Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (52)

52.

От таксито се обадих на Мидори да съобщя, че идвам. Но тя не вдигна. С браузъра на телефона проверих нейния уебсайт. Имаше концерт в Уест Вилидж, в някакво заведение, наречено „Детур“. Обадих се там. Жената отсреща ми каза, че Мидори няма да свири там тази вечер. Отменила концерта.

— Знаете ли защо? — попитах.

— Не, съжалявам. Личен проблем, само това знам.

Заръчах на шофьора да ме откара до ъгъла на Седмо авеню и Блийкър в Гринич Вилидж. Оттам щях да продължа пеш до апартамента й.

Когато слязох от таксито, вечерното раздвижване във Вилидж беше в разгара си. Гледах как край мен минават весели, доволни младежи с протрити кожени якета и скъпи обувки. Имах чувството, че съм попаднал в сцена от някакъв сюрреалистичен филм.

Предпазливо тръгнах към сградата на Мидори. Тацу бе казал, че са само двама, но предпазливостта беше станала моя втора природа.

Когато се уверих, че няма да се натъкна на други посрещачи, се насочих към входа. Портиерът бе същият както миналия път.

— Идвам при Мидори Кавамура — казах.

— Тя очаква ли ви?

— Би трябвало.

Той кимна и влезе. Усещах, че е редно да изчакам, но го последвах. Човекът не възрази. Вдигна слушалката на телефона и набра номер. След малко каза:

— Здравейте, госпожо Кавамура. Имате посетител. Казва, че го очаквате. — Помълча и ме погледна. — Как ви е името?

— Джун — отвърнах.

Той повтори името ми по телефона. После пак ме погледна.

— Тя не може да слезе — уведоми ме.

Грабнах слушалката от ръката му. Той отскочи стреснато. Вдигнах я до ухото си и заявих:

— Или ще слезеш, или аз ще се кача.

Кратко мълчание, после тя отговори:

— Чакай.

Оставих слушалката. Портиерът ме гледаше гневно, явно се чудеше как да постъпи.

— Трай си — посъветвах го и го изгледах студено. — Не ти трябва да се замесваш.

След малко той кимна. Излязох навън и огледах улицата.

Две минути по-късно Мидори се появи. Беше облечена с черни джинси и сив пуловер. Държеше на ръце Коичиро, увит в синьото одеялце. Държеше го с гръб към мен, но той извърна главица и ме погледна. Когато зърна лицето ми, се усмихна. Усетих как нещо се къса в гърдите ми.

— Не ме интересува какво изпитваш към мен — казах. — Дойдох само да ти кажа, че всичко свърши. В безопасност сте.

Тя се озърна наляво, после надясно. Господи, колко беше напрегната. Като никога досега. Е, нищо чудно.

— Разбираш ли какво казвам? — продължих. — Онези хора няма повече да ти досаждат. Никой няма да ти досажда.

Коичиро изрече:

— Ину! Куче.

Тя говори с него на японски, мина ми нелепата мисъл. Дявол да го вземе, в нея имаше нещо странно, сякаш едва се удържаше да не избухне.

— В безопасност сте — повторих.

Тя пак се озърна.

— Ямаото също е мъртъв — добавих. — Никой няма… Погледнах я и изведнъж разбрах. Просто разбрах.

— Няма да дойдат тук — казах и гласът ми сякаш долиташе от много далече. — Престани да се оглеждаш. Те ме чакаха на аерогарата.

Тя ме гледаше втренчено и мълчеше.

Умът ми знаеше, че е истина, но сърцето отказваше да повярва. Наклоних глава настрани и погледнах Мидори, сякаш я виждах за пръв път. И в известен смисъл, може би в най-важния смисъл, наистина беше така.

— Ти знаеше, че ще дотичам, ако откажеш да се укриеш — бавно изрекох, като че разсъждавах на глас. — Знаеше, че това ще ме накара да хвана първия полет от Токио. И когато направих каквото очакваше, когато ти съобщих, че идвам, ти им каза. Каза им точно къде да ме чакат.

Продължавах да я гледам, опитвайки да осъзная всичко. Беше ми заложила капан като истинска професионалистка. Мъчех се да съчетая това ново разбиране на какво е способна с досегашната си представа за нея, но не успявах.

— Знаеш ли какво щяха да ми сторят? — попитах и помислих: „Може би не е знаела, не може да е знаела…“

Тя кимна и най-сетне проговори.

— Знам.

Поклатих глава, мъчейки се да проумея.

— Заради баща ти ли?

— Не — отвърна тя и притисна Коичиро към себе си. — Заради сина ми.

Помълчах, после казах:

— Но аз уредих всичко. Онези двама бяха последните, а сега вече ги няма. Приключих. Оттеглям се, както ти обещах.

Тя се разсмя грубо.

— И обвиняваш мен, че си затварям очите? Това, което вършиш, е като битка с хидра. За всеки убит изникват нови двама. Ако не го разбираш, значи си луд.

Не отговорих. Мислите ми се влачеха като охлюви. Чувствах се замаян като след удар по главата.

— Ину! — изрече пак Коичиро.

Извърнах глава и опитах да се съвзема.

— Знаеш ли кой се появи тук след теб? — чух гласа на Мидори. — Някаква руса кучка, която твърдеше, че те познава. Каза ми, че си заплаха за Коичиро и мен, и ме предупреди да не се виждам с теб. И знаеш ли какво? Беше абсолютно права.

Погледнах я.

— Тя… е дошла тук?

Мидори раздразнено тръсна глава.

— Защо се правиш на изненадан? Ти влачиш отровна диря, Джун. И тя залива всяко пристанище, в което спреш.

Облизах устни и потърсих отговор. Не ми хрумваше нищо.

— Просто си върви — каза след малко тя. — Върви си и не се връщай.

Погледнах Коичиро. Той не разбираше нищо и се усмихваше.

— А Коичиро? — попитах.

— Когато порасне, ще му кажа, че си мъртъв. Така или иначе това възнамерявах да сторя. А ти наистина си мъртъв. Наистина.

Без да каже нищо повече, тя се завъртя и влезе вътре. Дълго стоях, гледах сградата и мислех, че може пак да излезе, за да й обясня, или тя да ми обясни, или по някакъв начин да продължим, сякаш нищо не се е случило. Не съм убивал баща й, не съм навличал заплаха над нея и сина й, тя не ме е предавала на хората, които преди два часа се опитаха да ме заколят в тоалетната на аерогарата.

Но тя не излезе. И всичко това се бе случило.

За да ги защитя, бях готов на всичко, дори на самоубийство. Трябваше да разбера, че и Мидори е не по-малко решителна.

Още дълго се взирах в сградата. По някое време ме побиха тръпки. Накрая се завъртях и си тръгнах. Странно бе да си мисля, че синът ми е тъй близо и в същото време безкрайно далече.