Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (7)

7.

На следващата сутрин отидох в друго интернет кафене и проверих сайта за обяви. Чакаше ме вест: китайският хлапак се казваше Еди Уонг. Беше ма джай — редови член от нюйоркския клон на тайванската триада „Обединен бамбук“, а закусвалнята на Мълбъри се оказа техен щаб. Уонг беше само на двайсет и четири години, но имаше богато криминално досие в родния си град Тайпе, предимно контрабанда на наркотици, но и изнудване. Знаеше се, че носи филипински нож с форма на пеперуда, наречен балисонг, и явно не се колебаеше да го използва.

Плешивият, когото видях с него, беше Уей Цзян — дай ло, тоест водач на местната банда. Тацу предполагаше, че щом водачът се среща пряко с толкова дребна риба, значи работата е важна лично за него. „Обединен бамбук“ водеше война срещу якудза в Токио, но в момента там имаше неспокойно примирие. Тацу предполагаше, че затишието е в резултат на тяхната помощ за Ямаото в Ню Йорк срещу съответно отплащане, точно както допускахме и ние с Докс. Щеше да се опита да узнае нещо повече.

Тази вечер с Докс се срещнахме както предния ден. Сега обаче, когато Докс ми позвъни със съобщението, че Уонг пак е в „Зинк“, аз станах и тръгнах към Уест Вилидж.

Бях се маскирал по-старателно отпреди — с перука, стърчаща изпод бейзболното каскетче, очила с рогови рамки и два дебели пуловера под якето, които ми добавяха на вид още петнайсетина килограма. Полагайки максимални усилия да не привличам вниманието, направих разузнавателна обиколка из района. Проверих местата, които бих използвал за наблюдение на апартамента. Проверих дори местните кръчми, в случай че Уонг имаше партньор, очакващ в околностите да поеме Мидори след нейното изпълнение в „Зинк“. Теренът бе чист. Настаних се в някакъв джаз клуб на една пресечка от нейното жилище и зачаках.

Половин час по-късно телефонът ми избръмча. Излязох навън да отговоря.

— Представлението свърши — съобщи Докс. — Мидори току-що хвана такси.

— А нашият приятел?

— Засега се мотае наоколо. Точно както снощи.

— Обади ли се по телефона?

— Не.

— Добре. Изглежда, че ни предстои работа.

— Знаеш ли, мислех си за нещо. Това, че снощи не отиде там, не е гаранция и за тази вечер. Ами ако…

— Виж, щом още не е тръгнал подир нея, значи изобщо няма да го стори. Поне тази вечер. А аз вече проверих всички възможни позиции около нейното жилище. Чисто е. Сега е моят шанс.

— Да, но…

— Нищо няма да ми се случи.

— Не твърдя противното. Но защо просто да не намина да хвърля едно око? Не би било зле да съм наблизо.

— Оценявам предложението. Но бих предпочел… да го направя сам. Нали ме разбираш?

Настана мълчание. После той въздъхна примирено:

— Купонът си е твой, братче.

Една част от съзнанието ми се опитваше да заговори, да каже, че той е прав, че не би било зле да бъде наблизо. Но бързо се овладях. Мидори или щеше да ме покани вътре, или да ми затръшне вратата. И в двата случая се нуждаех само от минута.

— Ще ти се обадя — обещах аз. — Ще ти съобщя какво става.

— Добре. Да се пазиш, готин.

Прекъснах връзката и изключих телефона. Работата щеше да бъде деликатна и не исках нищо да ме разсейва.

Отдалечих се по улицата и свалих каскетчето и перуката. Понечих да прибера перуката в джоба, но си представих как Мидори я вижда да стърчи и реших да я хвърля. Вече ми бе послужила и отсега нататък можеше само да предизвика подозрения. Натъпках каскетчето в един от джобовете на якето. Зачаках. След няколко минути по улицата се зададе такси. Тръгнах към него.

Таксито спря пред сградата на Мидори. Вратата се отвори. Спрях на три метра от него.

Мидори се озърна и ме видя. Застина.

Опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми не излезе нито звук. Минаха няколко безкрайни секунди. Накрая изрекох:

— Мидори.

Тя ме гледаше. Исках да се озърна, да проверя околностите. Потиснах това желание. Тя открай време мразеше непрестанната ми напрегнатост. Заради нея изпитваше недоверие.

— Защо си тук? — попита Мидори.

— Знаеш защо.

— Как… — започна тя, после млъкна. Вероятно бе решила, че всъщност няма значение. Или че не желае да знае.

— Може ли да се кача?

Тя мълчеше.

— Само за минутка — чух да изрича собственият ми глас.

След кратко колебание тя кимна. Влязохме. Макар да не бях забелязал камери, предположих, че във фоайето трябва да има някаква дистанционна охранителна техника, затова вървях с наведена глава.

— Здравей, Кен — подхвърли Мидори на портиера и влязохме в асансьора.

Докато се изкачвахме, тя не ме погледна. Мълчахме и двамата.

Излязохме на седемнайсетия етаж и тръгнахме по коридора. Тя отключи една врата и прекрачихме в приятно обзаведен хол. Под от тъмно дърво, пухкави персийски килими, черно-бели фотоси на голи дървета през зимата. Удобни на вид тапицирани кресла и диван. В ъгъла имаше детска люлка, обкръжена от пъстри играчки. Свалихме си връхните дрехи и обувките, и влязохме навътре. Аз смъкнах и двата пуловера. Вече не ми трябваха, а в апартамента бе топло.

Красива мургава жена излезе иззад вратата, където предполагах, че е спалнята. Тя се озърна към мен, после погледна Мидори.

— Наред ли е всичко, Дине? — попита Мидори.

Жената кимна.

— Малкото ангелче спи. Преди това му дадох цяло шише мляко — говореше с латиноамерикански акцент. Вероятно от Салвадор.

Мидори кимна.

— Благодаря. Ще дойдеш ли утре вечер?

— Разбира се. — Жената си взе палтото от дивана, обу си обувките и спря на прага. Усмихна се и изрече с нелошо японско произношение: — Оясуми насаи. Лека нощ.

Мидори отвърна на усмивката и на свой ред пожела:

— Буенас ночес.

Жената затвори вратата зад себе си. Стояхме неподвижно. Чух как тиктака часовникът на стената.

— Колко… колко е голям? — попитах след малко.

— Петнайсет месеца.

Всичко съвпадаше. Бяха минали почти точно две години от последната ни среща в Токио.

— Чух, че си го нарекла Коичиро — казах, припомняйки си разговора с Тацу.

Мидори кимна.

— Хубаво име.

Тя пак кимна.

Помъчих се да измисля нещо, което не би прозвучало банално. Нищо не ми дойде наум.

— Щастлива ли си? — попитах.

Още едно мълчаливо кимване.

— Дявол да го вземе, Мидори, няма ли поне да ми кажеш нещо?

— Минутата ти изтече.

Извърнах очи, после пак я погледнах.

— Не говориш сериозно.

— Може би си забравил. Ти уби баща ми.

Представих си как отговарям: „Я стига, не го ли обсъдихме вече?“ Реших, че няма да е уместно.

— Тогава защо роди бебето? — попитах.

Тя ме погледна със застинало, безизразно лице.

— Когато разбрах, че съм бременна, осъзнах, че искам дете. Фактът, че бебето е от теб, беше чиста случайност.

Прозвуча тъй жестоко, че се запитах дали не го прави нарочно. Дали не се предпазва от нещо, което й вдъхва страх.

— Виж, дори не мога да си представя какво изпитваш… — започнах аз.

— Вярно е, не можеш.

— Казах, че съжалявам за станалото с баща ти. Но знаеш, че после сторих всичко, за да поправя нещата. Да изпълня неговите желания.

Мислех си да добавя: „И не забравяй, че той така или иначе умираше от рак на белите дробове. Както го сторих, поне не се мъчи“.

Но имах чувството, че тя ще го сметне за оправдание. И може би щеше да има право.

— Е, не направи достатъчно — отвърна Мидори.

— Значи това е наказание — казах.

След дълго мълчание тя изрече:

— Не те искам в неговия живот. Нито пък в моя.

Това беше. Точно тези думи, от които се боях. Сега висяха във въздуха между нас.

— Какво ще му кажеш? — попитах. — Че баща му е мъртъв?

Подобна лъжа би била уместна. Но мисълта за нея ме ужасяваше. Защото осъзнавах, че ако тя изречеше такива думи, в най-важните отношения те щяха да станат верни.

— Още не съм решила — отговори Мидори.

— А може би трябва. Може би трябва да си помислиш какво ще му струва нещо подобно.

Мидори се разсмя грубо — вероятно на нахалството ми.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита тя.

Кимнах.

— Кога за последен път си убил някого?

Опитах се да намеря отговор. Мълчанието се разтегляше.

Мидори пак се разсмя.

— Не усещаш ли, че има нещо нередно? Колко души биха се замислили над подобен въпрос?

Усетих, че се изчервявам.

— Искаш да знаеш кога за последен път съм убил някого? Беше преди около месец. И човекът, когото убих, беше един от най-жестоките майстори на бомби в света. Знаеш ли какво означаваше смъртта му? Живот за десетки, може би стотици хора.

— Вероятно всички убийци си казват такива неща.

Гневът, който се опитвах да удържа, изведнъж бликна на воля.

— Аз пък смятам, че вероятно всички префърцунени джаз пианисти си мислят нещата, които си мислиш и ти, защото това ги кара да се чувстват страхотно възвишени.

Тя ме изгледа яростно. Добре, помислих си аз. Това ми трябваше.

— Може и да си права — продължих. — Може би моят проблем е в търсенето на оправдание. Но твоят е, че си затваряш очите. Вярваш ли, че можеш да живееш в безупречна чистота като сега, без някой друг да си изцапа ръцете? Наистина ли искаш Коичиро да израсне в свят, в който никой не се опитва да премахне хората, които сринаха кулите само на три километра от тук?

Дълго мълчахме и се гледахме задъхани от ярост.

— Но ти все още убиваш хора — процеди тя.

Затворих очи.

— Виж, опитвам да се променя. Да направя нещо добро. И до голяма степен… до голяма степен това е заради теб. И заради баща ти.

Ново мълчание. После тя го наруши:

— Може би си прав, може би онова, което вършиш, пази нощем в леглата дечицата като Коичиро. Но не за това говоря. Говоря за теб. Животът, който водиш, и нещата, които вършиш, биха подложили Коичиро на риск. Не го ли разбираш?

Тежестта на думите й едва не ме смаза. В края на краищата нима трябваше да се промъквам покрай наблюдението на Ямаото само за да постигна едно-единствено неловко посещение?

— Знам какво изпитваш към мен — продължи тя. — И знам, че дори без да си го виждал, обичаш Коичиро. Защо искаш да ни подложиш на заплаха?

Затворих очи и въздъхнах. Нямах отговор. Тя беше права. Зачудих се какво си въобразявах, защо изобщо дойдох тук. Отново се проточи дълго мълчание.

— Добре — кимнах накрая. — Разбрано.

Мидори ме погледна. В очите й видях съчувствие и от това ме заболя още повече.

— Благодаря — промълви тихо.

Пак кимнах.

— Може ли само да видя… сина си?

— Не мисля…

Погледнах я.

— Моля те. Не ме прогонвай така.

След дълго колебание тя кимна към вратата, откъдето бе излязла преди малко Дине. Тръгна натам и аз я последвах.

Зад вратата имаше малка спалня в ъгъла на сградата с прозорци на двете стени, закрити със завеси. Видях люлка, масичка за повиване, люлеещ се стол. Лампа с формата на зайче разливаше мека, успокояваща светлина.

Пристъпихме до люлката. Сложих ръце на ръба и надникнах вътре.

На дюшечето, завито с пухкаво синьо одеялце, лежеше дребничко същество с буйна черна коса. Очите му бяха затворени, имаше малко носленце и виждах как гърдите му се повдигат и отпускат в съня.

За пръв път осъзнах, че всичко е истина. Това дете беше мое. Аз бях негов баща.

Усетих как в очите ми напират сълзи и примигнах, за да ги спра. Не помнех кога съм плакал за последен път и нямаше да започвам сега, не и пред Мидори.

— Може ли… нали няма нищо лошо, ако…

Мидори ме погледна, после кимна. Посегна в люлката и внимателно повдигна Коичиро, все още увит в синьото одеялце. Целуна го лекичко по челото, след това пак ме погледна. Очите й бяха големи и честни, и аз видях, че се страхува. Но все пак го правеше. По дяволите, пак трябваше да примигвам.

Тя отпусна бебето в ръцете ми и остана наблизо, без да ме изпуска от очи. Момченцето въздъхна насън и се завъртя към мен, сякаш търсеше топлина. Както го гледах, изведнъж по бузите ми се затъркаляха сълзи, не можех да ги спра. Можех само да мигам, за да избистря очи и да гледам това мъничко личице, докато се наложи пак да примигвам.

Не знам колко дълго стояхме така. По някое време Мидори положи ръка на рамото ми и аз усетих болка в стиснатите си челюсти. Върнах й Коичиро и избърсах лице, докато тя отново го настаняваше в люлката.

Минахме в хола. Мидори затвори вратата зад нас.

Гледах тавана и дишах съсредоточено, опитвайки да се овладея. В ума ми подскачаха хиляди объркани мисли.

— Ами ако… — започнах аз, но не довърших.

— Какво?

Погледнах я.

— Ами ако се измъкна от онзи живот? Наистина се измъкна.

Тя въздъхна.

— Не вярвам, че можеш.

— Ами ако успея?

Минаха още безкрайни секунди. Накрая тя изрече:

— Тогава ще видим.

Искаше ми се да каже повече, но не смеех да я попитам.

На масичката за кафе до дивана имаше бележник и химикалка. Пристъпих към нея и записах номера на клетъчния си телефон.

— Ето. Ако ти трябва помощ за каквото и да било, обади ми се.

Мидори откъсна листа.

— Това телефонен номер ли е?

— Да. Клетъчен телефон. Ако не отговоря, остави съобщение на гласовата поща. Ще я проверявам редовно.

— Брей, номер, на който наистина да ти се обаждам — рече тя с тънка усмивка. — Май имаш напредък.

Аз също се усмихнах.

— Казах ти, че мога да се променя.

— Ще видим.

Посегнах и я докоснах по рамото.

— Благодаря.

Тя кимна.

Ръката ми остана на рамото й. Осъзнах, че тя не е възразила.

Пристъпих по-близо и тя не се отдръпна.

Обгърнах с ръка раменете й и я привлякох към себе си. След малко и тя ме прегърна.

Дълго стояхме така, просто унесени в прегръдката. Целунах я по челото, после по бузата. После пак по челото. Мидори ухаеше приятно, точно както си спомнях.

— Джун, недей — прошепна тя.

Никой друг не ме наричаше с умалителното от моето японско име — Джуничи. Приятно ми бе да го чуя. Целунах я по клепачите. Тя повтори:

— Недей.

Не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше. Целунах я нежно по устните. Тя не отвърна на целувката, но и не се отдръпна. Усещах дъха й.

Мидори сложи длан на гърдите ми. Мислех си, че ще ме отблъсне, но тя просто я остави там. Усещах топлината й през ризата си.

Пак я целунах. Този път тя издаде звук, нещо средно между стон и упрек, и изведнъж обхвана главата ми с длани. После започна да ме целува.

Прегърнах я и тя се притисна към мен. Но когато взех да измъквам блузата й от джинсите, тя се изплъзна от прегръдката.

— Джун, престани. Трябва да спрем.

Кимнах задъхан.

— Да.

— Трябва да си вървиш. Моля те.

Примигнах и тръснах глава. После попитах:

— Ще ми се обадиш ли?

— А ти ще напуснеш ли онзи живот?

— Ще се опитам.

— Тогава ти ми се обади. Когато приключиш.

Не можех да искам повече. Тръгнах към вратата, обух си обувките, облякох пуловерите и якето. Кимнах на Мидори. Тя също кимна. Не си казахме нито дума повече.

В асансьора нахлупих каскетчето и прекосих фоайето с приведена глава. Излязох навън и проверих невралгичните точки. Всичко беше чисто. Тръгнах на изток. Студеният вятър брулеше лицето ми, но аз почти не го усещах. Чувствах се изтощен и опустошен. Трябваше да зная, че не съм в състояние да се предпазя. Трябваше да зная какво ще се случи.

 

 

След като Рейн излезе, Мидори дълго стоя и гледа вратата. Той изчезна също тъй ненадейно, както се бе появил, но все още присъстваше невидимо наоколо и променяше всичко, от усещането върху устните й до очертанията на апартамента и нейните планове за бъдещето.

Колко пъти си бе казвала, че го мрази заради онова, което стори с баща й, заради лъжите му след това, заради всичко, което представляваше. И все пак преди по-малко от две минути тя го целуваше с такова опиянение, че още се чувстваше замаяна. Как, по дяволите, намери сили да го отпрати? За момент й се прииска да не го бе сторила и от мисълта я обзе срам.

Седна на дивана, затвори очи и закри лицето си с длани. Беше я заболяло от неговия въпрос — какво ще каже на Коичиро за баща му. Разбира се, неведнъж беше обмисляла това, но така и не намери подходящ отговор. По-лесно бе да отлага, да си казва, че когато Коичиро порасне, все ще измисли нещо, но сега почваше да се съмнява.

Когато за пръв път разбра, че е бременна, имаше чувството, че собственото й тяло я е предало, че е като жена, носеща детето на войник, който я е изнасилил. Уговори си час в клиника, твърдо решена незабавно да прекъсне бременността и повече да не мисли за нея. Но същата нощ, докато лежеше в леглото и гледаше тавана, разтривайки неволно корема си с длан, тя си помисли, че може би ще е по-добре да не действа прибързано. Все още имаше време. Защо да не изчака няколко дни, да обмисли решението си по-обстойно? Абортът оставаше като вариант. Нямаше къде да избяга.

Но тия няколко дни постепенно се удължиха. Тя непрестанно мислеше за обстоятелствата. Харесваше й да живее в Ню Йорк, да свири тук, да се радва на свободата далеч от Япония. И никак не беше трудно да се среща с мъже. Виждаше как я гледат, докато свири, мнозина идваха по няколко пъти и тя усещаше нервното звучене на гласовете им, когато се приближаваха да й благодарят след изпълнението. Излезе на среща с неколцина от тях, но нито един не се оказа особено интересен.

По някое време осъзна, че след трийсет и пет шансът за брак и семейство вероятно е отминал. Но това не я тревожеше. Съсредоточаваше се върху хубавото в своя живот и си казваше, че един съпруг само би й пречил. Но през дългите безсънни нощи, след като узна за бременността, Мидори разбра, че всъщност опитва да се примири с неизбежното. Тъй като обстоятелствата изглеждаха непоклатими, тя бе склонна да ги приеме. Ала сега всичко се променяше.

Тя вярваше в съдбата и сегашните събития изглеждаха съдбовен знак. Да, знаеше, че може свободно да избере аборта или бебето, тъй че как би могла която и да било от двете алтернативи да бъде съдба? Но логиката не я интересуваше особено. Вслушваше се в гласа на интуицията. А интуицията й казваше да задържи бебето.

Но тя не изпитваше желание да се помъчи да открие Рейн. Не само заради баща си. По-скоро заради онова, което представляваше самият той. После, когато бебето се роди, убеждението й никога да не му казва само се задълбочи. От мига, когато лекарят извлече онова мъничко дете от нейното изтощено, измъчено тяло, когато чу плача му и пое в ръцете си горещото, хлъзгаво телце, знаеше, че трябва да го опази от заплахата, въплътена в Рейн.

А сега, след като имаше Коичиро, просто не можеше да си представи една раздяла с него. Предишният й живот, колкото и да беше добър, изглеждаше едва ли не като сън и понякога й призляваше от мисълта, че почти е била готова да направи аборт, сякаш някога в миг на слабост е вдигнала ръка срещу детето си. Никога не би сметнала това за възможно, но чувството, че е майка на това момченце, бе по-силно от всички останали чувства в досегашния й живот.

Тя стана, мина в спалнята и се загледа в спящия Коичиро. Осъзнаваше, че всичките й вътрешни протести срещу чувствата към Рейн всъщност са само преструвка, крехка фасада, която рухна още от първия натиск. Жегна я усещане за вина, сякаш обичта към този човек беше предателство спрямо баща й. Но нима баща й би искал тя да умре, без да му роди внуци? И би ли желал внукът му да израсне, без да познава баща си? Без съмнение въпросът кой точно е бащата на Коичиро ставаше маловажен в сравнение е тия далеч по-сериозни въпроси. А Рейн наистина се бе опитал да довърши опита на баща й да разкрие корупцията в правителството и това бе неговият начин да изкупи стореното. Тя усещаше, че по някакъв необясним начин баща й би одобрил извършеното по-късно от Рейн. Че би могъл дори… да му прости.

Приведе се и целуна челцето на Коичиро, после се изправи и продължи да го гледа. Когато видя как Рейн държи тяхното бебе и за пръв път го видя да плаче, нещо в нея омекна, знаеше това. Нямаше представа какво й се иска и какво би сторила, ако Рейн се върнеше. Вече не беше сигурна в нищо. Освен в това прекрасно дете. Би сторила всичко, за да го защити. Всичко на този свят.