Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (14)

13.

Прехвърлих се на друг самолет в Банкок и спах през почти всичките шест часа до Токио. Кацнахме на летище „Нарита“ в седем и трийсет следващата сутрин. Час и половина по-късно бях на гарата в Токио. Изкачих четирите етажа от метрото до повърхността и се потопих в студената слънчева утрин. Постоях няколко минути пред масивната тухлена фасада на сградата с метната на рамо пътна чанта. Гледах и слушах. Двигатели на камиони и клаксони на коли. Строителни машини и пневматични чукове. Хиляди безименни граждани, забързани за работа, примижаващи срещу силната сутрешна светлина на слънцето и приведени заради вятъра, стиснали куфарчетата си като спасителни пояси. Веднага щом усетих духа на града, осъзнах колко много ми липсва той, липсва ми като парфюма на жена, в която съм тайно влюбен, която бавно ме убива със своето безразличие.

Въздъхнах. Токио беше тъжно място за мен, хората, които ме привързаха към него, изчезваха един по един, като светлините от прозорците на почти празна сграда през нощта. Първо Мидори. После Хари, когото вкараха в капан и след това изхвърлиха от покрива на една сграда. След това Наоми, сладката танцьорка полуяпонка, полубразилка, с която бях, докато гонех един наемен убиец на якудза на име Мураками, и която изоставих в Рио, след като разбрах, че е казала на ЦРУ къде да ме намери. И накрая, само преди година от рак си отиде Тацу, някогашният ми враг, а после верен приятел от Кейсацучо, японското ФБР. След това Токио се превърна за мен просто в една спирка, място за среща. А скоро и това нямаше да бъде, когато върнеха Канезаки в централата или го преместеха на друго място, или той напуснеше, за да се посвети на бизнеса с частните убийства. Тогава за мен този град щеше да се превърне в гробище за спомени.

Обадих се на Канезаки от уличен телефон.

— Аз съм — казах му.

— Много си бърз.

— Може ли да се видим?

— Разбира се.

Каза „разбира се“ точно като Тацу, имитацията беше перфектна чак до леко нервния тон, който прикриваше огромните резервоари от търпение, несъмнено необходими пред лицето на толкова много тъпи въпроси. Натъжих се като чух как духът на Тацу оживява в Канезаки, който беше и негово протеже. Тацу почти го осинови, тъй като бе загубил собствения си син. Въпреки това леко се усмихнах.

— Какво ще кажеш за закуска? — попитах.

— По-добре ранен обяд. Имам да свърша някои работи.

Никак не бях съгласен с неговото предложение. То му даваше време да организира нещата, ако… Ако какво? През последните няколко години Канезаки имаше поне пет-шест възможности да ме изпържи. Но не го направи, а и поне доколкото ми беше известно, нямаше причина за това. Бях се появил внезапно, той си имаше работа, както ми каза.

Въпреки това предложението не ми харесваше. Ако не ми трябваше толкова много в този момент, щях да го зарежа. Но вместо това се съгласих.

— Добре. Какво ще кажеш за мястото, на което се видяхме последния път? Когато отваря — ставаше въпрос за кафенето „Бен“ в Такаданобаба, в единайсет и половина. Хубаво закътано квартално заведение, в което се сервираха пресни гевреци, киш и отлично кафе. Познавах добре района. Щях да отида там по-рано, за да огледам. Просто за всеки случай.

— Ще се видим там — каза той и затвори.

Взех метрото по линията Яманоте към Такаданобаба и стигнах до „Бен“ почти два часа по-рано от уговореното време. Настаних се зад витрината на една бакалия на отсрещния тротоар малко по-надолу от заведението и впих поглед в улицата. В японските бакалии нямат нищо против да им четат списанията като в библиотека и аз се възползвах напълно от това предимство. Нищо не смути радара ми и Канезаки се появи точно навреме. Хвърли поглед назад през витрината, когато премина покрай нея, без съмнение ме беше видял в ъгъла, но не се издаде.

Мамка му, помислих си. Не обичам да ме хващат, дори и потенциални приятели. Погледах след него, за да се уверя, че е сам, след това се измъкнах от магазина и го настигнах, когато влизаше в „Бен“.

— Здрасти — казах, появявайки се зад него.

Той се обърна, без да покаже никаква изненада.

— Здрасти.

— Видя ме в бакалията.

Той сви рамене.

— Да, и аз там бих заел позиция. Но не предполагах, че си падаш по мръсни списания.

— Какво друго четат хората, когато се мотаят така безцелно? — подхвърлих, все още малко отбранително. — Изглеждах като най-обикновен перверзник на средна възраст. Сливах се с тълпата.

— Май работата ти доставяше удоволствие.

Осъзнах, че не за първи път подценявах хлапето, или по-скоро младия мъж, който с всяка наша среща ставаше все по-умел. Поумняваше, аз също трябваше да започна да приемам това по-умно. Вече познаваше тактиката ми, знаеше, че няма да чакам там, където съм казал. А и самият той бе започнал да прилага достатъчно добри тактически похвати, за да се сети къде бих могъл да бъда. Трябваше да спра да си играя с него, все едно още е новак. Не беше, и то от доста време. Усмихнах се.

— Може би малко. Висях там два часа. Нямаше да минат така бързо с автомобилно списание.

Стиснахме си ръцете и аз го огледах. Кимнах одобрително: беше строен трийсет и няколко годишен американец от японски произход, със сериозен поглед, който придобиваш, когато осъзнаеш, че светът не е невинен, както си мислел преди, и когато започнеш да подозираш, че работата ти допринася той да е толкова лош.

Поръчахме си сандвичи и кафе, и като снижих глас дотолкова, че да не може никой друг да ме чуе, му разказах на английски какво се беше случило с Хилгър и Докс. Обясних, че ще трябва да убия трима души, но го излъгах, че още не знам никакви подробности. Като се имаше предвид подкрепата на ЦРУ за Яник, прецених, че всякакво споменаване на името му би било прекалено рисковано. Можеше да се окаже, че връзката с ЦРУ значи нещо за Канезаки по причини, които още не разбирах. Бе възможно да се почувства длъжен да предупреди Яник или да ми попречи да го убия. Ако закрилата на Яник се окаже достатъчно важна за Канезаки, може дори да стане опасно, ако му разкажа за намеренията си. Иска ли някой да ти види сметката, щом знае коя е жертвата ти, няма нужда да те търси. Просто трябва да намери жертвата и да изчака да се появиш.

— Съжалявам, че е станало така — каза той, когато свърших.

Погледнах го.

— Съжалението ти няма да ми свърши работа. Искам да знам какво можеш да направиш по въпроса.

— Какво очакваш да направя?

Усетих прилив на раздразнение.

— Да помогнеш на Докс.

— Не знам дали ще мога.

— Колко твои задачи е изпълнил? Три? Четири?

— Работили сме заедно. Но това не означава, че…

— Стига си дрънкал глупости — срязах го, като сграбчих масата от двете страни и се наведох напред. — Сега е загазил, много е загазил. И ти какво ще направиш? Ще го зарежеш ли?

Усетих се, че почти съм станал от стола си. И думите, които произнасях, разпалваха още повече гнева ми. Ледената ми същност говореше вместо мен, търсеше си причина да нарани някого, който и да е, заради Докс.

Успокой топката, казах си. Спокойно. Издишах рязко и бавно седнах обратно на мястото си. Пуснах масата и свих длани.

Канезаки беше притихнал като човек, който завива зад ъгъла и се натъква на агресивно куче, готово да нападне. Ако не беше седнал, щеше да отстъпва назад. След миг проговори.

— Докс е добър човек. Благодарен съм му професионално и лично го харесвам. Но той е изпълнител. Това е негов избор.

Погледнах го, като продължавах да се мъча да се овладея. Мислех си да му кажа, че всичко е наред, да прави каквото сметне за добре, но да има предвид, че ако Докс умре, и с него е свършено.

Поклатих глава. Какво ме прихващаше? Със заплахи действах, когато бях млад и глупав. Имах късмет да живея достатъчно дълго, за да открия и по-ефективни методи за убеждение. А помощта, от която се нуждаех в момента, не можеше да бъде изтръгната със сила.

Кротко, казах си, сякаш говорех с другата ми личност вътре в мен. Кротко.

— Виж — поде той, като вдигна ръце с дланите към мен. — Не казвам, че няма да помогна. А само, че още сте ми длъжници за играчките, които ви доставих миналата година.

Имаше предвид една упойваща пушка и няколко доста по-смъртоносни оръжия, които бе поръчал от Токио за мен и Докс. Бяхме ги използвали всичките, за да провалим сделка за наркотици в Уаджима и да разпалим малка война между японската якудза и китайските триади. Войната принуди стар мой враг от якудза, Ямаото, да излезе на открито и най-накрая да ми даде възможност да го убия. Думите на Канезаки ме успокоиха. Трябваше много по-рано да се досетя, че се опъва не защото е злонамерен. Пазареше се, дразнеше ме, но поведението му не беше лош знак.

— Длъжници ли? — попитах. — А защо според теб току-що ти разказах какво е намислил Хилгър? Да не искаш да кажеш, че това няма никаква стойност за теб? Добре, следващия път няма да ти досаждам с информация.

Той въздъхна.

— Наистина няма стойност, освен ако не ми кажеш повече. Ако знаех например кои са набелязаните жертви, това вече би било съвсем друго. Но без да знам кого иска мъртъв… — не довърши изречението, замълча, като обърна дланите си към тавана и ги постави на масата.

Да, пазареше се, точно както очаквах. Но поне се движехме в правилна посока.

— Както вече ти казах, очаквам тази информация — отговорих. — Веднага щом я получа, ще ти я предам.

— Имам ли честната ти дума?

Хм, някогашната му наивност не бе напълно изкоренена. През по-голямата част от живота си си вадех хляба с убийства. Той какво си мислеше, че няма да мога да заспя, ако излъжа?

— Имаш думата ми — уверих го. — И тогава — пито-платено, нали?

— Вече няма да си ми длъжник. Но ако искаш повече, ще трябва да направиш още нещо за мен.

А, ето го мига на истината, помислих си аз. Най-накрая.

— Така ли? — отвърнах. — Кого?

— Имаш предвид — какво?

— Аз вече знам какво.

Той кимна в знак на съгласие.

— Дори и да освободиш Докс, пак ще премахнеш Хилгър, нали?

— Не знам.

— Напротив. Единствено ме притеснява дали ще си достатъчно търпелив. Виж колко дълго чака, за да очистиш Ямаото.

— Не знам защо си мислиш, че аз съм го очистил. Четох, че бил прострелян, а после починал в болницата от сърдечен удар.

— Кой сега дрънка глупости? Знам, че Докс го е прострелял. Било е с патрон с калибър 7,62 от автоматично оръжие, точно каквото ви доставих. А ти си му предизвикал сърдечния удар. Виж, с Тацу бяхме много близки, много повече, отколкото предполагаш. Той ми казваше доста неща.

Възможно бе да блъфира. Но че бяха близки с Тацу, беше вярно, знаех го.

— Тацу ми спомена, че работите по някаква задача заедно — отвърнах.

Той кимна.

— Да го наречем неофициални партньорски връзки.

— Затова ли искаш да убиеш Хилгър?

— То е част от цялото.

— Защо го искаш мъртъв?

— Откога пък на теб започна да ти пука за такива неща?

Свих рамене.

— Не ми пука.

— Добре. Искаш ли да ти помогна за Докс? Помогни ми за Хилгър. Не се колебай, когато го намериш. Хванеш ли го на мушка, стреляй.

— Става — съгласих се. — Вече сме на една и съща вълна. Искаш да премахна Хилгър, а аз искам да го намеря. Трудно ще се справим един без друг.

— Добре — кимна той. — А сега ми кажи от какво имаш нужда.