Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (11)

10.

Докс седеше на койката в малката каюта без прозорци. Светлините бяха изгасени, очите му — затворени, а на лицето му имаше усмивка. Беше си припомнил плана на къщата, в която живееше като дете, и си бе представил как я строи, като започва от основите, а след това полага тухла по тухла, стига до покрива и приключва с довършителните работи. Сега се опитваше да си спомни имената на всички момичета, с които беше спал, но това беше просто невъзможно, защото не бяха никак малко. За първите десет се сети лесно, макар да се бе случило много отдавна, но след като стигна до двуцифрените числа, доста се затрудни. Опита друг подход и се фокусира само върху онези късметлийки, които му бяха отдали девствеността си, но и този списък се оказа доста дълъг. Знаеше, че никога няма да си ги спомни всичките, а това беше тъжно, но все пак беше забавно да опита, пък и нямаше с какво друго да занимава ума си тук. Беше окован като федерален престъпник: имаше пранги на краката, белезници на китките и верига, която ги свързваше. Не бяха много щедри с дължината на веригата. Можеше да се движи само със ситни стъпки и приведен като старец. Ако го засърбеше носът, единственият начин да се почеше, беше като си потрие лицето в стената. Стаята имаше тоалетна и той предполагаше, че трябва да е благодарен за това, но пък да си избърше задника окован не беше най-приятното нещо на света. Беше почти изкушен да лъсне бастуна, даже повече от изкушен, особено с тези мисли за момичетата, които е дефлорирал, а и ръцете му бяха оковани точно пред чатала, така че нямаше да е трудно. Но ако вниманието на похитителите му бъде привлечено от ритмичното потракване на веригите в тъмното, унижението би било непоносимо. Пък и как, по дяволите, щеше да почисти последствията?

Единственото, което искаше повече от всичко — освен, разбира се, да се изправи и да се протегне, това наистина го искаше най-много, — беше да си измие зъбите. За последен път го беше направил сутринта, в която го отвлякоха, и вече му се струваше, че в устата му е поникнал горски мъх.

Беше обмислил всеки възможен план за бягство, но не виждаше никакъв шанс да успее. Вратата винаги беше заключена. Пробва я с рамото и разбра, че е тежка и масивна. Ако не беше окован, можеше и да успее да я разбие, въпреки че се отваряше навътре и това щеше да го затрудни, но пък с тези вериги нямаше никакъв начин да я ритне. На вратата имаше малко прозорче и те винаги поглеждаха през него, преди да влязат. Но дори и да влязат с превръзки на очите, той какво можеше да направи? Да се довлече до тях и да ги блъсне като тъпия Черен рицар от „Монти Пайтън и Светият граал“? Да им крещи мръсотии? Можеше да опита да крещи с всички сили, когато усети, че са на пристанище, но се съмняваше, че някой ще го чуе. Не знаеше колко голяма е яхтата — държаха го с превръзка на очите, докато го водеха из нея, — но си спомняше, че го свалиха няколко стъпала надолу, след това минаха по къс коридор и го затвориха в тази каюта, затова бе наясно, че е на долен етаж и почти със сигурност във вътрешно помещение. Не, надеждата, че може да се случи нещо добро, ако започне да вика, беше много слаба, но пък рискът някой да влезе и да го пребие от бой с палка, а след това да му залепи устата и да му сложи качулка, беше много голям. Двете възможности изобщо не бяха съпоставими.

Трябваше да признае, че не се държаха много лошо с него, ако не броим заливането с вода в началото и електрическия ток по краката, с който го накараха да вика, за да го чуе Рейн по телефона. Всемогъщи Боже, заливането с вода си беше ужасно. Най-страшното е, че ефектът е много кратък. В един миг подмокряш гащите от паника, а минута по-късно отново си с всичкия си и се кълнеш, че този път няма да се пречупиш. Но го правиш. Беше много изнервящо така да те помете слепият ужас — все едно да не можеш да си контролираш отделянето или нещо подобно, само че сто пъти по-гадно. Хилгър беше прав, преминаването през това изпитание на тест е едно, а когато лошите ти го прилагат със съвсем реални намерения — съвсем друго. На онзи вицепрезидент, който го нарече „мокрене“, трябва да му извадят главата през задника за наказание.

Оставиха го цял ден с мокри, студени и изцапани дрехи и отначало не го хранеха. Това означаваше, че проверяваха информацията, която им беше дал, и искаха да се чувства зле и уплашен от последващите мъчения, за да могат да го пречупят по-лесно, ако се окажеше, че ги е излъгал. Когато го отвързаха от дъската, преоблякоха го в чист и сух гащеризон и му оставиха храна и вода, той разбра, че са се придвижили напред. И каквото и да бяха договорили, животът му беше част от този договор.

След това почти го оставиха на мира, с изключение на момента, в който се обади на Рейн по телефона. Този разговор също беше труден. Рейн му бе приятел и знаеше, че няма да се откаже, докато не го освободи или не умре, опитвайки се да го спаси. Срамуваше се от разсеяността си, заради която партньорът му беше изпаднал в това положение, и се чувстваше ужасно, че Рейн е принуден да върши бог знае какво, а той през това време е тук, окован и безпомощен да промени дори с малко нещата.

Хранеха го добре, нещо като две топли хранения на ден в пластмасови чинии. Ядеше приведен с пластмасова лъжица. Понякога беше китайска храна, понякога малайзийска, друг път индийска. Което нищо не значеше, защото такива ястия можеш да си купиш почти от всяка сергия в Югоизточна Азия замразени, след това да ги сложиш в микровълновата и да получиш топла храна. Възможно бе да се намират къде ли не. В каютата му нямаше люк и единственото усещане за място получаваше от люлеенето на вълните и звука на двигателите, когато плаваха. Дори не знаеше кое време на деня е, дали е нощ или ден.

Най-тежката му непосредствена грижа, освен срама, скуката и чувството, че по езика му растяха лишеи, беше мексиканецът, когото беше нарекъл чичо Фестър заради голата му глава и откачения поглед. Имаше излъчване на садист, не само излъчване, всъщност. Обичаше да се отбива от време на време в каютата и да му фрасва по един, както беше в безпомощно състояние. Първия път беше в корема, но Докс го предвиди, пък и изродът знаеше как да удря, та пораженията не бяха големи. Но имаше и други открити за удари места. Беше го ритнал веднъж с коляно в опашната кост, мястото още го болеше и правеше сядането му в оковано състояние по-неприятно. Човекът така си избираше местата за удари, че да не остават следи. Предполагаше, че Хилгър, който си беше тотален психопат по един свой си начин, все пак се ръководеше от някаква професионална етика и имаше особено мнение за неправомерното третиране на пленените, затова мръсникът внимаваше.

Последните два дни бяха особено тежки. Единствените хора, които видя през тях, бяха гологлавият и онзи с момчешкия вид, за когото вече можеше да се закълне, че е всичко друго, но не и по детски наивен. Предполагаше, че Хилгър и русият са отишли някъде. Когато край него имаше по-малко хора, чичо Фестър добиваше повече кураж.

Но ударите не спряха Докс да го провокира с обиди. Даже напротив, сега повече отвсякога достойнството му изискваше да доказва, че не са го пречупили. Нямаше с какво особено да се гордее в момента, но като се опъваше на това лайно, като го обиждаше толкова обилно, че да го превърне в свой враг, се чувстваше по-добре. Тялото му си плащаше за това, но така поддържаше духа си жив.

Завъртя се на койката и премигна от болката в задните си части. Да, обичаше да унижава тъпака и нямаше нищо против да страда за това. А когато всичко свърши, чичо Фестър щеше да си плати за всичко, и то с такъв ентусиазъм, че дори не предполагаше. Ала първо трябваше да преживее изпитанието.