Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (9)

9.

Докс отиде да вземе колата, а аз хванах такси до северните покрайнини на Чайнатаун. Улиците бяха тихи и пусти. Продължих пеш до Кълъмбъс Парк и надникнах в закусвалнята. Видях класически образец на добра и лоша новина. Добрата новина беше, че заварих Цзян. Лошата — че играеше карти с още двама китайци, на вид типични бандити. Вероятно наистина бяха бандити на средно ниво.

Гледах, чаках и потръпвах от студа. Малко преди четири картоиграчите станаха. Добре. Телефонът ми забръмча. Извадих го.

— Слушам.

— Взех колата и съм наблизо. Какво е положението при теб?

— Гледам и чакам.

— Той там ли е?

— Да, с още двама. Но мисля, че гостите му се канят да си вървят.

— Защо да не дойда? Взел съм си карабината. От парка мога да ги гръмна и тримата.

— Не, казах ти, със стрелба нищо няма да стане.

— Виж, готин, имаш си работа с трима души. Трябва ти подкрепление и авариен план. Скачаш без резервен парашут, братче.

Мъжете тръгнаха към вратата.

— Излизат — съобщих. — Значи така или иначе вече е късно да действаш от парка. Аз ще дебна Цзян. Ти стой в колата и имай готовност.

— Но…

Затворих телефона и извадих ножа. Тримата стигнаха до вратата.

При всички видове убийство лице в лице има някаква ужасна интимност. Огнестрелни или метателни оръжия, голи ръце… всички те си имат цена. Но с нож е най-зле. Отчасти заради кръвта. Отчасти заради звуците, които издава намушканият човек, когато умира. Отчасти заради почти сексуалното усещане при пронизването. Познавам войници, които са прерязвали човешки гърла и сега не могат да си сменят маслото на автомобила. Заради лепкавото усещане по ръцете.

Бих го направил другояче, ако имаше начин. Господи, мисълта Докс да ги застреля от сто метра ме изкушаваше непоносимо. Но ако успеех да се приближа до Цзян насаме…

Мъжете минаха през вратата. Цзян се обърна и я заключи, после дръпна гофрираната метална ролетка, изпонаплескана със спрей, и заключи и нея. Тръгнаха заедно на север по Мълбъри. Аз поех през парка успоредно на тях.

На ъгъла на Бейард Стрийт двамата продължиха на север. Цзян зави надясно.

Поех си дълбоко дъх и издишах. Добре…

Излязох от парка и започнах да догонвам Цзян. Погледнах наляво. Двамата се отдалечаваха с гръб към мен. Пресякох Мълбъри. Деляха ни пет метра. Три.

Най-бързият, най-сигурен и изотзад най-чист начин би бил да му прережа гърлото. Но не исках убийството да изглежда като извършено от военен или друг професионалист. Целях да прилича на нападение на буен хлапак, обзет от отмъстителна ярост.

Метър и половина. Безшумно пристъпвах по тротоара.

Цзян спря и посегна към джоба си. Знаех, че не ме е чул, затова не вярвах да извади оръжие. По-скоро се канеше да запали цигара. Макар че в този момент нямаше значение дали е едното или другото.

С лявата ръка затиснах устата му и го дръпнах назад. Десницата ми вече се вдигаше нагоре, стиснала здраво балисонга. Забих ножа отдясно под ребрата, после отново и отново, пронизвайки черния дроб може би пет пъти за две секунди. Внимавах да удрям на точното място, между ребрата и таза. Балисонгът е най-добър за срязване, а не за мушкане, и ако улучех кост, ръката ми можеше да се плъзне върху острието. После се прицелих в слънчевия сплит и забих ножа нагоре и наляво, за да разкъсам дясната сърдечна камера.

Завъртях го и разсякох лицето му. Цзян вдигна ръце, но аз не му обърнах внимание, просто се мъчех атаката да изглежда предизвикана от лична омраза. После го блъснах и той се свлече на земята. Нападението бе тъй внезапно и болката вероятно тъй непоносима, че Цзян не издаде нито звук. Знаех, че с раните, които му нанесох, след двайсет секунди ще изпадне в безсъзнание от загубата на кръв, а смъртта няма да закъснее. Дори санитарите да чакаха зад ъгъла, вече не можеха да го спасят.

Заобиколих го и се отправих към Бауъри. Сгънах балисонга и го пуснах в джоба си. Ножът беше опръскан с кръв, аз също. Не бе изненадващо, но засега нищо не можех да сторя.

Свърнах в една тясна уличка западно от Бауъри, извадих клетъчния телефон и се обадих на Докс. Ръцете ми трепереха.

Той отговори веднага.

— Какво става?

— Вземи ме от кръстовището на Бейард и Бауъри. Северозападният ъгъл.

— Там съм след по-малко от минута.

— Малко се поизцапах.

— По дяволите, знаех, че ще предприемеш солова акция. Добре, ще подложа вестници.

Огледах дрехите си и помислих: „Мамка му, дано да е неделният «Таймс».“

— Какво караш? — попитах.

— „Додж Рам“ с товарна каросерия. Черен.

— Когато стигнеш до ъгъла, намали скоростта. Няма да ме забележиш веднага.

— Разбрано. В момента завивам по Бауъри откъм Канал Стрийт. След секунда би трябвало да ме видиш.

Надзърнах от уличката. Ето го.

— Виждам те — съобщих му. — Затварям.

Прекъснах връзката и излязох на Бауъри. Дясната врата се отвори и аз стигнах до нея тъкмо когато Докс метна върху седалката дебело вълнено одеяло. Разпънахме го да покрие облегалката и пода, после се вмъкнах в кабината. Докс хвърли бърз поглед към мен и потегли.

— Да, здравата си се изцапал — рече той. — Добре, че дойдох подготвен. През отминалите години това одеяло е виждало доста телесни течности, мои и на някои ощастливени дами, но доколкото знам, за пръв път попива кръв.

— Ще ти купя съвсем същото. Северно от Деланси има магазин на Армията на спасението.

Той се изкиска, хладнокръвен както винаги.

— Сега накъде?

— Към контейнера. Ако наоколо е чисто, искам да се отърва от Уонг.

— Остави ли ножа до трупа на Цзян?

— Не. Би било твърде очевидно. Освен това съм го опипвал. По него има следи.

— Май това означава, че няма да остане за мен.

— Адски си прав, точно това означава.

— Добре де, добре, само питах.

Потеглихме обратно към Вилидж. Преди малко ми беше студено, но сега се потях. Не видяхме полиция, а на Уейвърли нямаше жива душа. Докс спря пред контейнера, аз влязох вътре и успях да повдигна Уонг край стената колкото Докс да се пресегне отгоре и да го сграбчи за китката. Измъкнахме трупа, сложихме го на задната седалка и отново потеглихме.

— Какво носиш напоследък? — попитах аз.

— Нож ли имаш предвид?

— Да.

— Мой човек, нали знаеш, че имам ножове за цяла банда. Още пазя онзи „Фред Перен Ла Гриф“, дето го взехме в Банкок и…

— Питам за основното ти оръжие. Какво носиш в момента?

— Точно сега е „Емърсън CQC-12 Комрид“. Страхотен нож. Ако ти се наложи, можеш да срежеш и автомобилна врата. Ето го.

Той посегна надолу, измъкна ножа от джоба си и ми го подаде. Отворих го. Да, щеше да свърши работа. И още как.

Хвърлен в реката труп изплува, защото газовете от гнилостните бактерии превръщат храносмилателната система и други телесни части в същински балони. Ако не искаш това, трябва да надупчиш балоните, та да не се надуят. Проблемът е, че нещата не опират само до стомаха. Същото може да се случи с гръдната кухина, белите дробове, лицето и други части. Затова предотвратяването му е зловеща и гнусна работа.

Намерихме подходящо мрачно местенце край кейовете на река Хъдсън, южно от тунела Холанд. Докс отби от магистралата Уест Сайд, изгаси фаровете и спря зад едно пусто игрище. Реката беше на две крачки.

Измъкнахме Уонг и го хвърлихме на земята. Докс понечи да го вдигне отново.

— Не — спрях го. — Остави на мен. Ти потегляй и минавай оттук на всеки пет-десет минути. Когато свърша, ще те чакам.

— Хайде бе, човек, нека да ти помогна. Ще стане по-бързо.

— Не бива колата да остане тук. Ще привлича внимание. Пък и така те подложих на риск. Аз ще се справя. Тръгвай.

— Добре. Ще минавам на всеки пет минути.

Кимнах. Докс потегли. Преметнах ръката на Уонг през врата си и повлякох трупа към края на кея. Дъхът ми оставяше бледи облачета в студения въздух. Тялото ми се стори адски тежко и аз осъзнах колко съм уморен.

Оставих трупа колкото се може по-близо до ръба, извадих ножа на Докс и се заех да върша необходимото. Когато приключех, на дъските несъмнено щяха да останат петна. Но тъй като сърцето не бие, мъртъвците кървят по-малко от живите. За мой късмет изглеждаше, че над града се задава поредният дъжд. Той щеше да изчисти. А и кой изобщо би обърнал внимание на някакви си тъмни петна по кейовете на Хъдсън?

Работех. Опитвах да се концентрирам върху непосредствената задача, но умът ми непрестанно се връщаше към картини от жилището на Мидори. Моят син в прегръдката ми. Изражението на Мидори, докато ми го подаваше. Погледнах какво върша и ми призля от контраста. Надеждата и великолепното усещане за нови възможности отпреди няколко часа гаснеха с всеки удар на ножа.

Просто търпи. Просто свърши всичко докрай.

Цялата работа не би трябвало да отнеме повече от минута, но ми се стори, че е минало много повече. Когато приключих, прибрах ножа в джоба си и останах на колене, за да си поема дъх. Отметнах глава, вдъхнах студения въздух и се помъчих да не мисля за нищо.

Чух откъм север да се задава кола по пътя успоредно на магистралата. Озърнах се и видях на седемдесет метра от мен да мигат лампите на полицейска кола. По водата плъзна лъчът на прожектор.

Ах, по дяволите. Без дори да помисля, търкулнах Уонг в реката и скочих след него.

Задържах се с пръсти за ръба на кея, но дори и така потънах до кръста в ледената вода. Студът блъсна тестисите ми като чук и едва се удържах да не изпъшкам.

Чух колата да идва все по-близо и по-близо. Това сякаш продължи цяла вечност. Дали намаляваха скоростта? Търсеха ли нещо? Или вече ме бяха видели?

Погледнах надолу. Уонг бе изчезнал под повърхността.

Ослушах се, но не чух нищо. Бяха ли спрели? Прожекторът освети кея и вече не се съмнявах, че е така. Представих си как две ченгета идват към мен с насочени пистолети. Не можех да сторя нищо, освен да вися и да чакам.

Най-сетне лъчът се раздвижи. Чух как наблизо изхрущяха автомобилни гуми. Чувствах се объркан и нямах представа колко време е минало. Почнах да броя наум. Хиляда и едно. Хиляда и две. Когато стигнах до трийсет, се изкатерих на кея. Пролазих два-три метра и останах да лежа изтощен. Не усещах краката си. Ако сега дойдеше някой, бях обречен.

Но полицаите бяха изчезнали. След минута се надигнах и седнах. Поех дъх и се опитах да съживя с разтриване вдървените си крайници. Треперех и зъбите ми тракаха като електрическа пишеща машина. Осъзнах, че стена.

Чух да се задава нова кола. Този път разпознах фаровете и радиатора на пикапа на Докс. С усилие се изправих и закуцуках към него.

Той слезе. Преди да разбера какво става, огромната му ръка ме обгърна през раменете и практически ме понесе към колата. Метна ме на седалката и след малко отново бяхме на магистралата.

— Какво стана, по дяволите? — попита Докс.

— Ч-ченгета — избъбрих аз през тракащите си зъби. — Наложи се да скоча във водата.

— Ох, Господи, ще трябва да те затоплим. Посинял си повече и от нашия Уонг. Можеш ли да си събуеш панталоните?

— Да.

Посегнах към катарамата на колана, но вкочанените ми пръсти се оказаха съвсем безполезни.

Докс включи отоплението на пълна мощност и насочи отворите към мен. Най-сетне успях да смъкна мокрите дрехи. Омотах ги около обувките и метнах вързопа отзад. Кожата ми беше настръхнала цялата. С истинско блаженство усещах горещия полъх по голите си бедра.

Докс се озърна.

— Готин, на това пенис ли му викаш? Не знам какво толкова намират у теб такива чудесни дами като Дилайла и Мидори. Наистина се чудя.

— Нали знаеш…

— Да бе, знам, от студената вода е. Всички казват така.

Бих се разсмял, но зъбите ми още тракаха.

Като всеки благоразумен човек, който пътува подготвен за най-лошото, Докс имаше резервни дрехи в колата. Освен това носеше храна, вода, палатка, спален чувал, аптечка и около хиляда патрона. Дрехите бяха твърде големи за мен, но така щях да бия на очи много по-малко, отколкото ако се върнех в хотела гол.

Изхвърлихме моите заедно с изцапаните ножове в различни кофи за смет из града. Когато приключихме, осъзнах, че умирам от глад. Спряхме в една закусвалня, където излапах с вълчи апетит чиния пилешка супа и грамаден сандвич с пастърма. Денонощните заведения в Ню Йорк определено бяха голямо удобство за хората, които работят нощем.

Когато Докс ме остави близо до „Риц“, слънцето изгряваше и се чувствах изтощен до предела. Обещах да му позвъня през деня, след като се наспя и си избистря ума.

Влязох под душа и пуснах почти непоносимо гореща вода, за да прогоня студа от костите си и вонята на кръв и мръсна речна вода от кожата си. После се проснах в леглото и за миг отново се озовах пред дома на Мидори, изпълнен с предчувствие за надежда. Още не бях заспал, но вече сънувах.