелаеш. Само трябва да му се обадиш и да му кажеш къде.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Дай ми номера — казах.

Тя ми го даде. Аз си го записах.

— И… ъъъ… аз… — добавих.

— Просто помогни на Докс. И се пази. За другото можем да поговорим и след това.

— Чакай — спрях я. — Аз…

Но тя вече беше затворила.

Набрах номера, който ми даде. Отговори ми познат дрезгав глас на английски с акцент.

— Боаз.

— Здравей, Боаз — казах.

— Шалом, Рейн-сан — поздрави той и аз си представих неустоимата му усмивка. — Надявах се да се обадиш.

— Тази линия сигурна ли е? — попитах с надеждата да ми отговори утвърдително, след като ме бе нарекъл по име.

— Разбира се. Къде си?

— Зависи. Какво имаш за мен?

— Дилайла не ти ли каза?

— Не и с подробности.

— Тогава ще ти кажа аз. Става въпрос за технология за спасяване на заложници, разработена от нашите командоси от „Сайрет Маткал“. Свръхсекретна е. И е точно каквото ти трябва.

— Какво ще ми струва?

— Ние искаме Хилгър мъртъв. Той уби Гил в Хонконг, както знаеш, и оттогава го търсим. Дилайла каза, че имаш оперативна информация за местонахождението му. Ако е така, технологията на „Сайрет“ е твоя. Мога да ти я донеса.

Оперативна информация? Сега може би да, но не и когато Дилайла се е обадила на Боаз. Значи му е казала каквото е сметнала за необходимо, за да го накара да помогне.

— Не се ли страхувате от реакцията на ЦРУ? — попитах, за да печеля време, докато реша дали да му кажа къде да ме намери.

— Хилгър вече не е от ЦРУ, доколкото знам. Сега е на свободна практика. Това го прави уязвим.

От моята камбанария изказването не изглеждаше много успокоително. По дяволите, как щях да се справя с всичко това…

— В Сингапур съм — казах, усещайки, че губя контрол над ситуацията. Първо Канезаки, после Дилайла, а сега и Боаз… Ами направо да си направим парти!

— Ще съм там след три часа. Кажи ми къде.

— Мога ли да ти се обадя на този номер?

— Разбира се, мобилен е, джипиес.

— Ще ти звънна. Навъртай се около търговския център на „Орчард“.

По пътя от летището минах през обичайните предохранителни мерки тип „очаквай най-лошото“, които бяха специално съобразени с камерите за видеонаблюдение на сингапурските власти. Стигнах до „Гранд Хаят“ на булевард „Орчард“ в най-луксозния сингапурски търговски район. Беше около двайсет и пет градуса и много влажно. Наслаждавах се на тропическата жега след арктическото време в Ню Йорк. Пространството пред кулите на центъра беше оживено, там имаше много добре облечени китайци, малайзийци, индийци и други чужденци. Долавях разговори на пет-шест различни езика. Колите и такситата се строяваха чинно на светофарите в часа пик и аз почти се усмихнах на осезателното отсъствие на надути клаксони. Сякаш участниците в движението тук бяха намерили начин да се разбират помежду си.

Взех асансьора до десетия етаж, след това по стълбите слязох до седмия. Движех се предпазливо по пустия коридор, докато стигнах до стаята на Канезаки. Почуках на вратата, след това отстъпих няколко крачки назад. Въпреки това, което ми подсказваше логиката, мразех да отивам някъде, където ме очакват. Особено след случката пред апартамента на Ачинели.

Канезаки отвори и ме огледа от главата до петите с въпросително изражение.

— Ще влезеш ли? — попита.

Кимнах и пристъпих в стаята. Щорите бяха спуснати. Веднага забелязах, че плъзгащите се врати към банята са отворени. Както и към гардеробната. Беше гостоприемен, освен че беше разумен. Когато си имаш работа с човек, който непрекъснато се оглежда за опасност, си просиш белята, ако не му показваш непрекъснато ръцете си.

Канезаки сложи на вратата табела „Не безпокойте!“ и заключи. След това остави на двойното легло един чувал и ме прикани с жест да го отворя. Това че не го отвори сам, а даде тази възможност на мен, отново показа, че има опит и достатъчно разум.

Оставих чантата си и погледнах. Вътре имаше пистолет SOCOM HK „Марк“ 23 с обектив за нощно виждане и лазерно прицелване, заглушител, два резервни пълнителя, сто патрона „Федерал Хидра-Шок“ и тактически кобур за бедрото. Също така и оборудване за нощно виждане. Същите неща, които бе доставил на мен и Докс за мисията ни в Уаджима предната година.

— Помолих те за нещо, което лесно се крие — направих недоволна гримаса. Вдигнах пистолета и проверих дали е празен. С прикачен заглушител щеше да стане почти половин метър.

— Правя каквото мога — сви рамене той. — Мислех, че харесваш марката SOCOM.

— Така е. Но не бих се разхождал с това оръжие по улицата посред бял ден.

— Ще свършиш всичко посред бял ден? Тогава за какво са ти устройствата за нощно виждане.

— По-добре е да ги имам подръка дори да не потрябват.

— Добре, това мога да взема от арсенала без никой да задава въпроси. Виж, има и рибарски гащеризон. Кобурът ще влезе в крачола и ще остане място. Направи разрез на бедрото и ще получиш лесен достъп до него.

Извадих гащеризона, за който говореше, и го разтворих. Да, щеше да свърши работа. В чувала дори имаше разглобени въдици и кутия с рибарски такъми, очевидно за прикритие в яхтклуба. Видях също така и бейзболна шапка, и слънчеви очила, както и ръкавици, бинокъл и поръчания медицински комплект.

— Помислил си за всичко — похвалих го.

Той сви рамене.

— Две глави мислят по-добре от една. Виж какво има в кутията за такъми.

Така и направих. Освен всички необходими рибарски принадлежности, вътре имаше и нож „Бенчмейд“ с осемсантиметрово острие. Натиснах бутона и острието изскочи.

— Добре — кимнах доволен.

— Не се увличай. Незаконен е, освен за военна служба и полицейска дейност. Можеш да си навлечеш неприятности с него.

Засмях се и прибрах ножа в джоба си.

— Ами предпазната жилетка?

— В гардеробната е.

Погледнах натам. Две сини предпазни жилетки висяха на закачалки. Отидох и ги взех в ръце.

— Боже, колко са леки — казах. — Сигурен ли си, че вършат работа?

— „Драконова кожа“. Спират куршум с калибър 7,62, движещ се със 750 метра в секунда.

Кимнах, информацията ми хареса.

— Тук има две — посочих.

— Ще дойда с теб.

Погледнах го и видях, че е сериозен.

— Не — отвърнах. — Не е необходимо. Идеята никак не е добра.

— Премислил съм всичко. Не виждам как може да се справиш сам. Предполагам, че с него има поне двама души, а може би и повече…

— Да не ти се струва, че остарявам? — попитах язвително.

— Какво? Не. Искам да кажа, че си същият.

— Като гледам какво става, вече очаквам някой да поиска да ме преведе и през улицата.

— Защо, кой друг се опитва да ти помогне?

— Няма значение.

— Както и да е, не би се справил по-добре, дори да си на двайсет години. Но не това е важното.

Спомних си за Боаз.

— Имам нещо, което променя съотношението на силите.

— Какво?

— Да кажем само, че не си единственият ми нископоставен приятел по високите места.

Той запази мълчание.

— Виж — продължих, — не че не съм ти благодарен. Но с теб никога не сме работили заедно, не и в истинска акция с ритане на врати. Колкото е вероятно да си помогнем, толкова е вероятно и да си пречим. Довери ми се за това.

Той пак не отговори.

— Ти си оперативен работник, Том, и си станал дяволски добър. Но не си убиец. Използвай добрите си страни. Така ще живееш по-дълго.

Помълчахме известно време. Той проговори пръв.

— Ще ти трябва поне някой да те закара. Имам ван.

Помислих около минута. Възнамерявах да взема кола под наем. Ако успея да обезвредя чисто всички на яхната и Докс е в добра форма, можехме спокойно да се придвижим пеша до паркинга, след като приключим. Но ако не е в добра форма или има преследване, чакаща кола със запален двигател ще се окаже жизненоважна.

— Добре — съгласих се. — Ти ще караш, аз ще вляза.

— Договорихме се. Ами останалото?

— Хилгър иска да му се обадя в четири следобед местно време. Това означава, че имам на разположение остатъка от сутринта и ранния следобед, за да се снабдя с всичко необходимо, да проуча плана на яхтклуба с „Гугъл Ърт“, да разузная терена и да вляза.

— Сигурен ли си, че ще се обади от яхтата?

Млъкнах, защото забелязах, че връзката ни се къса, нещо, което не ми бе направило впечатление по-рано.

— Да, сигурен съм. Целта на обаждането е да ми докаже, че Докс е жив. Трябва да има възможност да му подаде телефона. Ако предположим, че Докс още е жив, няма как да го изведе от яхтата. Затова ще се обади оттам. Но няма да вляза по време на разговора. Когато го направя, искам Хилгър да не е на борда.

— Не разбирам. Как?…

— Хилгър не ми е приоритет. Ако ударя яхтата по-рано, може би той няма да е на нея. Това значи един човек по-малко да стреля срещу мен, а Хилгър е дяволски добър стрелец. Ако изчакам до разговора, навярно ще има повече хора накуп и така шансовете ми да спася Докс намаляват.

Не че не се изкушавах от сценария „С един куршум два заека“. Със сигурност ледената ми същност толкова искаше да убие Хилгър, че бе готова да изчака, докато той се появи на борда. Но ако Докс загине заради желанието ми да умъртвя Хилгър, няма да го преживея. Винаги мога да го премахна по-късно. Едно по едно.

Канезаки понечи да каже нещо, спря се, после пак понечи.

— Какво? — попитах.

— Ако няма да убиваш Хилгър, тогава ми помогни за друго.

— За какво говориш?

— В съобщението ти написах, че аферата е много по-голяма от Хилгър. И се надявам да я предотвратя, като го премахна. Мисля, че вече всичко е задвижено.

Не отвърнах и той продължи.

— Някога Хилгър е бил в армията, после е преминал в ЦРУ. А знаеш ли какво прави сега?

Поклатих глава.

— Няма надзор, ръководи екип, който изпълнява поръчки за пари. В превод това означава, че може да работи всичко за всички. Виж в какво се бе замесил в Макао — ракети с радиоактивни бойни глави за търговеца на оръжие Белгази. След това в Хонконг ставаше въпрос за ядрен материал за терориста Ал Джиб. Разбираш ли какъв е моделът?

— Като че ли да, но…

— Какво мислиш, че означава, макар и временното поставяне на свой агент начело на сигурността на ротердамското пристанище?

— Не знам. — Можех да добавя, че не ми пука, но нямаше смисъл да го провокирам.

— Това означава, че може да вкара в пристанището каквото си поиска.

— Е, и?

— Ротердам е най-голямото товарно пристанище в Европа и всички водещи петролни и химически компании работят с него. Става въпрос за четири световни петролни рафинерии и повече от четиридесет химически компании. Говорим за гориво за реактивни самолети, газолин, всичко. Пристанището е основна цел на терористите.

— Защото…

— Защото ако нещо затвори рафинериите, цената на петролните продукти ще скочи до небесата. Бензин, гориво за самолети, мазут за отопление, каквото си поискаш. Недостиг на суровини и световната икономика е на колене.

— И според теб това е целта на Хилгър?

— Според мен са му платили за това, въпреки че не знам кой. Но аз така виждам нещата. Компанията на Ачинели продава химически продукти, нали?

— Знам.

— Включително и радиоактивни материали като цезий 137, който се използва при петролните сонди, атомните часовници, има и някои медицински предназначения… влиза и в състава на незаконните бомби.

Мълчах и го чаках да продължи.

— Хилгър и Ачинели се познават отдавна, още от първата война в Залива. Според мен са били приятели, както и ти предположи. Мисля, че Ачинели е запознал Демеер и Боземан на конференцията по сигурността в Ню Йорк и че доставя цезий или нещо подобно на Хилгър, вероятно под фалшива самоличност. Смятам, че причината Хилгър да поръча убийството му е, че е знаел прекалено много, може да направи връзката между Хилгър и Ротердам, ако там нещо се обърка.

— Това са само предположения.

— Има и още. Помниш ли когато затвориха находището на „Бритиш Петролиум“ в залива Прудхоу? Защото тръбите били ръждиви? Това е дело на Хилгър.

— Хилгър е направил тръбите ръждиви?

— Нямало е ръжда. Хилгър има информация за всичко, изнудвал е хората, които взимат тези решения в „Бритиш Петролиум“. Всички тръби имат по малко ръжда, но не толкова, че да има значение. Ала кой би могъл да противоречи на компанията? Било е перфектно извинение. Според мен Хилгър е искал да види как ще се отрази глобално едно такова прекъсване. И си мисля, че му се е сторило незадоволително. Иска нещо по-голямо — не просто да затвори тръба, а цял комплекс от рафинерии. Като в Ротердам.

Въздъхнах.

— Защо не се справиш с него по твоите канали?

Той се засмя.

— Имам приятел в Главния инспекторат на ООН. Говорих веднъж с него за Хилгър. Отвърна ми, че този човек е недосегаем. Никой не иска да споменава името му. Говори се, че има влияние над много хора, приятели във властта. Никой по върховете не иска да го преследва, а ако се опиташ да прокараш идеята от долу на горе, ще ти се пречи, ако не и по-лошо. Разбираш ли сега? Системата е гнила.

Помълчахме известно време.

— Какво искаш от мен? — попитах.

— Боземан живее в Амстердам. Иди там. Притисни го. Разбери какво е намислил Хилгър и ми помогни да го спрем.

— Нямаш ли истински тайни агенти, на които им се плаща да вършат такива неща?

— Да, имаме много агенти. Само че трябва писмено да обясня откъде имам цялата информация, а тя е от теб, между другото. Само че… о, мамка му… никой не знае за теб. От първия път, когато ми помогна с шефа ми предател в Токио, не съм докладвал за нашите контакти, което е престъпление, между другото. Унищожавал съм твои досиета — о, още едно престъпление! Но съм сигурен, че бюрократите, които управляват ЦРУ и които Хилгър държи в ръцете си, с радост ще си затворят очите и ще направят каквото поискам от тях в Амстердам или някъде другаде, стига да го поискам.

Той млъкна. Дишаше тежко.

— Виж — казах. — Не че не искам да ти помогна, но с теб имаме сделка. Ти ми помагаш за Докс, аз премахвам Хилгър.

— Ти развали сделката. Ще оставиш Хилгър да се измъкне. Аз се съгласявам с това, но искам да ми помогнеш в Амстердам в замяна.

Поклатих глава.

— Не.

— Уби двама души. И двамата глави на семейства. Не искаш ли поне да се опиташ да предотвратиш аферата, в името на която те умряха?

Дори не усетих как съм прекосил стаята. Стана за секунди. Когато се върнах, го опрях в стената, стиснал го здраво за яката на ризата. Ръката ми беше притисната в гърлото му.

— Направих го за приятеля си — изръмжах. — Не за да помогна на Хилгър или на някой друг. За приятеля си. Защото нямах избор.

— Това означава ли, че не ти пука? — попита той дрезгаво. Устата му беше изкривена в гримаса.

Подържах го така още секунда, след това го пуснах. Той се закашля и започна да разтрива шията си, без да сваля обвинителен поглед от мен.

— Кажи ми нещо — помолих го. — Каква е разликата между теб и Хилгър?

Той прочисти гърлото си и преглътна.

— В целите, Рейн. Целите определят всичко.

Погледнах го право в очите.

— Обзалагам се, че и той ще каже същото.

— И ще бъде прав.

Канезаки постоя така притихнал известно време.

— Ще си помисля — казах накрая.

— Това е всичко, което искам от теб.

— Звучиш като Тацу. Манипулираш ме по същия начин, по който го правеше и той, копеле.

Канезаки се усмихна.

— Благодаря ти.

— Да, и той така би отговорил.

Взех си душ в неговата стая, преоблякох се в чисти дрехи и се приготвих за излизане.

— Имам малко работа за вършене — казах. — Ще си оставя чантата тук, ако нямаш нищо против. Защо не натовариш оборудването във вана си и не поразузнаеш малко около яхтклуба? Не се приближавай прекалено. Няма нужда да изучаваш вътрешния план. Това е моя работа. Трябва да опознаеш улиците, входове, изходи, всичко.

Понечи да каже нещо, но аз го спрях.

— Извинявай — рекох. — Знам, че знаеш. Ще се срещнем тук след два часа.

Той се усмихна и ми подаде ръка. Аз я стиснах. Започна да казва нещо, но пак го прекъснах.

— Не ми казвай, че трябва да постъпя правилно — заявих. — Вече ти обясних, че ще си помисля. Не си насилвай късмета.

Той ме погледна в очите.

— Ти, какво, да не си врачка?

Намръщих се.

— Какво искаше да кажеш тогава?

— Просто исках да ти пожелая късмет. Може ли?

Съгласих се. Щяхме да имаме нужда от късмет.

Както и Докс.