Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem For an Assassin [= The Killer Ascendant], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Реквием за един убиец

Американска, първо издание

Превод: Елена Кодинова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“ ООД — София, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-026-2

История

  1. —Добавяне

25.

Някой начинаещ би се вгледал по-усърдно, за да потвърди предположението си, да се увери, след което щеше да е прекалено късно. Друг малко по-опитен би извърнал глава в другата посока, но чак след като покаже, че се е стреснал и че полага видимо усилие да се овладее, което щеше да предупреди врага, че е забелязан. Истинският професионалист знае основите на занаята. И че това, което не може да разбере веднага, може да се обмисли по-късно.

Слязох до тротоара и оставих кутията на земята, така че се озовах между нея и велосипеда. Обърнах се с гръб към господин блондина и започнах да „отключвам“ веригата, като го наблюдавах в огледалото, прикрепено за очилата ми. Беше на двайсет метра от мен, не бързаше, но не си губеше и времето. Носеше черна вълнена шапка, не толкова заради студа, сигурен бях, колкото за да стане по-труден за описване, ако има свидетели. Тя можеше да заблуди и мен, но походката му се отличаваше с онази небрежна мекота, която помнех от Сайгон, а това ми бе достатъчно, за да го разпозная.

Как ме е намерил, нямаше значение в момента. Можех да предположа какво прави тук. Основното ми предимство беше ясно: не само не се бях издал, че го видях, ами и той нямаше никаква представа, че знам кой е.

Тъй като бях с гръб към него и той не подозираше, че го наблюдавам, имах възможност да се взра по-внимателно в отражението му в огледалото за обратно виждане. Носеше черно кожено яке до кръста и ръкавици, които забелязах чак сега. Точно така и аз бих го направил. Шапката правеше чертите му трудни за запомняне, с ръкавиците нямаше да остави отпечатъци, а якето можеше да го защити донякъде, ако нещо се объркаше и жертвата извадеше оръжие. Обувките му бяха с дебели подметки, почти със сигурност от каучук, стъпваше безшумно.

Каквото и да бе планирал, щеше да го извърши отблизо. Ако беше с пистолет, щеше да е малък калибър за по-малко шум, дулото щеше да е опряно директно в главата ми. Дори да беше по-голям калибър със заглушител, щеше пак да иска да е наблизо, за да е сигурен в изстрела. С нож, разбира се, щеше да е най-тихо. Каквото и да бе намислил, като му обръщах гръб, увеличавах увереността му, променях баланса между риска и успеха, който знаех, че изчислява в момента, намалявах очевидните опасности от близостта ни и така го окуражавах да влезе в обсега, който ми трябваше.

Наблюдавах го в огледалото. Оставаха му десет метра. В корема и по крайниците ми отново се разля адреналин.

Осем метра. Развих веригата от рамката на велосипеда. Беше почти метър дълга и тежеше близо пет килограма. Свързах двата края с тежката заключалка. Хванах края срещу заключалката и се направих, че навивам веригата и се каня да я сложа под седалката. Показах му, че и двете ми ръце са заети, и така го карах да се чувства по-уверен.

Пет метра. Дясната му ръка изчезна в джоба на якето, след това излезе от там. Лакътят му беше близо до тялото, а дланта точно пред бедрото. Палецът му натисна някакво копче и се появи острие. Бях готов да се обзаложа, че е решил да се възползва от очевидната възможност, която му предоставях, заставайки с гръб към него, и да ми пререже гърлото. Предимствата на този вариант бяха, че смъртта щеше да е сигурна и кръвта щеше да шурти в обратната посока, а не по дрехите му.

Три метра. Сърцето ми биеше като боен барабан. Потиснах силния порив да се обърна и да застана с лице към него, когато се приближи.

Два метра. Започна да се отклонява надясно, за да заобиколи кутията. Сега.

Завъртях се по посока на часовниковата стрелка, като държах веригата в дясната ръка, заключалката беше най-навън и се стовари върху него. Беше най-отвратителният бекхенд в историята на тениса. Господин блондинът реагира моментално, което показа, че е доста добре трениран: вдигна лявата си ръка към дясната страна на лицето си, сви рамене, приклекна и — което беше най-важното — пристъпи напред към средата на веригата, където ударът щеше да е най-слаб. Но аз бях предположил и това, а действието винаги побеждава противодействието. В ъгъла, който се образуваше между протегнатата ми ръка, изпънатата верига и краката ми, имах достатъчно място за реакция. Отскочих назад колкото той се приближи и заключалката се уви около вдигнатата му ръка и се блъсна в слепоочието му като средновековен боздуган.

Главата му отскочи наляво и той се олюля в същата посока. Веригата рикошира и когато тръгна да се връща към мен, аз се завъртях и отново я запратих към него, този път с форхенд с дясната ръка. Блондинът беше преместил тежестта си на левия крак и не можа да избегне удара. Но колкото и да беше изведен от равновесие, успя някак си да се сниши и да вдигне лявата си ръка, този път по-високо с дланта навън, като рамото му предпази лицето. Заключалката се удари в рамото и го наклони надясно. С бързина, непострадала от болката, която ме възхити, успя да увие ръка около веригата и да я хване, преди да отскочи от него.

Опитах се да я издърпам. Грешка: той я опъна в обратна посока и я използва, за да запази равновесие. Сега лявото му стъпало беше изнесено напред, на няколко сантиметра от моето дясно, телата ни бяха в огледални образи, свързани с късата верига. Той направи половин стъпка напред с десния крак и с левия ме ритна в ребрата. Ударът ми изкара въздуха и ме хвърли върху велосипеда. Само това, че стисках веригата, ме предпази от падане.

Той все още държеше ножа в дясната си ръка, която бе близо до тялото му. Усетих какво се кани да направи: малка крачка напред, след това да ме хване с лявата си ръка и да ме промуши с дясната. А аз бях широко открит.

Посегнах назад с лявата си ръка. Той замахна, подпрян на левия си крак, а десният се придвижи напред. Приближи се и ножът влезе в обсега ми. Пръстите ми се сключиха около рамката на велосипеда. Инерцията носеше русия напред, ускорението тръгваше от краката му и завършваше с насочения към мен нож. Наелектризиран докрай от адреналина и страха, метнах велосипеда напред като дискохвъргач. Колелото застана между двама ни точно когато той се приближи достатъчно и замахна към корема ми с ножа. Ръката му се промуши между спиците на колелото и аз отскочих на сантиметър от острието.

Той замръзна така за част от секундата, лявата му ръка още стискаше веригата, а дясната беше заклещена от колелото на велосипеда. Опитваше се да осъзнае новите обстоятелства. Не знаех през какво обучение е преминал, но можех да се обзаложа, че в програмата му е нямало урок: „Как да си извадим ръката от спиците на велосипед“. Да я избута напред? Да се дръпне назад? Да пусне веригата? Толкова много възможности, а толкова малко неврони…

Не му дадох време да намери ефективно решение. Пуснах веригата и сграбчих велосипедното колело с две ръце, след което го издърпах вляво от мен. Лакътят му се заби в тялото и ръката му се изви от рамото. Простена от болка, пръстите му се разтвориха и пуснаха ножа. Натиснах по-силно и той се наклони от кръста, за да си предпази лакътя от счупване. Дясното му коляно бе усукано почти на деветдесет градуса, а и той пренесе доста от тежестта си на него и не можеше да го освободи. Завъртях се обратно на часовниковата стрелка и с дясното си стъпало подсякох коляното му отзад и го счупих. Той отново простена и се свлече върху наранения си крак. Аз завъртях още по-силно колелото и лакътят му също изпращя.

Пуснах велосипеда и той падна по гръб, колелото се стовари върху него. Направи кански усилия, за да излази изпод него, но бях обезвредил два от крайниците му и успехът му бе минимален. Разкрачих се над него, очите ми обхождаха земята. Ето го и ножа. Прибрах го, а една част от мозъка ми регистрира логото на оръжието. Беше „Емерсън“, а извитото му острие показваше, че е командирски модел, един от любимите на Докс.

Русият успя да се изправи до седнало положение. Хвана рамката на колелото с лявата си ръка и извади счупената си ръка от спиците. Крещеше от болка, докато го правеше. Взря се в мен задъхан, ноздрите му бяха разширени от напрежение, а лицето му бе плувнало в пот. Бутна велосипеда напред, сякаш за да се защити с него, но имаше само една здрава ръка и подвижността му беше отишла на кино.

— Последен шанс — просъсках. — Кажи ми къде е Докс и ще те оставя жив.

— Джакарта — отвърна той през стиснати зъби.

Не. Не биха държали яхтата на същото място след обаждането. Лъжеше. Аз обаче — също.

Направих финт наляво и той последва движението ми, с цел да ме докопа, така че не ми беше трудно да мина зад него. Русият пусна велосипеда и се опита да се извърти, но аз пристъпих и забих коляно в гърба му. Въртях се заедно с него, докато той трескаво продължаваше да се мъчи да застане лице в лице с мен. Покрих очите му с лявата си ръка и му прерязах гърлото с дясната.

Срезът беше дълбок, но бърз и успях да си отдръпна ръката, преди да изригне кървавият гейзер. Чу се ужасен хъркащ звук, задавен от кръв вик. Той падна настрани, отметна брадичка и покри раната със здравата си ръка. През пръстите му шуртеше кръв. Отстъпих, но топлата остра миризма изпълни въздуха и достигна до сетивата ми. За миг се изпълних с еуфория, с онази налудничава радост от убийството, която изпитах за първи път във Виетнам. Беше почти оргазмично усещане, завладяващо те само когато току-що си убил човек, който с всички сили се е опитвал да стори същото с теб.

Стоях така известно време, ледената ми същност беше утолена и ликуваше, гледаше как господин блондинът се опитва да се изправи, краката му конвулсивно се свиваха и разпускаха, на тротоара под него се образуваше локва кръв. След това ритането се забави и ръцете му се отпуснаха. Издаде дълга гъргореща въздишка, главата му падна на земята и напрежението изтече от крайниците му. Едното му стъпало все още продължаваше да се движи напред-назад. Дали това беше последен напразен опит на тялото да се съпротивлява — не знаех и не ме интересуваше.

Огледах се. Десетина минувачи бяха замръзнали на местата си с отворена уста, шокирани и неразбиращи какво се случва. Опитваха се да осъзнаят информацията, която сетивата им подаваха към мозъка. Бяха на около двайсет-трийсет години, с модни чанти и поддържани бради катинарчета, бяха дошли да обядват марокански кускус или да се сдобият с екстравагантни италиански обувки с високи платформи. Можех да се обзаложа, че никой от тях до този момент не бе виждал труп, да не говорим за току-що убит с нож човек, и то пред очите им. Нищо не ми сигнализираше за непосредствени проблеми, нямаше нито съучастници, нито някой достатъчно хладнокръвен, за да се намеси. Очаквах повече от един нападател… Докс каза, че на яхтата са четирима. Може би Хилгър е можел да прати само господин блондина.

Много ми се искаше да проверя самоличността му, но имаше прекалено много хора наоколо, а и нямах достатъчно време. Пък и бях почти сигурен, че пътува без документи. Затворих ножа и го прибрах в джоба си, преметнах веригата през врата и вдигнах кутията. Изправих велосипеда и почти се бях качил, но все пак успях навреме да видя предното колело. Беше прекалено огънато и не можеше да се върти. Мамка му!

Оставих велосипеда полегнал на земята и скочих върху колелото. Така го изправих достатъчно, за да може да се върти. Можех да го захвърля заедно с кутията, но предпочитах да не оставям нищо след себе си. Освен това щях да се придвижа по-бързо с велосипеда.

С периферното си зрение видях хора да вадят мобилните си телефони и да правят снимки и клипчета и почувствах облекчение, че съм с шапка с дупка само за очите, с каска и черни очила. Наведох глава, качих се на велосипеда и потеглих на север по „Мот“ в насрещното движение, за да не може да ме проследят с кола. Предното колело тракаше, но държеше.

Завих надясно по „Хюстън“ и следващите четири пресечки въртях педалите с всички сили, докато стигна до „Форсит“, след това завих пак надясно и пак поех в насрещното. В североизточния край на парка „Сара Д. Рузвелт“ имаше контейнер за боклук. Спрях до него. С ножа на господин блондина отворих кутията и изсипах топчетата стиропор. След това разрязах и другия край на кашона, сгънах го и го изхвърлих в контейнера. Свидетелите щяха да опишат кутията, носена от куриера, и без съмнение тя вече беше снимана с някой мобилен телефон. Не можеха да я свържат с мен, но нищо не губех, като я правех по-трудна за намиране. Защитни слоеве. Винаги слоеве.

Поех на изток по „Стантън“. След две пресечки спрях, колкото да хвърля ножа и веригата в канализацията. Подкарах велосипеда на юг по „Алън“, докато стигнах до друг контейнер за боклук, в който изхвърлих каската и огледалото за обратно виждане. Когато стигнах до „Канал“, слязох от велосипеда и го облегнах на една сграда, бях сигурен, че някой ще го открадне до петнайсет минути. Дори и да не го вземеха, а да попаднеше в ръцете на полицията, по него нямаше никакви отпечатъци. Серийният номер също липсваше. Купих го с пари в брой и избърсах всички отпечатъци, преди да тръгна тази сутрин. Още слоеве.

Тръгнах пеша на запад по „Канал“, след това на север по „Елдридж“ после отново на запад по „Хестър“. Така влязох в парка. Докато вървях, свалих шапката, очилата и горното яке. Отдолу бях с новата си риза, спортното яке и с вратовръзка. След като се освободих от обемната връхна дреха, изглеждах по-слаб. Промених и походката си, представих си, че съм някакъв експерт, който ходи с риза и вратовръзка всеки ден и работи в офис. Всеки, който търси куриер на велосипед, щеше да ме подмине. Най-накрая свалих ръкавиците ги оставих на земята до една кофа за боклук. В парка имаше бездомници, затова очаквах останките от самоличността ми на куриер да изчезнат също толкова бързо, колкото и велосипедът.

Извадих другия чифт слънчеви очила с кръглите стъкла от вътрешния джоб на якето и си ги сложих, след това проверих айфона, за да видя къде е паркирал Ачинели. На паркинга на „Бауъри“, същото място, на което го видях първия път. Малко по-близо до улица „Мот“, отколкото ми харесваше, но сега вече никой не можеше да ме разпознае. Въпреки това не биваше да оставям предавателя под колата му. Сигурно никой няма да го намери, а дори и да го намери, няма да го свърже с мен, но… така, както виждах нещата, все още имаше малък шанс да отдадат смъртта на Ачинели на нещастен случай. Може би ще решат, че е сърдечен удар от стрес, след като е станал свидетел на кървавото убийство на десет крачки от него, нещо такова. Не беше много вероятно, но… всичко се случваше прекалено бързо, за да мисля и за това сега. Не исках да оставям следи, които да подскажат, че Ачинели е бил следен. Ще се придържам към първоначалния план, а останалото ще съобразявам после.

Чух сирените от запад по улица „Принс“ и погледнах в посоката, откъдето идваше звукът, когато стигнах до паркинга на „Бауъри“. Полицията беше отцепила мястото, униформено ченге пренасочваше движението. Служителят на паркинга беше излязъл от кабината си и гледаше какво става.

— Извинете — казах, като минах покрай него. — Мисля, че си изпуснах емпетройката, като паркирах тук. Може ли да погледна набързо?

— Разбира се, човече — отвърна той, без да откъсва очи от спектакъла на „Принс“. Благодарих му и отидох до колата на Ачинели. Клекнах, бързо взех устройството и го пъхнах в джоба си, след това се измъкнах, без да кажа и дума.

Върнах се с колата до Грейт Нек. След като излязох от града и непосредствената опасност отмина, се разтреперих — обичайният ефект от свръхдозата адреналин, този път подсилена и от осъзнаването колко отблизо се бях разминал със смъртта. Спрях на една отбивка, докато ми мине.

Стоях в колата почти час. Когато треморът се сведе до леко потрепване на върховете на пръстите ми, се замислих. Трябваше да си отговоря на три въпроса: как Хилгър бе стигнал до мен, защо и какво означаваше това за Докс.

Как беше най-лесният. Сигурно е знаел за любовницата на Ачинели. Може би е бил наясно и колко неудобни за моята задача са домът и офисът му. Не е било особено трудно да се сети, че ще разбера за любовницата и че ще го нападна пред нейния апартамент. Господин блондинът вероятно е стоял там от дни, а може би е бил в някой ван на пресечка или две на север и е следял пространството пред сградата с бинокъл. Когато ме е видял да влизам след Ачинели, е разбрал какво се каня да направя. Тогава е слязъл от вана и ме е пресрещнал, за да ме убие. Добър план. Ако не го бях видял в Сайгон и не бях си спомнил тази гъвкава походка, можеше сега аз да лежа на тротоара в локва кръв.

Защо беше по-трудният въпрос. Като ме убие в непосредствена близост до изстиващото тяло на Ачинели, Хилгър щеше значително да намали възможността смъртта му да се сметне за ненасилствена. Два трупа толкова близо един до друг не може да са никакво съвпадение. Това означаваше, че за Хилгър не беше важно смъртта на Ачинели да се сметне за естествена. Което повдигаше въпроса защо изобщо ми възложи това убийство.

Имаше и още нещо. Третата задача беше за заблуда. Нямаше трета задача, тя беше само илюзия, начин да ми свалят гарда.

И най-накрая — Докс. Исках да се тревожа, защото знаех, че Хилгър може вече да го е убил, но ледената ми същност не ми позволяваше. Просто реши проблема, казваше един глас в мен. Остани спокоен. Бъди аналитичен. Нищо друго няма да помогне нито на теб, нито на Докс.

Поставих се в положението на Хилгър. Той беше умен. Как беше планирал всичко това?

„Има само две жертви — би могъл да разсъждава той. — Веднага щом и втората падне, моят човек премахва Рейн. Дали да убия първо Докс? Рисковано е. Ами ако Рейн поиска да говори с него, преди да се погрижи за Ачинели? Ами ако нещо се обърка при удара? Без Докс губя лостовете си. По-добре да изчакам. Когато моят човек потвърди, че с Рейн е свършено, веднага ще приспя Докс.“

Това ми звучеше логично. Аз бих постъпил така. Което означаваше, че Докс все още е жив.

Вероятно.

Разтърках очи. След като адреналинът се разнесе, настъпи неизбежната реакция на периферната нервна система. Мозъкът ми се замъгли и ужасно ми се приспа.

Как да се справя с положението? Това беше другото нещо, което трябваше да реша. Ако си изиграех картите правилно, Докс все още имаше шанс. Ако се провалях, и той заминаваше.

При всички случаи трябваше да се свържа с Хилгър. Трябваше да го накарам отново да се размърда и да продължа да се опитвам да изтръгна нова информация, за да направя пробива.

Как? Как?

Можех да се престоря, че всичко е минало гладко. Ачинели е мъртъв, очевидно от емболия. Дай да говоря с Докс. Искам подробности за третата задача.

Не, това щеше да го постави нащрек. Той много бързо ще научи какво се е случило с господин блондина. Сигурно вече подозира най-лошото, след като толкова сигурен човек още не му е докладвал след последната ни среща. Ако не му кажех какво е станало, ще усети, че си играя с него.

Тогава бъди искрен. Обвини го, заплаши го, изплъзни му се. Той точно това очаква и за това е готов. Ако си давах вид, че постъпвам предвидимо, той щеше да реагира предвидимо.

А това означава… какво? Не бях сигурен. Може би ще се опита да отрече всичко, да протака, да търси начин отново да ме докопа. Не знаеше, че съм видял човека му в Сайгон — ако знаеше, щеше да прати някой друг да ме причака в Ню Йорк, — затова сигурно си вярва, че ще може да блъфира докрай.

Разбира се, отново ще настоявам да говоря с Докс. А ако Хилгър не ми позволи? Това би означавало само едно. И аз щях да прекарам остатъка от живота си в опити да го накарам да си плати.

Отидох с колата до обществената библиотека на Грейт Нек и пуснах нова информация на Канезаки. После му се обадих от уличен телефон. При него още нямаше пет часа сутринта. Е, днес денят му щеше да започне рано.

Звънна само веднъж и след това чух гласа му.

— Да.

— Ти какво, да не спиш с телефона на възглавницата?

— Понякога.

— Веднага си провери съобщенията във форума. Пратих ти всички подробности за втория човек от списъка. Вече се погрижих за него. Всичко се развива много бързо.

— Вече си… пак си го направил. И чак сега ми казваш.

— Нямам време да споря с теб сега. Помниш ли русия от снимките, които ти пратих?

— Разбира се. Но не открих нищо за него.

— Вече ще можеш. Преди по-малко от два часа претърпя ужасна злополука в Ню Йорк.

— О, Боже!

— Да, нашият приятел го беше пратил да ме причака. Имах късмет.

— Нашият приятел… имаш предвид…

— Точно така. В списъка няма трети човек. Всъщност аз бях третият.

— Ами…

— Още не знам. Но се надявам да е добре. Той е лостът, с който нашият приятел ме действа, не помниш ли? Ще организирам нов телефонен разговор и ще разбера. Но ще се върнем на това след малко. Събуди ли се вече? Слушаш ли ме?

— Разбира се — отвърна той. Прозвуча ми сякаш въпросът го е обидил.

— Добре. Русият вероятно е пътувал стерилен. Но имам силно предчувствие, че е карал нещо, вероятно ван, който все още е паркиран на улицата. Ако ченгетата го открият, може да научат името му. Ако имаме името му, можем да разберем кой напоследък е кандидатствал за виза за азиатска страна. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се — повтори той.

Дадох си сметка, че се държа прекалено дидактично. Той вече не беше зелен и никога не е бил глупав.

— Все още не си имал време да го обмислиш — казах. — А аз имах. Това е единствената причина да те питам.

— Не се тревожи за това — отвърна той и си представих киселата му усмивка от другата страна на линията.

— Както и да е. Ако имаме името и молбата за виза на господин блондина, ще се окажем ужасно близо до нашия приятел.

— Разбрах.

Млъкнах и се замислих дали няма още нещо. Боже, така ми се спеше.

— Ами вторичният ефект, за който говорихме? — попитах. — Нали се сещаш, семейството.

— Почти приключвам. По-късно тази сутрин сигурно ще имам информация.

— Добре, страхотно. И още нещо, което ми хрумва. Имам усещането, че нашият приятел е познавал втория човек от списъка. Воювали са заедно, ще видиш. Не знам какво означава, но… интуицията ми подсказва, че тази връзка е важна. Част е от цялостната картина, която се опитваме да сглобим.

— Добре, ще проследя тази връзка. А сега какво?

— Ще пратя съобщение на нашия приятел да се чуем по телефона. Ще забавя малко топката, доколкото ми е възможно, но ако не поискам да говоря с него скоро, той ще надуши капана. Опитай се да откриеш местонахождението му, това трябва да стане до четиридесет и осем часа. Не, по-скоро. Трябва да отида там, където е той.

— Защо не тръгнеш веднага?

— Не знам къде…

— Няма нужда да знаеш, поне не точно. Знаем, че е на яхта, вероятно все още сравнително близо до мястото, където беше последния път, когато се обади. Тръгни веднага и ще си много по-близо, когато го локализираме. Изчакай в някой близък град с оживено летище. Ще ти спести време.

— Прав си — съгласих се. — Уморен съм, трябваше да се сетя.

— Да, е, очевидно никой не е съвършен.

Засмях се, бях доволен, че ми връща шегите.

— Добре, ще уредя обаждането и ще хвана самолет. Но ще ми трябват няколко неща от теб.

— Нека позная. Нещо от Дядо Коледа.

— Точно така. От същия вид играчки, каквито ни пусна миналата година през комина, без упойващата пушка. Помниш ли ги, или искаш да ти пратя списъка по интернет?

„Играчките“, за които говорех, бяха пистолет със заглушител, инфрачервен лазер и визьор за нощно виждане, резервен пълнител, сто патрона с кухи глави, кобур за бедрото и очила за нощно виждане. Бе възможно да поискам и още някакви глезотии, когато научех местонахождението на терена — стига да го разберяхме предварително, — но си струваше да го натисна за основните неща още сега.

— Помня — отвърна той.

— Този път по-малки, да се крият лесно. Вероятно ще действам в градска среда. Също и защитна жилетка. И медицински комплект. Не знам в каква форма ще намеря приятелчето си.

— Разбрах.

Помислих още малко, струваше ми се, че пропускам нещо. Сетих се.

— Трябва да оправим и книжата — казах. — Съмнявам се, че приятелчето ми пътува с паспорт или някакъв друг документ, най-вероятно ще се наложи да минем през митницата на страна, в която официално не е влизал.

— Мога да се погрижа за това.

— Добре, добре. Веднага щом научиш нещо за онова семейство или пък нещо друго, пусни ми съобщение. И аз ще ти се обадя веднага щом се чуя с нашия приятел.

— Добре. Късмет.

Проверих самолетите през интернет. Единственият полет без прехвърляне от Източния бряг до Югоизточна Азия беше на „Сингапур Еър“, тръгваше от „Нюарк“ в единайсет тази вечер и кацаше на „Чанти“ в Сингапур осемнайсет часа и четиридесет минути по-късно, в 6,40 сутринта местно време. Дълъг полет, но щеше да ми спести време, в сравнение с варианта със смяна на самолетите на Западния бряг, в Токио или в Хонконг. Пък и при сегашната ми умора, ако успея да се уредя с билет за първа класа, сигурно ще спя през целия път. А в Сингапур щях да съм на един, максимум два часа път със самолет от предполагаемото местонахождение на яхтата на Хилгър.

Обадих се на авиокомпанията по пътя към хотела. Извадих късмет, имаше места в първа класа за полета довечера. Взимаха по дванайсет бона за двете посоки, при тази цена се учудих, че изобщо успяват да продадат нещо. Не знаех за другите им клиенти, но за мен комфортът си струваше допълнителните разходи. При моята работа разликата между това да пристигнеш изтощен от деветнайсетчасов полет и да кацнеш добре отпочинал можеше спокойно да означава разлика между гибел и оцеляване.

Напуснах хотела, влязох в интернет кафене и пуснах съобщение на Хилгър:

„Ако се надяваш господин блондинът да ти се обади, ще ти се наложи да почакаш. Последния път, когато го видях, не беше добре.

Имаш само една възможност да излезеш от това жив. Пусни Докс.“

Надявах се, че съм подбрал точните думи. Смятах, че ще му привлека вниманието, но не можех да бъда сигурен. Възможно беше да ги разчете различно: да убие Докс, да ме подгони с целия си наличен ресурс и да се опита да приключи така играта.

Но не се тревожех за това. Наистина. На първо място бях прекалено уморен. Освен това не носех отговорност. Ледената ми същност вече командваше парада, а думата „тревога“ никога не е фигурирала в речника й. В края на краищата, за да се тревожиш, трябва да ти пука за нещо.