Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem For an Assassin [= The Killer Ascendant], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Реквием за един убиец

Американска, първо издание

Превод: Елена Кодинова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“ ООД — София, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-026-2

История

  1. —Добавяне

17.

Рано на другата сутрин напуснах „Станфорд Парк“ и тръгнах по шосе 101 на юг. В интернет кафене в Сан Хосе влязох във форума, през който контактувах с Канезаки. Беше празен. Намерих друго кафене и проверих дали Хилгър ми е оставил нещо. Отново нищо. Написах му съобщение:

„Кажи ми как да се свържа с теб по телефона.“

Премълчах, че Яник е убит. Не споменах и Докс. Исках да си оставя отворени възможности.

Изглежда имах малко време на разположение. Реших да се върна в Лос Анджелис по крайбрежния маршрут. Странни обстоятелства ми дадоха шанса да сбъдна мечтата си да карам по брега, но пък щом ми се предоставяше, защо да не се възползвам? Освен това щях да имам възможност да мисля.

Гледката беше прекрасна. По пътя апетитът ми се възвърна и спрях в Кармел да обядвам. Натъкнах се на италиански ресторант на име „Казанова“ в уютна старовремска сграда. Обядвах във вътрешния двор, стоплен от яркото слънце. Храната беше превъзходна: брускети с местни домати, гордостта на града, лингуини с пресни гъби и лук шалот, шоколадов пай с нуга. И всичко това придружено от прекрасно шардоне на винарната „Хъдзън Виниярд“. Само то си струваше разходката дотук.

Беше от онзи тип заведения, които Дилайла харесваше и в каквито аз обичах да я водя. Хрумна ми, че не е лошо да й се обадя. Но не знаех какво да й кажа. Работата й и светът, който обитаваше, налагаха своите правила, но извън това Дилайла беше най-етичният човек, когото познавах. Не исках да й казвам какво съм извършил току-що. Нямах желание да чуя подозрението в гласа й, ако откажа да отговарям на въпросите й. И със сигурност не исках да ме съди. Достатъчно ми беше с Мидори и нямах намерение да се примирявам с подобно отношение от страна на Дилайла. Как би могла да ме разбере? Как би могъл да ме разбере който и да е, без да е преживял това, през което бях преминал аз?

Да, но Дилайла те познава по-добре от всеки друг. Тя ще те разбере.

Глупости. Никой никога няма да ме разбере. Казват, че разбират, но не е така.

Продължих на юг със спуснати прозорци и отворен шибидах, вятърът развяваше косите ми, При Биг Сур пътят се стесни, трафикът намаля, магазините, къщите и другите признаци на живот бавно започнаха да изчезват. Виждах около себе си предимно тихи поляни, хълмове, покрити с борови гори, и тихоокеански скали с полепнали по тях миди. Нагоре-надолу, наляво-надясно, с всеки завой се разкриваше нова, още по-впечатляваща гледка. Океанът искреше на двеста метра под мен, чувствах се все едно карам по ръба на света, през някакви тайни и сурови места, отвъд досега на цивилизацията, отвъд понятията за спасение и разкаяние, там, където всичко съществува само по себе си, където към преминаващите живи същества, изпълнени със страхопочитание, не се проявява нито гостоприемство, нито враждебност, нито каквото и да е друго отношение.

Сан Симеон. Писмо Бийч. Санта Барбара. Слънцето се снижи над водната шир, тя пожълтя, после порозовя и накрая от хоризонта към мен тръгна яркочервена ивица, която в края си преминаваше в тъмносини нюанси. Чудех се дали Дилайла някога е минавала по този маршрут и си представях какво би било да сме двамата и да наблюдаваме как денят постепенно поляга под обсипания със звезди небесен купол. Опитах се да отпъдя тази мисъл, но тя не искаше да си тръгне.

Продължих да карам и след като се стъмни. Вече го нямаше огрения от слънцето пейзаж, който ме разсейваше, и умът ми се зарея, но в лоши пространства. Мислех за Яник и това, което му бях отнел. Осъзнавах, че нямах друга възможност, изборът беше той или Докс. Сетих се за Хилгър, но разкаянието и съжалението ми бяха засенчени от омраза и хладен гняв. Първо да спася Докс, напомних си. После ще дойде ред и на Хилгър. Търпение. То ще ти помогне нещата да се обърнат в твоя полза.

Спрях в Санта Моника и проверих форумите. Нищо от Канезаки. Кратко съобщение от Хилгър:

„Обади ми се в 8 часа по Гринуич.“

Осем часът по Гринуич… това значеше полунощ в Калифорния. По дяволите, тук вече беше почти осем. Още няколко часа и щях да изпусна времето на обаждането. Хрумна ми да го направя, да му кажа, че съм видял съобщението прекалено късно, и така да дам на Канезаки още малко време да поработи върху информацията. Но реших да не рискувам. Ако Канезаки не е намерил нищо досега, значи нямаше вероятност да го направи и по-късно, освен ако не му дам още данни. А с обаждането си до Хилгър може да изтръгна нещо ново. Пък и исках да проверя как е Докс.

Помислих известно време. Съобщението на Хилгър беше оставено в девет сутринта, което значеше полунощ или по-късно почти в цяла Азия. Предположих, че Хилгър е спал, преди да отвори съобщението, и го е направил вечерта по моето време и сутринта по неговото. Доста логично предположение, което ми говореше, че той все още е някъде в Азия на яхта, както каза и Докс. Не беше много като информация, но колкото повече парчета имах, толкова по-добре щях да мога да анализирам и разпозная всяко едно от тях, преди да успея да сглобя целия пъзел, както се надявах.

Обадих се на Канезаки от уличен телефон.

— Внимание! — казах му. — Ще има обаждане точно в осем часа по Гринуич. След по-малко от четири часа. Ако имаш възможност да проследиш сигнала, тогава е моментът. Ще го задържа колкото мога по-дълго.

— Не знам — отвърна той. — Щом нашият човек е достатъчно предпазлив да си държи телефона изключен през останалото време, съмнявам се, че ще сглупи да се обади от необезопасено място.

Канезаки доста беше израснал откакто го видях за първи път, но все още имаше дразнещата склонност да се опитва да се изфука колко е умен, като говори очевидни неща.

— Разбира се, че няма — съгласих се с него. — Но това е още едно парче информация, с което да работиш. Бих предпочел да знам откъде се обажда. А ти?

Настъпи кратко мълчание, докато той проумее упрека ми.

— Прав си — призна след малко.

— Ами човекът, за когото ти изпратих информация? Нещо ново?

— Не.

— А спонсорството на държавния фонд? Нали не вярваш, че е съвпадение?

— Не вярвам, че е съвпадение, но все още не съм успял да стигна до нещо полезно по тази следа.

— Добре тогава. Осем часът по Гринуич. Ще ти се обадя, като приключа с него.

Ядох бурито и плодов мус в заведение на кея, след това убих малко време с разходка, за да се разкърша след следобедното шофиране. Точно в полунощ отидох до един уличен телефон и се обадих.

Звънна веднъж и чух гласа на Хилгър:

— Да?

Забелязах, че вдигна веднага. Сигурно е решил, че предишния път ми е показал надмощието си, и сега не смяташе, че има нужда от нови демонстрации.

— Готово — казах.

— Знам. Добра работа. Оплакваше се, че имаш само пет дни, а се оказа, че и два са ти достатъчни.

Може би наистина вече знаеше за Яник. Може би блъфираше, за да ме впечатли с информираност. Нямаше особено значение кое от двете е.

— Дай да говоря с Докс — казах.

Настъпи кратка пауза и след това чух баритона на снайпериста, приглушен от високоговорителя.

— Докс е.

— Как си?

— Отегчен. Това е най-скучната банда глупаци на света, с която ми се е налагало да прекарвам времето си. В днешни дни морските пехотинци не са на ниво.

Казваше ми, че не го оставят сам, че непрекъснато има някой с него. С малко късмет щяха да забележат само обидата, а не скритото послание. Но защо споменава морските пехотинци?

Чух припукване и после пак гласа на Хилгър.

— Стига ти толкова, чу го, добре е.

За втори път му измъкваше телефона на пожар. Морските пехотинци… Дали Докс се канеше да ми каже това и първия път, когато Хилгър прекъсна разговора ни? И какво имаше предвид сега? Хилгър беше армейски офицер. А хората му? Дали Докс не се познаваше с някой от тях от службата си в морската пехота? Или пък е разбрал по някакъв друг начин, че са оттам? Защо Хилгър винаги така прибързано прекъсваше разговорите ни? Изведнъж ми хрумна нещо, което ме разтревожи… Беше малко изсмукано от пръстите, но все пак…

— Дай ми го пак — настоях.

— Не.

— Дай ми го. Ти ще слушаш. Просто искам да съм сигурен, че е той, а не някой от твоите хора, който му имитира гласа.

Мълчание. След това чух гласа на Докс.

— Да.

— Кой е любимият ти хотел в Банкок?

— Какво?

— Любимият ти хотел в Банкок?

— Какво е това? Не вярваш, че съм аз ли?

— Оставят ни да говорим само секунди, а твоят акцент лесно се имитира.

— Какъв акцент?

— Ти ми кажи.

— Ако чуят отговора ми, няма да мога повече да припаря там. И това би било истинска трагедия.

Трябва да е Докс. Никой друг не може да е толкова нагъл при тези обстоятелства. Но все пак.

— Името му, дявол да те вземе!

— Виж, харесвам хотела заради огледалата в баните. Опитах се да ти кажа за тройката, която си спретнах в една такава баня, помниш ли? С две тайландски хубавици. А ти ме прекъсна и заяви, че не искаш да слушаш.

Въздъхнах дълбоко. Той беше. Хотелът беше „Сукотай“, точно така. И да, бях го прекъснал, когато се опита да ми разкаже тази история.

Чух, че местят апарата, а след това и гласа на Хилгър.

— Доволен ли си? — попита.

— Да — отвърнах. — Изпълних си ангажимента. Сега го пусни да си ходи.

— Не си свършил с ангажиментите. Имаш още две задачи.

Е, струваше си да опитам.

— Тогава ми кажи какви са.

— Още не. Малко си напред с плана.

— По план ли вършим всичко?

— Човекът още не е кацнал където трябва. Веднага щом стане, ще ти дам нужната информация.

От една страна, това ми хареса, защото печелех допълнително време. Но от друга — пак лоша работа, не ми допадаше възможността Хилгър да ме проследи, докато гоня жертвата си. Надявах се Канезаки да намери нещо, с което да ми помогне да приключим по-бързо.

— За колко време говорим? — попитах.

— Четиридесет и осем часа. Като изминат, си провери форума — и затвори.

Обадих се на Канезаки от уличен телефон.

— Засече ли го? — попитах.

— Засякох го. В Джакарта е. Или поне е бил там, докато говорихте по телефона.

Стиснах силно слушалката.

— Къде в Джакарта?

— Изглежда е в Плуит[1], на кея за яхти.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Адрес ли искаш? Знам само, че е до клетка за мобилни телефони в Плуит. Без официална молба до Националната агенция за сигурност, която би предизвикала доста въпроси и би отнела месец, не мога да ти кажа точния адрес. Мога да ти дам само клетката. От това, което успях да засека, или е в Плуит, или малко по-навътре в Яванско море.

Помълчах известно време. Прав беше, държах се неразумно. Но по дяволите, толкова близо бях да го хвана…

— Държи нашия приятел на яхта — казах. — Вероятно са били на док в Джакарта, докато се обадят или за да влязат в интернет от някой клуб, кой знае. Но с яхтата винаги могат да се придвижат до някой от седемнайсетте хиляди острова, само шест хиляди от тях са обитаеми, а имаме и трийсет и шест хиляди километра брегова ивица. И това, ако приемем, че останат в Индонезия и няма да се местят в друга страна. Мамка му, не става по-добре отпреди, когато знаех, че е в Азия.

— Още едно парче от пъзела — подхвърли Канезаки след известно мълчание. — Както ти ми каза.

Въздъхнах. Отново беше прав.

— А ако комбинираш тази информация с предишната, която ти дадох? — попитах. — Визите, предишните им известни местонахождения, подкрепата на държавния фонд?

— Съмнявам се да доведе до нещо. Няма как да търся в пътническите архиви по местонахождение, мога само по име. Очевидно нашият човек не пътува под собственото си име. Затова ще стане бавно.

— Добре — промърморих, опитвайки се да потуша нервността си. Имахме толкова много парчета… но все още от тях нищо завършено не се получаваше. Без повече информация ни бяха напълно безполезни.

— Ами ти? — попита той. — Разбра ли нещо от обаждането? Нещо, по което да работим?

— Не. Ами… може би един от хората, които държат Докс, е или е бил морски пехотинец. Мисля, че Докс се опита да ми подскаже нещо такова, но не съм сигурен.

— Добре, ще видя дали мога да открия повече по тази следа.

И макар че му вярвах, знаех, че едва ли ще излезе нещо. Почти безполезна информация.

— Както и да е, това е всичко — отсякох. — Хилгър ще ми прати информация за следващата задача след два дни.

— След два дни? Значи пак ще спечелиш време, за да…

— Нищо няма да правя. Твърди, че човекът още не е кацнал където трябва, ще стане чак след четиридесет и осем часа. Трябва само да чакам. Ако изровиш нещо през това време, много ще ми помогнеш.

— Иначе?…

— Да, точно така. Иначе преминавам на номер две от списъка.

— Господи… — чух го как въздъхна.

— Стига с това „Господи“… — изръмжах. — Няма да позволя нищо да се случи с приятеля ми.

— Да, но…

— Глупости. Не искам да слушам. Не и от човек, който не си е цапал поне веднъж ръцете с кръв. Цапал ли си ги? Някога? Или винаги пращаш други хора да ти вършат мръсната работа, а ти си спиш като шибано бебе нощем?

Последва дълго мълчание.

— Не те съдя — проговори той след това. — Просто съм… малко уплашен. Това е. Опитвам се да помогна.

Гледах как хората минават покрай мен. Група тийнейджъри се смееха, разкривайки прекрасни ортодонтски усмивки. Носеха опърпани джинси, които струваха сигурно по двеста долара. Мъже, по чиито лица не се бяха отпечатали по-големи тревоги от просрочена ипотека, заличени успешно с ботокс. Жени с голи кореми, преминали през липосукция, и огромни изкуствени гърди. Река от добре отгледан егоизъм, заразата на прикритата с надменност неувереност. Мразех ги. Всичките.

— Там ли си? — чух Канезаки да пита.

— Да.

— Ако нямаш нищо против, а ти сигурно имаш, искам да ти кажа, че напоследък ми изглеждаш доста изнервен.

— Прав си, имам нещо против.

— Споменавам го само защото…

— Защо?

— Няма значение.

— Какво? Просто го кажи.

Той въздъхна.

— Не отблъсквай хората, които се опитват да ти помогнат. Не можеш да си го позволиш. Нито пък нашият приятел, който е в беда.

— Ако се опитваш да ми помогнеш, а не да ме използваш — тогава помогни ми.

— Виж, искам нещо от цялата работа, така е. Бях напълно откровен с теб. Но това не означава…

— Точно това означава — извиках. — Точно това. Кога ще пораснеш и ще разбереш, че не може хем така, хем иначе?

Треснах телефона и стиснах юмруци, за да потисна желанието си да строша нещо. Един стон си проправи път нагоре през гърлото ми. Ако не го бях сподавил, щеше да се превърне в ръмжене.

Вдигнах очи и видях три яки колежанчета, които ме наблюдаваха от пет метра разстояние. Бели, но облечени като рапъри от гетото. Осъзнах, че са се спрели заради моето избухване.

— Кротко, пич — каза единият.

Стоях напълно неподвижен. Но вътре в мен всичко бушуваше: нуждата да избягвам неприятностите, за да мога да се съсредоточа върху Докс; завладяващото желание да убия трите момченца, които ме гледаха като екзотично животно в зоопарк. Представих си как ги връхлитам като обърната наопаки косачка, как ги разрязвам, разкъсвам, изкормвам, изтърбушвам. Почти чувах фалцетните им ужасени и смаяни писъци, помирисвах топлата кръв, която се лееше от тях. Стиснах зъби, взрях се в тях и им се усмихнах налудничаво. Дишах тежко заради усилието, с което едвам се удържах, молех се някой от тях да каже или направи нещо, за да наруши крехкото равновесие и да ме накара да загубя контрол.

Единият фрасна момчето, подхвърлило ми „Кротко, пич“, по врата и го бутна напред.

— Да си вървим, човече — подкани.

Другият кимна и безмълвно се съгласи, вероятно разпознавайки с птичия си мозък хищника преди да нападне. Тримата се отдалечиха, а и аз някак си успях да се удържа да не ги нараня. Озърнах се. Няколко души усърдно гледаха в друга посока. По дяволите, привлякъл съм вниманието към себе си. Глупак. Извадих носната си кърпа и избърсах слушалката на уличния телефон, като прикривах действието с тяло, след това се отдалечих, привел глава. Намерих друг уличен телефон и се обадих на безплатния номер на хотелите „Хилтън“. В Бевърли Хилс имаха свободна стая, дали я исках? Казах им, че я искам и скоро ще пристигна. За една нощ е идеално. Просто минавам оттук.

Така или иначе бях наел колата за седмица, реших да я задържа. Беше по-добре да се придвижвам с нея, отколкото с автобус или такси. Нямаше къде да ходя през следващите два дни. Можех да остана тук. Навигационната система ме отведе на булевард „Санта Моника“ и след това на изток до Бевърли Хилс. Карах през редуващи се участъци със слаба жълтеникава светлина и спокоен градски мрак, вътрешността на мерцедеса потрепваше леко при преминаването край улична лампа. Мракът се разпръскваше и разкриваше тайните си, след това отново всичко се скриваше. Бездомниците ми хвърляха по някой безразличен поглед, все едно бяха морски същества, а аз — преминаваща батисфера. Разбити фасади на магазини, стени с графити, строителни площадки, потънали под множество плакати. Клошарка се скри в мрака, хванала главата си с ръце, още една душа, погълната от големия град.

На няколко километра от хотела, веднага щом бетонът се смени с палми, а графитите — с блесналите витрини на бутици, включих стария се телефон, за да проверя гласовата поща. Част от мен се надяваше да има съобщение от Дилайла, но останалата част изпитваше ужас от него.

Секунда след като включих апарата, той иззвъня. Погледнах дисплея и с изненада установих, че точно в този момент ми се обажда Дилайла.

Поколебах се, докато иззвъня още два пъти. След това се обадих:

— Здрасти.

— Трудно откриваем си — укори ме тя. — И не връщаш обажданията.

Мислех да й кажа няколко неща. Но накрая от устата ми излезе само едно:

— Съжалявам.

— Знаеш ли колко пъти ти звънях с надеждата, че ще те хвана, когато телефонът ти е включен?

— По всичко личи, че много.

— Някакви новини?

— Има. Засега той е добре.

— Срещна ли се с…?

— Срещнах се.

— И?

— Разбрах някои неща. Но не достатъчно.

— Къде си сега?

— Аз… — започнах, но се спрях. — Не знам къде съм.

— Искам да те видя. Просто ми кажи къде си.

— В Калифорния. Но…

— Имам малко свободно време. Напиши ми къде си във форума. Ще долетя при теб.

Исках да дойде, но не съвсем.

— Не трябва да идваш — опитах се да я разубедя. — Не бива да се замесваш в това.

— Каза, че се чувстваш обвързан с мен. Наистина ли го мислеше?

Въздъхнах.

— Боже, колко си упорита.

— Това ли искаше да кажеш?

Известно време мълчах.

— Знаеш, че е така.

— Тогава идвам при теб. Само ми кажи къде.

— Имам само два дни…

— Пусни ми съобщение сега и утре следобед съм при теб.

Хрумнаха ми десетки аргументи против. Но казах само:

— Трябва да се добера до компютър.

— Добре. И ми дай името, под което се подвизаваш там. Ще направя резервация и ще им кажа да те пуснат. Ако им покажеш лична карта, няма нужда да ме чакаш.

Мълчахме известно време. Аз проговорих пръв.

— С какво си облечена?

Тя се изсмя тихичко.

— Ще се видим утре.

Стомахът ми се сви от противоречиви емоции. Чаках да чуя и друго, тя да каже още нещо, но вече беше затворила.

Намерих интернет кафене в Западен Холивуд и пуснах съобщение на Дилайла, че съм в Лос Анджелис. След това отидох в хотела. През бизнес центъра им проверих сайта на „Ер Франс“ — предполагах, че Дилайла ще лети с тази компания, ако иска да не прави прехвърляния. Имаше два полета, които можеше да вземе. Единият пристигаше в 3,50 следобед, а другият — няколко часа по-късно — в 6,55.

Лежах дълго на леглото и мислех, опитвах се да се отпусна. Исках да я видя, но в същото време се боях от това. Страхувах се как ще ме възприеме. Което, разбира се, беше глупаво. Защо изобщо ми пукаше какво мисли тя или някой друг за мен? Кой ли можеше да ме разбере…

Никой не може да ме разбере. Никой.

Докато лежах в поредното анонимно легло в поредния неизвестен хотел, все още в занаята, който явно никога не бях напуснал, си мислех, че трябва да оставя Дилайла да си тръгне. Връзката ми с нея вече ми се струваше без бъдеще, неприложима, абсурдна. Какво бихме могли да имаме с нея? Отделни апартаменти в чужд град, мисли и живот, които нямаме право да обсъждаме?

Нямаше значение. Каквото и да имаше между нас, то си беше отишло, беше просто още един миг, превърнат в спомен. Трябва просто да го приема. Трябва да продължа нататък сам. Само за това ставах. И само в такъв начин на живот можех да имам доверие.

Бележки

[1] Плуит — административен район в северната част на Джакарта, столицата на Индонезия. В него има предимно жилищни сгради. — Б.пр.