Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (53)

53.

Хванах влака за Вашингтон и прекарах няколко безсънни часа в един тамошен мотел. Бях почти сигурен, че нюйоркската полиция има мои снимки от наблюдателните камери на летището. Нямаше да са много качествени, но не исках да рискувам. За известно време летищата в Ню Йорк ставаха забранена територия.

На другата сутрин отлетях за Лос Анджелис, а оттам за Токио. Връщах се само за да видя Тацу. И за парите от Уаджима.

Когато самолетът излетя, бях толкова изтощен, че успях да заспя. Спах почти през целия полет. Така беше много по-добре, отколкото да остана насаме с мислите си.

Кацнахме привечер. Смрачаваше се и имах чувството, че започвам живот във вечна нощ.

Когато излязох от митницата, включих японския си клетъчен телефон. Имах три съобщения. Господи, трябваше ми секретарка!

Първите бяха от Докс и Дилайла, които опитваха да се свържат с мен. Третото беше от Канезаки. Неговото гласеше само: „Обади ми се.“

Не исках, но можеше да е нещо служебно. Набрах номера.

— Хей — изрече той след първия сигнал. Беше видял от кой номер му звънят.

— Търсил си ме — казах.

— Да. Докс ми върна екипировката. И докладва. Добра работа.

— Ако ще ми напомняш, че ти дължа услуга — отбелязах със застрашително спокойствие, — не си избрал момента.

— Не е това. Обаждам се заради Тацу.

Стиснах зъби.

— Какво има?

— Днес отидох да го посетя, както ми заръча. Не е добре.

— Ама че новина!

Той помълча, после попита:

— Ще ми кажеш ли какво те прихваща?

Неволно се усмихнах на тарикатския му тон.

— Бих ти казал, но историята е дълга.

— Така или иначе, затова те търсех. Знам, че знаеш и сигурно ще го посетиш, но реших да ти се обадя за всеки случай.

Кимнах.

— Добре. Благодаря.

— Има и още нещо. Вероятно си чул.

— Какво?

— Нашият стар приятел Ямаото Тоши умря. От усложнения след операция на огнестрелни рани.

— Не може да бъде.

— Да. Все се чудя дали някой не му е помогнал.

— Знам ли? Той имаше много врагове.

Канезаки се разсмя.

— Трябва да поговорим. — Помълча, после добави: — Без ангажименти.

Да, бе.

— Скоро — отвърнах. — Но не сега — и затворих.

Хванах експрес „Нарита“ до гара Токио. Настаних се в невзрачен хотел, където се изкъпах, избръснах и преоблякох. Потърсих магазин за напитки, после отидох при Тацу.

Телохранителят ме пусна да вляза. Дъщерята на Тацу отново седеше с внука му до леглото. Имаше и една симпатична възрастна жена, навярно съпругата му.

Тацу спеше. Дъщерята ме поздрави и представи другата жена — наистина се оказа съпруга му.

— Той заръча да го събудим, ако дойдете — каза дъщерята. — Но сега не съм сигурна.

— Не, оставете го да поспи — възпрях я. — Нуждае се от сън.

В същия миг Тацу отвори очи.

— Вече никой не ме слуша — рече и ни изгледа.

Разсмях се. Хитрец до последно.

— Можеш ли да поостанеш? — попита ме той.

Кимнах.

— Докато ме търпиш. Тацу погледна двете жени.

— Защо не се приберете? Цял ден стоите тук и знам, че сте изморени. Ще си побъбря малко с моя приятел и после смятам да поспя. Бива ли?

Жените станаха. Също като първата вечер, когато го посетих, Тацу целуна внука си за сбогом и му прошепна нещо, преди да си тръгнат. Този път му беше по-трудно и на два пъти изстена от болка, но се справи.

— Чух за Ню Йорк — каза, когато останахме сами. Зачудих се как може да е разбрал за Мидори, после осъзнах, че говори за станалото преди това на аерогарата.

— Куро? — попитах.

Той кимна.

— Не е недоволен. Онези хора бяха безполезни за него и можеха да представляват заплаха. Куро няма нищо против теб.

— Добре, омръзна ми от вражди.

— Видя ли Мидори и сина си?

Кимнах.

— И успя ли да й обясниш?

Пак кимнах.

— Да, така ми се струва. Мисля, че всичко ще бъде наред. Може би ще трябва време, но ще стане.

Той се усмихна. Сега разбирах колко е изтощен и смазан от битката с болестта, щом можеше да се хване на лъжата ми.

— Донесох ти нещо — казах и извадих бутилката, която бях купил.

Подадох му я, но той беше толкова слаб, че трябваше да му помогна да я задържи. Огледа бутилката.

— Шейсетгодишен „Лагавулин“. Ох, как ми липсваше хубавото уиски.

— Искаш ли да го помиришеш?

— Да, а ти пийни заради мен, бива ли?

— Добре.

Налях по един пръст в две пластмасови чашки. Чукнахме се.

— Канпай.

Пресуших моята на един дъх. Тацу вдъхна дълбоко и се усмихна.

— Дребните неща правят живота, нали?

— Да. Май си прав.

— Знаеш ли, днес Канезаки ме посети.

— Нима?

Той кимна.

— Трябва да поддържаш връзка с него. Ние… работехме заедно над нещо. Може да те заинтересува.

Зачудих се дали е свързано с „услугата“, която Канезаки рано или късно щеше да поиска.

— Да — отбелязах. — Подозирах, че си сътрудничите повече, отколкото показвате.

— Той е добър човек.

Разсмях се.

— Просто виждаш себе си в него.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, синът ми щеше да е на неговите години.

— Липсва ти, нали?

Тацу кимна.

— Всеки ден. Но скоро ще го видя.

Не исках да споря дали ще е скоро и кого ще види. Личеше си, че не му остава много. А кой можеше да каже какво го чака отвъд?

Няколко минути седяхме мълчаливо.

— Хайде, налей си още — подкани ме той. — Аз още се мъча с моето.

Налях си и пак се чукнахме. Отпих, той вдъхна и пак поседяхме.

— Искам да те помоля за нещо — каза Тацу.

— Дадено.

— На горната лавица в гардероба има пакет. Ще го извадиш ли?

Станах и го взех. Беше опакован с кафява хартия и завързан с канап. Понечих да го подам, но той поклати глава.

— Хайде, отвори го.

Развързах канапа и разгънах хартията. Вътре имаше шишенце калиев хлорид и спринцовка. Погледнах го и той кимна.

— Онегай шимасу. Моля те.

Изведнъж осъзнах защо беше попитал дали Ямаото е страдал. Поклатих глава.

— Не ме моли за това, Тацу. Моля те.

— След като с Ямаото е свършено, вече нямам върху какво да се съсредоточа, за да прогоня болката. Не издържам. А не искам последните ми дни да минат в морфинова мъгла.

— Тацу, не мога.

— Това съсипва и близките ми. Жена ми седи до мен и я чувам как плаче, когато си мисли, че съм заспал.

— А внукът ти? Нали каза…

— Небесата да са ми на помощ, вече не е достатъчно.

— Но ти разговаряш с него. Видях те как му шепнеше.

— Да. Тази вечер му казах сбогом. И обещах, че ще се опитам да бдя над него.

Огледах се, търсейки убедително възражение. Посочих гърдите му.

— Виж сега, те са те свързали с монитор. Ще дотичат и ще те съживят. Не искам…

— Ако ми кажеш, че няма начин това да се преодолее, ще бъда много разочарован.

Мълчаливо поклатих глава.

— Има ли начин? Рейн-сан, моля те.

Затворих очи и кимнах.

Той посегна и хвана ръката ми.

— Тогава го направи.

Дълго чаках и го гледах в очите с надеждата да се разколебае. Напразно.

Разкопчах двете горни копчета на ризата си, посегнах и хванах лепенката над сърцето му. Погледнах го. Той кимна.

Дръпнах лепенката и я притиснах към гърдите си. Около минута седяхме неподвижно. Гледах монитора и виждах ударите на сърцето си. Биеше бързо и силно. Сестрата подаде глава през вратата.

— Ишикура-сан, добре ли сте?

Тацу се усмихна.

— Много добре.

Седях с гръб към нея. Тя не видя, че проводникът влиза под ризата ми. Сестрата кимна.

— Сигурно е имало срив в един от апаратите. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо. Бихте ли повикали моя човек отвън? — помоли Тацу.

Тя кимна и излезе. Телохранителят влезе след миг.

— Късно е. Защо не се прибереш? — предложи му Тацу.

— Господине, смяната ще е чак след трийсет… — възрази телохранителят.

— Няма нищо. Моят приятел ще ме пази дотогава.

— Господине…

Тацу го погледна и за момент си възвърна предишната свирепа строгост.

— Не ме карай да те моля отново.

Телохранителят кимна отривисто и излезе.

Тацу се отпусна на леглото и изстена. Усилието да си върне за миг предишната личност го бе изтощило.

— Добре — каза той и посочи венозната система на ръката си.

Напълних спринцовката и я пъхнах в една от клапите. Сълзите, с които се борех, бликнаха от очите ми.

— Винаги съм се чудил как си вършиш работата — отбеляза Тацу.

Погледнах го.

— Обикновено не плача.

Той се разсмя безсилно.

— На никого няма да кажа.

Изключих системата над клапата и стегнах тръбата с канапа от пакета. Бяхме готови. Но все още се колебаех.

— Рейн-сан, какво чакаш?

Стиснах ръката му и го погледнах.

— Ти ми беше добър приятел. Благодаря.

Той се усмихна.

— И ти на мен. Нямаше кого другиго да помоля. Знаеш това, нали?

Кимнах, но не казах нищо.

— Сега се погрижи за семейството си — каза той. — Няма нищо по-важно. Грижи се за момченцето.

Кимнах отново и сълзите бликнаха още по-силно.

— Дълго чаках да видя сина си — продължи Тацу. — Моля те, помогни ми да ида при него.

Стиснах ръката му още по-силно и натиснах буталото.

Той ме гледаше, после изведнъж погледът му мина през мен и се насочи към нещо невидимо. Или към някого. Натискът на пръстите му отслабна, после съвсем изчезна.

Издърпах спринцовката, прибрах я в пакета и развързах системата. Затворих очи и останах да седя до него. Стисках ръката му и се чувствах опустошен, нещастен и сам.

След няколко минути се наведох и го целунах по челото.

— Бъди със сина си — изрекох.

Дълбоко въздъхнах, върнах сензора на гърдите му и станах.

След малко сестрата дотича.

— Нещо не е наред — казах аз. — Мисля, че не диша.

Тя бързо се втурна към леглото и започна да го преглежда тъй напрегнато, че дори не забеляза кога излязох.