Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (21)

20.

Дилайла си тръгна следващия следобед. Знаех, че има работа в Париж, но въпреки това не беше лесно да я накарам да замине. Тревожеше се за мен и Докс. Искаше да помогне.

Бях поласкан от загрижеността й, но също така бях твърдо решен да я държа настрана от това. Бях приемал и дори търсил помощ от нея преди, но винаги в оперативен режим. А тези убийства, поръчани от Хилгър… въпреки причините и натиска, имаше граница, която не исках тя да прекрачва. Нямаше представа какво може да я чака от другата страна, колко трудно, а може би и невъзможно щеше да бъде да намери обратния път.

Не исках да мисля сега за това, но вероятността да изляза жив и здрав от тази ситуация не беше много голяма. Наистина, бях си оставил някакво място за маневри, но Хилгър все още командваше парада. Нямаше никакво намерение да ме оставя жив, след като приключех със задачите, и имаше поне сто начина, по които да използва Докс, за да се добере до мен накрая. Дори и да оцелеех, най-вероятно Докс щеше да загине, а неговата загуба щеше да ме съсипе по начин, който предчувствах, но не исках да приема докрай. Какво ще ме прави тогава Дилайла? И без значение как свърши всичко, докато Хилгър е жив, аз нямаше да съм само бреме, но и заплаха за Дилайла. А това не беше честно спрямо нея.

Преди два дни бях решил да скъсам с нея, бях приел, че така е най-добре. След това постъпих като пълен глупак, позволих й да дойде при мен и прекарахме толкова хубаво, че временно забравих за решимостта си. Но докато карах на изток от Западен Холивуд по булевард „Сънсет“ и слънцето ме заслепяваше, преди да потъне зад хоризонта, срещата ми с Дилайла бе започнала да ми се струва незначителна, дори глупава. Да, тя беше привлекателна жена, най-красивата, която познавах. Имаше много хубави качества, както и няколко влудяващи. Но какво общо имаше всичко това с мен и с живота ми? Както бях тогава пиян и замаян от близостта й, за малко да ме заблуди с приказките си за избора. Но сега виждах ясно, че думите й бяха пълна глупост. Някои неща са по-силни от избора ни. Някои действия имат такава енергия и такива последствия, че стават наша втора природа и засенчват всичко друго, което правим. Дилайла не разбираше това. И тъй като част от мен не беше безразлична към нея и никога нямаше да бъде, се радвах, че може да храни подобни илюзии, даже тихо се гордеех, че мога да ги поддържам у нея. Но не можех и нямах намерение да ги споделям.

Спрях в едно интернет кафене и без особена надежда проверих форума, през който контактувах с Канезаки. Все още нямаше никакво съобщение от него. Взирах се в празния екран известно време без никаква изненада. Ще трябва да убия и следващата жертва. Струваше ми се естествено, такава ми бе съдбата.

В друго интернет кафене проверих дали Хилгър не ми е пратил нещо. Имах съобщение от него, точно както бях очаквал. Усмихнах се тъжно на себе си. Видя ли? — помислих си, сякаш говорех с Дилайла. Видя ли?

Името на човека беше Майкъл Ачинели. Срок: пет дни от днес. Мамка му! Чудех се какво означава това бързане. Засега нямаше как да разбера. Предполагах, че трябва да се смятам за късметлия, щом Хилгър не ме притискаше още повече с времето, след като видя колко скоростно се справих с Яник.

Имаше служебен адрес в Минеола, Ню Йорк, и домашен адрес в Сандс Пойнт, също в Ню Йорк. И двете градчета ми бяха непознати. Телефонни номера. Марка и модел на колите му — мерцедес S600 и рейндж роувър HSE, и двете производство 2007 година. Беше ми оставил и данните от регистрационните табели. Няколко снимки на стегнат мъж, наближаващ 60-те години, с гъста стоманеносива коса и тъмни, проницателни очи. На една от снимките Ачинели бе облечен в скъп катраненочерен костюм на райета, бяла риза с голяма яка, тъмносиня вратовръзка и бяла кърпичка в джобчето на сакото. Беше седнал, хванал двете си ръце върху едното си коляно, леко приведен напред. Усмихваше се уверено. Имаше вид на председател на борд, снимката приличаше на извадена от корпоративна брошура или от фирмен уебсайт. На другите фотографии стоеше зад катедра в подобно бизнес облекло, вероятно говореше на среща на инвеститори или на събитие на компанията.

Пуснах името през „Гугъл“. Първият линк, който излезе, беше към сайт на фирма на име „Глобал Пирокемикъл Индъстрис“ и както и очаквах, на първа страница се намираше снимката на Ачинели в черния костюм. Наистина беше председател на борда, както и главен изпълнителен директор на фирмата. Разгледах биографията му: роден в Ойстър Бей, Лонг Айланд през 1950 година; завършил с отличие военната академия „Уест Пойнт“ през 1972-ра; служил в Гранада, Панама, и в първата война в Залива, за участието си във втория от трите конфликта получава „Сребърна звезда“; уволнява се от армията с чин полковник след двайсет години служба. Основава фирмата си през 1993 година, компанията пуска акции на борсата през 2001-ва.

Зачудих се за Ирак. Това беше войната на Хилгър. Може да е съвпадение, а може и да е пряка връзка. Доста несигурно предположение, но все пак пуснах едновременно имената и на двамата в търсачката. Нищо. Търсих и по ключови думи „Яник“ и „Ачинели“, както и „Яник“ и „Хилгър“. Хм, може би Канезаки можеше да ми каже нещо повече.

В сайта „ГПИ“ бе описана като фирма доставчик на химикали по целия свят. Имаха четири производствени линии: заготовки за фармацевтичната промишленост, въздушни възглавници за коли, индустриални целулозни полимери и пиротехническа и военна продукция. Не знаех много за тези производства. Познавах въздушните възглавници на колите и военните продукти: гориво за ракети, експлозиви, гранати.

Проверих служебния и домашния адрес. Минеола се намираше на Лонг Айланд, на около 40 километра от Манхатън. Сандс Пойнт беше на около петнайсет километра северно от Минеола, на северния бряг на Лонг Айланд, на върха на полуостров Порт Уошингтън. Минеола изглеждаше като градче, обитавано от средната класа. Сандс Пойнт пък очевидно беше прототип на Ист Ег от „Великият Гетсби“. Открих, че къщата на Фицджералд още си беше там, на „Хофстотс Лейн“, и в момента се продаваше за двайсет и осем милиона долара. Явно Ачинели печелеше добре от „ГПИ“. Със сигурност не живееше в Сандс Пойнт от пенсията си на полковник от запаса.

Манхатън ме накара да се сетя за Мидори, която живееше в Гринич Вилидж със сина ни, Коичиро. Сега трябваше да е… на две и половина години. Бях го виждал само веднъж миналата година, но след предателството на Мидори ми стана ясно, че е невъзможно двамата да останат в живота ми. Пълният разрив беше най-доброто решение за всички ни, дори и за Коичиро, колкото и да ми беше тъжно да го призная. Разбира се, че мислех за него, особено късно вечер, когато не можех да заспя. Сещах се как изглеждаше и какво изпитах единствения път, когато го държах в ръцете си. Понякога си позволявах крехка надежда за далечното бъдеще, представях си как отивам при него, обяснявам му кой съм, създавам връзка с него, макар и несигурна, и ставам част от живота му. Тази мъчителна надежда и плахите ми пориви сега изглеждаха абсурдни, бяха проява на слабост и наивност и можех да се присмея на себе си, че някога съм ги допускал.

Сандс Пойнт имаше уебстраница, която с гордост заявяваше, че градчето е изцяло жилищно селище. В него живееха само осемстотин семейства. Имаше няколко храма, начално и основно училище и, естествено — кънтри клуб с голф игрище с осемнайсет дупки. Кънтри клубът се наричаше „Вилидж Клъб“ и аз силно подозирах, че Ачинели, който беше италианец по произход, роден и израснал в близкия Ойстър Бей, а след това положил усилия, за да постигне нещо в живота си, членува в него. Разгледах уебстраницата и на клуба. Нямаше списък на членовете, но пък затова намерих галерия със снимки от последното новогодишно тържество. На видно място на няколко от тях разпознах Ачинели. Красива жена на неговата възраст, вероятно съпругата му, го държеше под ръка на всички снимки. Хората край тях бяха добре облечени, добре хранени и със сигурност благословени от съдбата. Приличаха на републиканци с ниски данъци и либерали в лимузини. Може би бяха нещо повече от това, но тази повърхностна информация засега ми стигаше, за да разбера как да се внедря незабелязано в обществото им.

Зачудих се дали да не пратя това на Канезаки. Колкото по-рано получеше името на втората жертва, толкова по-бързо щеше да ми помогне да се докопам до Хилгър, а след това и до Докс. Нямаше очевидна връзка с ЦРУ, както при Яник, но… Не ми харесваше, че ще трябва да предупредя федералната агенция за предстоящия удар, дори и когато това предупреждение минаваше през човек като Канезаки, който досега не ме бе предавал. Въпреки това беше прекалено опасно. Реших отново да импровизирам. В най-лошия случай ще му кажа веднага щом приключа и ще намеря начин да го успокоя като предишния път.

Бях влизал във форума и проучвал Ачинели от компютри в Лос Анджелис, затова предполагах, че Хилгър вече ме е локализирал. Представих как се опитва да предвиди стъпките ми, ако това наистина беше целта му. „Идва от Лос Анджелис. Най-вероятно ще излети от международното летище, но може и през Ориндж Каунти или Бърбанк. «Кенеди», «Ла Гуардия» и «Ню Арк» бяха еднакво вероятни крайни точки на маршрута. Не му дадох много време, така че сигурно веднага след като влезе във форума, ще тръгне към летището…“

Не. С по три летища от двата края на маршрута нещата ставаха доста непредвидими. Не може да стесни вероятностите дотолкова, че да организира операция, не и ако няма малка армия от хора, които да се въртят по всички възможни точки и да наблюдават всички пристигащи. Дори и така да е, аз както винаги ще предположа, че ще имам посрещачи, и ще бъда още по-предпазлив при напускане на летището, на което кацам.

Прочистих навигационната система за последен път, вкарах като крайна точка на следващия ми маршрут международното летище и върнах колата откъдето я бях взел. Хванах автобус до терминала, там установих, че „Юнайтед“ имат три полета до Ню Йорк: два до „Кенеди“ и един до „Нюарк“. Нямаше места в първа класа за полетите до „Кенеди“, но на този за „Нюарк“ в 10,30 беше останало едно. Купих си билет, прекарах два часа в чакалнята, четейки последния брой на „Икономист“, след това проспах часовете в самолета и кацнах на „Нюарк“ в шест и трийсет на следващия ден.

Изчаках в зоната за пристигащи с чантата си на рамо, докато всички пътници от моя полет си тръгнат. Останаха тези, които се предполагаше, че чакат свръзки, от тях никой не задейства радара ми, но нямаше как да съм напълно сигурен, че съм в безопасност. Тръгнах към лентата с багажа, никой не ме последва. Дотук — добре.

Хванах трамвай до следващия терминал и отново не забелязах някой да ме следи. Ако ме причакваха, навярно бяха пред летището, не вътре. Или това беше вярно, или имаха достатъчно хора за статичен подход. Което и от двете да беше, имах още няколко идеи как да го проверя.

Отидох до един обществен телефон и разтворих указателя, за да открия номера на фирма за коли под наем, чиято специалност бяха екзотичните автомобили. Казах им, че искам да наема мерцедес за няколко дни, предпочитах S-класа. Дали мога да го взема днес? За жалост всички мерцедеси бяха заети, информира ме любезният джентълмен от другата страна на линията. Но могат да ми доставят тъмносиньо беемве 750Li, производство 2006 година, до почти всяка точка от трите най-близки щата за по-малко от час — четири дни, шестстотин и петдесет безплатни километра, хиляда седемстотин и петдесет долара. Казах им, че беемвето ме устройва и че нямам нищо против аз да отида при тях, стига да ми дадат адрес.

Излязох навън и зимата на Източния бряг веднага ме смрази. Усетих как ноздрите ми изтръпнаха, а внезапно излезлият вятър проряза кашмирения блейзер, който носех. Щеше ми се да се приведа и да си бръкна в джобовете, но не го направих, в случай че нещо стане и трябва бързо да реагирам. Разглеждах района, докато вървях. Наоколо имаше доста хора, които слизаха и се качваха на коли, качваха и сваляха багаж, но никой от тях не сигнализираше опасност. По дяволите, наистина беше студено. Всички служители на летището бяха с ръкавици, шапки и дебели якета, а във въздуха се издигаше бялата пара, излизаща от коли и таксита. Трябваше възможно най-бързо да се снабдя с топли дрехи.

Качих се на такси и с тежък японски акцент обясних на шофьора, че ревнивата ми съпруга ме преследва. Може ли да мине по някой необичаен маршрут, за да й избягам?

— Както кажеш, приятел — отвърна той. — Само да си включа апарата.

Усмихнах се и си сложих кожените ръкавици, които бях купил в Маунтин Вю. Обичам Ню Йорк, помислих си.

 

 

Един час, две таксита и една разходка пеша по-късно, напълно уверен, че нямам опашка, взех беемвето. Сред палатите на Сандс Пойнт то ще изглежда обичайно, познато, а следователно и невидимо. Хвърлих чантата си в багажника, включих на шест отоплението, въведох в навигационната система служебния адрес на Ачинели и последвах указанията, които ме отведоха на Лонг Айланд.

Беше неделя сутринта, нямаше много движение и пътуването ми отне около час. „Глобал Пирокемикъл Индъстрис“ се намираше на четирилентово шосе на име „Ийст Джерико Търнпайк“, което преминаваше от изток на запад през жилищни квартали на около километър и половина от междущатската магистрала. Около него се редяха скромни еднофамилни къщи, събрани по няколко близо една до друга, разделени от улицата с малки правоъгълни морави. Имаше и няколко жилищни блока, училище и бейзболно игрище, железопътни релси и дървен склад. „Ийст Джерико“ беше бизнес територия: компании за недвижими имоти и други фирми, магазин за офис оборудване, ресторанти, боулинг. В източния й край имаше шест сгради във формата на буквата Н, подредени в две редички от по три постройки и отделени от останалия свят с телена ограда с бодлива тел на върха. „Глобал Пиротекникъл Индъстрис“.

Минах с колата покрай тях, като търсех нещо, което да ми подсказва за капан. С жертва като Ачинели на Хилгър няма да му е трудно да предвиди основните ми ходове за първоначално разузнаване около работата и дома на човека. Може да е настанил тук цял екип, който да ме чака. Но засега нищо не ми сигнализираше за опасност.

От гледна точка на операцията не изпаднах във възторг от това, което видях. Първо, паркингът беше достъпен само през охраняем портал, на който в момента имаше пазач. Вероятно бивш полицай, вече полузаспал, но въпреки това усложняваше ситуацията. При наличието на бодлива тел, на висока ограда, на контрола при влизане и на охраната, всичко клонеше към други средства, към които предпочитах да не прибягвам.

Обиколих с колата наоколо, за да усетя атмосферата. Имаше някои възможности, но само ако заема позиция на съседен паркинг. Можех там да изчакам мерцедеса на Ачинели и да го проследя, след като напусне територията на сградата. Единственото предимство на охраната беше, че ми се налагаше да следя само една точка, за да го видя как си тръгва или идва на работа. Е, все беше някакво начало. Реших да огледам и около дома му.

Сандс Пойнт се оказа може би най-богаташкият град, който някога бях виждал. Палат до палат, разположени върху имения с размерите на малки държави, някои от тях толкова отдалечени от пътя, че бяха почти невидими през голите клони на зимните дървета. Тъй като селището се намираше на полуостров Порт Уошингтън, много от домовете бяха с лице към същинския Лонг Айланд и имаха собствени пристанища, които, разбира се, бяха най-удобни за частните платноходки и яхти. Колите, които видях, бяха мерцедеси, беемвета и лексуси, както и няколко бентлита. Зарадвах се, че съм с автомобил, който се чувства като у дома си в тази обстановка.

Застанах нащрек, когато наближих къщата на Ачинели. Намираше се на тиха улица с три ленти на име „Хилдейл Лейн“. Ако Хилгър беше решил да ме пресрещне там, щеше да го направи в пространството около дома. Но улицата беше наистина много тиха. Минах покрай алеята на Ачинели и надникнах с любопитство към дома му.

Това беше една от най-скромните къщи в градчето, но въпреки това си беше палат, откъдето и да го погледнеш: масивна постройка в романски стил от сив камък, разположена на сто метра от шосето. Поддържана морава с малки хълмчета, покрита в този ден със слана. Алеята с форма на полукръг минаваше точно през средата й. Стари дървета и лехи с цветя, които в момента бяха празни, ако не брояхме няколкото многогодишни растения, клюмнали тъжно в замръзналата кал. Цялото място внушаваше спокойствие, небрежна увереност в правотата на естествения ред, пари и статус, недосегаеми за превратностите на външния свят.

До къщата бе прилепен гараж за две коли, изграден от същия материал като основната постройка. В средата на алеята точно пред къщата имаше каменна порта с навес, а под него — черен мерцедес S-класа, производство 2007 година. Начинът, по който беше паркиран, не ми даваше възможност да видя регистрационната му табела, но най-вероятно беше неговият. Дали някой се връщаше, или излизаше? Или те обичайно така си паркираха автомобила? Не, по прозорците нямаше скреж, значи не е стоял там цяла нощ. Някой току-що е пристигнал, за да свърши някаква дребна работа, може би е напазарувал и е паркирал колата пред къщата, за да внесе покупките вътре.

Точно тогава предната врата се отвори и видях Ачинели. Кучият му син. Отпуснах спирачката и оставих беемвето да върви по инерция напред. Но не и преди да видя какво носи: стикове за голф.

Той не погледна към улицата и не мисля, че ме забеляза. Дори и да беше ме видял, се съмнявах, че лъскавото беемве ще му направи впечатление. Продължих да карам, като обмислях и претеглях всички възможности. Не бях очаквал толкова бързо да се появи шанс за действие — планът ми беше просто да мина от там, да се запозная с квартала, — но това развитие на нещата изглеждаше прекалено благоприятно, за да го подмина.

Стиковете за голф предполагаха излизане сред полята, а и дрехите, които носеше… Отначало не им обърнах внимание, но после видях, че е с шушляково яке в черно и сиво с цип, закопчан догоре. „Екипировка“, както обичаха да наричат тези дрехи играчите на голф, но ставаше въпрос просто за спортен екип за студено време. Да. Отиваше към игрището.

Мамка му, адресът на клуба му ми беше изскочил от ума. Ако го помнех, можех да го изпреваря, тази тактика е за предпочитане пред следенето. „Вилидж Клъб“, така се наричаше, но къде беше? Карах по „Хилдейл“, след това завих надясно по „Мидъл Нек“, върнах се по пътя, по който бях дошъл. През цялото време търсех местни интересни точки в навигационната система. Кънтри клуб, кънтри клуб, хайде де… Не можех да го намеря. Добре, майната му, преминавам към план Б.

Стигнах до разклона и спрях. Ако Ачинели мине по този път, ще го пусна покрай мен и след това ще го проследя. Няколко минути с лъскаво беемве зад себе си, особено ако отива към голф игрището на Сандс Пойнт, както очаквах, не биха го притеснили. А ако мине по другия път, по „Мидъл Нек“, ще обърна и ще го последвам в другата посока.

Обзе ме внезапна параноя: ами ако човекът на Хилгър, за когото толкова внимавах, се окажеше Ачинели? Може би се познават от войната. Може би Ачинели му дължи услуга. Хилгър му обяснява кога горе-долу да ме очаква, Ачинели наблюдава пътя от къщата с готова отпред кола, вижда ме, излиза, като се прави, че не ме е забелязал, нарамил чанта със стикове за голф, които всъщност се оказват пушка 12-ти калибър, заредена с огромни патрони.

Огледах района. Черен джип лексус идваше към мен по „Мидъл Нек“ и под лъжичката ми започна да потреперва. Натиснах спирачката с левия си крак, а десния поставих върху газта в готовност да го настъпя до ламарината, ако джипът намали, увеличи скоростта или понечи да завие. Но нищо подобно не се случи. Когато се приближи, видях, че вътре се возеше възрастна двойка. По дяволите, вероятно отиваха на църква.

Оставих лексусът да ме подмине и погледнах огледалото за обратно виждане. Видях мерцедеса да излиза от „Хилдейл“ и да завива наляво по „Мидъл Нек“, т.е. да се отдалечава от мен. В първия миг заради прекаленото пренавиване се изненадах, че не се приближава. След това си дадох сметка, че се държа абсурдно. Щеше ли Ачинели да гръмне човек от собствената си кола на метри от дома си за десет милиона долара пред ужасените погледи на стъписаните си съседи? Не. Хилгър може и да се опитва да ми устрои капан, но не би го направил по този начин.

Направих обратен завой по „Мидъл Нек“ и последвах мерцедеса на около сто и петдесет метра разстояние. Пътят беше дълъг и прав и постепенно се извиваше от изток на юг. Следенето отдалеч беше лесно. Докато карах, продължавах да оглеждам района за евентуални изненади.

След около три километра Ачинели зави наляво по „Тейър Лейн“. „Тейър“, точно така, чак в този момент си спомних, че това беше адресът на клуба. Продължих да карам след него. След още осемстотин метра „Тейър“ зави надясно и аз изгубих колата му от поглед. Взех завоя и отново видях мерцедеса на Ачинели, спрял до пешеходен остров с кабина за охрана на него. Зад кабината имаше паркинг, а след паркинга — множество огромни тухлени постройки с плочи на покривите, за които помнех от уебсайта, че някога са съставлявали имението на Айзък Гугенхайм. Значи това е входът към клуба. Ачинели мина покрай охраната. Аз направих обратен завой по „Тейър“ и поех назад.

Дадох си сметка, че тук се отваря възможност, стига да се придвижа достатъчно бързо, за да се възползвам от нея. Вкарах в навигационната система централен Манхатън. Четиридесет километра. Като прибавим и времето за паркиране и покупките, които предвиждах, и с малко късмет на светофарите, можех да се върна тук след не повече от час и половина.

Качих се на междущатската магистрала и поех на запад с максималната възможна скорост, с която избягвах риска от глоба. Какво ли бе планирал Ачинели за днес — девет дупки или осемнайсет? И колко време щеше да играе и в двата случая? Със сигурност не по-малко от два часа, дори и при по-кратката игра. След това щеше да стане време за обяд. Може да хапне в клуба. Сигурно това е някакъв негов неделен ритуал, да остави съпругата си заради голфа, да прекара два, три, дори може би четири часа на игрището заедно с приятелчетата. Изглеждаше ми логично. Човек, който играе при такива температури, трябва да е много запален.

Може би. Но нямаше как да знам със сигурност. Нямах време да разучавам навиците му, затова се осланях на предположенията. Тъй като имах само пет дни, за да свърша работата, трябваше да се възползвам от всеки шанс, който ми се предоставяше, независимо колко малък изглеждаше.

Отне ми по-малко от четиридесет минути, за да стигна до „Шпионския магазин“ на Трийсет и четвърта улица между Трето авеню и „Лексингтън“. Помнех това място, заедно с още няколко полезни капанчета, от последния път, в който бях на мисия в Ню Йорк. Както можеше да се очаква, никъде наблизо нямаше място за паркиране. Помислих дали да не паркирам неправилно, но реших, че не си струва, въпреки малкия риск присъствието на беемвето ми да влезе в архивите на нюйоркската полиция. Намерих подземен паркинг зад ъгъла, дадох на служителя двайсет долара, за да остави колата ми на приземния етаж за петнайсет минути, и затичах към „Шпионския магазин“. Беше по-топло от сутринта, когато пристигнах, но все още не бях имал време да си купя подходящи дрехи.

Магазинът беше добре оборудван с различни устройства за следене на автомобили, незабележими и по-открити. Избрах си свръхмодерен модел, който познавах, „Про Трак Диджитъл“, магнитно позиционно джипиес устройство, и бързо се разделих с още две хиляди и шестстотин долара. Ако прибавех и новите топли дрехи, спокойно можех да основа банка.

Взех колата и поех обратно към „Вилидж Клъб“. Движението беше прилично и успях да стигна сравнително бързо. Докато карах, разопаковах покупката, поставих осемте батерии, които купих допълнително, на местата им, сглобих всичко и го изпробвах. Работеше перфектно. Сложих устройството в жабката и натъпках опаковката под дясната предна седалка. Бях с ръкавици, не само заради студа, а и защото не исках да оставям отпечатъци по машинката.

Когато отново завих по „Тейър Лейн“, точно деветдесет и седем минути след като бях тръгнал от нея, започнах да мисля на японски като моя добър приятел Ямада, който този път беше прехвърлен в Ню Йорк и щеше да живее на Лонг Айланд. И аз като повечето японци бях запален по голфа и копнеех за възможността да стана член на някой виден клуб за по-малко от милион долара, каквато беше обичайната такса в Япония. Надявах се да мога да разгледам „Вилидж Клъб“, защото много го харесах по интернет… Възможно ли е? Спрях пред охраната и навих прозореца. Човекът в кабината, мъж на около седемдесет с румени бузи и избледняващи сини очи, се наведе към мен, отдалечавайки се от преносимата печка, на която се грееше. Приличаше ми на пенсиониран полицай, но регистрирах тази информация само с периферията на съзнанието си. Бях се вживял прекалено в новата си роля, за да мога съзнателно да мисля активно за операцията, въпреки че, разбира се, тя не ми излизаше от ума и бях готов за действие във всеки един момент.

Пазачът ме огледа и отново с периферията на съзнанието си дадох сметка, че не е свикнал тук да спират азиатци.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита той.

— Да, моля — отвърнах с най-тежкия японски акцент, на който бях способен, като прибавих към него и безпомощно, смирено изражение. — Скоро ще се местя на Лонг Айланд. Искам да стана член на клуба. Може ли да взема… брошура?

Пазачът се усмихна. Невероятно е как малко безпомощност може да предизвика щедростта на някои хора.

— Разбира се, господине — каза той. — Главната сграда е точно пред вас. Паркирайте някъде, където намерите свободно място, и след това ще ви покажа накъде да вървите.

— Много ви благодаря — отговорих аз и кимнах.

Вратата се отвори и влязох през нея с колата, сърцето ми бе започнало да бие силно.

Паркингът се намираше вдясно от мен. Влязох в него и подкарах бавно напред. По дяволите, беше пълен. Това място беше доста популярно.

На паркинга никак не липсваха черни мерцедеси и аз на два пъти се припознах, преди да установя, че регистрационната табела на колата, която търсех, е различна. Но на третия път извадих късмет. Колата на Ачинели се намираше на едно от централните места, до един тъмнозелен астън мартин.

Продължих, докато намерих свободно място в най-отдалечения край на паркинга. Спрях колата и извадих устройството от жабката. Батериите и аксесоарите сложих в предните си джобове. Джипиеса и клетъчния модем затъкнах отзад на колана на панталона си под сакото. Вдишах дълбоко и издишах два пъти, и слязох от автомобила.

Вървях бавно, от студа дъхът ми ставаше на пара, която се издигаше над главата ми, сякаш за да се порадва на прекрасната гледка на игрището и прилежащите му терени. Всъщност, проверявах за хора. Мразовитото време за момента беше в моя полза — в такъв ден никой с всичкия си не би се разхождал по паркинга. И ако в някоя от колите имаше хора, които чакаха по някакви причини, със сигурност са включили двигателите и от ауспусите им се извиваше бял дим.

Не, паркингът беше безлюден. Беше обедно време, това също беше в моя полза. Стигнах до колата на Ачинели, огледах я заедно с обкръжаващите я автомобили, за да съм сигурен, че не съм пропуснал някого, след това застанах до астън мартина и без да спирам, извадих джипиеса от колана на панталона си. Съмнявах се, че съм първият човек, който спира, за да огледа по-отблизо прекрасната зелена спортна кола. Тя бе направена както за да я карат, така й за да й се любуват.

Наведох се по-близо с ръце на бедрата, след това приклекнах. Завъртях се и за по-малко от петнайсет секунди вече бях поставил основното устройство и батериите от долната страна на мерцедеса. Антената на джипиеса се подаваше от задния калник, а миниатюрната клетъчна антена стърчеше леко изпод страничната броня. Огледах се както бях приклекнал и не видях никого, след това се изправих и заради хората, които може да са ме видели как изчезвам за момент, поклатих за последен път глава пред астън мартина, изпълнен със завистливо възхищение.

В името на идеалното прикритие продължих към главната сграда. Дали да изиграя цялата роля, или да се изтегля веднага? И в двата варианта имаше предимства и недостатъци. Колкото повече време прекарам тук и колкото повече хора заговоря, толкова по-големи стават шансовете да ме запомнят. От друга страна, ако онова бивше ченге от охраната попита някого вътре дали е идвал японец да търси брошури, ще бъде подозрително, ако никой не си спомни.

Реших, че ще поема най-малък риск, ако просто убия пет минути с разходка по голф игрището и след това да махна и да благодаря на пазача, като излизам. Бях паркирал толкова далеч от входа, че му бях излязъл от полезрението.

Разходих се по пътеката край игрището с ръце в джобовете, замръзналият чакъл скърцаше под обувките ми, от устата ми излизаше пара, а ушите ми бяха станали безчувствени от студа. Към мен вървяха четирима истински голф маниаци, добре изолирани от студа с подходящи дрехи, преметнали на рамо чанти със стикове. Държах главата си приведена. От ритъма на разговора им, достигнал до слуха ми, докато преминаваха край мен, усетих, че не са ми обърнали никакво внимание.

Спрях на границата между пътеката и игрището и се полюбувах на зеленината около три минути. Зъбите ми тракаха от студ. След това се върнах обратно и се отправих към беемвето. Махнах на охранителя, като минавах покрай него с колата, но той дори не ме забеляза. Вниманието му бе насочено към влизащите коли, а не към заминаващите си.

Имах нужда от още няколко неща, които можех да намеря и в предградията, но предпочитах да пазарувам на по-анонимни места в големия град. Затова се върнах в Ню Йорк. Първо се отбих в един военен магазин, който знаех от преди — „Галакси“ на Шесто авеню между Трийсета и Трийсет и първа улица. Влязох и след петнайсет минути излязох с термобельо под новите джинси, с вълнено поло, вълнени чорапи, боти, черна вълнена шапка, тъмносиньо пухено яке и чифт скиорски ръкавици. Слава богу, намерих си и спортен модел слънчеви очила в изчистен стил, каквито носят планинарите и маратонците. Те щяха да предпазят очите ми от зимната белота и не на последно място да скрият самоличността ми. В джоба си имах швейцарско ножче „Викторинокс“ с десетсантиметрово острие. Не беше точно боен нож, но оръжието, което предпочитах, се намираше трудно в Ню Йорк, а това беше по-добре от нищо. Дрехите, с които бях преди, прибрах в торбата от магазина, в която сложих и няколко допълнителни чифта чорапи и бельо за смяна.

След това спрях пред банкомат на „Ситибанк“, за да се заредя с пари в брой. После се отбих в магазин за мъжка мода, откъдето си купих риза, сако и вратовръзка, както и още един чифт слънчеви очила, но с големи кръгли стъкла, които щяха да скрият очите ми и да променят контурите на лицето ми. Накрая влязох в магазина на „Епъл“ на Пето авеню и на един от техните компютри проверих за съобщение от Канезаки. Нищо. Чудех се дали наистина не успява да намери информация, или крие нещо от мен, точно както аз криех от него. Нямаше как да знам. И нищо не можех да направя по въпроса. Но въпреки това се дразнех ужасно от тази възможност.

След като се снабдих с всичко необходимо, ми остана малко време и осъзнах колко съм гладен. Не бях ял от самолета. Повървях две пресечки на запад към деликатесния магазин на „Карнеги“. Седнах, поръчах си пилешка супа и сандвич с телешко, който би заситил и Годзила. Докато ядях, конфигурирах айфона така, че да улавя джипиес трансмитера. Когато минах на десерта — гигантско парче ябълков пай с втора чаша кафе — всичко беше нагласено и аз проверих къде се намира Ачинели. Очаквах да е в клуба или у дома си. Но с изненада установих, че той — или колата му — са точно тук, в Манхатън. Увеличих картата, оказа се, че е в центъра, на ъгъла на „Бауъри“ и „Принс“. Три минути не откъсвах поглед от екрана, но колата не помръдваше. Добре, едва ли е на светофар или в задръстване. Колата беше паркирана.

Платих сметката и се върнах на паркинга, където бях оставил беемвето. Тръгнах по „Бродуей“, айфонът беше включен на мястото на запалката и лежеше обърнат с екрана нагоре на седалката до мен. Мерцедесът не помръдваше.

Завих наляво по „Спринг“, после пак наляво по „Бауъри“. Покарах още една пресечка на север и от източната страна на „Бауъри“, северно от „Принс“ видях паркинг. Докато минавах покрай него, не успях да съзра колата на Ачинели, но според трансмитера беше там.

Паркирах на друго място три пресечки на север от „Хюстън“ и се върнах пеша до „Бауъри“. Вървях с прихлупена шапка и черни очила. Трафикът беше ужасно натоварен и в двете посоки, носеха се звуците на двигатели и скърцащи по асфалта гуми, които се усилваха и компресираха от фоновия рев на големия град. Някой натисна клаксон, отговориха му три други, цялата сценка приличаше на някакъв зловещ ритуал за чифтосване. Камион се приближаваше на задна към рампа за разтоварване на Първа улица, шофьорът натискаше силно и непрекъснато клаксона и огласяше цял Манхатън. Зад камиона стояха двама мъже и даваха указания на водача с жестове.

Намалих скоростта, когато стигнах до паркинга. На бариерата на входа имаше един служител. Зад него се виждаха осем редици от по пет коли, паркирани една до друга. Втори отпред назад на една от редиците беше мерцедесът на Ачинели.

Колите бяха притиснати една в друга, за да се използва максимално площта на малкия паркинг. Ако някой дойдеше за автомобила си, трябваше да местят другите превозни средства, за да може да излезе. Което означаваше, че питаха клиентите кога ще си тръгнат, за да сложат най-краткосрочно паркираните най-отпред, а най-дългосрочните — най-отзад и така да минимизират нуждата от местене. Където и да бе отишъл Ачинели, той не възнамеряваше да остане там дълго.

Обиколих квартала пеша и обмислях. Нямаше начин да го направя тук. Прекалено много хора, прекалено светло, прекалено малко контрол над околната среда. Но пък и беше прекалено нагло от моя страна да искам Ачинели да паркира на някой изоставен паркинг насред полята.

Няма да е лошо да видя от коя посока ще се върне при колата си. Щях да имам добра видимост към паркинга, ако отидех една пресечка на север или на юг по „Бауъри“, или една пресечка на запад по „Принс“. Погледнах часовника си и тръгнах бавно по маршрут във формата на буквата Т по двете улици. По мои изчисления можех да се разхождам така поне час, преди на някого това да се стори подозрително. В края на краищата това беше Ню Йорк. Ако бях в близост до високопоставена цел на атентат край сградата на „Тайм Уорнър“ в „Калъмбъс Съркъл“ или Нюйоркската фондова борса, нямаше да рискувам така да се шляя. Но в студения неделен следобед на север от Малката Италия не очаквах никакви проблеми.

Не ми се наложи да чакам дълго. Двайсет минути след като започнах разходката си, точно когато вървях на запад по „Принс“, Ачинели зави наляво от „Мот“ само на пресечка от мястото, на което се намирах, и тръгна пъргаво право към мен от другата страна на улицата. Все още беше в якето за голф в черно и сиво. Извърнах лице от него и завих наляво по „Елизабет“, преди да се изравним. Когато ме подмина, се обърнах и поех на север по „Елизабет“ обратно към беемвето. Нямаше за къде да бързам. Можех да го следя от разстояние през айфона.

Така и направих. Движех се след него с надеждата да изникне някаква неочаквана възможност — да спре за тоалетна на магистралата, нещо такова. Но той не спря и не се отби никъде, караше право към дома си. Аз изоставах все повече и си дадох сметка, че той кара с превишена скорост. Не исках да рискувам и да вдигна повече от 15 километра в час над разрешеното. По моя преценка Ачинели караше с нещо като 135 километра в час, ако не и с повече. Или това му беше обичайният стил на шофиране, или бързаше за някъде.

Проследих го до Сандс Пойнт, но не отидох чак до дома му. Нямаше смисъл да го правя. Вече знаех, че мястото не е подходящо за удар, въпреки че ако трябваше да избирам между къщата и офиса му, щях неохотно да предпочита първото. Но с проследяващото джипиес устройство имах увереността, че ще открия по-добро място някъде другаде. Всичко беше въпрос на време.