Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (17)

16.

Затворих ципа на чантичката, в която беше бинокъла, и се изтеглих към „Мелничарски път“. Изчаках няколко минути, докато от двете посоки изчезнаха приближаващи се светлини на фарове, след това изтичах през шосето и се върнах в колата. Отидох с нея до Сан Франциско в квартал Тендърлойн, където знаех, че има много бездомници. Оставих всичко, което беше по мен, до различни кофи за боклук по уличните ъгли, знаех, че дрехите ще бъдат прибрани, разпространени и усвоени от тълпите бездомници за часове, дори може би за минути. Бинокълът и фенерчето полетяха от моста на Сан Матео в тъмните и непроследими води на залива на Сан Франциско.

В Сан Матео намерих интернет кафене, което се казваше „Сайбър Лаундж“, и проверих от него форума, през който общувах с Канезаки. Беше празен. Оставих му съобщение: „Ян Яник, холандец, изпълнителен директор на «Деус Екс Текнолоджис» в Пало Алто, Калифорния, спонсориран от «Ин-Кю-Тел».“

Щях да изчакам до утре и тогава да се свържа с Хилгър. Две неща ми трябваха, ако исках да освободя Докс — информация и време. Ако веднага осведомях Хилгър за смъртта на Яник, щях да изгубя и двете. Не можех да чакам и прекалено дълго, защото рано или късно той щеше да научи, че Яник е умрял, а аз не исках да изглеждам като човек, който се опитва да печели време. Но можех малко да позабавя нещата. Съобщение сутринта, за да уговорим телефонен разговор за по-късно през деня, щеше да ми даде допълнителни двайсет и четири часа, дори може би повече. Ако имах късмет, през това време Канезаки може да се сдобие с нова информация.

Канезаки. Нямаше да е доволен, като научи самоличността на първата жертва при свършен факт. Трябваше да разсея подозренията му по възможно най-добрия начин. Излязох и му се обадих от уличен телефон.

— Откри ли нещо? — попитах, когато той вдигна.

— Не. А ти не…

— Проследи ли телефонния номер?

— Държи апарата изключен. Не съм изненадан. Не провери ли форума?

— Да, току-що ти оставих съобщение там. Името и подробностите за първия човек в списъка.

— Нашият приятел ти е дал списък?

— Само първото име. И аз вече се погрижих за него.

— Значи вече… Беше тук преди четиридесет и осем часа. Как си могъл… сигурно ме пързаляш, трябва да си знаел името, когато беше при мен. Иначе нямаше да успееш толкова бързо.

— Не те пързалям. Знаех само, че трябва да отида в Калифорния. Информацията ме чакаше, когато пристигнах вчера. Имах късмет да изникне възможност. Нямаше как да ти кажа по-рано, затова ти казвам сега.

Настъпи дълго мълчание. Беше наясно, че съм знаел от по-рано. Но какво можеше да направи?

— Сега чакам второто име — продължих. — Веднага щом го получа, ще ти го предам. Междувременно прегледай каквото съм ти изпратил във форума и виж дали има някаква връзка с данните, които вече ти дадох. Доколкото зависи от мен, ще протакам, докато мога.

— Надявам се, че няма да ме изпържиш.

— И защо да го правя? И двамата искаме едно и също. Въпрос на съвпадение по време. Утре пак ще вляза във форума, става ли?

Той помълча малко и накрая каза:

— Става.

Върнах се в хотела и си взех дълъг горещ душ. След това запалих камината и седнах само по хавлия около кръста да гледам пламъците. Не бях ял повече от осем часа и реших, че трябва да сложа нещо в стомаха си. Но не бях гладен.

Исках да изпитам нещо. Облекчение, че откупих малко време за Докс. Ужас, че току-що съм убил човек, вероятно съпруг и баща, и то на километър от дома му, докато се прибираше при семейството си. Страх, че съм пропуснал някоя подробност и сега местната полици, или по-лошо — Хилгър и неговите хора, са засекли координатите ми и затягат обръча около мястото, на което се намирам, и идват да ме убият.

Но не изпитвах нищо. Сякаш емоционалният ми гръбначен мозък беше прекъснат и мозъкът ми оставаше напълно безчувствен и безполезен.

Това, че бях безчувствен, ме притесняваше. Винаги така съм се чувствал, или по-точно — не съм чувствал нищо, след като отнема живот. Рационален, аналитичен, отчужден. Когато в Манила замръзнах пред невъзможността да травмирам дете, като убия баща му пред него, за мен беше един вид пробив, макар че го осъзнах чак по-късно. Беше първият знак, че не съм стопроцентов убиец, първата пукнатина в леда, от който бях направен. Но сега ледената ми същност се беше върнала. И изглежда не само за да изпълни задачата. А и за след това. Завинаги.

Тези неща на куп правеха всичко да изглежда много зле. Но по-лошото беше, че ми носеха… комфорт. Като любим стол или храна, с която си израснал, като стари износени обувки, които ти лепват по крака, след като дълго време не си ги обувал.

Казах си, че нямам причини да се притеснявам. Да бъда отново себе си, ми се струваше естествено и със сигурност беше много лесно. Реших, че може би трябва да се оставя на течението и да се примиря. Какъв смисъл имаше да се съпротивлявам? В края на краищата не можеш да спечелиш битка срещу себе ри. Известно време съм бил разклатен, но ледената ми същност бе търпелива. Изчакала си е времето и когато е видяла своя миг, се е завърнала.

Не, не се е завърнала. Може би през цялото време си е била там. Както май винаги щеше да бъде.