Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (8)

8.

На Уейвърли свърнах вляво по тротоара без никаква цел или план. Просто исках да се движа, да крача. Не можех да прогоня от мислите си личицето на Коичиро. Беше тъй малък, тъй невинен в съня си. Тъй безпомощен.

Мидори бе права да ме държи настрани. Ужасявах се от мисълта, че моето присъствие би могло да застраши малкия ми син.

Но ти можеш да се промениш, казах си. Може би вече си се променил. Има изход. Трябва само да го откриеш. Заради Коичиро.

Продължих да вървя. Разбира се, можех да го постигна. Нали точно това търсех. Нали Тацу винаги казваше, че от това се нуждая. Как го бе изразил при последната ни среща в Токио? „Знаеш не по-зле от мен, че ти трябва някаква връзка със света, нещо, което да те отклони от унищожителния път, по който вървиш“.

Е, може би ставаше точно според предсказанията му.

Все още долавях аромата на Мидори, все още усещах вкуса й по устните си. Вярно, тя се стресна, когато ме видя отначало, но сега оставяше вратата открехната, нямаше никакво съмнение. Трябваше само да намеря най-добрия път за измъкване от миналото. Пак си помислих за Коичиро. Господи, наистина можеше да се получи. Можеше.

Когато бях на пет метра от следващата пресечка, чух стъпки иззад ъгъла. Вдигнах очи и преди да сторя какво и да било, точно пред мен Еди Уонг зави по Уейвърли откъм Десета улица. А аз бях захвърлил скапаната перука. Глупак. Глупак.

Ако в онзи момент бях на себе си, бих могъл да реагирам по-ефикасно. Бих извърнал лице, бих променил излъчването си и щях да го отмина без изобщо да усети.

Но не бях на себе си. Тялото ми беше на улицата, но умът ми още се рееше из апартамента на Мидори, опитваше се да се измъкне изпод лавината от надежда. Вместо да извърна глава, за секунда погледнах право в него като човек, който не може да откъсне очи от мястото на кървава катастрофа.

Той също ме погледна. Лицето му застина — безпогрешен признак, че ме е разпознал. Осъзнах, че и той вижда на моето лице същото изражение.

Не, помислих си, не, мамка му…

Уонг забави крачка, умът му навярно се бореше да осмисли ситуацията. Каквото и да бе планирал за случая, то се основаваше на предположението, че ще ме забележи предварително, а не че ще се сблъскаме така изведнъж. Реагирайки на подсъзнателното желание, тялото му загуби още няколко скъпоценни секунди, за да реши как да постъпи.

Аз взех решение по-бързо. Дори не беше решение, по-скоро рефлекс, усъвършенстван от дългия ми живот на убиец. Рефлекс, който бе сдържан досега от необичайното емоционално състояние, но свирепо ме тласна към действие, след като осъзнах, че съществува заплаха за Мидори и детето ми.

Хвърлих се право към него. Докато наближавах, дясната му ръка се стрелна към джоба на палтото, където навярно държеше прословутия си балисонг.

Има много плюсове в това да предпочиташ определено оръжие и да тренираш редовно с него. Но има и потенциални минуси: ако разчиташ прекалено на него, ще се опиташ да го извадиш, когато е за предпочитане да избереш друг начин на действие. Затова често се случва полицай да бъде убит с нож, преди да е измъкнал пистолета си от кобура. Той вижда връхлитащия нож, но е станал тъй зависим от пистолета, та просто не осъзнава, че няма време за стрелба преди да го намушкат. Ако някой се нахвърли върху теб, най-добрата тактика е да се отдръпнеш или по друг начин да забавиш атаката, а после да прибегнеш към любимото си оръжие, за да имаш шанса да го използваш. Иначе няма значение дали пистолетът е в кобура ти или у дома в сейфа.

Но Уонг явно не знаеше това. Той посегна за балисонга и докато посягаше, аз стигнах до него. Без да спирам, с десния лакът го ударих отпред и отстрани по гърлото, като същевременно стиснах с лявата си ръка десницата му. Ударът с лакът целеше да засегне нервните възли в шията и да блокира действието на дясната му ръка. Стискането на бицепса беше резервен ход със същата цел.

Уонг изпъшка и се изпъна от удара. Пак го фраснах с лакът и енергията започна да се изцежда от тялото му. Продължавайки да се движа напред, тъй че да застана от дясната му страна, издърпах за бицепса ръката му нагоре и плъзнах моята десница зад врата му, за да спра движението назад. После дръпнах главата му надолу и го блъснах с коляно в лицето. Главата му отскочи, а аз бързо повторих удара. После още веднъж.

Усетих как тялото му омекна. С един ритник в глезените го повалих по гръб. Той тежко се просна на тротоара. Вдигнах крак и жестоко стоварих пета върху откритото му гърло. Тялото му се разтърси, но той вече беше загубил съзнание и навярно дори не усети удара, който го уби.

Целият сблъсък бе траял по-малко от десет секунди. Вече напълно мобилизиран, аз се огледах. Чух стъпки иззад същия ъгъл, откъдето бе изскочил Уонг преди малко, и отново се стегнах за смъртоносна схватка. Но се оказа излишно. Беше Докс. Така се бях напрегнал да го нападна, че тялото ми потрепери от усилието да се удържа.

Като ме видя да стоя над проснатия Уонг, той рязко спря и възкликна:

— Ах, мамка му!

Пак се озърнах. Улицата беше пуста. Срещу нас ремонтираха сграда и отпред имаше голям контейнер за смет.

— Помогни ми — казах. — Да го пренесем в контейнера.

— В контейнера? Защо?

— Не питай, по дяволите. Просто го направи!

Без повече приказки Докс сграбчи Уонг за китката и го вдигна от тротоара. Преметна ръката му през врата си и помъкна тялото към контейнера. Аз го последвах.

Пред контейнера бръкнах в десния джоб на Уонг. Усетих вътре нещо студено и гладко, и го извадих. Както очаквах, оказа се балисонг с лъскави дръжки, вероятно титаниеви.

— Това ли носеше? — попита Докс.

— Да — отговорих, прибирайки ножа в джоба си. — Сега да го пъхнем вътре.

Горната част на контейнера беше висока почти два метра и за щастие тънеше в сянка. С общи усилия успяхме да преметнем раменете на Уонг през ръба, после го избутахме нагоре, докато се прекатури вътре. Като го държахме за глезените, отпускахме постепенно и когато коленете му опряха в ръба, пуснахме. Той се плъзна надолу и с глух шум тупна върху боклуците на дъното.

Пак се озърнах. Наоколо все още нямаше жива душа.

— Да вървим — подканих. — По това време едва ли някой е видял или чул нещо. Но искам да бъда сигурен. Ще се върна след малко.

Тръгнахме напред.

— Защо ще се връщаш? — попита Докс.

— Не мога да оставя трупа тук. Твърде близо е до жилището на Мидори. Ще разберат какво е станало.

— И как ще го преместиш?

— Трябва да взема назаем колата ти.

— Точно от това се боях.

— Няма много кръв — успокоих го. — Не съм го намушкал. Ще подложа нещо под него и всичко ще бъде наред.

— Да, но къде ще го…

— Ще го надупча и ще го хвърля в Хъдсън. Но трябва с нещо да го откарам дотам.

Завихме по Шесто авеню и изведнъж се озовахме сред светлини и хора. Улицата изглеждаше нормално. Това ме успокои.

— А ти изобщо какво правеше тук? — подхвърлих в движение.

— Като те чух как приключи телефонния разговор, готин, налегна ме лошо предчувствие. Просто не приличаше на стария, предпазлив Рейн.

— Не очаквах да се сблъскам с него — измънках виновно. — Мислех, че се е върнал в закусвалнята като снощи.

— Така и направи. Видях го да разговаря с шефа си. Май пак се сдърпаха. Според мен шефът му рече незабавно да се пръждосва навън на студа и да върши за каквото му плащат, защото се врътна и излезе.

— През цялото време ли разговаряха, без да гледат видеомонитор или нещо подобно?

— Само разговаряха. Защо? Да не мислиш, че са ти щракнали снимка?

Поклатих глава.

— Питах се дали няма скрита камера във фоайето. Но дори и да има, дори да разполагат с достъп до нея, едва ли това е довело Уонг обратно, когато се сблъскахме. Личеше, че не е подготвен.

— Меко казано. Знаеш ли, когато видях накъде отива, опитах да ти позвъня, но не успях да се свържа.

— Бях изключил телефона.

— Е, ако някой състави списък с великите постижения на човешката мисъл, не вярвам да се класираш вътре с тази мъдра идея.

Не отговорих. Заслужавах дори и по-лоша подигравка. Какво си въобразявах, по дяволите? Бях наясно със ситуацията. Винаги съм бил наясно.

Може би опитвах да се държа както би желала Мидори. По-цивилизовано. Може би опитвах да покажа и на нея, и на себе си, че ще се справя.

Опитът бе продължил цели трийсет секунди. И ето какво се случи за толкова кратко време.

— Съжалявам — казах.

— Няма нищо. Такава ситуация може да изкара от релси когото и да било. И като стана дума, одеве щях да те питам: защо си правиш труда и поемаш рисковете да го вкарваш в контейнера, а после да го вадиш оттам? Аз просто щях да го оставя да си лежи завит с палтото и да се изпикая отгоре, та да изглежда и да мирише като припаднал пияница.

Спрях и го погледнах. Дявол да ме вземе, как не се сетих сам?

— Прав си — казах. — Не знам какво ми става.

— Просто много ти се струпа, това е.

— А щом сме решили да използваме твоята кола, на кого му дреме, че ще бъде целият опикан?

Докс се навъси.

— Знаеш ли, като се позамислих, контейнерът май не е чак толкова лоша идея.

Намерихме една денонощна закусвалня и влязохме вътре. Седнахме настрани от останалите клиенти и си поръчахме кафе. Все още бях прекалено напрегнат, за да хапна нещо.

— Покажи ми какво носеше онзи — помоли Докс. Извадих ножа и го плъзнах към него, прикрит под салфетка.

— Дявол да го вземе, синко, това е двуостър стоманен „Арк Ейнджъл“. Момчето си е разбирало от работата. Ще го задържиш ли?

Вече бяхме обсъждали тази тема в Банкок, без да стигнем до пълно съгласие. Докс си падаше по трофеите, аз не.

— Смятах да се отърва от него — заявих.

Той направи подчертано печална физиономия.

— Би било жалко.

Извъртях очи към тавана и разперих ръце в смисъл „заповядай, твой е“. Докс ме удостои с поредната неустоима усмивка, изтри ножа със салфетката и го прибра в джоба си.

— Не забравяй да го почистиш старателно — напомних аз. — Спирт, после белина.

— Да бе, да — кимна Докс. — Макар че образът ти на най-предпазливия човек в света ще се нуждае от поизлъскване след издънката тази вечер.

Премълчах и погледнах часовника си. Беше малко след три. Слънцето щеше да изгрее след още три часа.

Осъзнавах, че и да се отърва от трупа на Уонг, няма да спечеля кой знае колко време. Неговият шеф Цзян навярно знаеше къде е отивал тази вечер. Докс ги беше видял да разговарят точно преди Уонг да тръгне към жилището на Мидори. Следователно Цзян щеше да предположи, че ако с младежа се е случило нещо, станало е по време на наблюдението. Мястото и времето щяха да го насочат към мен. Цзян щеше да докладва на Ямаото. Не вярвах Ямаото да посегне пряко на Мидори и бебето, но щеше по някакъв начин да увеличи натиска върху тях, за да ме измъкне на светло. А ако Мидори заподозреше, че внезапната ми поява отново е въвела в живота й Ямаото и неговата компания, всичките ми надежди да бъда с нея и Коичиро щяха да се изпарят мигновено.

Трябваше да има някакъв изход. Трябваше.

Обмислих какво знам. Цзян беше шеф на бандата. Уонг докладваше пряко на него. Можеше да се предположи, че Цзян от своя страна докладва пряко или чрез посредник на Ямаото. Това означаваше, че Цзян е връзката между изчезването на Уонг и по-активната намеса на Ямаото.

А оттам следваше, че ако нещо сполети Цзян, никой няма да знае къде или кога е изчезнал Уонг. По дяволите, ако разиграех нещата както трябва, никой изобщо нямаше да разбере какво се е случило с Уонг. Дори можеха да си помислят…

— Знаеш ли какво? — подех, докато в главата ми почваше да се оформя зачатък на план. — Тоя балисонг все пак ще ми трябва.

— Защо?

Исках да му кажа, но знаех, че тогава ще настои да помага. А вече и бездруго го бях подложил на твърде сериозен риск.

— Ще ти обясня по-късно — отговорих уклончиво. — Но в момента нямаме много време. Колко ти трябва, за да докараш колата?

Той сви рамене.

— Заръчах на момчето от хотела да я паркира и сигурно я е откарало в някой местен гараж. Значи някъде от половин час до четирийсет и пет минути.

— Добре. Върви да я вземеш и обикаляй около Източен Хюстън. Скоро ще ти се обадя.

Той ме погледна.

— Какво си замислил, мой човек?

— Не се тревожи. После ще ти кажа.

— Каниш се да очистиш Цзян, нали?

Въздъхнах.

— Може би.

— Да, коварните умове мислят еднакво. Но това няма ли да влоши положението?

— Възможно е. Но след като ги видяхме заедно, наясно сме, че Уонг и Цзян не се понасят. Сигурно и други го знаят — те не го криеха много-много. А Уонг се слави като майстор на балисонга.

Докс се ухили.

— Имаш предвид този тук — каза, вадейки ножа от джоба си.

— Именно. Налице е възможност за стратегическа заблуда и смятам да я използвам.

— Значи планът е да очистиш Цзян с ножа на Уонг и да го представиш за сблъсък между двамата. После Уонг изчезва и всички решават, че се е укрил заради стореното.

— Точно така.

— Грубо, но ефикасно. Сигурен ли си обаче, че искаш да го направиш сам? Ще ти е за втори път тази нощ, а първият път не мина много добре, ако не възразяваш, че ти напомням.

— Да, вече го спомена. Оценявам твоята честност.

— Вярно, на нея дължа част от чара си.

— Засега само се каня да хвърля едно око на закусвалнята. Дори не знам дали Цзян още ще е там толкова късно. Като видя какво е положението, ще решим как да действаме.

— Да, но…

— Виж, така или иначе ми трябва колата ти, за да преместя трупа на Уонг. Върви да я докараш, а аз в това време ще проверя закусвалнята.

— Нали няма да предприемеш нищо без мен?

— Че кога съм го правил?

Той се разсмя.

— Тази вечер изпуснах Уонг от поглед само за десет секунди. Когато завих зад ъгъла, той вече бе мъртъв. Тъй че право казваш, не си свършил нищо без мен.

— Ножът — напомних му.

Той уви балисонга в салфетка и го плъзна по масата.

— Добре — рекох. — Да действаме.