Бари Айслър
Рейн-сан: Реквием за един убиец (10)

9.

На следващия ден продължих да опознавам терена: правилата на трафика (такива нямаше); къде има охрана (пред банките, бижутерските магазини и лъскавите хотели); най-удобните позиции (хотел „Рекс“, „Сайгон Таке“, някои от хотелските ресторанти). Търсех нещо, което не си е на мястото, някакви знаци за засада. Експериментирах с различни самоличности. Като американец носех карта и бях засипан от предложения за превоз с мотоциклети и рикши; като японец не ми обръщаха толкова внимание. Когато си купих местни дрехи и се опитах да имитирам походката, осанката и израженията на виетнамците, ме оставиха напълно на мира.

Обядвах юфка „Фо“ и сок от пъпеш, след това си купих триножник за дигиталния фотоапарат „Никои“ D70, който носех със себе си. Приключих с огледа и останах доволен. След това нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

В шест часа същата вечер слънцето вече бе залязло, но въздухът все още беше горещ и лепкав. Гърбът и предницата на ризата ми бяха потъмнели от пот, бях погълнат от тълпите хора и от бръмченето на мотоциклетите. Спрях в сладоледена къща зад ъгъла на улицата, на която се намираше „Рекс“, за да си почина и да почакам. Купих си фунийка сладолед и почувствах истинско облекчение, за което допринасяше и единственият клатещ се вентилатор на тавана. На столовете около мен се бяха натъпкали трийсетина души, но не ми обръщаха никакво внимание, бях се слял с местните и не правех никакво впечатление.

Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана — мобилният на Докс. Вдигнах.

— Да.

— Тук съм — каза Хилгър. — В града. Ти къде си?

Оставих банкнота от петдесет хиляди донги на масата и тръгнах.

— В центъра. А ти?

— Също. Къде смяташ да го направим?

Не спирах да вървя и оглеждах тротоара и улицата.

— Знаеш ли сградата на банка Ейч Ес Би Си?

— Не, но съм сигурен, че ще я намеря.

— Питай някого. Вижда се почти отвсякъде в центъра — няма много високи сгради. На приземния етаж има кафене. Да се срещнем там след десет минути.

Изключих апарата и тръгнах към „Рекс“. След две минути бях на балкона на третия етаж. Никой не беше оправил крушката. Нагласих фотоапарата на триножника, след това погледнах надолу към паметника на Хо през телескопичните 400-милиметрови лещи. Виждах и най-малкия детайл. Ако някой ме попиташе какво правя тук, щях да кажа, че съм японски турист, любител фотограф, който се опитва да запечата духа на площада отдолу. Но не очаквах да ме прекъснат. „Рекс“ никога не е бил такова място.

След десет минути телефонът ми отново иззвъня. Беше Хилгър.

— Няма те — каза.

— Изнервих се. Искам да сме на по-публично място. Мълчание.

— Не се занасяй с мен, Рейн. Ако отменя тази среща, приятелят ти ще умре.

Блъфираше. Каквото и да искаше от мен, го искаше достатъчно силно, че да дойде чак до тук. Можех съвсем безопасно да го разкарам още малко.

— Не се занасям — отвърнах. — Просто отиди до общината, огромната френска сграда една пресечка на юг от теб. Пред нея има площад с паметник на Хо Ши Мин. Около него са се събрали доста хора. Ще се срещнем пред паметника.

Той се появи след две минути. През обектива на камерата виждах всичко по ярко осветения площад, дори капките пот по лицето на Хилгър. Беше обърнат с дясната си страна към мен. Не видях слушалка. Дотук — добре.

Този път аз му се обадих.

— Там ли си вече? — попитах.

Той се огледа.

— Да, тук съм. А ти защо не си?

— Внимавам.

— Прекаляваш с внимаването. Ще провалиш всичко.

— Откъде да знам, че не си ми устроил капан?

— Ти поиска тази среща, не помниш ли?

Мълчахме.

— Ако си с гръб към общината — заговорих накрая, — точно пред теб е търговският център. „Сайгон Таке“, на фасадата му има голяма реклама на „Моторола“, намира се от другата страна на улицата, срещу „Шератон“. Зад него се вижда сградата на „Ситибанк“. Аз съм вътре, в кафенето „Гок Сайгон“. На покрива на търговския център. Качи се горе и ще ме намериш.

Видях как хвърли поглед зад себе си, след това се огледа и настрани, после вдигна очи и към сградите наоколо. Изчаках и бях възнаграден с гледка към другото му ухо — нямаше нищо, също като дясното. Погледът му се плъзна по тъмното петно, в което се бях скрил. Точно така, помислих си. Може би съм тук. Или пък в „Сайгон Таке“. Или в стая в „Шератон“. Или може би съм инсталирал видеонаблюдение в един от вановете пред „Рекс“ и те следя от разстояние. Или пък изобщо не те виждам. Важното е да се чудиш какво става.

Той затвори телефона, без да каже дума, и тръгна по площада към „Сайгон Таке“. Следих го с камерата известно време, след това огледах площада с невъоръжено око.

След няколко секунди видях набит рус мъж да тръгва небрежно зад Хилгър в същата посока. Погледнах през обектива и видях, че очите му шарят навсякъде, попиват всеки детайл, главата му бавно се въртеше наляво и надясно, докато крачеше. Състоянието на пълна визуална готовност не се връзваше с небрежността на походката и затова разбрах, че е подкрепление на Хилгър. Толкова бързо го разкрих, че дори се почудих дали задачата му не е по-скоро да ми отвлече вниманието. Идеята е, че врагът подозира, че търсиш подкреплението му или някакви средства за наблюдение, затова ти поднася точно каквото очакваш. И щом го забележиш, мозъкът ти се затваря за други, не толкова очевидни опасности. „Знаех, че ще има нещо такова… о, ето го!“ — така разсъждават аматьорите и тези, които не се надяват на дълголетие в занаята. „Знаех си, че ще има нещо… ето го едното, сега къде са другите“ — така разсъждават оцеляващите.

Мъжът продължаваше да се придвижва плавно като пантера, уверен и стабилен. Носеше квадратни очила без рамки и ми приличаше на европеец. Почудих се дали той не вдигна телефона, когато се обадих първия път от Париж. От него се излъчваше готовност, не просто усещане, че е нащрек, имаше и още нещо в уравновесеността и походката му. Ако трябваше да го премахна, това щеше да стане с оръжие и с всичката изненада, която можех да му организирам.

Направих десетина снимки, после огледах площада за други възможни подкрепления на Хилгър. Това беше кварталът на хотелите и навсякъде имаше чужденци, но никой от тях не задейства радара ми. Бяха или прекалено стари, или прекалено отпуснати, или пък жени и деца. Нямаше начин някой от тях да играе тази роля, независимо колко прикрит беше, дори да имаше изключителни сетива. Почти невъзможно беше да замаскираш издайническите знаци, че си част от операция. Скрит зад парка, който не съществуваше при предишното ми посещение, имах идеална гледка към тротоара пред „Сайгон Таке“. Блондинът чакаше точно там.

Щом Хилгър беше оставил господин блондина да върви толкова дълго след него, значи наистина беше уверен, че няма да се опитам да го очистя, докато държи Докс. Или пък господин блондинът наистина беше за отвличане на вниманието, което би означавало, че някой по-дискретен ще последва Хилгър в сградата. Изчаках, но не видях никого, който да ми се стори проблемен.

Тръгнах надолу по вътрешната стълба, поех на югозапад по „Ле Лой“, след това пресякох улицата заедно с петдесетина други пешеходци, докато около нас бръмчаха мотоциклети. От другата страна имаше покрит паркинг с вход към „Сайгон Таке“. Шмугнах се в него, като оглеждах горещите точки, докато вървях. Нищо не сигнализираше за опасност. Завих и зачаках. Никой не се появи след мен. Изчаках още една минута, за да съм сигурен, че Хилгър ще се качи в заведението преди мен.

Влязох в „Сайгон Таке“ и тръгнах по едно от вътрешните стълбища, като спирах на всеки етаж, за да погледна отгоре към приземния. Всичко си беше на мястото. Продължих така до четвъртия етаж, където преминах в североизточната страна на сградата, оглеждайки всичко по пътя си. Все още беше чисто.

Отидох до стълбите, които водеха към „Гок Сайгон“. Огледах се за последен път. Чисто. Добре.

Изключих телефона и включих другото миниатюрно електронно устройство, което носех — детектор за подслушване, направен за мен в Токио от загиналия ми приятел Хари, хакер любител, който обичаше да сглобява всякакви необичайни джаджи. Ако Хилгър носеше микрофон, детекторът щеше да започне да вибрира в джоба ми и да ме предупреди. Тръгнах по стълбите към заведението.

То беше разположено в Г-образно пространство, част от него беше под покрива, а част — под тъмното небе над Сайгон. Дървени подове, маси и столове от летви, потрепващи светлинки около растенията като коледна украса. Съвсем малко посетители, защото беше още рано. Никой от тях не изглеждаше да е пристигнал току-що.

Към мен се приближи сервитьорка. Хвърлих й един поглед, не ми изглеждаше опасна. След това продължих да оглеждам заведението. Жената предложи да ме настани. Поклатих глава и напълно я пренебрегнах, продължавайки движението си.

Все още не виждах Хилгър, ако беше тук, сигурно е зад ъгъла, в късата черта на Г-то. Вървях близо до вътрешната стена, стигнах до ъгъла и хвърлих незабелязано бърз поглед от другата страна. Там беше, седнал в ъгъла с гръб към бетонната стена, с подвити крака, готов да скочи, главата му беше изправена, а очите му шареха. Всички маси около него бяха пусти, тази част от заведението беше моментално опразнена.

Стана, когато ме видя да идвам, и направи крачка назад от масата, но бавно, като ми показа ръцете си. В тях нямаше нищо, пръстите му бяха леко раздалечени. Приближих се към него по същия незаплашителен начин.

Спрях пред масата, след това се обърнах с лице към него, така че ъгълът остана от едната ми страна. Исках да мога да видя дали някой няма да влезе след мен и да имам време да реагирам.

Той се изви леко настрани от мен, така че да може да вижда по-добре разположеното вляво от него и по-малко от намиращото се фронтално. Поглади брадичка с лявата си ръка, като подпря лакътя й с другата. Стойката му издаваше, че е десняк, точно както си спомнях от последните два пъти, в които се бяхме засичали — когато го видях да демонстрира уменията си по стрелба в Китайския клуб и в Квай Чунг. Въпреки че беше замислена да изглежда вглъбена и незаплашителна, позата му позволяваше да покрие повечето уязвими части от тялото. Притесняваше се, че мога да го атакувам. И беше прав да се притеснява.

Не за първи път ми хрумна, че сигурно е силно мотивиран да се излага на риск. Чудех се какво цели и за кого би могъл да работи.

— Да тръгваме — казах.

Той изглеждаше разколебан.

— Къде?

— Някъде другаде. Може да си се обадил на някого и да си му казал къде сме.

— Сам съм.

Нямах намерение да се издавам, като го попитам за блондина отвън.

— Радвам се да го чуя — отвърнах. — Въпреки това — направи ми удоволствието.

С годините не ставам по-млад, но все още имам две предимства. Първо, винаги съм необикновено бърз — отчасти това се дължи на наследственост, отчасти на жестоки тренировки. Второ, мога да премина от каменна неподвижност към експлозивна агресия, без да давам обичайните сигнали, че това ще се случи. Нито очевидните знаци, които хората търсят — като крещене, жестикулиране и други състояния от езика на тялото, нито по-незабележимите — като пребледняване на лицето и разширяване на зениците. Не ги показвам, по-точно съм се научил да ги замаскирам. Мога да те нараня или направо да те убия, но единственото предупреждение, което ще получиш, е приближаването ми към теб.

Хилгър не знаеше това. Бях близо до него наистина, но опитът му казваше, че трябва да има някакъв сигнал, някакъв видим преход, който ще му даде достатъчно време да реагира. Така че нямаше вина, задето не беше подготвен за случилото се след това.

— Трябва да… — започна той.

Аз се приближих към него с една дълга крачка и желязната ми длан се стовари в лицето му. Очите му изскочиха от изненада и той протегна инстинктивно ръце напред, за да се предпази от коляното ми, което се издигна нагоре и леко закриви настрани, преди окончателно да се сблъска с неговите топки. Издаде звук, който може да бъде описан като „вомитус интеруптус“^[1], сви се надве и залитна към мен. Блъснах го към стената и го изправих, като веднага получих достъп до врата му. Острието може и да не изглеждаше много надеждно в магазина, но беше достатъчно наточено. Притиснах го към сънната артерия, колкото да среже кожата над нея, а юмрукът ми затискаше адамовата му ябълка. Лявата ми ръка държеше неговата дясна китка и не му позволяваше да си бръкне в джоба.

— Горе ръцете, лайнар — изсъсках. — Към стената, над главата ти. Ако мръднеш, за да извадиш оръжие; ще те разпоря до гърба.

Освен че имах животоспасяваща необходимост да го пребъркам за оръжие, беше важно да му дам и избор, който да не е нито съпротива, нито смърт. Ако беше убеден, че ще го убия, не можех да очаквам от него съдействие. В този случай обаче той реши да отстъпи. Направи гримаса и бавно вдигна ръце към стената. Главата му също беше облегната на нея, а брадичката му се притискаше в юмрука ми. Ноздрите му се разширяваха от тежкото дишане. Очите му се бяха свили до цепки, които хладно ме наблюдаваха.

Отвърнах на погледа му и се стреснах колко близо бях до убийството. Само трябваше да го сграбча за косата, да наведа главата му наляво, да срежа надясно и да отстъпя, за да не ме опръска кръвта. Да изляза навън, да заколя господин блондина, преди да е имал време да реагира. Да се превърна в Кайзер Соузе^[2] и да накарам остатъците от екипа на Хилгър да разберат с кого са се опитвали да се занасят и какво им се готви.

— Няма нужда да им се обаждам, моите хора ще премахнат Докс — процеди той, сякаш прочете мислите ми. — Процесът е автоматизиран.

Може би, помислих си. А може твоите хора да пуснат Докс, ако те убия, за да ме предупредят. За какво им е той, щом ти си мъртъв? Да, ще го пуснат. Ще развеят бяло знаме, ще поискат мир.

Господи. Толкова много исках да го убия, че леко се бях задъхал. Опитвах се да се вразумя, премислях как е най-правилно да постъпя, включително и за да запазя живота на Докс, за да си дам разрешение за действие.

Направи го. Просто го направи, мамка му. Довърши го и ще можеш да си тръгнеш.

Представих си Докс безпомощен някъде, отрязан от света, сгърчен от болка и този образ някак си спря ръката ми. Цялото ми тяло трепереше от съпротивата към това действие. Обърнах Хилгър и го претърсих. Носеше два ножа, един сгъваем и един на колана. Прибрах ги в джоба си. След това взех мобилния телефон на Докс. Изключих го и също го прибрах. Освен една пачка долари у него нямаше нищо друго, дори портфейл.

Отстъпих и затворих ножа си. Пъхнах го в джоба на панталона и забелязах, че детекторът за подслушвателни устройства на Хари е спрял да вибрира в мига, в който бях изключил телефона на Докс. Хилгър беше чист.

Видях, че е силно учуден, че все още е жив, че успях да се удържа. Преглътна, дясната му ръка се вдигна към гърлото и разтри, леко погали непокътнатата кожа. Дишаше тежко.

Сервитьорката зави зад ъгъла и се спря на място. Не беше видяла какво се случи, но усети последствията. Погледнах я и й казах:

— Дайте ни минута — тя кимна и се оттегли. Погледнах към Хилгър. — Да вървим.

Той поклати глава.

— Изключено — заяви дрезгаво.

— Ти не мислиш трезво — отвърнах и нещо в мен изкрещя: „Не е прекалено късно — просто отстъпи и го довърши!“ — Ако исках да те убия, вече да си плувнал в кръв. Ти сам го каза: не мога да те пипна, докато държиш Докс. Аз трябва да се притеснявам от изненади, не ти. Няма причина да не излезем заедно оттук. Освен ако не искаш да останем, защото имаш подкрепление, на което си съобщил мястото на срещата. А в такъв случай ще приема, че си ми устроил капан.

Мисълта ми беше логична. Затова исках да ми откаже. Ако го направеше, нямаше да имам друг избор. Можех да го заколя и каквото и да се случеше след това с Докс, нямаше да тежи на съвестта ми.

Той не каза нищо. Вероятно обмисляше аргументите ми. Вероятно мислеше за сервитьорката и се чудеше дали се е паникьосала достатъчно, за да повика полиция. Сигурно прочете в очите ми колко много се надявах да откаже. Въпреки това след секунди кимна.

Излязохме от „Сайгон Таке“ през паркинга и тръгнахме на югозапад по „Ле Лой“, след това завихме наляво по „Пастьор“. Спрях едно такси и поисках да ни закара до пазара „Бен Тан“, търговски лабиринт, който се простираше върху цял градски квартал. Гледах назад, докато пътувахме, но нямаше как да съм сигурен, че сред всичките тези мотоциклетисти по пътя няма някой, който ни следи. Из пазара се разхождаха стотици виетнамци. С Хилгър вървяхме бързо и целенасочено. Не видях никой да се движи със същата скорост и устременост, но въпреки това не бях сигурен както обикновено или както ми се искаше да бъда. Напомних си, че Хилгър е в града само от ден. Много трудно би било за това време да наеме и организира местен помагач.

Хилгър вървеше в крачка с мен и не ми създаваше повече проблеми. Наехме друго такси от страната на „Ле Тан Тон“, на което поръчах да ни закара до „Парк Хаят“. Този маршрут ми даде още една възможност да проверя дали имаме опашка, това стана, когато завихме надясно по „Хай Ба Трунг“. Не видях никой да ни следва на излизане от пазара, но… по дяволите, имаше толкова много мотоциклетисти и толкова притулени участъци от улиците, а и толкова много от мотоциклетистите носеха каски срещу мръсния въздух. Дали и по-рано не видях онзи кльощавия с бялата тениска и черната кърпа, вързана на лицето? Или беше някой друг?

Пътувахме, без да казваме дума. Отново се замислих, че Хилгър е силно мотивиран да върши това, което върши. Но защо?

Не очаквах да видя толкова много мотоциклети. Когато идвах тук за последно по време на войната, имаше предимно коли, джипове и камиони, разбира се. Сега беше по-трудно да провеждаш контраразузнаване. По-късно, след края на срещата ни, щеше да ми се наложи да бъде изключително внимателен. Но поне вътре в сградата щях да съм сигурен. Причината да избера най-новия и луксозен хотел на Сайгон беше, че в него имаше камери за наблюдение и охрана, които не позволяваха там да се извърши убийство.

Таксито ни остави по средата на хотелската алея във формата на полукръг. Двама почти идентични пикола отвориха вратата и ни приветстваха с добре дошли. Тръгнахме през фоайето с излъскан дървен под, украсен с персийски килими. Известно време избирахме къде точно да седнем. Накрая се настанихме един до друг на маса до външната стена, като и двамата останахме с лице към просторното двуетажно помещение. Лоби-барът беше осветен с мека светлина, идваща от няколко полилея от ковано желязо високо над главите ни. Около нас бяха насядали предимно чужденци, които разговаряха и се смееха. Беше безопасно място и затова изглеждаше малко сюрреалистично.

Седяхме безмълвно известно време, като всеки чакаше другия да заговори. Красива сервитьорка разби тишината между нас, като се приближи и ни подаде меню.

— Казвам се Нган — представи се тя. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

Хилгър ме изненада с въпроса си:

— Гладен ли си?

Всъщност, да. Бях под напрежение през целия следобед и цялата вечер и бях изгорил без да се усетя калориите, погълнати на обяд. Сега, когато бях поставил под контрол непосредствената опасност, стомахът ми настояваше за внимание.

Кимнах уморено.

— Защо не поръчаш и за двамата? — предложи той. — Познаваш местната кухня по-добре от мен.

Хвърлих бърз поглед на менюто и избрах един вид пролетни ролца и пелмени. Хилгър отново ме изненада, като си поръча бира. Аз останах на портокалов сок. Никой от нас не проговори, докато Нган не се върна с напитките и храната. Когато си тръгна, Хилгър отпи от бирата и подхвърли:

— Сигурно се чувстваш странно да се върнеш отново тук.

Предположих, че този коментар беше опит за сваляне на защитата ми и за измъкване на нещо от мен.

— Защо мислиш така?

Той сви рамене.

— Спомени. На мен така ми действа пустинята. Бях за първи път на мисия в Ирак. Ако сега ме пуснеш на място с много пясък и горещ сух вятър, веднага се връщам обратно в спомените си. Сякаш никога не съм си тръгвал. Хората, които не са преживели подобно нещо… няма как да ни разберат. Сякаш живеят в две измерения, ние — в три.

Разбирах за какво говори. Онази част от теб, която се формира в битка, винаги ще откликва при вида на бойното поле. Вече започваше да ми става ясно, че когато се завърнеш на такова място, сякаш някаква дълбоко заспала част от теб се размърдва и разбужда, а личността, която си мислил, че си, се разтваря в небитието като сън. Може би на това се дължеше параноята ми. Връщаше се старата ми същност, която ме запази жив в джунглата и в места и обстоятелства, при които мнозина загинаха.

Заехме се с пролетните ролца. Масата отдясно, пълна с американци, изригна в силен смях заради шега на един от събеседниците. Хилгър погледна към тях и поклати глава.

— Виж ги тези — каза, — държат се все едно притежават това място. Мислят си, че светът е техен. Драйфа ми се от това понякога.

Загледах се в тях за момент и трябваше да призная, че няма как да не се съглася. Видях група прекалено охранени, потънали в привилегии говеда, родени със сребърни лъжици в устата, чиято единствена представа за истински страх и лишения идваше от образите, които им предаваха по Си Ен Ен между рекламните паузи за избелващи пасти за зъби и ароматни омекотители за пране. Отнасяха се снизходително към местните, защото местните се нуждаеха от техните пари и трябваше да ги обслужват, за да ги получат. Не разбираха, че това е обслужване на персонал, грижещ се за обитатели на старчески дом. Бъркаха стоицизма с пасивността, обслужването със сервилността, сегашния световен ред с някакъв предначертан план. Не осъзнаваха, че хората, на които гледаха отвисоко, ще ги притежават само след няколко десетки години. Или направо ще ги погребат, като се имаше предвид с какви темпове се развива Западът.

Хилгър сложи в устата си една пелмена, сдъвка я и преглътна. Поклати глава.

— Понякога се чудя защо изобщо ми пука — промърмори.

Погледнах го, заинтригуван, че може да се шегува и да яде заедно с човек, който преди час за малко не го екзекутира. Не приемах това за слабост. Напротив, бързото окопитване на Хилгър от предишния ни сблъсък показваше, че отдавна и добре познава насилието. И не само това, а и че човек, който така безстрастно разделя професионалното от личното, е способен на почти всичко. Очаквах от него да действа без никакво угризение и предупреждение, ако сметне, че нещо е необходимо да се извърши.

— И защо ти пука? — попитах.

Извърна глава и за миг погледът му стана отнесен. Чудех се какво ли се появи пред очите му.

— Защото всичко е объркано — отвърна той. — Преди хората мислеха, че една система е объркана, когато се опитва да реагира на криза. Но това не е объркване. Объркване има в система, която не може да реагира на криза.

— За каква криза говориш?

Той отпи от бирата си. Погледна ме и веднага поклати глава, сякаш беше разочарован.

— Щом питаш, значи няма да разбереш.

— Да видим.

— Говоря за Америка. Гумите й са спукани, не си ли забелязал? И какво се очаква да направиш, ако ти пука? Да се включиш в протестен марш? Да изпратиш писмо на лицемерния си конгресмен? Какво?

От опит знаех, че хора, които изразяват политическите си възгледи само с метафори или пламенни обобщения, са фанатици. Може би и Хилгър беше такъв. Или пък се опитваше да прикрие истинските си пристрастия, или липсата им. Или пък с целия този разговор целеше да ме накара да се разкрия, да научи нещо за мен. Или пък всичко, взето заедно.

— Не знам — казах. — Какво трябва да се направи?

Психотерапевтите наричат това „отразяване“: да повтаряш думите на пациента като въпрос. Бях си имал вземане-даване с достатъчно армейски психиатри в миналото и смятах тази техника за тъпа и дразнеща, а тя е толкова основна, че дори някои компютри са програмирани да работят по нея. Но може да създаде усещане за емпатия или в този конкретен случай — илюзия за емпатия, която да накара събеседника да се разкрие. Но на Хилгър не му мина този номер.

— Каквото можеш — отсече той кратко. А знаех много добре, че в неговия случай това означава много.

Изчаках с надеждата, че ще добави нещо, което да ми свърши работа. След миг той продължи.

— Жалко, че така се стекоха обстоятелствата при нас. Изпитвам уважение към теб. Трябва да можем да работим заедно. Работя с много хора като теб.

— В какъв смисъл като мен?

Той сви рамене.

— Умни. Независими. Достатъчно прозорливи, за да вникнат в нещата до дъно.

Усетих манипулацията, но не знаех накъде се опитва да ме насочи.

— Нямам представа за какво говориш.

— Разбира се, че имаш. Знаеш, че демокрацията е просто една красива картинка. И че за да осигурим оцеляването й и запазим красотата й, определени хора винаги са вършили някои тайни работи.

— Убийства?

— Точно така.

— Преврати?

— Разбира се.

— Отвличания?

Той сви рамене.

— Можем да ги наречем „необикновени транспортирания“.

— Абу Гариб^[3]?

Той поклати глава.

— Не ти говоря за Абу Гариб. Там нещата станаха точно както не трябва. Казват, че случилото се там е неморално. Глупости, по-лошо е. Некомпетентно е. Все едно бяха тръгнали на излет. Много хора знаеха и чакаха разрешение. Както можеше да се очаква, след като се разчу, трябваше да отскочим в обратната посока заради вниманието на медиите.

— Не каза ли вицепрезидентът^[4], че мъченията с вода не са кой знае какво? И това стана след Абу Гариб.

— Повярвай ми, правилните хора имаха много повече свобода преди Абу Гариб. А вицепрезидентът не знае какво говори. Никой от политиците не знае. Точно това се опитвам да ти кажа. Че с такива хора под прожекторите повече отвсякога правилните неща трябва да се вършат тайно.

Добре, значи това било: „Ние с теб сме професионалисти и всички други са некомпетентни“. Ако си мислеше, че това ще го спаси, когато всичко приключи, много бъркаше.

Погледнах го.

— Нима? И как разбираш кога нещо е правилно?

Той отвърна на погледа ми.

— Когато е необходимо.

— И кога е необходимо?

— Когато се нуждаеш от него и няма друг начин да го постигнеш.

— И откъде знаеш, че няма друг начин? Никога не си ме питал.

— Някои неща просто ги знаеш.

— И защо не ме попиташ сега?

Той поклати глава.

— Сега не те питам. Сега ти казвам. Затова трябваше да мина през Докс. Защото е задължително да стане.

Последва дълго мълчание. Опитах се да не мисля за Докс. Изчистването на съзнанието ми помогна да държа потенциалното си желание да убия Хилгър под контрол.

— Добре — кимнах. — Кажи ми какво искаш.

Той се огледа и след това се приведе напред.

— Три неща, както вече ти казах. Когато изпълниш първата задача, ще ти възложа втората. Когато свършиш с втората, ще ти кажа и третата. Когато приключиш и с трите, ще пусна Докс.

Погледнах го. Когато заговорих, отчасти говорех на Хилгър, отчасти се опитвах да укротя ледената си същност.

— Ако го увредиш трайно — процедих, — знаеш, че ще те намеря. И знаеш какво ще направя с теб.

Той се усмихна леко, но без настроение.

— Много си щедър. Ще се опиташ да ме намериш в мига, в който го пусна, ако не и по-рано.

— Трябва да знаеш нещо. Опитвам се да изляза от занаята. Щом се налага да се върна, за да защитя приятел, ще го направя. Но не искам да правя нищо повече от необходимото. Да, точно в момента съм ядосан. Не ми хареса начинът, по който ме накара да седна на масата за преговори. Но ако от тук нататък играеш почтено, ще успеем да излезем от тази ситуация.

Имаше доста истина в думите ми. А това ги правеше съвършената лъжа.

Хилгър кимна, но не каза нищо. Не разбрах дали се върза.

— Нека говоря пак с него — продължих.

Той поклати глава.

— Вече говори веднъж. Ще имаш друга възможност по-късно. След всяка изпълнена задача.

Нещо ми подсказваше, че няма да се споразумеем по този въпрос, и не настоях повече. Извъртях си главата и прешлените на врата ми изпукаха.

— Добре — отвърнах. — Каква е първата задача. Кой, къде, кога и как?

— Ян Яник, холандец, мъж на четиридесет и пет години. Заливът на Сан Франциско, където живее временно. До пет дни, броено от днес. Как — по начин, който да изглежда естествен.

Имитацията на естествена смърт беше моята специалност и затова винаги взимах най-високата възможна цена. Освен, разбира се, когато работех по принуда, тогава таксата за услугите ми обикновено беше… отказвана. Предположих, че необходимостта убийството да изглежда като естествена смърт е принудило Хилгър да се обърне към мен.

— И защо да е като естествена смърт?

— Знаеш защо. Не искам никой да задава въпроси.

— Питам защо не искаш никой да задава въпроси.

— Няма нужда да знаеш.

Замислих се за момент.

— Пет дни, за да стигна до Сан Франциско, да потърся човека, да го намеря, да проуча навиците му, да намеря възможност за интервенция, да планирам оттеглянето си… няма как да стане. Знаеш го много добре.

— Вече сме събрали много от информацията, която ще ти трябва. Домашен и служебен адрес, такива неща. Ще ти спестят време. Ще кача всичко във форума.

— Дори и така да е…

— Яник е цивилен. Няма никакъв усет към сигурността си, няма охрана, нищо. Той е най-лесната мишена на света. Единствената трудност е всичко да изглежда като естествена смърт. Затова имам нужда от теб.

— Ако е толкова лесно, всеки може да го направи така, както го искаш.

— Той е само един от тримата, не забравяй. И не си прав, че всеки може. Да направиш всичко да изглежда като естествена смърт е ужасно трудно, освен във филмите, ти също го знаеш много добре. Имаш талант. И затова сме сега тук.

Разбира се, че не ми казваше всичко. Нямаше какво друго да направя, освен да продължа да ангажирам вниманието му и да събера достатъчно информация, за да измъкна Докс. Бях напълно наясно, че Хилгър ще го убие в мига, в който приключа със задачите. Дори аз да бях склонен да не му преча да върши престъпните си дела, нямаше как да разчита на Докс за нещо подобно. А ако двамата с Докс го погнехме заедно, перспективите му никак нямаше да са добри.

Хилгър можеше и сам да си направи тези сметки. А безмилостното му отношение, което долавях, щеше да превърне ситуацията в просто уравнение за него, чието решение ще е очевидно и затова — задължително.

Той бе наясно, че аз знам всичко това. Което означаваше, че третата мишена вероятно е фиктивна. Ще убия първите двама, за да спечеля време, като си мисля, че имам още една задача, преди Хилгър да убие Докс, но съвсем неразумно ще съм му свършил работата още след втората цел и тогава Докс ще умре. Значи третата задача е постановка. Ще ми дадат координатите на някой лесен за намиране цивилен на място, което познават добре, и когато се появя там, захапал стръвта им, ще вляза в засада. Което на практика означава, че третата мишена ще съм аз.

Или може би още втората. Може би Яник е единствената цел на Хилгър и когато го убия, заминава и Докс. Както и аз. Имаше много възможности и нито една от тях не беше добра.

— Доволен ли си? — попита Хилгър, сякаш прочете мислите ми.

— От какво?

— Че се видяхме очи в очи. И че можеш да ми имаш доверие, че ще пусна Докс, когато всичко свърши.

— Не, нямам ти доверие, че ще го направиш. Но разбрах нещо друго, като ти видях очите.

— Така ли? Какво?

От тона му усетих, че май съм научил нещо, което той не иска да знам. Защо иначе ще настоявам за среща? Да се довериш на някого, като го погледнеш в очите, е пълна простотия, но последният клоун в Белия дом твърдеше, че така е надникнал в душата на Владимир Путин. А и след случилото се в „Гок Сайгон“, беше ясно, че няма да го убия. Затова какво друго съм търсел, ако не информация?

Спомних си за господин блондина. Измъкнах му се. А може би не. Може би имаше и други, които не бях забелязал. В този миг осъзнах колко грешах, че господин блондинът и останалите са подкрепление на Хилгър или част от засадата. По-вероятно беше да са резервен план Б. Ако откажех да следвам указанията им, щяха да се опитат да ме убият на място. След това веднага щяха да премахнат и Докс.

Поех дълбоко дъх, след това издишах.

— Разбрах, че нямам избор.

Той кимна.

— Правилно си разбрал.

Станах и извадих ножовете му. Избърсах ги със салфетка — не обичам да оставям отпечатъци от пръсти по оръжия — и ги поставих на масата. Той не посегна веднага към тях, което беше умно от негова страна. Оставих и телефона на Докс на масата. Нямаше начин Хилгър да е бил толкова глупав, че да го е използвал за издайнически обаждания, ето защо нямаше да спечеля нищо, ако го задържа. А и исках да имам начин моментално да се свържа с него, ако се наложи.

— Кога ще качите информацията във форума? — попитах.

— Вече е там.

Погледнах го. Засега желанието ми да го убия се беше укротило и превърнало във фоново, както се случва, когато си толкова гладен, че апетитът ти временно изчезва.

— Ще се свържа с теб, когато приключа — казах.

Той кимна.

— Знам.

Обърнах се и си тръгнах. Можеше да си позволи да плати пролетните ролца.