Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (55)

55.

Върнах се в Рио. Не беше дом, просто място, където живеех в момента. Но нямах къде другаде да отида. Будувах до късно, спях до късно и много се разхождах. Изчетох няколко книги за справяне с трудни психологически ситуации. Никоя нямаше търсеното от мен заглавие: „Десет стъпки за премахване на съвестта у убиец“ или „Как да живеем добре след измяна“, с две думи, нещо от сорта. Но все пак намерих няколко добри съвета.

Отдавах се най-вече на тежки тренировки по джиу-джицу. Отначало си мислех, че имам лека мания — както например някои хора страдат от мания за ядене. После реших, че може би се опитвам да отрека идването на старостта, защото щом можеш да тренираш два часа в задушна зала през декемврийското лято в Рио, значи си безсмъртен.

Но когато тренировките станаха все по-напрегнати и доведоха до няколко дребни травми, аз осъзнах какво става всъщност. Опитвах да се накажа. Защото дълбоко в себе си разбирах, че всичко казано от Докс в „Хартман“ е истина.

Понякога си мисля, че стремежът да вярваме на собствения си мироглед е най-могъщата интелектуална повеля — мисловен еквивалент на храненето, битките и секса. Хората усърдно изкривяват фактите до неузнаваемост, за да ги пригодят към своите предположения. Пренебрегват очевидното, избират незначителното и го втъкават в килим от самоизмама само за да оправдаят една идея, независимо колко е немощна или пагубна.

Точно това правех. Как го нарече Докс? Моето „сам съм против целия свят“. Това беше. И за да подкрепя тази глупост, се самозалъгвах за редица неща.

Първо, прекалено надценявах спомена за Мидори. Да, между нас имаше привличане. А когато Ямаото ни гонеше в Токио, имаше и сблъсъци, тъй че искрите бяха неизбежни. Но след като се разделихме, исках да вярвам, че онова между нас е уникално, че никога няма да се повтори. Защото ако е изключително, трябва да бъде изключение, може би изключението, което потвърждава правилото. А правилото е да бъдеш винаги сам и да не се доверяваш на никого.

Но моето партньорство с Докс не пасваше на правилото. А връзката ми с Дилайла подсказваше, че Мидори също не е единствена. И сега някаква извратена част от мен се мъчеше да превърне Докс и Дилайла в нови изключения, за да може пак да възкликне: „Видя ли? Казах ти!“

Всъщност съсипвах себе си. Крайно време беше да спра. Един ден се обадих на клетъчния телефон на Дилайла. Когато отговори, я попитах:

— Дали ще е добре, ако дойда да те видя?

— Не знам. Добре ли ще е? — каза тя след дълго мълчание.

— Не съм сигурен. Но бих искал да проверя.

Ново мълчание.

— Аз също.

— Къде си? В Париж?

— Не, върнах се в Барселона.

— Ново прикритие?

— Не. Просто ми трябва ново място за известно време.

— Как мина в работата?

— Анкетата приключи. Казаха, че ще ме накажат с официално мъмрене. Рекох им, че ако го сторят, могат да ми целунат задника и да си търсят друга да им работи. Сега преразглеждат случая.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Хубаво би било да го обсъдя с някого.

— Идеята ми харесва. И аз трябва да обсъдя с някого много неща.

— Кога можеш да пристигнеш?

Помълчах, после казах:

— Хващам първия самолет, ако няма да ме изпъдиш.

Тя се разсмя.

— Добре, какво чакаш?

Усмихнах се.

— Нека да си приготвя багажа. Ще ти се обадя.

Същия ден в четири следобед имаше полет на „Иберия“. Запазих си място и позвъних на Дилайла, че идвам. После се обадих на Докс.

— Аз съм — казах. — Джон.

— Тъй ли? Кой Джон?

Усмихнах се.

— Добър опит. Скоро ще вземеш да ме питаш по телефона и за номера на социалната ми осигуровка. Но засега спри дотук.

Той се разсмя.

— Как я караш?

— Добре съм. Напоследък размишлявам.

— Звучи обещаващо.

— Да. Дължа ти извинение.

— Така си е.

Помълчах, после казах:

— Е, извинявай.

— Добре, приема се. Жалко, че не си тук, бих те прегърнал както обичаш.

— Да, и това ми липсва.

Отново помълчахме.

— Знаеш ли, ти ме нарече глупак — посочих след това.

— Ами такъв си беше. Не съм твърдял, че е неизлечимо. Зависи от теб. Ти май имаш напредък.

— Да, вече съм оздравяващ глупак.

Той пак се разсмя.

— Чувал ли си се с Дилайла?

— Днес ще я видя.

— Добре. Обади ми се как е минало, бива ли?

— Непременно.

Пак помълчахме.

— Къде си? — попитах аз. — На Бали?

— Да, строя си къща. Ела някой път да я видиш.

— Много ми се иска. А ако ти трябва почивка, защо не дойдеш в Барселона?

— Там ли ще се видиш с Дилайла?

— Да. Ела и ти. Знаеш ли, така и не успяхме да отпразнуваме победата в Токио. Сега си богат и един самолетен билет няма да ти натежи на бюджета.

Той се разсмя.

— Вярно. Знаеш ли какво, още днес идвам.

— Ъ-ъ-ъ… може би не е зле да поизчакаш…

Той пак се разсмя.

— Будалкам те бе, човек. Имате какво да си кажете двамата и не искам да ви преча. Пък и смятам, че ще ви трябва и малко време в леглото. Затова знаеш ли какво? Обади ми се след няколко дни или седмица и ако всичко е наред, с удоволствие ще дойда да пием шампанско.

Неволно си спомних за Тацу.

— Ти си добър приятел, Докс. Благодаря.

— Няма защо, мой човек. С нетърпение чакам да се видим, тук или там.

Хванах такси до летището. Гледах през стъклото как покрай мен преминават прославените плажове на града и с удоволствие си мислех, че след малко повече от половин ден ще крача по подобни плажове, но в Европа.

Мислех и за сина си. Нямаше да имам с него връзката, на която се надявах. Не можех да бъда част от живота му. Но завинаги ли? Не ми се вярваше. Може би Докс имаше право. Кръвта има значение — не само в смисъла, който имаше предвид Мидори. Днес не можех да бъда със сина си, но след пет години? След десет? Не знаех. Тази неувереност не беше приятна перспектива, но все пак бе по-добра, отколкото да приема, че никога няма да го видя. По-добра, отколкото да не е съществувал. Чака ме труден път, помислих си, но в крайна сметка трябва да съм благодарен за него.

А Тацу ми бе заръчал да се грижа за детето. Това исках и аз. Не само заради Коичиро. И не само заради себе си. А и заради Тацу. Съдбата го бе лишила от живот със сина му и за него бе важно да имам различна участ. Щях да се постарая.

И все пак не упреквах Мидори за желанието да опази Коичиро от мен. Бях й казал, че Ямаото и двамата убийци в Ню Йорк са последните, че всичко е свършено и съм вън от играта. Но Докс още бе вътре, Дилайла навярно също и ако някой от тях поискаше помощ, само смъртта би ме спряла.

В добавка оставаше Канезаки и „услугата“, която му дължах. Не знаех каква е, но можех да се обзаложа, че няма да ме помоли да му наглеждам цветята, докато е в командировка.

Но защо да мисля за тия неща, когато отивам да се срещна с Дилайла? Барселона вече веднъж беше наша кратка интерлюдия. Можехме да повторим.

Не, не бях прав. Барселона не беше интерлюдия. Беше… примирие.

Но това не ме притесняваше. Примирието също е хубаво нещо. По-добро от войната. Можех да намеря път към ново примирие, после към друго и така да ги навързвам, додето един ден се превърнат в истински мир.

Един ден.