Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (12)

11.

Излязох от задната страна на хотела и направих множество агресивни маневри, докато не се уверих, че нямам опашка. После намерих интернет кафене. След обичайната проверка за следящ софтуер отворих форума, който ползвахме с моя човек от ЦРУ в Токио, млад американец от японски произход на име Томохиса — Том — Канезаки. С него се запознахме преди няколко години, когато беше още зелен идеалист, току-що нает от Управлението и пратен в Токио. Той бързо разгада начина, по който шефовете му го използваха, учеше се с невероятна скорост и успя да обърне играта в своя полза и да оцелее. Бях му помагал при няколко неописани в учебниците операции и можех да разчитам на него за информация, понякога и за оборудване, макар и на известна цена. Чудех се каква цена ще поиска този път. Каквато и да беше, трябваше да я платя. Знаех, че без помощта на Канезаки няма да мога да отърва Докс от бъркотията, в която бе попаднал.

Нямаше никакво съобщение. Не знаех кога Канезаки ще влезе във форума, затова му изпратих съобщение от една електронна поща, която знаех, че ще разпознае като моя: „В Токио ли си? Трябва да се видим.“ Въпреки че с годините Канезаки беше успял да си извоюва добър рейтинг по моята система за преценка на опасността, предпочитах да не го предупреждавам кога пристигам в Токио. Но също така исках да съм сигурен, че когато отида там, той също ще е в града, а не някъде в командировка.

Замислих се. Хилгър сигурно имаше семейство. Дали да не ги намеря, да ги отвлека… и да му предложа размяна на заложниците? Не е лошо. Канезаки може да ме насочи в правилната посока, ако не се усъмни в интереса ми. Но пък ако Хилгър имаше семейство, доколко беше близък с него? Доколко му пукаше какво ще им се случи? Дори да предположим, че държи на тях, дали беше възможно да отвлека някой негов близък, да го държа като заложник и да преговарям за размяната му с Докс съвсем сам? И то при наличието на краен срок след пет дни?

Може би не е зле да използвам семейството като заплаха: „Ако убиеш Докс, ще заколя възрастните ти родители или прекрасната ти племенница, и т.н.“ Вероятно Хилгър знае за правилата ми относно жените и децата, но това, което видя в очите ми в „Гок Сайгон“, сигурно е поразклатило увереността му.

Не, такива заплахи понякога имат непредвидими последствия. Бях дал на Хилгър сламка, за която да се хване, когато му казах, че възнамерявам да изляза от занаята. По-добре да оставя нещата така, да печеля време и да се върна обратно при него или на мястото, където държи Докс.

След пет минути отново си проверих пощата. Отговорът на Канезаки вече ме чакаше. Гласеше просто: „Тук съм.“

Прочистих си мейла, изтрих историята на браузъра и го затворих, след това тръгнах към друго интернет кафене. Параноята ми се засилваше и не исках да правя нищо повече на този компютър, от същия ай пи адрес, от който се бях свързал току-що с Канезаки. Съмнявах се, че Хилгър ще успее да ме проследи по ай пи адрес от сайгонско интернет кафене, а дори да можеше, щеше да разбере само, че съм влизал в мрежата, но не и какво съм правил и писал. Но бях оцелял досега, защото не поемах излишни рискове.

От второто интернет кафене проверих полетите от Сайгон. Тази вечер в 21,10 имаше полет на японската авиокомпания АНА до Банкок. Идеално. Оттам можех да хвана самолет до Токио. Резервирах си билет, отново изтрих историята на браузъра и отидох в трето интернет кафене.

Този път пуснах името на Яник в търсачката „Гугъл“. Първият резултат го идентифицира като основател и изпълнителен директор на компютърна фирма от Силиконовата долина на име „Деус Екс Текнолоджис“^[1]. Божествени технологии… нямах представа какво продават, но никак не бяха скромни.

Отворих линка и разгледах сайта. След като се ориентирах в жаргона и разбрах всичко за миграционния идентификационен код^[2], кросплатформеното програмно обезпечение^[3], метода на обратното разпространение на грешките^[4] и теоремата на Бейс^[5], разбрах, че фирмата се занимава основно с бази данни, особено с търсене в бази данни.

Яник беше получил докторска степен по компютърни науки в университета „Станфорд“ през 1982 година. След това беше работил за „Майкрософт“, „Оракъл“ и няколко други малки компании, за които не бях чувал. „ДЕТ“ беше първата му собствена фирма. Погледнах секцията на спонсорите и видях с почуда, че Яник е бил финансиран от „Ин-Кю-Тел“ — фонда за рискови капиталови вложения на ЦРУ. Не знаех какво означава, но със сигурност означаваше нещо.

Спомних си какво ми беше казал веднъж Канезаки — че Хилгър действа като частник в разузнаването. Необезпокояван от надзора на Конгреса, той можеше да ходи на места и да върши неща, които ЦРУ не можеше. Не беше ясно как е започнал — дали сам или с подкрепата на някоя държавна фирма. Какъвто и да беше отговорът, следите на парите със сигурност са заметени. Ако деянията на Хилгър излязат наяве, неговите клиенти или спонсори просто ще се направят на шокирани и отвратени от „престъпната“ операция, ще потвърдят необходимостта от стриктен надзор и ако е необходимо, ще създадат специална експертна комисия, която ще заличи следите от съучастничеството на държавата и ще определи съответната изкупителна жертва. Благодаря, че платихте цената, господин Хилгър. Следващият, моля.

Съвсем нормално развитие на нещата. Демокрацията се основава на проверки и баланс. Но ако политиците установят, че някой прекалено много ги проверява и балансира, те започват да търсят заобиколни пътища. Можем ли да ги виним? Все едно да виним водата, че заобикаля скалата. Вината няма нищо общо тук. Това е естествена природна склонност. Ако нямаше търсене за услугите на Хилгър, или за моите, нямаше да има и предлагане.

Зачудих се защо Хилгър ще иска да елиминира изпълнителния директор на финансирана от ЦРУ фирма, която се занимава с технологии за бази данни. Да не би Яник да му беше някакъв конкурент? Да не би да пречеше с нещо на Хилгър или да заплашваше пазар, на който той се опитваше да се настани? Поне засега нямаше как да знам.

Замислих се как Хилгър може да се опита да ме проследи и се постарах да не пропусна нито една подробност. Вероятно очаква веднага да пусна името на Яник в търсачка. Ако има достъп до информацията, може да започне с търсения за името Ян Яник да речем един час след срещата ни в „Парк Хаят“, да отдели тези, които са възникнали на сървър във Виетнам и да получи ай пи адреса на компютъра, който съм използвал. Доста разширен кръг от вероятности, но не беше невъзможно да ме засече така. Но сега, дори и да има достъп, той не може да разбере нищо повече от това, че съм проверил Яник, и то точно както е подозирал. Останалото, което съм правил по интернет, ще остане недостъпно за него. Хванах такси обратно до хотела, взех си нещата и се отправих към летището. Хилгър може да очаква този ход и да е поставил хора на някои от възловите места вътре — гишето за чекиране може би или пред митническия пункт, — но се съмнявах да е така. Има прекалено много камери и охрана. Освен това инстинктът ми подсказваше, че той наистина желае смъртта на Яник. И ако беше така, щях да съм в безопасност, докато го убия.

След това нещата се променяха.