Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (54)

54.

Отидох в един бар, който харесвах — „Хартман“ в Гинза. „Хартман“ е старо, но елегантно заведение, цялото в махагонова ламперия, с меко осветление, а барманите са с официални ризи и папийонки. Имат сериозно отношение към коктейлите и разполагат с превъзходен избор от малцови уискита. Точно това ми трябваше в момента.

Когато стигнах там, позвъних на Докс и му казах къде може да ме намери, ако желае.

— Как мина в Ню Йорк? — поинтересува се той.

— Добре. Всички са мъртви.

Нещо в гласа ми навярно му подсказа да не разпитва повече.

— Ще се обадиш ли на Дилайла? — попита. — Още е тук.

— Не искам да я виждам. Ако ще идваш, ела сам.

Изкачих се с асансьора до шестия етаж и влязох.

Двамата бармани се поклониха и ме поздравиха с тихо „Ираша имасе“. Поисках място до прозореца и единият ме придружи дотам. Обикновено „Хартман“ се оживява след полунощ и сега разполагах с цялото заведение.

Поръчах си шестнайсетгодишен „Лагавулин“. Чист. Пих и гледах улицата под себе си. Съсредоточих се върху вкуса, аромата, усещането в гърлото. Мъчех се да не мисля.

Докс се появи след четирийсет и пет минути. Тъкмо си бях поръчал четвъртия „Лагавулин“. За щастие почвах да се замайвам.

Той седна отсреща.

— Да си поръчам ли същото, или е лекарство?

— А, лекарство е — рекох.

Той е обърна към сервитьора.

— За мен двойна „Столичная“ с лед. Не, тройна. Мисля, че имам да наваксвам.

Преведох, после казах:

— Не вярвах да те заваря в Токио.

— А къде очакваше да бъда?

Свих рамене.

— Не знам. Където живееш. Където и да е.

— В момента се готвя да се преселя на остров Бали. Харесва ми там. Онзи малък удар в Уаджима ще улесни нещата. Но мисля първо да остана няколко дни в Ропонги. А и се надявах да дойдеш, та да се видим.

Сервитьорът донесе напитките и се отдалечи.

— Наздраве — вдигна чаша Докс.

Чукнахме се. Докс изгълта две трети от водката и въздъхна доволно. Облегна се назад.

— Ще ми кажеш ли какво стана в Ню Йорк? — попита.

Разказах му всичко. Докато говорех, се чувствах някак откъснат от думите, сякаш слушах чужда реч. Навярно от пиенето.

— Дявол да го вземе, мой човек — промърмори, когато свърших. — Съжалявам. Наистина.

Кимнах и изпразних чашата си. Докс стори същото и кимна на сервитьора за още.

— Но знаеш ли — продължи той, — сега те са в безопасност. И ти също, след като Ямаото е мъртъв.

— Да — потвърдих. — В безопасност са.

— Искам да кажа, дай им време. Ти си баща на детето и нищо не може да промени това. Рано или късно Мидори ще се осъзнае. Уплашила се е, нормално, но това няма да трае вечно. Кръвта е могъща сила, готин. Разсмях се мрачно.

— Странно, тя каза същото.

Сервитьорът донесе напитките. Взе празните чаши и се отдалечи.

Докс отпи глътка.

— Знам какво става с теб и Дилайла, мой човек — поде той.

Погледнах го.

— Какво знаеш?

— Че недоразуменията помежду ви станаха доста.

— Така ли го наричаш? Знаеш ли какво е направила? Отишла в Ню Йорк да подплаши Мидори. Бива си я — успяла е.

— Знам. Каза ми. Чувства се ужасно заради това. Опитала се да ти каже, когато заминаваше за Ню Йорк, но ти не си я изслушал.

— Какво има за казване? Стореното си е сторено.

— Сбъркала е и толкоз. Сама го разбира.

— Тъй ли? Майната й.

— Извинявай, готин, но не е ли възможно да се окажеш малко неблагодарен?

Отпих глътка уиски и го изгледах свирепо. Той не извърна очи.

— Знаеш, че тя долетя от другия край на света и рискува живота си, за да ти помогне. Уби един човек, който се опитваше да те очисти. И уби още двама, щом осъзна, че ако останат живи, ще посегнат на семейството ти.

— Знаеш ли защо дойде? Чувстваше се виновна заради онзи фокус с Мидори зад гърба ми. Заради който Мидори откачи и ме вкара в капана.

— Какво значение има защо е дошла? Тази жена се е посветила на теб, мой човек, ама ти бързаш да се върнеш към старото „сам съм против целия свят“ и заради тия глупости не желаеш да я приемеш.

Погледнах го.

— Какво искаш от мен, Докс?

— Искам да не се превръщаш в жалък отшелник, както явно желае една част от теб.

— Искаш да ти кажа, че съм наранен? Че се чувствам предаден? Е, няма. Не ми трябва рамо, на което да плача.

— Трябва ти, готин. Нуждаеш се от някого.

— Грешиш.

— Виждам какво правиш. Наранен си, защото вярваше. И сега си казваш: „Видя ли? Правилно не вярвах на никого, ето до какво води доверието. Край, вече на никого няма да вярвам“.

— Сам ли измисли тая глупост, или Дилайла ти помогна?

— И тя го разбира. Но това няма значение. Ти си толкова прозрачен, по дяволите.

— Знаеш ли, като се разбирате двамата тъй добре, защо просто не я вземеш? Както усещам, доста общувате.

— А, сега пристъпваш към обвиненията и оскърбяваш приятеля, за да се махне и да не бъдеш принуден да си признаеш, че като пълен глупак си го прогонил.

Опрях лакти на масата и закрих лицето си с длани.

— Между нас с Дилайла няма нищо — заяви той — и ти го знаеш. Но между вас двамата има. И ако сега му обърнеш гръб, значи по-голям тъпанар не съм виждал в живота си.

Погледнах го.

— Тя те е пратила да ме увещаваш, нали?

— Не, глупако, помниш ли, че ми заръча да не я каня? Дори не знае, че си в Токио и се тревожи за теб. Ще й се обадя да я успокоя, та да не ставам съучастник в детинщините ти. Но ако си умен, ще ме изпревариш.

Допих уискито и станах.

— Прави каквото искаш — хвърлих няколко банкноти на масата. — Аз дойдох само за да си взема парите.