Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (24)

23.

Станах в пет часа на следващата сутрин. Първото нещо, което направих, беше да проверя трансмитера. Колата на Ачинели не беше помръднала — все още си стоеше пред къщата в Сандс Пойнт. Взех си душ, обръснах се, облякох се и слязох в ресторанта да закуся. Държах айфона включен пред мен, докато ядях, в случай че Ачинели потегли нанякъде по-рано, отколкото предвиждах.

В шест часа започнах да снова по шосе 25А и междущатската магистрала между Минеола и Сандс Пойнт. В шест и трийсет трансмитерът се размърда. Не бях изненадан. Ачинели беше постигнал всичко сам и с много труд, а за това се изискваше силна амбиция. Не очаквах да отиде на работа в девет и да си перфорира талона.

Гледах на дисплея как колата му се движи по „Сиърингтаун“, след това го последвах по междущатската магистрала. Трафикът вече беше доста натоварен в другата посока към Ню Йорк и предположих, че едно от предимствата да живееш в Сандс Пойнт и да работиш в Минеола беше, че винаги хващаш по-слабо натоварената лента.

Докато го следвах, се надявах, без особено много да залагам на тази надежда, че може да спре за тоалетна, да се отбие в любимото си ресторантче или на някое друго място, което да ми даде възможност да остана за няколко минути насаме с него. От междущатската магистрала той продължи на юг по Северното щатско шосе, след това по „Ийст Джерико“. Всичко по план, от дома до офиса. Подминах го, когато махна на охраната пред паркинга, след това го видях как влиза вътре.

Взех си сандвичи и плодове от супермаркета и се върнах в хотелската стая. Ако Ачинели останеше през цялото време в офиса си, се очертаваше дълъг ден, в който можех само да наблюдавам дисплея и да чакам.

Но малко преди единайсет той тръгна. Отидох до колата, като не свалях поглед от айфона. Ачинели пое на запад по междущатската магистрала към Ню Йорк. На шосето, свързващо Бруклин и Куинс, се доближих до него достатъчно, за да видя колата му, и останах на такава дистанция и на моста „Уилямсбърг“. След това и в центъра. Интересно.

Проследих го до Деланси, между нас имаше само няколко коли. Къде отиваш? — чудех се. На същото място като вчера ли?

Очаквах да завие надясно по „Бауъри“ и да остави колата на същия паркинг, на който го видях и предния ден. Но той продължи по „Кенмейър“, след това наляво по „Мот“, точно в обратна посока. Зави надясно по „Брум“, пак надясно по „Кросби“ и спря на паркинг между „Спринг“ и „Принс“. И изведнъж пъзелът се нареди. Знаех защо отива там.

Минах с колата покрай паркинга, завих надясно по „Хюстън“, след това отново надясно по „Мот“ и излязох на пресечката, на която го бях видял предния ден. Спрях на ъгъла на „Мот“ и „Принс“, но не го забелязах да идва. Ако грешах, значи вече съм го изгубил и няма да мога да го прехвана, докато колата не започне отново да се движи. Но бях сигурен, че не греша. Всички признаци бяха налице, само дето аз се разсейвах с мисли за Мидори и Коичиро и не ги бях забелязал досега.

Ачинели имаше любовница.

Защо иначе беше още с екипировката за голф, когато го видях вчера? Защо бързаше, първо пеша, а после и по магистралата? И не пазаруваше тук, а носеше нещо на любовницата си.

Представих си го: казва на съпругата си, че ще играе голф в клуба и наистина играе, защото е важно да го видят там другарчетата му и без да знаят нищо, да гарантират за него и да му осигурят алиби. Но остава само за девет дупки, не за осемнайсет. Това му дава един-два часа прозорец. Иска да ги оползотвори максимално, затова дори не се преоблича. Всъщност, той има намерение да остане със същите дрехи, защото трябва да се прибере с тях у дома по-късно. Забавя се при любовницата си прекалено дълго и бърза да се върне, преди жена му да е заподозряла нещо.

А защо днес паркира другаде? Всичко у Ачинели ми подсказваше, че се чувства удобно в познати стереотипи — това беше глупаво от негова страна, бих казал, защото освен че Хилгър го искаше мъртъв, богатството и положението му го правеха привлекателна жертва на отвличане. Но днес нарочно подмина паркинга на „Бауъри“ и отиде на друг, който беше почти километър по-далеч. Защо направи тази промяна и защо точно сега? Дали защото не искаше един и същ служител да го вижда всеки път, когато идва тук?

И преди се бях сблъсквал с подобно нещо. Когато голяма част от работата ти се състои в това да следваш незабелязано хора и да разгадаваш моделите им на поведение, от които можеш да се възползваш, виждаш много работи, които остават скрити за външния свят. Наркотици. Проституция. Хазарт. Извънбрачни връзки. Скрита хомосексуалност. Пристрастявания и импулсивни действия, копнежи и лъст. Истинският живот, самоличността ни, тъмните константи на природата ни.

Може би не беше любовница, а любовник, активен или пасивен, или може би някакъв друг порок. Инстинктът ми подсказваше, че е любовница, но нямаше никакво значение. Важното беше, че имах нова точка на присъствие, която беше много по-достъпна от дома или офиса му.

Пресякох „Принс“ и паркирах пред воден кран от другата страна на „Мот“. Смятах да остана не повече от пет минути и потвърждаването на подозренията ми си струваше малкия риск от глоба и дори и още по-малкия риск от запомняне на присъствието на беемвето днес тук.

Слязох, нахлупил шапката и очилата, и тръгнах на север по „Мот“. Беше толкова студено, че от устата ми излизаше пара. По „Принс“ имаше спрени коли и камиони, които превключваха от време на време скорости, а понякога клаксоните им озвучаваха квартала. Чух деца да крещят и да се смеят, вероятно наблизо имаше училище. Екип строителни работници разглобяваше канализационни тръби и в един момент грохотът на пневматичния чук заглуши всички останали шумове наоколо. Погледнах наляво към ъгъла на „Принс“ и… бинго! Той беше там, облечен в тъмносин костюм, и вървеше право срещу мен. Светофарът на „Принс“ светеше червено и аз като примерен гражданин изчаках да се смени. Това даде на Ачинели време да завие наляво по „Мот“ и да спечели преднина.

Светофарът се смени. Пресякох „Принс“ заедно с десетина други граждани и отидох на западната страна на „Мот“, срещуположна на тази, по която вървеше Ачинели. Така беше по-малко вероятно да ме забележи, ако започне да се оглежда. Вляво от мен имаше църква, чийто двор беше скрит зад стара тухлена ограда. От дясната страна на улицата се виждаха най-различни тенти и табели на кафенета и магазини на приземните етажи. Над тях се издигаха модерни жилищни тухлени сгради, в които някога са се помещавали складове и офиси. По фасадите им на зигзаг се спускаха противопожарни стълби. Някои от тях бяха на четири, други на пет етажа. Очите ми обхождаха всичко, покрай което минавах. Двама мъже и една жена стояха пред кафене „Житан“ и пушеха, треперейки от студ, но бяха прекалено млади и прекалено екстравагантно облечени, за да представляват някакъв проблем. Красива брюнетка в дълго кожено палто отключваше металната врата на магазин и се приготвяше за всекидневния си бизнес. Сякаш не забелязваше нищо около себе си, затова отхвърлих и нея като потенциална заплаха. Куриер на велосипед с множество плитчици и черни очила взимаше пакет от друга жена с престилка пред цветарски магазин на име „Полъкс“. Както и останалите, които бях видял дотук, и те не обръщаха никакво внимание на случващото се на улицата. Бяха просто граждани, нищо друго.

Докато вървеше, Ачинели си бръкна в джоба и извади връзка ключове. Точно така, не трябва да губи нито миг, не иска да се бави на улицата, където някой може да го види. Като стигна средата на улицата, той зави и изкачи четирите гранитни стъпала към входа на една жилищна сграда. Отключи пътната врата от метал и стъкло и влезе.

Продължих и преминах от „Мот“ на „Хюстън“, след това пресякох улицата и се върнах, проверявайки критичните точки. Всичко ми изглеждаше спокойно. С радост установих, че наоколо нямаше добри прикрития за снайперист. По тази отсечка от „Мот“ нямаше място за паркиране, трафикът по „Хюстън“ и „Принс“ не позволяваше изстрел от кола от по-далечно разстояние и заради църквата срещу жилищния блок единствените достъпни прозорци и покриви бяха точно над мен, а от тях ъгълът на стрелба би бил прекалено остър и затова — неефективен.

Спрях пред сградата, в която влезе Ачинели. Беше притисната между два магазина: един за мъжка мода, който се казваше „ИНА Мен“ и мъничко магазинче на име „Детачър“, половината устроено като модна галерия, а другата половина — като бутик за висша мода. Ако бях на мястото на Ачинели и плащах наема на любовницата си, точно такъв апартамент бих й избрал, с църква отсреща, за да няма прозорци на други домове, от които някой да ме види, и с лесен подстъп от моста „Уилямсбърг“ и междущатската магистрала. Освен това близките магазини можеха да ми осигурят алиби, ако някой ме забележи: „Да, каква изненада да се срещнем тъкмо тук, Боб. Точно така, купувам подарък на съпругата от «Детачър». А ти?“

Изкачих стъпалата и погледнах през стъклото на вратата, като вдигнах ръце и прилепих нос, тъй като светлината отвън не ми позволяваше да видя добре. Първото нещо, което забелязах, беше липсата на портиер. Браво на Ачинели — нямаше на кого да съобщава името си и да се обяснява, нито кой да го види и запомни. А може би това беше добре и за мен.

От вратата тръгваше тесен коридор, дълъг около шест-седем метра, минаваше покрай металните пощенски кутии и стигаше до асансьора. Флуоресцентно осветление. Нямаше камери. Още един плюс за Ачинели.

Отстъпих назад. Не се виждаха панти и отляво нямаше дръжка. Вратата се отваряше навътре. От лявата й страна имаше метален домофон. На него бяха залепени няколко стикера на „Федекс“ и пощите. Значи пощата и колетите са донесени преди — погледнах си часовника — единайсет и трийсет, поне днес. Преброих трийсет звънеца, на които посетителите звъняха, за да им отворят обитателите. До всеки имаше изписана фамилия. Прочетох ги набързо. Не ми говореха нищо и се съмнявах, че можеха да ми донесат някаква информация за последвалите събития.

Разходих се нагоре и надолу по улицата още два пъти, запаметявайки детайлите: къде аз или някой друг би могъл да застане, за да чака и наблюдава; кои магазини и заведения предлагат изглед към улицата; как са облечени хората и какво правят. Не беше много спокойно, но не беше и прекалено шумно. Беше още малко рано за обяд, а някои от магазините дори не бяха отворили. Ачинели вероятно предпочиташе посещенията по това време заради липсата на хора наоколо, но и заради удобното извинение, че „излиза на бизнес обяд“.

Върнах се при колата и с облекчение видях, че никой случайно преминаващ полицай не е забелязал нарушението ми. Обиколих няколко пъти квартала, за да циментирам подробностите в ума си, след това разширих обхода и включих в него по-голяма част от района. Накрая намерих място за паркиране на улица „Блийкър“, където спрях да изчакам, наблюдавайки трансмитера. В дванайсет и трийсет мерцедесът потегли. Последвах го от разстояние, в случай че Ачинели реши да спре някъде и се отвори възможност. Но се съмнявах да стане така. Отсъствието му можеше да се обясни с „двучасов обяд“. Едва ли искаше да отсъства по-дълго от офиса.

Оказах се прав. Върна се право на работа, мина покрай кабината на охраната точно в един часа.

Покарах наоколо известно време без някаква ясна цел, като разгледах мислено всички подробности — плана на района, изходите, потока хора, рисковете. Ачинели щеше да се върне в тайната квартира на улица „Мот“, сигурен бях в това. Можеха да го спрат само промяна в служебните му планове или невъзможността да измисли достоверно обяснение за двучасово отсъствие. Времето за обяд е много удобно. Какво от това, че секретарката може да се усъмни защо някои срещи се назначават директно, а не през нея? Дали би рискувала работата си с недискретен коментар пред толкова влиятелен човек като шефа й?

Спомних си куриера с велосипеда, когото бях видял, и усетих как в главата ми започна да се оформя план. Първо определих основните параметри, след това добавих и подробностите. Изследвах всички варианти и причинно-следствени връзки. Това, което измислих, ми хареса. Не беше идеално и криеше рискове. Но такива винаги имаше. Съмнявах се, че ще получа по-добра възможност от тази, която улица „Мот“ ми предлагаше.

Намерих магазин за велосипеди в Грейт Нек и купих от него най-евтиното колело с дванайсет скорости, което предлагаха, както и чифт дълги неопренови колоездачни ръкавици, шапка с отвор само за очите и каска, която да сложа върху нея, последна мода странично огледало, наречено „трето око“, което се закачаше за слънчевите очила, и закалена верига за заключване на велосипед с марка „Криптонайт Забрави-да-крадеш“. След това от магазин за офис оборудване си взех голяма кутия с топчета от стиропор. И накрая от една железария се сдобих с пила, четка и две кутии боя — черна и мръсно кафява. Избърсах отпечатъците от пръсти от всички покупки и след това ги пипах само с ръкавици.

В близкия парк, в който майки бутаха колички с бебета и люлееха по-големите си деца на люлки, размазах боята по цялата рамка на велосипеда. Започнах с черната, с която не се стараех особено. Исках просто колелото да изглежда старо, или все едно някой се е опитал да го превърне в по-непривлекателна цел за крадците. След това щях да изпиля серийния номер, докато на негово място не се получи дупка.

Движех четката напред и назад, напред и назад, а мислите ми се рееха. Разбира се, че не можех да не мисля за Коичиро. След като току-що го бях видял и знаех, че е толкова близо. А край мен чувах младите майки с деца как си бъбрят и се смеят, как си разменят клюки от всекидневието в квартала. Освен това бях прочел и за последствията от това, което сторих с Яник.

Отворих кутията с кафява боя и се заех с нея. Слънцето леко напичаше, но въпреки това беше студено. Родителите на Мидори бяха покойници, тя нямаше братя или сестри. Ако нещо се случи с нея, кой щеше да се грижи за Коичиро? Само Мидори знаеше, че аз съм му баща. Дори и да беше споделила с някой друг, той нямаше как да ме намери. Какво щеше да се случи тогава със сина ми? Кой щеше да поеме грижата за него?

Ръката ми се спря насред движението и аз останах неподвижен известно време, смразен от внезапно прозрение. Всичко е било пред очите ми и аз го бях пропуснал. Бях прекалено вторачен в спонсорството на ЦРУ за компанията на Яник, това ми беше проблемът. На мен ми изглеждаше като връзка, а може да е било само за отвличане на вниманието.

Кой щеше да поеме грижата? В статията пишеше, че за съпругата и децата на Яник ще се погрижат роднини. Кой обаче? Баби и дядовци? Братя? Сестри? Чичовци? Лели? Които и да бяха, те представляваха парчета от пъзел и смъртта на Яник ги пренареждаше. Може би новото им разположение беше крайната цел на Хилгър.

Довърших велосипеда. Веднага щом изсъхна, го хвърлих в багажника и поех към Обществената библиотека на Гейт Нек, откъдето пратих съобщение на Канезаки:

„Кои роднини се грижат сега за семейството на Яник? Родители, братя, сестри, кои? Имена, адреси и най-вече — какво работят. Сравни новите данни с всичко, което имаме дотук. Хилгър може да е търсил вторичен ефект.“

През следващите четиридесет и осем часа не се случи нищо особено. Продължих да следя Ачинели, но той повече не излезе от офиса през работно време, а вечер се прибираше право у дома. Предположих, че е прекалено зает и няма време за любовни срещи, или пък не може да си измисли достоверно оправдание. Получих съобщение от Канезаки. Пишеше, че проверява следите, които съм му дал, но нищо повече.

Започвах да се притеснявам. Хилгър ми бе дал пет дни, оставаше ми още един. Помислих си дали да не му се обадя и да поискам пак да говоря с Докс. Но реших да не го правя. Хилгър едва ли е пристъпил към действие: нуждаеше се от Докс, поне докато не приключех с Ачинели. Освен това точно в момента щеше да е му е прекалено лесно да ми откаже. Не бях лишен от лостове, но трябваше да ги използвам пестеливо.

 

 

Сутринта на последния ден чаках в беемвето край парка „Сара Д. Рузвелт“ на около десет пресечки от апартамента на улица „Мот“ и следях показанията на екрана на айфона. Паркирах на това място, след като проследих Ачинели до офиса му, както обикновено, но той не беше помръднал от там. Вече минаваше единайсет и започвах да си мисля, че може да се наложи да се свържа с Хилгър и да поискам още време. И точно тогава малката светлинка, която представляваше колата на Ачинели на дисплея, се задвижи просто ей така. Хайде, помислих си. Ела тук. Чака те малко обедно удоволствие.

Видях как тръгна на запад по междущатската магистрала, след това по шосето, свързващо Бруклин и Куинс. Но когато стъпи на моста „Уилямсбърг“ вече бях сигурен.

Прикрепих малкото странично огледало на слънчевите си очила и слязох от колата. Почти всеки сантиметър от тялото ми беше покрит — термобельо, боти, вълнено поло, яке, шапка с отвор за очите, неопренови ръкавици. Преметнах веригата на врата си, сложих си каската върху шапката, а кутията с топчета от стиропор поставих на земята. Извадих велосипеда от багажника, подпрях го на колата и се огледах. Няколко души играеха баскетбол в парка. На близката улица имаше строеж. Никой не ми обръщаше внимание. Изчаках пролука в трафика, както и да се разредят групите пешеходци, след това вдигнах кутията за найлоновото въже, с което я бях вързал, и тръгнах пеша, бутайки велосипеда. Кутията беше голяма и неудобна, но вътре имаше само стиропор, затова бе лека като перце. Бях махнал всички етикети от нея, беше съвсем чиста и нямаше как да се разбере какво нося вътре.

На две пресечки от мястото, където оставих колата, се качих на велосипеда и поех с него по „Мот“, управлявайки го с една ръка. Приличах на един от многото куриери, облечен дебело, за да се защити от студа, с верига за заключване на велосипеда около врата, върху старо колело, боядисано грозно, както правят обикновено куриерите, за да не им крадат превозните средства. Движех се бавно по улицата и проверявах всички горещи точки, всичко ми се струваше на мястото си. Както и последния път, когато бях тук, дневната светлина се отразяваше в стъклото на пътната врата и правеше коридора зад нея невидим от тротоара. Домофонът отново беше накичен със стикери от доставчици и аз доволно кимнах, защото нещата, за които трябваше да се тревожа, намаляваха с едно.

Подпрях велосипеда на стената на жилищната сграда, вляво от вратата, точно откъдето Ачинели щеше да я отключи. Поставих кутията на земята и сложих веригата около рамката на колелото, но не я заключих. Не ми пукаше дали някой ще открадне превозното ми средство и със сигурност не исках да губя време да го отключвам, когато приключа. Просто трябваше да се правя на зает няколко минути, докато чаках Ачинели.

Бях обърнат на север към „Мот“, очаквах го да пристигне от южната страна, както и преди. Малкото огледало за обратно виждане ми даваше отлична гледка към улицата зад мен. Ачинели щеше да види гърба ми и щеше да реши, че не му обръщам никакво внимание.

След минута го видях да завива от „Принс“ и да се отправя към мен от моята страна на улицата. Отражението му ставаше все по-голямо в огледалото. От корема по цялото ми тяло се разля адреналин и сърцето ми заби силно. Погледнах напред и не видях никакъв проблем.

Наблюдавах го как се приближава в огледалото. Днес беше с черен костюм и жълта вратовръзка. Извади ключовете точно както последния път. Десет метра. Пет. Три.

Когато стъпи на първото стъпало, аз се изправих и взех кутията, като се правех, че ужасно ми тежи и ми е много трудно да я вдигна. Обърнах се към него. Той вече беше изкачил стълбите. Последвах го. Той сложи ключа в ключалката и го завъртя. Бях едно стъпало под него. Той бутна вратата и тя се отвори.

— Може ли да задържите за момент? — помолих и пристъпих през прага, като така не му оставих голям избор.

Видях как за секунда на лицето му се изписа колебание. Да пуснеш непознат в жилищна сграда в Ню Йорк, е немислимо. Но аз изглеждах напълно приемливо в това облекло, с каската и кутията. И щеше да е нелюбезно да не ми задържи вратата, да ме остави навън на студа с тежкия и неудобен за носене колет. Знаех, че някъде дълбоко в него инстинктите му подсказваха, че е странно, дето куриерът не звъни на апартамента, където носи доставката си. Но тъй като повече от всичко друго искаше да приключи по най-бързия начин този контакт и да се качи, като вдига възможно най-малко шум, си казваше, че със сигурност бих позвънил, но така се е случило, че съм го видял на вратата и съм се надявал, че той ще е достатъчно любезен да ми помогне…

— Разбира се — отвърна той и отстъпи вдясно, за да ми задържи вратата и да мога да мина.

— Благодаря — казах и погледнах напред над кутията.

Прав коридор с гипсова замазка, напълно празен. Единствено се опасявах някой да не слезе с асансьора или да влезе от улицата. Но малко преди пладне, посред работния ден и само с трийсет апартамента в сградата, рискът беше минимален, а ако се случеше, нямаше как да го избегна.

Пуснах кутията на пода до стената вляво от мен, пъшкайки, и така оставих съвсем малко място за Ачинели да мине. Изправих се, сякаш за да си почина, но го чаках да се промуши покрай мен.

Внезапно ме връхлетя изгарящо съмнение, което буквално ми изкара въздуха. В главата ми запрепускаха множество предчувствия, чието значение обаче ми беше кристално ясно и отекваше в черепа ми със силата на натиснат клаксон. Схванах цялото послание за част от секундата:

„Всичко това е капан. Няма любовница. Ачинели е един от тях. Направили са ти постановка, за да го проследиш до тук, където ще те премахнат.“

Завъртях се в посока, обратна на часовниковата стрелка, и застанах с лице към него. Вдигнах ръце, бях толкова сигурен, че са ми насочили пистолет или нож, та когато видях нещо в ръката му, не се спрях, а го избих с левия си юмрук. В мига, в който установихме контакт и предметът в ръката му изхвърча вляво от мен, видях какъв е: ключовете му, нищо повече. Мамка му!

Връзката прелетя във въздуха. Ачинели обърна глава след нея, за да я проследи с поглед, тя се удари в стената на коридора и падна на пода. Устата му бе широко отворена от изненада.

Мамка му! — помислих си пак. Параноята ми ме бе докарала до ръба. Капанът, който му бях устроил, беше идеален — само след половин секунда щеше да мине покрай мен и безгрижно да ми обърне гръб. А сега изражението му се втвърди, ръцете му се надигнаха нагоре, а тялото му се наклони наляво, задейства се старият инстинкт на войника. Той се приготвяше за битка.

Не се притеснявах дали ще успея да се справя с него. Знаех, че мога. Но ако проваля елемента на изненадата, ако той тръгне да се бие с мен, тогава нямаше как смъртта му да изглежда естествена.

Десетилетията опит и интуицията си казаха думата. Отстъпих назад и произнесох високо:

— О, Боже, извинявайте! Помислих… Помислих, че държите нож. О, Боже, пак тези спомени, не мога да повярвам. Веднъж ме обраха и… Толкова съжалявам.

Той ме погледна объркан и невярващ. Без съмнение част от ума му все още надаваше тревога, но ако бях опасен, защо отстъпих вместо да се впусна в нападение? Вече бях пасивен, дори сервилен, тонът ми беше извинителен и унизителен. Преди да успее да сглоби цялата картинка, предложих:

— Нека вдигна ключовете ви. Толкова съжалявам.

— Не! — извика той, ръцете му все още бяха вдигнати, а дланите — обърнати напред. — Не, всичко е наред. Аз сам ще си ги взема — обърна се и направи крачка към мястото, където бяха паднали ключовете.

— Не, наистина — продължих аз, като тръгнах към него, думите се лееха трескаво от устата ми. — Чувствам се ужасно. Не мога да повярвам, че пак го направих. Толкова се срамувам. В болницата ми казаха, че ако си пия лекарствата, няма да ми се случва, преди три месеца изпих последното хапче и как бих могъл да очаквам проблеми? Но май трябваше…

— Всичко е наред, не се притеснявайте — каза той, вече напълно убеден, че съм луд. Повече отвсякога искаше да се махне от мен.

Не спрях трескавия си монолог нито за секунда. Трудно е да говориш и нападаш едновременно. Обикновеният човек има нужда да подготви ума си, да се съсредоточи, дори само за миг. Ачинели би разпознал подобна подготовка, поне на определен етап, и затова налудничавата ми логорея му се струваше успокоителна в сравнение с това, от което се уплаши преди миг.

Вдигна ключовете си и мина с рамото напред покрай мен. Взираше се в лицето ми малко по-дълго от нормалното, но аз му показах ръцете си с дланите нагоре и дръпнах рамене назад, за да види, че съм безобиден, като през цялото време не спирах да бръщолевя.

Най-накрая извърна глава. В мига, в който се оказах зад гърба му, пристъпих напред, обвих с дясната ръка врата му и рязко го дръпнах към мен. Наруших центъра на тежестта му и той застана на пети. Свивката на ръката ми се нагласи до трахеята, плътта ми там беше достатъчно твърда, за да намери целта, но не достатъчно, за да счупи каквото и да било. Хванах левия си бицепс с дясната длан, подложих лявата ръка зад тила му и стиснах. Тази техника бях научил в „Кодокан“, знаех я като хадака джиме, голо душене, по-известна на Запад като приспиваща хватка.

Ачинели изсумтя и политна назад към мен, опитвайки се да си възвърне равновесието. Лявата му ръка задраска по десния ми лакът, но намери само хлъзгавия неопрен на дългата колоездачна ръкавица. Хвърли ключовете и посегна с дясната ръка, като инстинктивно я насочи към очите ми, а може да беше и отдавна заучен трик. Но аз скрих лицето си в рамото му и пръстите му се удариха в каската.

Всичко свърши за по-малко от пет секунди. Някои хора живеят малко по-дълго, някои умират по-рано, но никой не може да оцелее, след като каротисът е затворен и до мозъка вече не достига кислород. Ръцете му внезапно провиснаха и той се отпусна в хватката ми. Облегнах се на стената, като го подпирах с тялото си, и го задържах така.

Много внимавах колко притискам. Ако се разгорещях, можех да натисна прекалено силно и да оставя синини. Целта на този вид удушаване беше да лишиш мозъка от кислород. Всяко допълнително действие беше нежелателно, защото оставяше следи. Имах доста опит с хадака джиме от тренировките по джудо и винаги хватката ми се е удавала. Знаех точно колко да притискам.

Останах така, за да овладея дъха си, като не спирах да броя секундите. Някой можеше да слезе с асансьора или да влезе през вратата, но това не ме притесняваше. Ако станеше, просто щях да пусна Ачинели, да изляза и да се оправям с Хилгър и всичко останало после. Във всеки случай не можех да направя нищо, за да контролирам или предотвратя подобна случка. Знаех как да реагирам, ако възникне, и това беше достатъчно.

Представих си какво предстои: любовницата ще му звънне по мобилния, след като никой не й вдигне, ще слезе долу. Или пък някой съсед ще го намери. Няма следи от насилие — не е прострелян, няма рани от нож или тъп предмет. Затова и няма оправдание да се харчат пари за аутопсия. Никой няма да задава въпроси, разбира се, той е уважаван човек, семейството му ще иска всичко да приключи възможно най-бързо, за да не излязат подробности къде е умрял и какво е правил там. Причината за смъртта ще остане неизвестна и вероятно ще бъде вписана в смъртния акт като емболия или някоя подобна щуротия, с която докторите помагат на близките да намерят покой, когато няма друго обяснение.

След четири минути знаех, че вече нищо не може да го съживи. Положих го на пода и надникнах навън. Две жени с вълнени палта и кожени наушници минаха покрай мен, смееха се на нещо, може би, че отиват толкова рано на обяд. Изчаках ги да се отдалечат. Наоколо не се виждаше никой друг. Добре.

Вдигнах кутията и излязох. Оставих ключовете там, където бяха паднали. Логично беше Ачинели да ги държи, когато е поразен от мистериозната емболия, и те да паднат на пода до него.

Докато слизах по стълбите, хвърлих поглед на юг по „Мот“. Беше чисто. Обърнах се и на север. След това годините опит ми подсказаха да извърна обратно глава и да продължа да слизам по стълбите, сякаш нищо не съм видял.

Истината беше, че забелязах русия от Сайгон, подкреплението на Хилгър. И той вървеше право срещу мен.