Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (2)

1.

Джим Хилгър и неговият екип седяха приведени над купчина снимки от скрити камери в евтина хотелска стая в Кута на прочутото западно крайбрежие на остров Бали. Мусонният дъжд от късния следобед бе отстъпил на ясно нощно време, а близкият плаж все още се огласяваше от почиващи — австралийци, които се напиваха за последно, преди да се върнат към подредения си живот; американски студенти, малко по-авантюристично настроени от връстниците си във Форт Лодърдейл, привлечени в Кута от истински истории за почти безплатен курорт, дискотеки на брега и млади хора, също като тях търсещи си белята; смугли местни красавици по бански и саронги, които пък си търсеха богати бели приятели, а в случай че не успеят да докопат тази плячка, разчитаха на поне една нощ или дори час срещу достатъчно количество конвертируема валута. Всъщност, хотелът беше известен сред туристите, забърсали нещо местно и бързащи да консумират сделката, а големият паричен оборот и нежеланието на плащащите да ги гледат в очите правеше подобни места удобни убежища не само тук, в Индонезия, но и в много други страни, в които Хилгър бе работил. Сексът беше добро прикритие за тайни задачи, а зад похотта можеше да се потули и убийство.

За по-голяма конспиративност петимата пристигнаха един по един по-рано тази вечер през различни интервали от време, така че да не правят впечатление, придружени от задължителната местна девойка. Хилгър знаеше, че двама бяха дошли достатъчно рано, за да се насладят напълно на прикритието, което временните им приятелки осигуряваха, но това не го тревожеше. Беше водил мъже на война и разбираше напълно нуждите им, освен това предпочиташе да вкусят още в началото от местната фауна, а не да я гонят късно през нощта. Човекът, когото преследваха, беше опасен и Хилгър искаше всички да са много съсредоточени.

Хилгър познаваше този човек като Докс, съкратено от „неортодоксален“, бойно име от времето на тайната му мисия в Афганистан през Рейгъновата ера. Някога Докс беше морски пехотинец снайперист, един от най-добрите, но напоследък беше на свободна практика. Хилгър го беше наемал три пъти. В първите два случая Докс се справи блестящо. Третият път беше пълен провал и точно заради него бе организирана сегашната операция.

— Виж това — каза мъжът, който седеше срещу Хилгър, и посочи към снимка, направена с 500-милиметрова леща. — Видяхме го да влиза и излиза от вилата си. Тя е усамотена. Мисля, че можем да го хванем там.

Хилгър кимна. Предложението на мъжа му се видя разумно. Казваше се Демеер — едро русо белгийско копеле, ветеран от родния му отдел за специални агенти. Колегите му охраняваха белгийските посолства. Бяха обучени от белгийските специални служби, чувстваха се удобно в градска среда и говореха, както и се очакваше от тях, по няколко езика. Демеер беше един от най-добрите. Владееше особено атлетична форма на тай чи, боравеше добре с нож и бе помогнал през годините няколко пъти на Хилгър при „премахването“ на заподозрени в тероризъм, затова Хилгър знаеше, че си струва да се вслуша в съветите му.

— Вилата е добър вариант — обади се мъжът зад Демеер. — Да се придържаме към познатото, така мисля аз.

Хилгър с мъка сдържа гримасата си. Демеер, който беше с гръб към последния изказал се, не успя да упражни такъв контрол върху физиономията си.

Хилгър вдигна очи и се взря за миг в мъжа. Беше застанал настрани от останалите, облегнат на стената до прозореца, а другите бяха насядали един срещу друг на спалнята в стаята. Никой не отговори на коментара му. Ако бяха отбелязали липсата му на вкус, би значело да му отделят повече внимание, отколкото мислеха, че заслужава.

Мъжът предпочиташе да го наричат Драно и Хилгър изпитваше неприязън към него от самото начало. Прякорите, дадени от бойни другари, са чест. Ако сам се опиташ да си го измислиш, ставаш смешен или показваш нарцисизъм, дължащ се обикновено на липса на самочувствие. Хилгър не го искаше, но беше загубил толкова много хора през последните две години, че пренебрегна предупрежденията на интуицията, когато се наложи да попълни екипа си. Тъпо. Но не може пък всичко да е все перфектно.

Наистина човекът имаше много добри препоръки. Бивш тюлен, с боен опит от Афганистан. Но този опит си беше просто задължителен и невинаги достатъчен за това, което Хилгър изискваше от хората си. И сред тюлените имаше загубеняци. Очевидно сега бе изтеглил късата клечка и бе попаднал на един от тях.

Мъжът до Демеер извъртя голата си глава и тишината бе нарушена от пукането на врата му.

— По-добре да изчакаме — каза той. Погледна първо Демеер, после Хилгър и пренебрегна напълно Драно. — Вилата му е удобно място за действие, така е, но той неслучайно я е направил насред оризовите полета. Знаете ли колко време ще ни трябва да изгазим до къщата? Ако е поставил датчици и ни забележи, докато се приближаваме, ще ни превърне един по един в тор. А не ми се ще да минем и по онзи малък криволичещ път. Той знае, че това е единственият подход към вилата, сигурно наблюдава и него. А още по-лошо ще е, ако се опитаме да влезем, докато го няма. Гарантирам ви, че има системи, които ще го предупредят. По-добре да го хванем на непозната за него територия. Недостатъците са, че ще има повече свидетели, както и останалите рискове при премахването на човек на публично място, но като цяло така шансовете ни са по-добри.

Казваше се Франк Гарза, но в екипа на Хилгър го знаеха като Панчо, име, дадено му от мексиканската му майка. Докато Демеер излъчваше измамно спокойствие, то около Панчо се носеше аура на човек, с когото шега не бива. Бивш шампион на флота по бокс, с черен колан по кен-по. Една вечер с Демеер си направиха спаринг, който започна на шега, но после стана сериозен. За Хилгър това беше като да види как всепомитащо гюле среща непоклатим стълб. Ако не ги беше спрял, можеше да се осакатят, като междувременно срутят хотелската стая.

— Въпросът е колко време имаме — намеси се петият мъж, докато преглеждаше снимките. — Градът, в който живее, Убуд, не е огромен, затова рано или късно ще се появи на място, на което ще ни е удобно да го хванем. Но ако трябва да действаме бързо, се налага да отидем там, където знаем, че ще отиде и той. А в момента това означава във вилата.

Казваше се Гътри. Момчешкият вид му осигуряваше идеално прикритие по време на службата във военновъздушните сили, а обучението, което бе преминал там, заедно с невероятните му вродени способности, го правеха най-добрият боен стрелец. За разлика от Демеер и Панчо той не владееше бойни изкуства, но пък и не си падаше по сбиванията, предпочиташе да урежда споровете приятелски с боен пистолет „Уилсън“ 45-и калибър, който носеше на колан под разкопчаната си риза.

Хилгър кимна и се замисли. Още не им беше казал много неща. Всички бяха служили на места, в които информацията е изключително ценна, и разбираха сдържаността му. Но може би бе споделил прекалено малко. А това, че ги държеше на тъмно, не им позволяваше да преценят достатъчно ефективно цената и предимствата на операцията. Да, реши той, трябва да знаят ако не пълната картина, то поне по-голямата част от нея.

— Всички вие сте прекалено предпазливи — изтъкна Драно, който продължаваше да стои облегнат на стената и да ги гледа отвисоко с отегчен вид и малко надменност.

Хилгър вдигна поглед, не му харесваха нито тонът на този човек, нито изборът му на „вие сте“ пред „ние сме“. Останалите се спогледаха. Израженията им бяха прекалено непроницаеми, за да се прочете презрение по тях, но Хилгър знаеше, че точно това изпитват. Не за първи път Драно им натрапваше непоисканото си и безполезно „експертно мнение“ и на тях им беше писнало от ненужните му простотии. Човекът си беше чиста грешка. И ако Хилгър скоро не я поправеше, хората му с право щяха да го упрекнат.

— Наистина ли? — попита кротко Хилгър.

— Наистина — отвърна Драно и кимна отсечено. — Един човек, оптика за нощно виждане, и точно преди зазоряване керосинова бомба на сламения му покрив. Ще го хванем, когато избяга навън.

— И съседите ли ще хванеш? — попита Хилгър, този път дори още по-кротко, направо мило. — Ще излязат, като видят пожара. А знаеш ли в каква посока ще избяга Докс? Кажи ни, за да знаем къде да заемем позиция. А, забравих полицаите и пожарникарите, нормално е да очакваме да се появят, така че ни трябва и план как да се справим с тях. А и при вниманието, което ще привлечем, като подпалим през нощта вила в Убуд, ще ти бъдем благодарни, ако ни светнеш как да се справим и с него. И това, при положение че успеем да избегнем всички сензори и да не излетим във въздуха, докато се приближаваме към къщата, разбира се. Но ти би могъл да върнеш обратно куршум с патката си, ако се наложи, нали?

Мъжът сви рамене, беше прекалено тъп или прекалено горд, за да признае грешката си.

— Понякога трябва да поемаш рискове, ако искаш да свършиш работа — отбеляза той.

Останалите дори не го погледнаха. Те от известно време изразяваха недоверието си към него чрез езика на тялото и Драно го беше разбрал. Затова стоеше отделно от тях — усещаше, че не е добре дошъл. И глупавите му критики бяха просто погрешно насочен вик за внимание, желание да бъде приет в група, към която искаше да принадлежи.

Внезапно Хилгър осъзна защо крие от хората си информация, която им беше необходима, за да планират операцията. Защото бе наясно, че на този смешник не може да се има доверие. И вместо да намери решение на проблема, се примиряваше с надеждата, че той сам по някакъв магически начин ще се разреши. След като проумя всичко това, реши, че е по-добре да действа късно, отколкото никога. Човекът трябваше да изчезне.

Обърна се към Демеер.

— Колко души са ни необходими за операцията?

— Трима е абсолютният минимум — отвърна Демеер, без да се замисли, и Хилгър разбра, че едрият белгиец беше толкова бърз с отговора, защото вече знаеше какво се върти в ума му. — С четирима ще ни е по-лесно, а с петима ще успеем на сто процента.

Хилгър кимна.

— Добре. Значи сме във форма. — Хвърли поглед зад Драно. — Би ли дръпнал пердето? — помоли. — В краищата има пролуки, не бива така.

Драно се обърна да оправи пердето. И без останалите си недостатъци, заради които щеше да бъде дисквалифициран, абсолютната липса на представа какво му предстои щеше да е достатъчна, за да го премахнат.

През двете секунди, в които застана с гръб към тях, Хилгър посегна с дясната си ръка към своя зигзауер, който носеше за всеки случай в кобура на глезена си, грабна възглавница с лявата и я постави около дулото на пистолета, като държеше краищата й около дясната си китка, така че напълно да скрие оръжието. Вдигна и двете ръце и се прицели в главата на Драно.

Драно се обърна. Видя възглавницата и начина, по който Хилгър я държи. Без да му дава време да обработи информацията или да реагира по някакъв начин, Хилгър натисна спусъка. Чу се приглушен изстрел и на челото на Драно се появи малка тъмна дупка. Тялото му потрепери като на стреснат човек, след това се олюля и падна на пода.

Звукът от изстрела беше силен, но не чак толкова. Зигзауерът беше 380-и калибър, по-малък от 375-калибровия, който Хилгър ползваше основно. Избра правилно резервния, защото вдигаше по-малко шум. А и възглавницата приглуши още повече изстрела. Може би човекът в съседната стая е вдигнал глава и се е почудил какво е чул току-що, но след като не последва нищо, най-вероятно се е върнал към чукането или свирката, или каквото там го беше довело на това място.

Драно лежеше по гръб със сгънати под тялото му крака и отворени очи. От дупката в челото по лицето му започна да се спуска тънка струйка кръв, нищо особено. Другата причина Хилгър да избере малкия пистолет беше и по-малката вероятност куршумът да излезе през тила на Драно, което щеше да оплеска стаята с кръв.

Демеер извади няколко салфетки от кутията на нощното шкафче, коленичи и с палеца си натъпка хартията в дупката на челото, като преди това обърса струйката кръв. Хилгър кимна едвам доловимо в знак на възхищение. Демеер не беше никак нафукан. А и нямаше нужда, беше твърд като скала. Колко ли души можеха така спокойно да предотвратят изливането на кръв?

Хилгър вдигна и прибра в джоба си празната гилза, след това спусна предпазителя на пистолета и го пъхна в кобура на глезена си. В стаята настъпи тишина, докато мъжете се ослушваха за реакции и знаци, че някой се интересува какво се е случило. Такива нямаше.

— Май Драно се гътна — каза Панчо.

И заедно с Демеер се разсмяха. Само Гътри изглеждаше притеснен. Но пък той не беше с Хилгър толкова дълго, колкото останалите.

— Е — обади се Панчо, — радвам се, че оправи тази работа. Едвам се въздържах да не го направя аз.

Хилгър кимна.

— Трябваше отдавна да се погрижа.

— Не се притеснявай — отвърна Панчо и сви рамене. — Не ми се ще лесно да взимаш такива решения.

И те пак се засмяха. После Хилгър каза:

— Като свършим, извади вана, натовари го в него и го откарай до яхтата. Пробий му дупки и го хвърли в морето. Четиримата ще сме си по-добре, отколкото със слабо звено като него.

Всички кимнаха. Демеер покри трупа с одеяло и седна на леглото.

— Добре — поде Хилгър след малко. — Докс… не е крайната цел. Ако беше, щяхме да си работим спокойно. Но нашият интерес към него е вторичен.

Панчо се приведе напред и главата му се сниши, сякаш се опитваше да се съвземе от нокаут.

— Значи той е свръзката ни с някой друг?

Хилгър кимна.

— И то трудна свръзка.

— А кой е главният герой? — поинтересува се Панчо.

Хилгър обърна очи към Демеер, подозираше, че вече се е досетил.

Демеер наистина отговори вместо него.

— Джон Рейн.

Панчо погледна към Хилгър.

— Свободният агент? Който премахна Уинтърс?

Хилгър кимна.

— Както и Калвър, и Гибънс. Заради тези загуби ми се наложи да дълбая надълбоко и да привлека грешка като Драно. Трудно се намират качествени хора.

Панчо извърна поглед към Демеер.

— Откъде знаеш?

Демеер поклати глава, за да покаже, че не разполага с никаква информация, до която и Панчо да няма достъп.

— Не знам, досетих се.

Панчо изпука пръстите си и се взря в Демеер, сякаш се опитваше да прецени дали да повярва на отговора му.

— Рейн… това е японският убиец, нали? — намеси се Гътри.

Демеер кимна.

— Наполовина е японец. Майка му е американка. Но изглежда като японец. Поне така съм чувал. Никога не съм го зървал. Не са много хората, които са го виждали.

— Аз съм го виждал — натърти Хилгър.

Третата поръчка на Хилгър към Докс беше да премахне Рейн. Двамата се познаваха от Афганистан и Хилгър разчиташе на тази връзка, за да може бившият снайперист да се доближи достатъчно и да си свърши работата. Той наистина успя да се приближи достатъчно, толкова много, че Рейн и Докс се обединиха и само за една година провалиха две операции на Хилгър. Нямаше нищо лично в това, никой не разбра какви са тези операции, но Хилгър претърпя значителни загуби. Освен всичко друго му се наложи да изостави хонконгското си прикритие и да се премести в Шанхай.

В края втората провалена операция Докс бе проснал Хилгър на земята със стол, хвърлен от върха на едни стълби. Можеше да е и по-зле — ако Докс беше подходящо въоръжен, Хилгър вероятно вече щеше да е мъртъв. Огромната синина от удара избледняваше цял месец. Но споменът остана ярък значително по-дълго. Хилгър не отричаше, че изпитва удоволствие, като си представя как скоро ще притисне Докс за информацията, която му трябваше.

Панчо продължаваше да се взира в Демеер. Мъжът с мексиканска кръв беше надежден боец, но лесно се поддаваше на чувството, че е пренебрегнат, и реагираше гневно.

Хилгър реши да предотврати евентуална караница.

— Демеер отговаряше за операцията, с която се опитахме да премахнем Рейн край Банкок. Ръководеше Уинтърс и местен екип. Така е разбрал. Досетил се е.

Стегнатото тяло на Панчо се отпусна леко.

— Как се провали?

— Не знаем всички подробности — отвърна Демеер. — Изглежда, Рейн е забелязал засадата, която му подготви Уинтърс, и е нападнал. Двама от местните се спасиха. Други двама Рейнс уби с нож. Уинтърс беше намерен в една алея с рани по ръцете, които очевидно е получил при самозащита, и с прерязана сънна артерия. Починал е от вътрешен кръвоизлив.

— Рейн е убил Уинтърс в шибаната борба с ножове? — удиви се Панчо. — Познавах Уинтърс. Беше тренирал кали на Филипините. Беше добър с ножовете.

— И Рейн е тренирал доста — обясни Хилгър. — Джудо. Бокс. Усъвършенствал е оръжията, докато е бил в специалните части. И има ужасно богат практически опит.

Панчо наведе глава и се замисли.

— Това притеснява ли те? — изгледа го Демеер.

Панчо отвърна на погледа му.

— Не.

На лицето на белгиеца се появи лека хладна усмивка.

— А би трябвало.

Панчо му се усмихна в отговор.

— Може би Рейн просто е извадил късмет. Или пък Уинтърс не е бил ръководен правилно.

— Както и да е — намеси се Гътри, — важното е, че Уинтърс беше добър.

Без да откъсва очи от Панчо, Демеер потвърди на перфектен английски с лек акцент:

— Страхотно го биваше.

— Ами Калвър и Гибънс? — попита Гътри.

— Бяха застреляни — отвърна Хилгър. — В обществена тоалетна в Манила, докато се опитвали да защитят агент, участващ в друга операция.

Панчо извърна очи към Хилгър.

— Значи искаш разплата. Да премахнеш Рейн.

Хилгър поклати глава.

— Искам да ми свърши една работа.

Панчо присви очи и стисна устни, като човек, който усилено мисли. Хилгър не знаеше дали бе объркан или разочарован, или и двете.

— Ако е свободен агент — предложи Гътри, — защо не го наемем чрез нашите канали?

— Има два проблема — обясни Хилгър. — Първо, не знам как да се свържа с него. Опитах се да го намеря, но дори не разбрах къде точно се намира. По едно време се знаеше, че е в Токио, после се чу, че заминал за Сао Пауло или Рио. Цялата информация е отпреди няколко години и се съмнявам да е още в някоя от тези две страни. Но дори данните ни да са още актуални, те няма да са ни достатъчни, за да продължим нататък. В Бразилия се намира най-голямата японска диаспора. Рейн ще изчезне в нея като игла в копа сено. Това важи с още по-голяма сила за Япония. Винаги се е стремял да не се набива на очи, но сега сигурно се е превърнал в призрак.

— А какъв е вторият проблем? — попита Гътри.

Хилгър сви рамене.

— Засега нека само кажем, че се съмнявам да свърши доброволно това, за което ми трябва. Докс му е приятел, един от малкото. Това означава, че Докс знае как да се свърже с него и че е лостът, с който ще принудим Рейн да ни сътрудничи.

— Толкова ли са близки? — учуди се Гътри.

Хилгър кимна.

— Виждал съм Докс да изнася Рейн на рамо по време на престрелка в пристанището Квай Чунг в Хонконг. Ставаше въпрос за пет милиона долара и Докс се отказа от тях, за да спаси партньора си, когато го простреляха. Така че — да, бих казал, че са много близки.

— Това, което си намислил — започна Панчо, — за което ти трябва Рейн, не може ли да се свърши от наш човек?

Хилгър отново долови разочарование. Поклати глава.

— Рейн е най-подходящият. Просто трябва да се докопаме до него.

Всички мълчаха известно време.

— С колко време разполагаме за да хванем Докс? — проговори накрая Гътри.

Хилгър прегледа още няколко снимки, явно търсеше нещо общо между тях. Усети, че картинката започва да му се изяснява.

— Можем да си позволим още няколко дни — отвърна. — Ако дотогава не направим пробив, можем да обмислим варианта с вилата. Но съм съгласен с Панчо, че рискът е много голям, и предпочитам да действаме по друг начин. Най-важното е да го издебнем, когато е напълно неподготвен. Защото без елемента на изненадата може да стане доста кърваво, докато се опитваме да го хванем жив и в добра форма. Не е добър като Рейн, но повярвайте ми, въпреки това е доста опасен.

Панчо премигна.

— Толкова ли е добър Рейн?

Хилгър кимна и си спомни как Рейн го бе проследил до Хонконг. Никой преди не беше обръщал така играта му и той осъзнаваше, че е извадил късмет, като е останал жив. Трябваше да си признае, че случката го изплаши до смърт и заради това, заедно с другите си конкретни основания — не смяташе да остави Рейн да продължи земния си път, след като настоящата операция приключи.

— Сигурно остарява — отбеляза Гътри. — Ветеран от Виетнам е, нали?

Хилгър кимна.

— Но е мобилизиран към края на войната, тогава е бил на седемнайсет, така че е сравнително млад. И макар да е преминал житейския си зенит, кажи ми, чувал ли си за някой друг, който е оцелял в този бизнес съвсем сам, без организация, която да стои зад гърба му, толкова дълго, колкото Рейн?

В стаята настъпи мълчание.

— Има причина да оцелее през всичките тези години — продължи Хилгър. — И това не е късметът му. Никой не може да има късмет толкова дълго време. Причината е, че е добър. По-добър е от всичките, които е убил, а той е убил доста — повече от всички нас, взети заедно. Така че не е в твоя полза да го смяташ за стар, бавен, изхабен, уморен или нещо от този сорт, както той би искал да мислиш за него, за да го подцениш. Ако го направиш, ще влезеш в статистиката на жертвите му.

— Като Уинтърс — вметна Демеер.

— Като Уинтърс — потвърди Хилгър и погледна всеки един от хората си. — Не искам повече такива загуби. Затова ще потърпим още няколко дни. Трима от нас ще се движат с мотоциклети, един ще е във вана, така ще покрием всички места и ще се съберем бързо, ако някой забележи Докс. Както каза Гътри, Убуд не е голям град.

Всички приеха плана така, както бе изложен, поне временно. Панчо посочи трупа на пода.

— Искаш ли да докарам вана?

Хилгър кимна и започна да събира снимките. Всички се изправиха.

— Къде според теб можем да го открием? — попита Гътри.

Хилгър се вгледа в една от снимките.

— Погледни го. Ако не беше толкова добър снайперист, вероятно щеше да е професионален футболист. Колко според теб яде всеки ден такъв човек?

Демеер се усмихна.

— Много.

Хилгър кимна.

— Точно така. Не знам с какви хранителни запаси разполага, но рано или късно ще трябва да излезе за нови. Точно това ще чакаме.